Луиз Пени
Камъкът на смъртта (18)

Глава петнайсета

Спряха волвото на билото на хълма. Слязоха от колата и отидоха до ръба на възвишението, загледани в селцето. Сгушено бе в приятна долина, заобиколено от гористи хълмове и планини.

Гамаш никога не бе виждал Трите бора през лятото. Разлистените клони на кленовете, ябълковите дръвчета и дъбовете закриваха леко старите къщи около затревения селски площад. Но това ги правеше още по-магични, сякаш само увеличаваше красотата им. Трите бора се разкриваше бавно и само на хора, които имат търпение да чакат, да седят спокойно в някое от избелелите кресла в бистрото, докато отпиват вермут или cafe au lait и наблюдават променящото се лице на древното село.

Вдясно се издигаше белият шпил на параклиса, а река Бела Бела се спускаше от езерото на мелницата, след което извиваше меандри зад домовете и търговските сгради.

В полукръг в отсрещния край на затревения селски площад магазините се бяха подредили в малка тухлена прегръдка. Книжарницата на Мирна за нови и използвани книги, бистрото на Оливие с неговите ярки чадъри в бяло и синьо, които хвърляха сянка върху различни по вид столове и маси на тротоара. До него пекарната на Сара. Оттам с накуцване излезе възрастна жена с изпънати рамене, понесла тежка мрежа. Следваше я патица.

— Рут — изрече Гамаш. Позна я по патицата Роза.

Загледаха се в жлъчната стара поетеса, която влезе в смесения магазин. Роза остана да чака отвън.

— Ако побързаме, може да я избегнем — каза Бовоар и тръгна обратно към колата.

— Но аз не искам да я изпусна — възрази Рен-Мари. — Звъннах й от хижата. Ще пием чай следобед.

Жан Ги се втренчи в мадам Гамаш, сякаш я вижда за последен път. Рут Зардо щеше да я погълне. Тя стриваше на прах свестните хора и ги превръщаше в поезия.

Хора разхождаха кучета и тичаха по задачи, или по-точно се шляеха по задачи. Някои клечаха с градинарските си шапки с мека периферия, ръкавици и гумени ботуши в мокрите си градини и режеха рози за букети. Всеки дом имаше голяма леха с многогодишни розови храсти. Без специално оформление, без нови сортове, без модерните предложения на градинарските списания. Нищо, което не биха съзрели войниците, завърнали се у дома от Голямата война^[1]. Трите бора се променяше, но бавно.

Качиха се обратно в колата, поеха бавно надолу по улица „Мулен“ и спряха пред пансиона на Габри. Едър и разчорлен, около трийсет и пет годишен, хотелиерът стоеше на широката веранда, сякаш ги чакаше.

— Salut, mes amis.^[2] — Слезе по стълбите и прегърна и разцелува топло по двете бузи всеки, дори Бовоар. После грабна куфара на Рен-Мари от Гамаш. — Добре дошли отново.

— Merci, patron — усмихна се Гамаш, радостен, че е отново в китното селце.

— С Оливие толкова се натъжихме, като чухме за сестрата на Питър — заяви Габри, докато водеше Рен-Мари към стаята й в пансиона. Беше топла и приветлива, с легло от тъмно дърво и искрящо бели постелки. — Как са той и Клара?

— Шокирани са — отвърна Гамаш, — но се справят.

Какво друго би могъл да каже?

— Ужасно. — Едрият хотелиер поклати глава. — Клара звънна и помоли да приготвя една чанта за нея и Питър. Звучеше малко напрегната. Потропвате ли? — обърна се към Рен-Мари и демонстрира местна кръстоска между степ и келтски народен танц.

Рязката смяна на темата я хвърли в почуда и тя зяпна.

— Никога не съм опитвала.

— Е, кралице Мери, очаква ви забавление. След няколко дни ще има празненства по случай Деня на Канада на селския площад и ще правим демонстрация на танца. Записал съм ви.

— Моля те, отведи ме обратно на мястото с убиеца — прошепна Рен-Мари в ухото на съпруга си, когато го целуна за довиждане до колата няколко минути по-късно и вдъхна лекия му аромат на розова вода и сандалово дърво.

Докато волвото се отдалечаваше, тя махаше с ръка на съпруга си. Все още бе обгърната в неговия аромат — свят на отмора, доброта, спокойствие… и никакво потропване.

* * *

Главен инспектор Арман Гамаш влезе в сградата на Surete в Шербрук и се представи.

— Бихте ли ни насочили към помещението с веществените доказателства?

Полицаят зад бюрото скочи на крака:

— Да, сър. Оттук.

Последваха го към задната част на участъка и влязоха в голям гараж. Чарлс Мороу бе облегнат на стена, сякаш си поръчваше огромно питие. На стол пред него седеше полицай, който пазеше статуята.

— Исках да съм сигурен, че никой няма да я пипа. Знам, че сте взели проби от кръвта и почвата. Изпратихме ги в лабораторията по куриер, но взех още няколко, за да съм сигурен.

— Добра работа — каза главният инспектор.

Стъпките им отекваха по бетонния под на гаража. Гамаш имаше чувството, че Чарлс Мороу ги очаква.

Кимна на мъжа, който пазеше статуята, и го освободи, после посегна и докосна каменния торс. Задържа ръка там, без да е наясно какво очаква да усети. Далечен пулс, може би.

И наистина долови нещо неочаквано. Премести длан на друго място — този път върху ръката на Мороу, и я потърка нагоре-надолу.

— Жан Ги, виж тук.

— Какво — наведе се Бовоар, за да погледне от по-близо.

— Пипни.

Младият инспектор сложи ръка на мястото, където преди бе дланта на шефа му. Очакваше да е студено на допир, но беше топло, сякаш този нещастник, Чарлс Мороу, бе изсмукал топлината на началника му.

Но усети и друго. Свъси вежди, премести длан към торса и го поглади. После се наведе още по-близо, така че почти допря нос в статуята.

— Но това не е камък — изрече накрая.

— И аз така мисля — съгласи се Гамаш и направи крачка назад.

Чарлс Мороу бе сив. Тъмносив на места и светлосив на други. А повърхността на статуята беше леко вълниста. Отначало главният инспектор си каза, че е ефект, постигнат някак от скулптора, но като се вгледа по-внимателно, разбра, че самият материал е такъв. Вълничките, които наподобяваха отпусната кожа, бяха част от това, от което бе изваян Чарлс Мороу. Сякаш беше реален човек, гигант. И този гигант се бе вкаменил.

— Какво е това? От какво е направен?

— Не знам — отвърна Гамаш. Изричаше го доста често в това разследване. Погледна нагоре към лицето на Чарлс Мороу. После направи още крачка назад.

По лицето все още имаше полепнали парчета пръст и трева. Изглеждаше като изкопан от земята мъртвец. Но под слоя пръст лицето бе с целеустремено, решително изражение. Изглеждаше живо. Ръцете, отпуснати спокойно до кръста и с вдигнати нагоре длани, сякаш показваха, че Мороу е загубил нещо. По главата и ръцете му имаше следи от вече засъхнала кръв. Мъжът сякаш се колебаеше дали да пристъпи напред.

Всяка част поотделно създаваше впечатление за мрачен, нетърпелив, алчен и определено потиснат човек.

Но взети заедно, създаваха съвсем различно впечатление. Сборът от всички тези неща говореше за копнеж, тъга и огорчение, примесени с решителност. Гамаш имаше същото усещане за Чарлс Мороу и в момента, когато платното се свлече от статуята на церемонията по откриването й. И сега главният инспектор имаше чувството, че се е пренесъл отново в добре позната градина в Париж.

Докато повечето туристи разглеждаха Лувъра, „Тюйлери“, Айфеловата кула, Арман Гамаш отиде в спокойна градина зад мъничък музей.

И там отдаде почит на отдавна починали хора.

Защото това бе музеят на Огюст Роден. И Арман Гамаш бе отишъл да види „Гражданите на Кале“.

— Напомня ли ти за нещо тази статуя?

— На филм на ужасите. Изглежда все едно всеки миг ще оживее — отвърна Бовоар.

Гамаш се усмихна. Имаше нещо свръхестествено в статуята. А и веднъж вече бе убила човек.

— Чувал ли си за „Гражданите на Кале“?

Бовоар се престори, че мисли.

— Non. — Предусещаше, че всеки миг ще му се наложи да чуе. Поне шефът не бе започнал да рецитира поезия. Все още.

— Напомня ми за тях. — Гамаш направи още крачка назад. — Композицията е дело на Огюст Роден. Намира се в музея „Роден“ в Париж, но има копие пред Музея за изящни изкуства в Монреал, ако искаш да видиш скулптурата.

Бовоар прие идеята за шега.

— Роден е живял преди около сто години, но историята, която вдъхновява създаването на „Гражданите на Кале“, е от доста по-стари времена. От 1347 година.

Привлякъл бе вниманието на Бовоар. Началникът говореше дълбоко и замислено, сякаш рецитираше приказка, и събитията оживяваха пред очите на Жан Ги.

Пристанището на Кале преди почти седемстотин години. Оживено, богато, със стратегическо значение. По средата на Стогодишната война между французи и англичани, макар, разбира се, да не са я наричали така по онова време. Било просто война. Като важно френско пристанище Кале бил обсаден от мощната армия на английския крал Едуард III. В очакване да бъдат освободени от краля на Франция Филип VI, гражданите се нагодили към положението без много притеснения. Но дните се превърнали в седмици, които се превърнали в месеци и надеждата угасвала. Почти. Накрая гладът потропал на вратата, влязъл през портата и в домовете им. Но те се държали, вярвали, че освобождението ще дойде. Че със сигурност няма да бъдат забравени, изоставени.

Накрая Едуард III им отправил предложение. Ще пощади Кале, ако шестима от най-видните му граждани се предадат. За да бъдат екзекутирани. Наредил тези мъже да излязат пред портата на града без богатите си дрехи и накити, с въжени клупове на шия и да му поднесат ключа на града.

Бовоар пребледня, като се замисли какво би направил той. Дали би пристъпил напред? Дали би направил крачка назад, отклонил поглед встрани? Представи си ужаса на града и избора. Слушаше шефа си и усещаше как сърцето му блъска в гърдите. Беше далеч по-лошо от всеки филм на ужасите. Беше реално.

— Какво станало? — попита шепнешком.

— Мъж на име Йосташ дьо Сен-Пиер, един от най-богатите хора в Кале, доброволно излязъл напред. Петима други се присъединили към него. Свалили одеждите си, останали само по долни дрехи, сложили сами въжените клупове на врата си и излезли през портата.

— Боже мой — пошепна Бовоар.

Гамаш се съгласи с възклицанието и погледна отново към Чарлс Мороу.

— Роден е представил точно този момент, когато са застанали пред вратата и са се предали.

Бовоар се опита да си представи как изглежда скулптурата. Виждал бе доста френски произведения на изкуството, изобразяващи щурмуването на Бастилията, войните, победите. Крилати ангели, приветстващи жени със закръглени форми, строги и решителни мъже. Но ако тази статуя тук напомняше на шефа му за онези мъже, Жан Ги едва ли бе зървал нещо подобно в живота си.

— Не е обикновена композиция, нали? — попита младият инспектор и си помисли, че може би ще потърси Музея на изящните изкуства в Монреал.

— Не, не прилича на никоя друга военна статуя. Мъжете не са героични. Примирени са, дори уплашени.

Бовоар можеше да си представи.

— Но това не ги ли прави дори по-героични? — запита.

— Мисля, че е така — изрече Гамаш и се обърна отново към Чарлс Мороу, който беше облечен и нямаше вериги, въжета или примка на врата. Поне не видими. Но главният инспектор знаеше, че Мороу е бил овързан толкова сигурно, колкото и онези мъже. Бил е вързан към нещо с въжета и вериги.

Какво ли виждаше Чарлс Мороу с тези тъжни очи?

* * *

Собственикът на фирмата с камионите и крановете ги чакаше на рецепцията. Беше нисък и набит като пиедестал. Стоманеносивата му коса бе къса и стърчеше. През челото му минаваше червен ръб от каската, която е носил в този ден и във всеки работен ден през последните трийсетина години.

— Не е станало по моя вина, нали знаете — заяви, като протегна ръка, за да се здрависа с тях.

— Знам — заяви Гамаш и отвърна на поздрава. После представи себе си и Бовоар. — Смятаме, че е убийство.

— Tabernacle^[3] — възкликна мъжът и избърса потта, която се стичаше по веждите му. — Наистина ли? Само да чуят момчетата!

— Вашият човек каза ли ви какво е станало? — попита Бовоар, докато водеха мъжа към гаража.

— Той е голям задник. Разправя, че блокът се разместил и статуята паднала. Казах му, че говори глупости. Основата беше стабилна. Изляхме бетонен фундамент с пилони на почти два метра дълбочина — под нивото на замръзване на почвата, за да не се размести. Разбирате ли за какво говоря?

— Обяснете ни — каза Гамаш.

— Тук трябва да се копае поне на два метра дълбочина, когато се строи, под нивото на замръзване. Иначе каквото и да се сложи отгоре, ще се килне, когато земята започне да се размразява напролет. Схващате ли?

Гамаш разбра изказването, което бе направил онзи работник по адрес на шефа си. Човекът очевидно обичаше да чете лекции, но не бе роден за учител.

— Мадам Дюбоа от хижата никога не прави нещо през пръсти. Харесва ми. И аз съм същият. А и тя поназнайва това-онова за градежа.

Едва ли би могъл да изрече по-голям комплимент.

— И така, какво направихте? — попита Бовоар.

— Не припирайте толкова. Ще стигна и до това. Мадам Дюбоа ни помоли да сложим пилоните така, че статуята да не падне, което и направихме. Преди месец. Фундаментът не е преживял и една зима още. Не може да се е изместил.

— Сложихте пилоните и после какво? — подкани го младият инспектор.

„В голямата си част едно разследване на убийство представлява задаване на въпроса «И после какво стана?» отново и отново. И изслушване на отговорите, разбира се“ — помисли си Бовоар.

— Наляхме бетона, изчакахме седмица. Втвърди се. После сложихме оная проклета основа и вчера поставих отгоре статуята. Огромно шибано нещо. Трябваше да я вдигам много внимателно.

Подложи двамата инспектори на удоволствието да изслушат петнайсетминутно обяснение колко трудна е работата му. Бовоар прекара през ума си бейзболния мач от предната вечер, замисли се дали жена му пак ще се ядоса заради отсъствието му, проведе кратък въображаем спор с домоуправителя на сградата, в която живееше.

Гамаш слушаше.

— Кой беше там, когато поставяхте статуята?

— Мадам Дюбоа и онзи, другият.

— Пиер Патнод? — попита Гамаш. — Метрдотелът?

— Не го знам какъв е. На около четиридесет, с тъмна коса, навлечен. Сигурно е умирал в тая жега.

— Някой друг?

— Много хора дойдоха да гледат. Няколко хлапака работеха в градината и наблюдаваха. Трудната работа е да я сложиш правилно. Не ти се ще да зяпа в грешната посока.

Кранистът се изсмя, после се впусна в друг петминутен монолог за поставянето на статуята. Бовоар се отдаде на фантазия, която включваше Пиер Карден^[4] и пръскане на пари с лека ръка из магазините на Париж. Но покрай френската столица се сети за мъжете от Кале, което пък го наведе на мисълта за Чарлс Мороу, а това вече го върна обратно при многословния досадник.

— Покрих го с онова платно, дето мадам Дюбоа ми даде, и се разкарах.

— Как би могла статуята да падне от постамента?

Гамаш го изрече съвсем спокойно, но хората в помещението знаеха, че това е основният въпрос. Кранистът хвърли поглед към статуята, после отново се обърна към тях.

— Единственият начин, който знам, е с машина. — Не беше доволен от отговора си и ги погледна виновно. — Не съм го направил аз.

— Знаем, че не сте вие — успокои го Гамаш. — Но кой? И ако не е направено с машина, как е станало?

— Може да е било с машина — запъна се кранистът. — Може там да е имало кран. Не мой, а чужд.

— Това е едната възможност — съгласи се главният инспектор, — но подозирам, че Джулия Мартин би го забелязала.

Другите закимаха.

— Какво мислите за статуята? — попита Гамаш.

Бовоар го изгледа изненадано. На кого му пукаше какво мисли кранистът? Със същия успех можеше да попита за мнение и проклетия пиедестал.

Кранистът също изглеждаше изненадан от въпроса, но се замисли.

— Не бих го искал в градината си. Пада си малко тъжен, нали разбирате? Предпочитам весели неща.

— Като пиксита? — попита Бовоар.

— Разбира се, пиксита или феи — кимна кранистът. — Хората си мислят, че те са едно и също, ама не са.

„Мили боже, само не и лекция за пикситата и феите!“

Гамаш хвърли предупредителен поглед на Бовоар.

— Разбира се, птичето разведрява.

Птичето ли?

Гамаш и Бовоар се спогледаха.

— Каква птичка, мосю? — попита Гамаш.

— Оная на рамото му.

На рамото му?

Кранистът видя объркването им.

— Да, там горе.

Закрачи наперено с калните си ботуши, а стъпките му отекваха гръмко по бетона. Спря пред статуята и посочи.

— Не виждам нищо — каза Бовоар на Гамаш, който също поклати глава.

— Трябва да сте по-близо, за да я видите — заяви кранистът и се огледа. Зърна стълба и я донесе, а Жан Ги се покатери по нея.

— Прав е. Има гравирана птица — провикна се надолу.

Гамаш въздъхна наум. Надявал се бе кранистът да халюцинира. Но не. Щом имаше птица, не можеше ли поне да е на крака на Мороу? Щом Бовоар слезе, главният инспектор се втренчи в стълбата. Знаеше, че трябва да види със собствените си очи.

— Да ви подам ръка? — подсмихна се Жан Ги с безгрижието на човек, който още не е открил фобията си.

— Non, merci.

Гамаш се опита да се усмихне, но съзнаваше, че навярно изглежда почти обезумял. Тръгна нагоре по стълбата разтреперан, с облещени от ужас очи и с фалшива усмивка на уста. Две, три, четири стъпала. Едва ли бе много високо, но и толкова му стигаше. „Може би и аз като Бийн се страхувам да се отделя от земята“ — помисли си главният инспектор с изненада.

Застана лице в лице с Чарлс Мороу и се вгледа в мрачния образ. После спусна поглед и там, на лявото рамо, видя птичка. Но в нея имаше нещо странно. Всяка частица в тялото на Гамаш го умоляваше да слезе долу. Усети, че го заливат вълни от паника, и помисли да се пусне, да се хвърли от стълбата. Да падне върху Бовоар. Да го смаже така, както Мороу бе смазал Джулия.

— Добре ли сте там горе? — попита го Жан Ги леко разтревожен.

Гамаш се насили да се съсредоточи, да разгледа птичката. И тогава го видя.

Спусна се по стълбата, без да крие емоциите си, скочи долу, като пропусна последните две стъпала, и се приземи тромаво върху крака на краниста.

— Какъв вид е, имате ли идея?

— Естествено, че не. Някаква си шибана птица. Не е сойка, само това знам.

— Има ли значение? — попита Бовоар, който знаеше, че шефът никога не задава въпрос без причина.

— Няма крака.

— Може скулпторът да ги е забравил — предположи кранистът.

— А може да е неговият подпис, нали? — допусна Жан Ги. — Както някои художници никога не рисуват очи.

— Като в „Малкото сираче Ани“^[5] — обади се кранистът. — Този може никога да не прави крака.

И тримата погледнаха към скулптурата. Чарлс Мороу имаше крака.

Махнаха стълбата и тръгнаха заедно към вратата.

— Защо, мислите, е тая птичка? — попита кранистът.

— Не знам — отвърна Гамаш. — Трябва да питаме скулптора.

— Пожелавам ви късмет — заяви другият мъж и направи физиономия.

— Какво имате предвид? — поинтересува се Бовоар.

Кранистът се смути. „Какво ли би смутило човек, който спокойно признава слабостта си към пиксита и феи?“ — зачуди се Жан Ги.

Мъжът спря и ги погледна. Младият инспектор се бе втренчил в него като невестулка. Готов бе всеки миг да му скочи. Но по-възрастният, онзи с посивелите мустаци, оплешивяващата глава и добрите умни очи, беше спокоен. И слушаше.

Изпъна рамене и се обърна директно към Гамаш:

— Вчера сутринта мадам Дюбоа ми даде адрес, от който да взема статуята. На шосето „Сен Фелисиен де Лак“. Пристигнах там доста по-рано. Такъв съм си. Отбих се в кафенето…

„Хайде, почна се“ — помисли си Бовоар и взе да пристъпва нетърпеливо от крак на крак.

Кранистът направи пауза, после се отпуши:

— После тръгнах към ателието, за да я взема. Статуята, искам да кажа. Мадам Дюбоа заяви, че е ателие на художник, ама не беше.

Спря отново.

— Продължавайте — подкани го Гамаш спокойно.

— Беше гробище.