Луиз Пени
Камъкът на смъртта (35)

Глава трийсет и втора

Дъждът беше спрял, но земята бе подгизнала. Слънцето проби облаците и грейна върху езерото, моравата и обширния метален покрив на хижата. Двете семейства и Бовоар прецапаха през поляната към кръга от столове, подсушени от младия персонал.

— Какво ще стане с „Белшас“ според теб? — попита Рен-Мари, която държеше ръката на съпруга си, но говореше на Клара.

Художничката спря и погледна назад към великолепната хижа.

— Строена е, за да я има векове наред — изрече и мерна проблясък върху стария покрив. — Мисля, че ще устои.

— Съгласен съм — заяви Гамаш.

Елиът Бърн беше на терасата. Подготвяше масите за вечеря и даваше напътствия на няколко младежи от персонала. Изглеждаше роден за тази работа.

— Как си? — обърна се Рен-Мари към Бовоар. Младият мъж седеше от другата й страна и разпъждаше рояк хапещи мухи, който се бе спуснал върху него.

— Знаехте ли коя е тя? — попита Жан Ги.

— Шеф Вероник ли? Щом я видях, се сетих — отвърна Рен-Мари. — Познавах я под друго име, но нямаше как да я сбъркам дори след толкова много години. Обичах да я гледам. Отгледах децата си с нейните рецепти.

— И аз отраснах с тях — каза Бовоар и изкашля буболечка. — Извинете — усмихна се тъжно на мадам Гамаш.

Враждебните мухи и бръмченето им изчезнаха и той отново долови аромата на мазило против кашлица, джинджифилов сироп и крекери. Усети изтърбушения диван и мекото одеяло, докато лежеше с температура вкъщи. До него седеше майка му и нежно разтриваше студените му крака, докато гледаха заедно любимото й телевизионно предаване.

— Bonjour, mes enfants^[1] — казваше набитата млада жена в расо на монахиня. — Благословени да сте, че се присъединихте към мен. Нека само се надяваме, че днес няма да подпаля кухнята. Майка игуменка все още е ядосана заради онзи тиган, който забравих върху газта миналата седмица.

И се разсмиваше. Смехът й бе като валдхорна, гласът — като шкурка.

Сестра Мари Анжел и нейното прочуто готварско шоу „Обяд с моята сестра“, към което се бяха пристрастили младите майки в цял Квебек. Някои се смееха на старомодната, размъкната жена, не по-възрастна от тях самите, която ги учеше как се прави перфектният крем нишесте или гъст чеснов сос, или десерт „Елена“. Зад смеха им обаче се криеше възхищение. Сестра Мари Анжел изглеждаше като човек от друга епоха, но бе надарена готвачка и обичаше професията си. Правеше всичко с чувство за хумор и огромно удоволствие. Излъчваше простота и сигурност в един Квебек, който се променяше твърде бързо.

Бовоар си припомни смеха на майка си, когато монахинята превръщаше и най-трудните рецепти в нещо лесно и ясно.

Имаше наплив на нови монахини в манастирите. Нараснаха продажбите на популярните готварски книги с щастливата невзрачна монахиня на корицата.

Как бе възможно да не я познае?

Но в спомените на Жан Ги имаше една тревожна нотка. И той внезапно си спомни. Разразил се бе огромен скандал, когато сестра Мари Анжел изчезна. По телевизионните предавания и вестниците, по улиците и в кухните на цял Квебек имаше само една тема. Защо сестра Мари Анжел напусна внезапно? Не само шоуто, но и манастира.

Тя така и не отговори на този въпрос. Просто си взе тиганите и изчезна.

В дивия лес. И Бовоар бе сигурен, че тук най-сетне е намерила мир. И любов. И градина, за която да се грижи, и кошери, от които да събира мед, и обични хора, за които да готви.

Простичък, но съвършен живот. Далеч от блясъка и критичните погледи.

Всички притеснителни малки въпроси се изясниха. Защо тази прекрасна готвачка бе доволна в „Белшас“, въпреки че можеше да работи в най-изисканите ресторанти на Квебек? Защо в хижата се наемаха само англоезични младежи от други провинции?

За да бъде опазена тайната й. За да живее тя в мир. Никой не би разпознал у шеф Вероник известната монахиня, напуснала ордена си като крадец в потайна доба. И дошла тук, под закрилата на свирепата мадам Дюбоа. Нейната нова майка игуменка.

— Как мислите, защо е напуснала ордена? — попита той Рен-Мари, докато вървяха по моравата.

Жената поспря, за да помисли.

— Зависи в какво вярваш.

— А вие в какво вярвате?

— Вярвам, че мястото й е тук. Предполагам, че за някои хора това е дива пустош. Правиш десет крачки в гората и вече си се загубил. Но за други е рай. Защо да търсиш божественото в студен и претъпкан манастир, щом можеш да си тук? Това езеро е истински божи дом. — Усмихна се на Бовоар. — Не е много оригинален отговор, но е най-простичкият.

— Простичък, но много добър. Като крем нишестето — подхвърли той.

Рен-Мари го погледна изненадано и се разсмя.

— И като самия Квебек. Просто разбъркваш добре, докато се получи хомогенна смес.

Възвърнатият рай.

В другия край на градината Бийн и Мариана играеха. Опаковали бяха багажа си и щяха да си тръгнат след един последен полет из градините.

— Мамо, мамо, ти си Пегас. Тичай. Лети.

— Пегас си почива, миличко. Пасе. Виж. — Мариана започна да рови земята с уморено копито.

Прибрала бе часовниците на Бийн в куфара, преди да събере тоалетните принадлежности от банята. Когато се върна в стаята, за свой ужас видя, че часовниците отново са пръснати из цялата стая.

— Какво става, Бийн? — попита, като се стараеше да звучи небрежно.

Детето затвори ципа на почти празния си малък куфар.

— Мисля, че не ми трябват повече.

— Защо?

— Ти ще ме будиш, нали?

— Винаги, скъпо мое дете — каза Мариана.

А сега гледаше как странното й хлапе лудува из красивата градина.

— Е, предполагам, че дори Пегас има нужда от почивка — съгласи се Бийн. Протегна ръце, сграбчи юздите и се наклони напред, за да успокои мощния жребец.

Питър, Клара и семейство Гамаш седнаха, но Бовоар остана прав.

— Трябва да си тръгвам. Ще се справите ли сам? — попита той шефа си.

Главният инспектор се изправи и кимна.

— А ти?

— Чувствам се по-добре от когато и да било — заяви Жан Ги, докато почесваше нахапания си врат.

— Ще те изпратя до колата.

Гамаш докосна ръката му и двамата тръгнаха през моравата. Рамо до рамо.

— Едно нещо продължава да ме човърка, а знам, че тормози и агент Лакост — поде Бовоар, когато наближиха колата му.

Изабел Лакост бе придружила Патнод до главното управление на Surete в Монреал и помоли Жан Ги да изясни един въпрос, на който дори метрдотелът не бе успял да отговори.

— Защо Джулия е разперила ръце, когато статуята е падала?

Гамаш отвори вратата пред заместника си.

— Не знам.

— Не, наистина, сър. Защо би го направила? Знам, че няма как да сте напълно сигурен, но какво мислите по въпроса? Нямате ли предположение?

Гамаш поклати глава. Зачуди се колко ли пъти Джулия си е представяла, че е отново с баща си. Че баща й я прегръща. Колко ли пъти в най-спокойните си моменти се е отдавала на фантазията за силни ръце, които я прегръщат? За неговия аромат, за допира до костюма му? Копняла ли е за това? Дали е стояла пред статуята и си е представяла точно това — дългоочаквана среща, при която взаимно си прощават? И когато той се е наклонил към нея, дали е успяла в този последен миг да различи действителност от копнеж?

— Не знам — повтори той. Закрачи обратно през влажната, ароматна морава и сякаш понечи да улови нечия длан.

* * *

— Може ли да седна при вас? — Мариана се просна в един от дървените столове. — Тази игра на Пегас е много изтощителна. Магила поне живееше в клетка. Много по-спокойно.

Бийн също дойде и скоро след това се появи сервитьор, изпратен от Елиът, за да ги попита искат ли нещо. Детето и майка му си поръчаха супа, а другите помолиха за чай и сандвичи.

Рен-Мари бръкна в чантата си.

— Имам нещо за теб — обърна се към детето.

Бийн светна.

— Подарък ли?

Госпожа Гамаш подаде подаръка. Обвивката бързо бе свалена и Бийн погледна изумено Рен-Мари.

— Как я намерихте? — Отвори „Митове, които всяко дете трябва да знае“ и нетърпеливо отгърна на главата за летящия кон.

— Мирна? — попита Клара, сетила се за приятелката им, която имаше книжарница за нови и употребявани книги в Трите бора.

Рен-Мари кимна.

— Нима наистина е имала тази книга? Що за късмет? — възкликна художничката.

— О, тя има всичко — отвърна Питър.

Клара кимна, но я споходи едно подозрение. Какво ли щеше да открие на първата страница на книгата, изписано със закръглени детински букви? Навярно името на едно малко момче и рисунка. На птица без крака.

— Разкажи ми за Пегас — помоли Рен-Мари и Бийн се облегна на нея, отвори книгата и започна да чете.

От другата страна на масата Мариана духаше лекичко горещата супа на своето дете.

* * *

— Защо казахте, че не сте били затворник?

След като изпрати Бовоар, Гамаш се запъти обратно към другите. Цялото тяло го болеше, жадуваше да си иде вкъщи, жадуваше за гореща вана и да се свие в леглото до Рен-Мари. Но докато вървеше бавно, спря и смени посоката. Към пристана. Застана до стария мъж. Сега му изглеждаше съвсем естествено да стоят рамо до рамо.

— Не съм бил затворник — каза Фини. — Вярно, бях в японски лагер за военнопленници, но не бях затворник. Това не е просто семантика, разбирате ли? А важна разлика. Решаваща.

— Вярвам ви.

— Видях много мъже да умират там. Повечето. Знаете ли какво ги уби?

„Гладът — понечи да каже Гамаш. — Дизентерията. Жестокостта.“

— Отчаянието — изрече Фини. — Вярваха, че са затворници. Живях с тези мъже, ядях същата червясала храна, спях в същото легло, вършех същата къртовска работа. Но те умряха, а аз съм жив. Знаете ли защо?

— Били сте свободен.

— Бях свободен. Милтън е прав, да знаете. Умът е място в себе си. Никога не съм бил затворник. Нито тогава, нито сега.

— Какви сметки правите, когато дойдете тук? Не броите птици, а не мисля, че броите и пари.

— Знаете ли какво купуват парите? — усмихна се Фини.

Арман Гамаш поклати глава.

— Аз съм счетоводител и прекарах целия си живот в броене на пари и в наблюдаване на хората, които ги притежават. Знаете ли какво разбрах? Кое е единственото нещо, което парите наистина могат да купят?

Инспекторът чакаше.

— Пространство.

— Пространство ли? — попита Гамаш.

— По-голяма къща, по-голяма кола, по-голяма хотелска стая. Самолетни билети първа класа. Но не могат да купят дори удобство. Никой не се оплаква повече от богатите и привилегированите. Удобство, безопасност, спокойствие. Никое от тези неща не се купува с пари.

Запъти се към края на пристана и крачките му леко ехтяха.

— Баща ви беше герой, да знаете. Съумя да признае, че е сгрешил. И да се промени. Мразеше насилието, мразеше убиването. Интересно е, че синът му е избрал за своя кариера да изправя убийци пред правосъдието. Но внимавайте, Арман. Неговият кръст не е ваш. Не е необходимо да мъстите за всяка смърт.

— Не ме гневи смъртта — поясни Гамаш, — а страданието. То гневеше и баща ми. Не го смятам за кръст обаче, нито за бреме. Навярно е семейна черта.

Фини се вгледа внимателно в него.

— Питахте ме какво броя всяка вечер и всяка сутрин. Какво броях всеки ден в лагера, докато по-добри мъже от мен чезнеха и умираха. Ще ви кажа.

Гамаш стоеше неподвижен, боеше се, че ако помръдне, може да подплаши стареца и да не получи отговор. Но тревогата му бе неоправдана. Този мъж не се плашеше от нищо.

— Броях даровете си.

Фини се обърна и видя Айрин на терасата, сякаш бе усетил присъствието й.

— Всеки ден върху нас се сипят дарове и разочарования, главен инспекторе — изрече. — И всеки ден правим своята равносметка. Въпросът е какво броим.

Възрастният мъж вдигна ръка, свали шапката от главата си и я подаде на Гамаш.

— Не, благодаря, задръжте я — каза инспекторът.

— Аз съм стар човек. Няма да ми е нужна повече, но на вас ще ви трябва. За защита.

Фини му подаде шапката, която Арман бе купил заедно с тази за Рен-Мари, когато тя се уплаши, че има рак на кожата. За да не се чувства жена му глупаво с нейната шапка с голяма увиснала периферия, която я пазеше от слънцето. Щяха да изглеждат глупаво заедно. И да са в безопасност заедно.

Гамаш взе шапката.

— Знаете ли Марианските острови, сър? Оттам тръгнаха американските войски, за да освободят Бирма. Казваха им Марианите.

Фини спря и погледна към четирите стола, където седяха млада жена и детето й, и двамата много различни от останалите Мороу.

* * *

— Сега, искам и аз да ви разкажа една история — каза Рен-Мари. Бийн току-що бе завършил развълнувания си разказ за Пегас. — За Пандора.

Питър, който седеше до нея, понечи да стане.

— Чувал съм я достатъчно пъти.

— Хайде, Питър, остани — хвана го за ръката Клара.

Мъжът й се поколеба, после седна и започна да се върти, сякаш не можеше да се настани удобно на стола. Сърцето му блъскаше лудо, докато слушаше познатата история. Отново бе на дивана вкъщи и се бореше за място между брат си и сестрите си, за да не го изтикат оттам. А в другия край на стаята седеше майка им, изпънала гръб, и четеше, докато татко свиреше на пианото.

— Тази е за Питър — казваше тя и другите се подхилкваха злорадо. И тя им разказваше за Пандора, която живеела в рая, в свят без болка и скърби, без насилие и болести. Но един ден Зевс, най-великият от боговете, дал на Пандора подарък. Великолепна кутия. Единственото условие било никога да не я отваря. Всеки ден кутията привличала Пандора, но тя успявала да се отдалечи от нея, защото си спомняла предупреждението. Кутията не трябвало да се отваря. Един ден обаче не издържала и я отворила. Съвсем мъничко. Но и това било достатъчно. Повече от достатъчно.

От нея излетели всички крилати ужаси. Омразата, клеветата, обидата, завистта, алчността, всички те се разпищели и полетели из света. Болестите, болката, насилието.

Пандора затръшнала капака на кутията, но било твърде късно.

Питър се размърда на стола си, обземаше го паника. Усещането бе сякаш го лазят мравки. Точно както едно време, когато той се въртеше на дивана, а сестрите и брат му го щипеха, за да стои мирен. Но той не можеше.

Не можеше и сега. Мярна блестящия бял мрамор във вечната сянка на черния орех — дървото, което убива. И разбра, че независимо от мнението на Гамаш тази кутия се бе отворила сама. И ужасите се бяха развилнели. Бяха съборили баща му върху Джулия, за да я смажат и убият.

Чу отново гласа на Рен-Мари.

— Но не всички успели да излетят. На самото дъно на кутията лежало нещо, свито на кълбо.

Бийн ококори очи. Питър спря да се върти и погледна към жената.

Нещо е останало в кутията ли? Тази част от историята му беше непозната. Майка му не я бе споменавала.

— На самото дъно нещо седяло кротко. Не излетяло с останалите.

— Какво било то? — попита Бийн.

— Надеждата.

* * *

— Чакай, дай да ти помогна — посегна Питър за куфара на майка си.

— Бърт може да го пренесе или някой от носачите.

— Знам, че могат, но ми се иска аз да го направя.

— Както искаш.

Изнесе куфара й пред хижата. Томас и Сандра си тръгваха, без да се сбогуват. Е, Томас все пак натисна клаксона. За да се сбогува или за да предупреди Питър да се махне от пътя.

— Бърт идва с колата — каза мисис Фини, докато се взираше напред.

— Ще се справиш ли?

— Разбира се, че ще се справя.

— Ужасно съжалявам за онзи надпис, майко. Не трябваше да го правя.

— Вярно е. Ужасна постъпка.

Питър чакаше тя да добави „но“.

Айрин Фини чакаше колата. Защо Бърт се бавеше толкова? Докато опаковаха багажа си, той я бе умолявал да каже всичко на децата. Да им обясни защо никога не ги е държала за ръка и не ги е прегръщала. Защо никога не ги е целувала, нито им е позволявала да я целунат. Особено последното. Да им обясни за болката от невралгията, че всеки допир, дори най-лекият, е мъчително болезнен.

Знаеше какво си мислят те. Че е студена. Че няма чувства. Но в действителност тя чувстваше твърде много. Твърде дълбоко.

Беше възпитана обаче никога да не признава недостатъци, провали, чувства.

Погледна към Питър. Хванал куфара й. Отвори уста, но точно в този момент колата се появи. И Айрин Фини се отдръпна от бездната.

— Ето го.

Седна вътре, без да погледне назад, и колата потегли.

Не може да получиш мляко в железарски магазин.

Мариана бе казала на Питър за бележката, която бе получила от баща им. „Може би, ако съберем всички бележки, кодът ще е пълен“ — помисли си той. Но после се усмихна и поклати глава. Стари навици. Не е имало никакъв код и той бе получил своя отговор.

Баща му го е обичал.

Докато гледаше как майка му изчезва в гората, се зачуди дали някога ще успее да повярва, че и тя го обича. Може би някой ден, но не и днес.

Тръгна обратно към Клара, защото знаеше, че не всички са си заминали. Един бе останал.

* * *

Рен-Мари намери съпруга си на пристана. Отново бе сложил на главата си шапката с увиснала периферия, навил бе нагоре крачолите на панталоните си и бе провесил крака над бистрата прохладна вода.

— Днес почти те загубих, нали? — Седна до него и долови познатия аромат на сандалово дърво и розова вода.

— Няма такова нещо. Като хижата съм, издържам на всичко.

Тя се усмихна и го погали по ръката, опита се да не мисли за станалото.

— Най-сетне успях да се свържа с Даниел в Париж — каза Арман. — Извиних му се.

И го стори искрено.

— Казах му, че ако иска да кръсти сина си Оноре, има моята благословия. Прав беше. Оноре е хубаво име. Освен това детето му ще има собствен път. Като Бийн. Мислех си, че е жестоко да кръстиш едно дете Бийн, че такова име носи нещастие. Но Бийн изобщо не е нещастно дете.

— Можеше да е и по-зле — отвърна Рен-Мари. — Мариана можеше да се ожени за Дейвид Мартин.

— И какво от това?

— Детето щеше да се казва Бийн Мартин^[2].

Гамаш се разсмя от сърце.

— Изумително е да разбереш, че детето ти има повече смелост от теб.

— Даниел е син на баща си.

Загледаха се в езерото, всеки потънал в собствените си мисли.

— За какво си мислиш? — тихо попита Рен-Мари след няколко минути.

— Броя даровете си — прошепна Арман и се взря в лицето й, скрито под шапката с увиснала периферия. — Даниел ми каза още нещо. Днес са разбрали пола на детето и са решили за името.

— Оноре?

— Зора.

— Зора — изрече Рен-Мари.

Посегна към ранената му ръка и двамата заедно се заеха да броят даровете си.

Отне им доста време.