Луиз Пени
Камъкът на смъртта (31)

Глава двайсет и осма

Гамаш похапваше лека закуска от домашно мюсли и наблюдаваше как Жан Ги Бовоар поглъща почти цял меден кошер.

— Знаете ли, че медоносните пчели размахват крилца над пчелните пити и по този начин изпаряват водата? — изрече Бовоар, докато дъвчеше голямо парче пчелна пита и се преструваше, че тя няма вкус на восък. — Затова медът е толкова сладък и гъст.

Изабел Лакост намаза малко малинов конфитюр върху пухкавия си кроасан и погледна към Бовоар, сякаш е мече с много малко ум^[1].

— Дъщеря ми направи проект за меда, когато беше в първи клас — каза на Жан Ги. — Знаеш ли, че пчелите ядат меда и после го повръщат? Пак и пак, и пак. Така се прави медът. Тя му викаше пчелно повръщано.

Лъжицата, пълна с къс пчелна пита и капеща златиста субстанция, застина за миг. Но накрая обожанието победи и тя влезе в устата на Бовоар. Всичко, до което се докоснеше шеф Вероник, му харесваше. Дори пчелното повръщано. Действаше му успокоително да яде гъстата, почти кехлибарена течност. Чувстваше се обгърнат с внимание и в безопасност, когато е близо до едрата, тромава жена. Чудеше се дали това е любов. И се чудеше защо не се чувства така с жена си Инид. Но веднага отхвърли мисълта, преди да е успяла да се загнезди в главата му.

— Ще се върна към три часа — заяви след малко Гамаш, застанал на вратата. — Не подпалвайте къщата.

— Предайте нашите поздрави на мадам Гамаш — отвърна Лакост.

— Честита годишнина — добави Бовоар и протегна ръка да поздрави шефа си. Арман Гамаш я стисна и я задържа малко по-дълго от необходимото. На устната на младия мъж имаше парченце восък.

Главният инспектор пусна лепкавата ръка.

— Ела с мен, моля те — каза тихо и двамата се запътиха по черния път към колата. Сетне се обърна към своя заместник и добави: — Бъди внимателен.

— Какво искате да кажете? — настръхна Бовоар.

— Знаеш какво. Работата ни е достатъчно трудна и опасна, дори без да сме заслепени.

— Не съм заслепен.

— Заслепен си и го знаеш. Обсебен си от Вероник Ланглоа. Какво става, Жан Ги?

— Не съм обсебен. Възхищавам й се, това е всичко.

В думите му имаше острота, предупреждение.

Гамаш не помръдна. Продължи да се взира в младия мъж — толкова спретнат, толкова добре облечен и толкова объркан. Знаеше, че точно това объркване го прави толкова добър следовател. Да, той събираше факти и ги свързваше брилянтно, но това, което му позволяваше да разпознава смута в душите на другите, бе собственото му безпокойство.

— Ами Инид?

— Какво за нея? Какво намеквате?

— Не ме лъжи — предупреди го Гамаш. Очакваше лъжи от заподозрените, но никога не ги толерираше в екипа си. Бовоар го знаеше и се поколеба.

— Изпитах нещо към шеф Вероник в началото, но беше нелепо. Вижте я. Почти два пъти по-стара е от мен. Жената просто ми е интересна. Заинтригуван съм, нищо повече.

С няколко думи бе потъпкал чувствата си и бе излъгал шефа си.

Гамаш си пое дълбоко въздух и продължи да се взира в младия мъж. После посегна и докосна ръката му.

— Няма от какво да се срамуваш, но внимавай. Вероник Ланглоа е заподозряна и се страхувам, че чувствата ти към нея те заслепяват.

Главният инспектор отдръпна ръката си и в този момент Бовоар изпита желание да се хвърли в прегръдките му като дете. Беше силно изненадан и дълбоко засрамен от този почти непреодолим подтик. Сякаш някаква ръка го буташе към този силен, властен човек.

— Нямам никакви чувства към нея — изрече твърдо.

— Мен можеш да лъжеш, Жан Ги, но се надявам да не лъжеш себе си. — Гамаш се вгледа в него за момент.

— Здравейте — долетя жизнерадостен поздрав от пътя.

Обърнаха се и разбраха, че Клара и Питър приближават към тях. Когато видя лицата им, Клара се поколеба.

— Прекъсваме ли нещо?

— Не. Тъкмо се прибирах. — Бовоар обърна гръб на шефа си и бързо се отдалечи.

— Сигурен ли си, че не ви прекъснахме? — попита Клара, когато потеглиха с волвото на Гамаш към Трите бора.

— Не се притеснявай, бяхме приключили разговора. Очаквате ли с нетърпение да се върнете у дома?

През останалата част от приятното пътуване си говориха за времето, провинцията и хората от селцето. За всичко, освен разследването и семейство Мороу, които оставиха зад гърба си. Накрая колата прехвърли билото и пред тях се простря Трите бора със затревения селски площад в центъра, от който се стелеха малки пътища като слънчеви лъчи.

Караха бавно и внимателно надолу по хълма, защото множество хора излизаха от къщите си, а загорели деца в бански костюми тичаха непредпазливо по пътищата и по затревения площад, следвани от подскачащи кучета. От едната страна на площада бе вдигната сцена, а огнището за барбекюто вече димеше.

— Оставете ни тук — каза Клара, когато Гамаш стигна до пансиона на Габри и Оливие. — Ще повървим до нас. — Посочи ненужно към къщичката от червени тухли отсреща.

Гамаш познаваше дома им много добре. Над ниската му каменна ограда се извиваха розови храсти, а от двете страни на алеята се издигаха кичести ябълкови дръвчета. Отстрани на къщата видя пергола, окичена със сладък грах. Още преди да излезе от колата, Арман видя Рен-Мари да излиза от пансиона. Жена му махна с ръка на Клара и Питър, след което се затича надолу по стълбите и се хвърли в прегръдката му.

Бяха си у дома. Гамаш винаги се бе чувствал малко като охлюв, но вместо да носи дома на гърба си, го носеше в ръцете си.

— Честита годишнина — каза Рен-Мари.

— Joyeux anniversaire^[2] — отвърна той и постави картичка в ръката й. Жена му го поведе към люлката на широката открита веранда и седна в нея. Арман огледа подозрително люлката, а после се загледа нагоре, към куката на дъсчения таван, на която бе закачена.

— Габри и Оливие редовно седят тук и зяпат селото. Откъде, мислиш, знаят толкова много? — Потупа мястото до себе си. — Ще те издържи.

Гамаш си каза, че щом люлката издържа едрия и емоционален съдържател на пансиона, ще издържи и него. Така и стана.

Рен-Мари стисна плътната, ръчно изработена хартия на картичката и после я отвори.

„Обичам те“ — пишеше в нея. И до думите имаше усмихнато личице.

— Сам ли го нарисува? — попита.

— Да.

Не й каза, че почти цяла нощ се е трудил над картичката. Писа стих след стих и отхвърли всички. Докато накрая изрази чувствата си с две думи. И една глупава рисунка.

Беше най-доброто, на което е способен.

— Благодаря ти, Арман — изрече. И го целуна. Пъхна картичката в джоба си, а когато си идеха у дома, щеше да я сложи при другите трийсет и четири, всичките с едно и също послание. Това бе нейното съкровище.

Не след дълго вървяха през затревения площад, хванати за ръка, и махаха за поздрав към хората, които се грижеха да поддържат жаравата около пълненото агне в собствен сос, обвито в билки и фолио и заровено там още преди зазоряване. Meshoui — традиционното празнично квебекско блюдо. За Деня на Канада.

— Bonjour, patron! — Габри плесна Гамаш по рамото и го целуна по двете бузи. — Чувам, че днес е двоен празник. Денят на Канада и вашата годишнина.

Партньорът на Габри, Оливие, който бе собственик на местното бистро, се присъедини към тях.

— Felicitations — поздрави ги с усмивка.

Докато Габри бе едър, възторжен и с небрежна външност, Оливие бе безупречен и въздържан. И двамата бяха на около трийсет и пет, преместили се бяха в Трите бора, за да водят по-спокоен живот.

— О, за бога! — чу се пронизителен старчески глас. — Само не и инспектор Клузо^[3]!

— На вашите услуууги, мадам! — Гамаш се поклони на Рут и заговори с подчертано парижки акцент. — Имате ли лиииценз за таз водна твар? — Посочи към патицата, която се клатушкаше зад възрастната поетеса.

Рут го изгледа свирепо, но й пролича, че с усилие възпира усмивката си.

— Да си вървим, Роза — заяви тя на квакащата патица. — Тоя пие много.

— Хубаво е да се завърнеш тук, а? — Оливие подаде студен чай на семейство Гамаш.

— Винаги — усмихна се Арман.

Поскитаха из селото и накрая седнаха на откритите маси пред бистрото, за да гледат детските състезания.

Питър и Клара се настаниха при тях за по едно питие. Художникът вече се бе посъвзел.

— Честита годишнина! — вдигна чашата си с джинджифилова бира Клара. Чукнаха се.

— Умирам си да те питам нещо — наведе се към нея Рен-Мари и постави топла ръка върху нейната. — Възможно ли е да видя новата ти картина? Онази с Рут?

— С удоволствие ще ти я покажа. Кога?

— Защо не сега, ma belle^[4]?

Двете жени изпразниха чашите си и тръгнаха. Питър и Гамаш проследиха с поглед как съпругите им минаха през портата и закрачиха по виещата се алея към къщата.

— Имам въпрос към теб, Питър. Да се поразходим?

Художникът кимна и изведнъж се почувства така, сякаш са го повикали в кабинета на училищния директор. Минаха през затревения площад, после по негласно споразумение се запътиха нагоре по улица „Мулен“ и продължиха разходката си по тихия черен път. Над тях като балдахин се бяха надвесили кичестите корони на дърветата.

— Знаеш ли в коя кабинка беше онзи надпис за сестра ти?

Въпросът трябваше да го изненада, но Питър го очакваше отдавна. Чакаше го. С години. Знаеше, че все някой някога ще го попита.

Повървя в мълчание известно време, докато смехът от селото заглъхваше зад тях.

— Май беше във втората — каза накрая, забил поглед в сандалите си.

Гамаш замълча за миг, после проговори:

— Кой го написа?

Това бе ямата, която Питър избягваше цял живот. Беше се превърнала в бездна, но той пак успяваше да я избегне. Заобикаляше я отдалече и нито поглеждаше в нея, нито падаше вътре. Сега тя се бе разтворила точно пред краката му. Зееща и тъмна, и всеобхватна. Вместо да си отиде, бе станала още по-голяма.

Знаеше, че може да излъже. Но беше уморен.

— Аз го написах.

През голяма част от живота си се бе чудил как ще се почувства в този момент. Дали ще изпита облекчение? Дали признанието ще го убие? Не физически, разбира се. Питаше се дали този Питър, когото така грижливо бе създал, ще умре. Почтеният, добрият, внимателният Питър. Дали той ще бъде заменен от окаяното и омразно създание, което бе причинило това на сестра му.

— Защо? — попита Гамаш.

Питър не смееше да спре, не смееше да го погледне.

Защо? Защо го бе направил? Беше толкова отдавна. Спомняше си как се шмугна в кабинката. Спомняше си чистата зелена метална врата и миризмата на дезинфектант, от която още му се повдигаше. Извади магическия си маркер и с него направи магия. Накара сестра си да изчезне. И промени живота на всички завинаги с няколко прости думи.

Джулия Мартин е добра с устата.

— Бях ядосан на Джулия, задето се подмазва на татко.

— Ревнувал си. Естествено е. Щеше да отмине.

Но думите на Гамаш някак си направиха нещата още по-лоши. Защо никой не му го беше казал преди десетилетия? Че няма нищо лошо в това да мразиш брат си или сестра си. Че чувството ще отмине.

Но то остана. И растеше. Вината избуя и загни и прояде яма дълбоко в душата му. И накрая, в същия този миг, Питър усети, че пада в нея.

— Джулия разбра ли какво си направил? Това ли щеше да каже онази вечер на всички?

Питър спря и погледна главния инспектор.

— Да не мислиш, че съм убил сестра си, за да не го каже? — Постара се недоверието му да проличи ясно.

— Смятам, че би направил почти всичко, за да го запазиш в тайна. Ако майка ти разбере, че си отговорен за постъпка, която е направила семейството ви за посмешище и го е разделила, един бог знае какво би сторила. Би могла дори да те отпише от завещанието си. Струва ми се, че това вече се очертава като реална възможност. Грешката отпреди трийсет години може да ти коства милиони.

— И мислиш, че ми пука? Майка ме засипва с пари от години, а аз й ги пращам обратно всичките. Дори наследството от татко. Не искам нищо.

— Защо?

— А ти как мислиш, защо? Би ли приел пари от родителите си, когато вече си зрял човек? А, да, забравих. Ти нямаш родители.

Арман Гамаш се взря в него и след миг Питър сведе поглед.

— Внимавай — каза много тихо инспекторът. — Става ти навик да нанасяш обиди. Но като нараняваш чувствата на другите, не намаляваш своята болка, да знаеш. Точно обратното.

Питър го изгледа предизвикателно.

— Още не си отговорил на въпроса ми, Питър. Не си бъбрим приятелски. Тече разследване на убийство и ще науча всичко. Защо отказваш предложените от майка ти пари?

— Защото съм зрял човек и искам да се издържам сам. Виждал съм Томас и Мариана да се кланят и да молят за пари. Мама купи на Томас хубавата му къща и даде пари на Мариана, за да започне бизнеса си.

— И защо не? Има пари. Не разбирам какъв е проблемът.

— Томас и Мариана се заробиха, те са роби на мама. Обичат лукса и безгрижието. Клара и аз живеем бедно. С години едва плащахме отоплението. Но поне сме свободни.

— Свободни? А дали и ти не си обсебен от парите? — Гамаш вдигна ръка, за да възпре гневното му избухване. — Ако не беше, щеше да приемаш помощ от време на време. Томас и Мариана ги искат. Ти не ги искаш. Но парите все пак управляват живота ти. Както и майка ти.

— О, кой го казва! Защо не погледнеш себе си? Не е ли жалко да си полицай и да носиш оръжие, след като баща ти е отказал да го прави? Кой се опитва да компенсира, а? Баща ти е бил страхливец, известен при това, и синът му също е известен. Заради смелостта си. Моята майка поне е жива. Баща ти е умрял отдавна, но все още те контролира.

Гамаш се усмихна, което ядоса Питър още повече. Това бе неговият coup de grace — последният удар, който пазеше, за да го използва само ако нещата станат отчайващи.

Сега бе пуснал бомбата си, но Хирошима си стоеше непокътната, дори се усмихваше.

— Обичам баща си, Питър. Дори да е бил страхливец, той пак си остава страхотен баща и страхотен човек в моите очи, ако не в очите на другите. Знаеш ли историята?

— Майка ни я разказа — отвърна той навъсено.

— И какво ви каза?

— Че Оноре Гамаш повел френските канадци на протести срещу влизането ни във Втората световна война и разколебал Канада. След като страната се включила във военните действия, убедил хиляди млади квебекчани да не се записват в армията. И се присъединил към Червения кръст, за да не се бие.

Гамаш кимна.

— Съвсем права е. А каза ли ви какво е станало после?

— Не, ти ми каза. Той и майка ти загинали в катастрофа.

— Но между двете събития са изминали години. Към края на войната английската армия влязла в концентрационен лагер, наречен „Берген-Белзен“ Сигурен съм, че си чувал за него.

Все още вървяха по сенчестия път и вдишваха ароматния летен въздух.

Питър не каза нищо.

— Баща ми бил с частта на Червения кръст, която влизала в освободените лагери. Никой не бил подготвен за гледката. В „Берген-Белзен“ баща ми видял на какви ужаси е способен човек. И осъзнал грешката си. Видял я в очите на мъже и жени, които дълго се надявали на помощ, а тя така и не идвала. Чакали помощ от свят, който знаел какво става и въпреки това не бързал. Бях на осем, когато татко започна да ми разказва тези истории. Още щом влязъл в „Берген-Белзен“, разбрал, че не е бил прав; че не е трябвало да говори против тази война. Беше човек на мира, вярно е. И призна, че се е страхувал да иде на фронта. Когато се изправил лице в лице с мъжете и жените от лагера, разбрал, че е бил страхливец. Върнал се у дома и се извинил.

Питър продължаваше да върви. С все същата самодоволна усмивка. Държеше я на лицето си, за да скрие своята изненада. Никой не му беше казал тези неща. Когато разказваше историята, майка му не спомена, че Оноре Гамаш е променил убежденията си.

— Баща ми говореше по черкви, по синагоги, на митинги, на стълбите на Националното събрание и се извиняваше. Години наред набираше средства и координираше усилията за подпомагане на бежанците, за да могат отново да изградят живота си. Изпрати пари на жена, която срещнал в „Берген-Белзен“, за да дойде в Канада и да живее с нас. Казваше се Зора. Стана моя баба и ме отгледа, след като родителите ми загинаха. Тя ме научи, че животът продължава и че имам избор. Да оплаквам онова, което вече съм загубил, или да бъда благодарен за това, което ми е останало. Късметлия бях, че имам модел за подражание, от който не мога да се измъкна. В края на краищата, как се спори с човек, оцелял от лагер на смъртта?

Гамаш се засмя тихичко и Питър се зачуди на този човек, който бе преживял такива кошмари и беше щастлив, докато самият той бе имал всички привилегии на света и пак беше нещастен.

Излязоха от тунела на кленовите дървета в светлината, приглушена от преминаващ облак. И двамата спряха. Долетя музика от цигулка.

— Не искам да изпусна Рен-Мари — каза Гамаш.

Запътиха се надолу към селцето.

— Прав беше. Знаех, че баща ми ще види надписа в мъжката тоалетна. Знаех, че никога не използва първата кабинка, затова го написах във втората. Видя го не само татко, а и приятелите му.

Забавиха крачка и почти спряха.

— Последва ужасен скандал и Джулия се изнесе. Тя обичаше татко, както навярно знаеш, и не можа да му прости, че той не я обича. Но той, естествено, я обичаше. И там беше проблемът. Обичаше я толкова много, че го прие като предателство. Не към семейството, а лично към себе си. Неговото малко момиченце.

Сега вече спряха. Гамаш мълчеше. Накрая Питър продължи:

— Направих го нарочно. За да я намрази. Не исках конкуренция. Исках го само за себе си. А тя ми се присмиваше. Бях по-малък от нея, но не с много. Трудна възраст. Осемнайсет. Върлинест и с непохватни движения.

— Пъпчасал.

Питър погледна Гамаш учудено.

— Откъде знаеш? Томас ли ти каза?

Главният инспектор поклати глава.

— Питъровата постоянно пурпурна пъпка пак пръкна.

Питър си пое дълбоко въздух. Дори след толкова много години пак усети острието между ребрата си.

— Къде го чу?

— От Джулия — каза Гамаш и се взря внимателно в него. — Една нощ излязох в градината след вечеря и чух някой да си повтаря нещо. Питъровата постоянно пурпурна…

— Разбрах — прекъсна го Питър. — Знаеш ли какво е?

— Сестра ти ми обясни, че е игра, с която сте се забавлявали като деца. Направих връзката едва тази сутрин, когато майка ти спомена, че сте играли на думи с баща ти. Алитерации.

Питър кимна.

— Татко искаше играта да сплоти семейството, но тя имаше обратен ефект. Започнахме да се състезаваме. Мислехме, че който спечели, ще получи неговата обич. Беше мъчително. На всичкото отгоре имах отвратително акне. Попитах Джулия дали има крем, който мога да използвам. Тя ми даде, но по-късно същата вечер отново играхме тази игра. Постоянно пурпурната пъпка. Аз казах „пак пръкна“ и си помислих, че съм спечелил. Но тогава Джулия добави „Питъровата“. Питъровата постоянно пурпурна пъпка пак пръкна. Татко избухна в смях. Смя се дълго и накрая прегърна Джулия. Превърна победата й в нещо голямо. Тя спечели.

Гамаш го разбираше. Младият, непохватен, артистичен Питър. Предаден от сестра си, осмян от баща си.

— И ти замисли отмъщението си?

— Написах онова нещо. Господи, не мога да повярвам какво направих, и то заради една глупава игра. Заради нещо, което просто изскочи от устата на Джулия. Навярно дори без умисъл. Беше нищо. Нищо.

— Почти винаги е така — каза Гамаш. — Толкова е дребно, че никой не го вижда. Толкова е малко, че не го виждаш как лети към теб, докато не се блъсне.

Питър въздъхна.

Стояха в горната част на улица „Мулен“. В другия й край група цигулари свиреха леко и мелодично. Застанала до сцената, Рут размахваше неочаквано грациозно чепатия си бастун в такт с музиката. На сцената се бяха подредили редиците танцьори: децата отпред, жените в средата и яките мъже отзад. Музиката се оживи, темпото се забърза, а танцьорите тропаха с крака все по-неукротимо. Само след минути лъковете на цигуларите летяха почти бясно, музикантите стрелкаха ръце нагоре-надолу, музиката бе весела и свободна, а танцьорите удряха с крака по пода едновременно — тропаха и почукваха. Но това не беше традиционният ирландски танц, при който горната част на тялото е неподвижна и ръцете висят отстрани като мъртви клони. Тези танцьори, ръководени от бастуна на Рут Зардо, бяха по-скоро като дервиши. Танцуваха и се въртяха, викаха и се смееха, но винаги в ритъм. Разтърсваха сцената с потропващи крака, а отекващите звуци се вливаха в земята, минаваха през телата на всички присъстващи и нагоре по улица „Мулен“, където влязоха в гърдите на двамата мъже.

И после всичко спря. Настана тишина. Докато избухнаха смях и аплодисменти, които запълниха празнината.

Питър и Гамаш тръгнаха надолу по улицата и пристигнаха точно навреме за последния танц. На сцената видяха редичка от осемгодишни деца. И Рен-Мари. Цигуларите свиреха бавен ирландски валс, танцьорите се препъваха. Едно момченце се промъкна най-отпред и изигра свои собствени стъпки. Рут задумка с бастуна си към него, но то не приемаше напътствия.

Когато свършиха, Гамаш се изправи на крака и заръкопляска възторжено. Към него се присъединиха Клара, Габри и накрая Питър.

— Е, какво мислите? — попита Рен-Мари, когато седна при тях на една от масите. — Ама честно.

— Брилянтно! — прегърна я Гамаш.

— Разплака ме — каза Габри.

— Щеше да е по-добре, ако Номер пет не беше превзел сцената само за себе си — прошепна Рен-Мари, наведе се леко и посочи към сияещо момченце.

— Да ида ли да го сритам? — попита Арман.

— По-добре изчакай, докато никой не гледа — посъветва го жена му.

Детето седна на съседната маса и успя почти веднага да разлее колата си и да разсипе солницата. Майка му го накара да вземе щипка сол и да я хвърли през рамо. Гамаш наблюдаваше с интерес. Питър донесе чиния с хамбургери, парчета агнешко и печена царевица, а Оливие сложи на масата поднос с бири и яркорозова лимонада.

— За бога, qu’est-ce que tu fais^[5]? Навсякъде има мравки и само почакай! Осите след малко ще дойдат да те нажилят.

Майката сграбчи детската ръка и повлече хлапето към друга маса, без да почисти след него.

— Всички се връщат за тази седмица — отбеляза Оливие и отпи дълга глътка от ледената си бира, докато оглеждаше множеството. — Идват точно преди Деня на свети Йоан Кръстител^[6] и си отиват след Деня на Канада.

— Как отпразнувахте Деня на свети Йоан Кръстител миналия уикенд? — попита Гамаш.

— С цигулари, танци и барбекю — каза Габри.

— Номер пет от приходящите ли е? — поинтересува се Рен-Мари. — Не съм го виждала досега.

— Кой? — не разбра Оливие и се разсмя, когато тя кимна към партньора си по танци. — Ох, този. От Уинипег е. Ти му казваш Номер пет, така ли? Ние му викаме Идиотчето.

— За по-лесно — обясни Габри. — Като Шер или Мадона.

— Или Габри — вметна Рен-Мари. — Знаеш ли, никога досега не съм чувала името Габри. Съкратено от Габриел ли е?

— Да.

— Но повечето хора не съкращават ли Габриел на Габи?

— Аз не съм повечето хора — отбеляза Габри.

— Извинявай, mon beau.^[7] — Рен-Мари протегна ръка да утеши едрия обиден мъж. — Никога не бих допуснала обратното. Винаги съм харесвала името Габриел. Напомня ми за архангела.

Това приглади малко настръхналата перушина на Габри. За своя изненада Рен-Мари наистина си представи за миг големи, мощни сиви криле на гърба му.

— Знаеш ли, имаме син на име Даниел. И дъщеря Ани. Избрахме универсални имена, които звучат добре и на английски, и на френски. Габриел също става и за двата езика.

— C’est vrai^[8] — отвърна Габри. — Харесвам си името, но в училище всички ми казваха Габи. Ненавиждах го. Затова си измислих собствено. Габри. Voila.

— Трудно е да повярва човек, че са ти викали Габи — усмихна се Оливие.

— Знам.

Габри се направи, че не забелязва сарказма. Само миг по-късно Рен-Мари срещна развеселения му поглед, което потвърди, че не е чак толкова разсеян или нарцистичен, колкото изглежда.

Всички се загледаха в Идиотчето, което близна от сладоледа си, разсипа още сол и отново изстреля кутийката си с кола по масата. Тя се плъзна върху солта, блъсна се в неравност, падна и се разля. Детето се разплака. След като го утеши, майката взе щипка сол и я хвърли през рамото му. За късмет. Гамаш си помисли, че за Номер пет би било най-голям късмет майка му да го накара да почисти сам бъркотията, вместо всеки път да го мести на друга маса, когато оплеска всичко.

Погледна към предишната им маса. Върху сладките локвички кола се бяха насъбрали мравки и оси.

— Арман, хамбургер? — Рен-Мари протегна сандвич към него, но после отдръпна ръката си. Познаваше този израз на лицето му. Мъжът й бе видял нещо. Проследи погледа му, но видя само празна маса и няколко оси.

Той обаче видя убийство.

Видя мравки и пчели, статуята, черния орех, Деня на Канада и другия празник — Деня на свети Йоан Кръстител. Видя летни работни места и алчност, и злоба, която е чакала десетилетия, за да смаже Джулия Мартин.

И най-сетне имаше какво да напише в онази последна колонка.

„Как?“

Как един баща е слязъл от своя пиедестал и е смазал дъщеря си?