Луиз Пени
Камъкът на смъртта (9)

Глава шеста

Най-сетне, след обяд, продължил хиляда години, Клара успя да се измъкне и първото, което й се искаше да стори, бе да потърси приятелите си.

— Мисля, че майка би предпочела да останем тук — поколеба се Питър на каменната тераса.

— Хайде — хвърли му заговорнически поглед Клара и протегна ръка, — бъди смел.

— Но това е семейна сбирка.

Питър копнееше да е с нея. Да я хване за ръка, да се затичат по съвършената морава и да намерят приятелите си. По време на обяда, докато останалите от семейството се хранеха мълчаливо или обсъждаха фондовия пазар, той и жена му си бяха шепнали забързано и превъзбудено за семейство Гамаш.

— Да си беше видяла лицето — заяви Питър, като се опитваше да говори съвсем тихо. — Изглеждаше като Дороти, когато среща великия и могъщ магьосник от Оз. Слисана и развълнувана.

— Май прекарваш твърде много време с Оливие и Габри — отвърна Клара с усмивка.

Никога преди не се бе усмихвала от сърце на тези семейни сбирки. Странно беше.

— А ти приличаше на Тенекиения дървар, беше напълно слисан. Можеш ли да повярваш, че Гамаш и Рен-Мари са тук? Дали да не се измъкнем и да прекараме малко време с тях следобед?

— Защо не — отговори Питър. Перспективата да убият няколко часа с приятелите си, вместо да търпят семейството, му донесе огромно облекчение.

Клара погледна часовника си. Два следобед. Още двайсет часа. Изчисли наум, че ако си легне в единайсет довечера и се събуди в девет утре сутринта, ще й останат само още единайсет часа със семейството на Питър. Девет, ако прекарат два часа с Гамаш и Рен-Мари. Щеше да го понесе. Боже, почти му се виждаше краят. После щяха да се върнат в своето селце Трите бора, докато дойде поредната покана следващата година.

„Не мисли за това.“

Но сега Питър се колебаеше на терасата, както тя си знаеше, че ще стане. Още по време на обяда бе наясно, че той няма да може да го направи. И все пак бе забавно да играе играта. Нещо като маскарад на емоциите. Преструваш се, че този път ти си смелият.

Накрая, разбира се, той никога не успяваше да се пребори със себе си. А Клара не можеше да го остави сам. Затова бавно се върна вътре.

— Защо ти трябваше да им казваш за самостоятелната ми изложба? — попита и се зачуди дали не се опитва да се скара със съпруга си. Да го накаже за това, че останаха.

— Струва ми се, че трябва да знаят. Винаги се отнасят толкова пренебрежително към твоята работа.

— А ти не, така ли? — Беше ядосана.

— Как можа да го кажеш?

Изглеждаше засегнат и Клара знаеше, че го е казала, за да го жегне. Чакаше той да изтъкне, че я е подкрепял през всичките тези години. Че е осигурил покрив над главите им и храна на масата. Но Питър мълчеше, което я подразни още повече.

Когато мъжът й се обърна, за да я погледне, тя забеляза капчица бита сметана на бузата му като бяла пъпчица. Изненадата й нямаше да е по-голяма и самолет да беше, толкова странно бе да види нещо необичайно върху съпруга си. Питър винаги бе внушителен, винаги изглеждаше толкова добре. Дрехите му никога не се мачкаха, ръбовете бяха винаги остри като бръснач, никога нямаше петънце или дефект. Какво беше онова от „Стар Трек“? Привличащ лъч? Не, нещо друго беше. Щитове. Питър минаваше през живота с вдигнати щитове, които отблъскваха всяка атака от храна, напитки или хора. Клара се зачуди дали точно в този момент в главата му не крещи тъничък шотландски гласец: „Капитане, щитовете са свалени. Не мога да ги вдигна!“

Но Питър, милият Питър, бе в неведение за мъничкия бял извънземен, лепнат на лицето му.

Разбираше, че трябва да каже нещо, или поне да избърше сметаната, но й бе дошло до гуша.

— Какво има? — Питър изглеждаше загрижен, но и мъничко уплашен. При конфронтация се вцепеняваше.

— Уведоми семейството си за галерия „Фортен“, за да ги ядосаш. И по-специално Томас. Нямаше нищо общо с мен. Използва картините ми като оръжие.

„Капитане, уцелиха ни.“

— Как можа да го кажеш?

Но в гласа му имаше несигурност — още нещо, което тя рядко чуваше.

— Моля те, не говори повече за картините ми с тях. Всъщност, не споменавай нищо лично. Те не се интересуват от мен, а думите ти само ме нараняват. Навярно не би трябвало, но е така. Можеш ли?

Забеляза, че джобът на панталона му все още стърчи навън — едно от най-объркващите неща, които бе виждала някога.

— Съжалявам — заяви най-сетне Питър. — Но не беше заради Томас. Вече не. Мисля, че му свикнах. Казах го заради Джулия. Срещата с нея ме разтърси.

— Тя изглежда доста приятна.

— Ние всички изглеждаме така.

— Още двайсет часа — каза Клара, като погледна часовника си, после вдигна ръка и изтри битата сметана от лицето му.

* * *

Докато вървяха по пътеката, семейство Гамаш чуха, че някой ги вика, и спряха.

— Ето ви и вас — изпухтя мадам Дюбоа, понесла в ръце кошница с билки от градината. — Оставих бележка на рецепцията. Синът ви звъня от Париж. Каза, че ще излиза тази вечер, но ще опита да се свърже с вас отново.

— Quel dommage^[1] — отвърна Гамаш. — Е, все ще се свържем. Merci. Може ли да взема това? — Протегна ръка към кошницата и след кратко колебание старицата му я връчи с благодарност.

— Става все по-горещо — заяви тя — и влажността ме мъчи. — Обърна се и пое по пътеката с крачка, която изуми Арман и Рен-Мари.

— Мадам Дюбоа — втурна се Гамаш да настигне жената, която според него бе на над 120 години. — Имаме един въпрос.

Тя спря и го изчака.

— Чудехме се за мраморния блок.

— Какъв мраморен блок?

— Моля? — сепна се Гамаш.

— Моля? — повтори мадам Дюбоа.

— Онзи голям блок мрамор ей там, от другата страна на хижата. Видях го снощи и тази сутрин пак. Вашата млада градинарка не знае за какво е, а Пиер ни каза да питаме вас.

— А, oui, оня мраморен блок — изрече, като че ли имаше и други. — Е, имаме голям късмет. Ние…

Старицата промърмори още нещо под нос, след което пак тръгна напред.

— Не чух какво казахте.

— Уф. Добре де… — Държеше се така, сякаш измъкват информацията от нея с мъчения. — За статуя е.

— За статуя? Наистина ли? — запита Рен-Мари. — На какво?

— За съпруга на мадам Фини.

Арман Гамаш си представи мраморен Бърт Фини насред любимите им градини на хижа „Белшас“. Завинаги. Ужасното му лице, гравирано в камък, да наблюдава тях или бог знае какво вовеки веков.

Изразът на лицата им очевидно направи впечатление на мадам Дюбоа.

— Не този, разбира се. Първият. Чарлс Мороу. Познавах го, знаете ли. Чудесен човек.

Рен-Мари и Гамаш, които всъщност не се бяха замисляли много по въпроса, внезапно осъзнаха доста неща. Как Спот Фини бе станал Питър Мороу. Майка му се беше омъжила повторно. От Мороу бе станала Фини, но никое от децата й не бе сменило името си. Семейство Фини всъщност бяха семейство Мороу.

Това обясняваше поне отчасти защо семейната сбирка, организирана в знак на уважение към бащата, изолира Бърт Фини.

— Чарлс Мороу почина преди доста години — продължи Клементин Дюбоа. — От болно сърце. Семейството устройва малка церемония за откриването на паметника. Ще се проведе по-късно днес следобед, точно преди часа за коктейлите. Статуята ще пристигне до час. Ще бъде чудесно допълнение за градината.

Хвърли им лукав поглед.

От размера на мраморния пиедестал Гамаш прецени, че статуята ще е много голяма. По-висока от някои заобикалящи я дървета, макар че, за щастие, те щяха да пораснат, а статуята — едва ли.

— Виждали ли сте скулптурата? — Гамаш се опита да звучи небрежно.

— О, да. Огромна е. Гола фигура, разбира се, с цветен венец на главата и ангелски крилца. Извадиха късмет да намерят червен мрамор.

Гамаш ококори очи и вдигна вежди. После видя усмивката й.

— Ужасна жена сте! — разсмя се, а старицата се ухили.

— Нима мислите, че бих ви го причинила? Обичам това място — заяви мадам Дюбоа, докато вървяха заедно по пътеката към летящата врата, която водеше към прохладната хижа. — Но поддръжката стана много скъпа. Тази година имаме нужда от нова готварска печка, а и покривът трябва да се ремонтира скоро.

Арман и Рен-Мари погледнаха към патинирания от времето меден покрив. На Гамаш му се зави свят само от гледането нагоре. Никога нямаше да стане покривджия.

— Говорих с един майстор от племето абнаки да свърши работата. Именно абнаките са построили тази хижа, нали знаете.

— Не, не знаех — отвърна Гамаш, който обичаше историята на Квебек. — Мислех, че е построена от бароните разбойници.

— Платена е от тях, но е построена от местните и от квебекчани. Някога са я използвали за лов и риболов. Когато със съпруга ми я купихме преди петдесет години, беше изоставена. На тавана бе пълно с препарирани глави на животни. Като в скотобойна. Гадна работа.

— Било е разумно да приемете предложението на семейство Фини — усмихна се Гамаш. — И парите им. По-добре Чарлс Мороу в градината и ремонти, отколкото да загубите всичко.

— Да се надяваме, че не е гол. Не съм виждала статуята.

Семейство Гамаш я проследиха с поглед, докато старицата се отдалечаваше към кухнята.

— Е, поне птичките ще имат още едно място за кацане — изтъкна Арман.

— Най-малкото — отвърна Рен-Мари.

* * *

Когато се спуснаха към кея, за да поплуват, Рен-Мари и Гамаш намериха там Питър и Клара.

— Хайде, разказвайте какво става при вас, като започнете от Дени Фортен и картините на Клара — потупа с ръка удобен дървен стол Рен-Мари. — И не пропускайте нищичко!

Семейство Мороу ги осведомиха за всички събития в тяхното селце Трите бора, а после, след още малко подканяне, Клара им разказа за големия търговец на картини, който се появил в скромния им дом заедно с партньорите си, за последвалото мъчително чакане, докато те решавали дали на четиридесет и осем години Клара Мороу е изгряващ художник и човек, когото биха искали да подкрепят. Защото всеки творец знае, че ако Дени Фортен те одобри, и светът на изкуството ще те одобри. И всичко е възможно.

А после Клара сподели и почти невероятната новина, че след десетилетия опити да намери поне един човек, който да забележи работата й, ще има самостоятелна изложба в галерия „Фортен“ следващата година.

— А ти как приемаш това? — запита Гамаш тихо, след като с Питър оставиха жените и се запътиха към края на кея.

— Отлично.

Гамаш кимна, сложи ръце зад гърба си, загледа се в далечния бряг и зачака. Познаваше Питър Мороу. Знаеше, че е добър и почтен човек, който обича жена си повече от всичко на света. Но беше наясно също, че егото му е почти толкова голямо, колкото и любовта му. А тя бе огромна.

— Какво? — засмя се Питър, след като мълчанието се проточи неловко дълго.

— Свикнал си ти да си звездата — каза простичко Гамаш. Нямаше смисъл да се преструва. — Естествено би било да си — затърси подходящата, деликатната дума — в леко „убийствено“ настроение.

Другият мъж отново се засмя и се изненада, като чу силното ехо от далечния бряг.

— Добре познаваш художниците. Имаше малка вътрешна борба, както явно си разбрал, но като видях Клара толкова щастлива, ами…

— Не съм сигурен, че Рен-Мари би се радвала, ако стана библиотекар като нея — погледна Гамаш към жена си, която говореше оживено с Клара.

— Представям си ви и двамата на работа в Националната библиотека в Монреал как кипите от възмущение по пътеките между книжните рафтове. Особено ако ти получиш повишение.

— Няма начин. Не знам поредността на буквите наизуст. Пея си азбуката всеки път, когато търся номер в телефонния указател. Това влудява Рен-Мари. Но ако търсиш хора в убийствено настроение, просто се помотай около библиотекари — довери му Гамаш. — Цялото това мълчание им пълни главите с идеи.

Разсмяха се и докато вървяха обратно към жените, чуха Рен-Мари да описва дневния график на семейство Гамаш в хижата.

— Плуване, дрямка, плуване, бяло вино, вечеря, плуване, сън.

Клара бе впечатлена.

— Е, имахме цяла седмица да го усъвършенстваме — призна Рен-Мари. — Човек трябва да поработи над тези неща. А вие какви планове имате за деня?

— Разходка с лодка, откриване на паметник, напиване, унижение, извинение, цупене, ядене, спане — отвърна Клара. — Имах на разположение двайсет години семейни събирания, за да го усъвършенствам. Макар че откриването на паметник е нещо ново.

— Статуята на баща ти — обърна се Гамаш към Питър.

— Отецът. По-добре тук, отколкото в нашата градина.

— Питър — изрече Клара с деликатен укор.

— Би ли го искала? — попита я Питър.

— Не, но аз не го познавах добре. Беше доста представителен, като сина си.

— Изобщо не съм като него! — сопна се Питър с толкова неестествен за него тон, че изненада всички.

— Не си харесвал баща си? — запита Гамаш. Стори му се основателно предположение.

— Харесвах го почти толкова, колкото той харесваше мен. Не е ли нормално? Получаваш толкова, колкото даваш. Така казваше той. И не даваше нищо.

Последва мълчание.

— След като остава вдовица, майката на Питър се жени отново — обясни Клара. — За Бърт Фини.

— Чиновник в компанията на баща ми — допълни Питър, докато хвърляше камъчета в спокойното езеро.

Клара знаеше, че е бил доста повече от чиновник. Но моментът не бе подходящ да поправя съпруга си за подробности.

— Просто ще се радвам това да приключи. Майка не иска да виждаме статуята преди откриването, затова Томас предложи всички да се поразходим с лодка.

Кимна към зелената лодка до кея. Беше необичайно дълга, с два комплекта ключове за гребла.

— Та това е плоскодънка — изуми се Рен-Мари. Не беше виждала такава от години.

— Точно така — каза Питър. — Едно време се състезавахме в местната регата. Томас сметна, че ще е добър начин да убием време. Нещо като почит към татко.

— Томас те нарича Спот — изтъкна Гамаш.

— Почти цял живот. — Питър протегна ръце.

Рен-Мари и Гамаш се наведоха, сякаш се готвеха да целунат пръстен. Но вместо това видяха точици. Петънца.

— Боя — изрече Рен-Мари, докато се изправяше. — Ще се махне с терпентин.

— Наистина ли? — престори се на изненадан Питър, после се усмихна. — Тези са нови. От сутринта в студиото. Но съм имал петна по ръцете, лицето, дрехите и косата си винаги. Томас ги забеляза още като бях хлапе, затова започна да ми вика Спот.

— Май нищо не му убягва — подхвърли Гамаш.

— Той е цар на рециклирането — съгласи се Питър. — Трупа разговори и случки и години по-късно ги използва срещу теб. Преиначава ги, нанася удари, отмъщава си. Никога нищо не се губи при нашия Томас.

— Значи затова си Спот — каза Рен-Мари. — Ами сестра ти Мариана? Защо тя е Магила?

— А, заради едно телевизионно шоу, което обичаше да гледа като дете. „Горилата Магила“. Беше се вманиачила по него. Татко се връщаше от работа точно по средата на епизода и изискваше всички да го посрещаме на вратата като голямо щастливо семейство. Мариана винаги беше на приземния етаж, залепена за телевизора. Трябваше да й крещи да дойде. Всяка вечер тя се влачеше нагоре по стълбите и ревеше.

— Значи брат ти я нарече Магила заради онази горила?

Гамаш започваше да добива по-ясна представа за Томас. Питър кимна.

— А ти как му викаше?

— Томас. Винаги съм бил най-остроумният в семейството.

Седяха на кея и се наслаждаваха на лекия ветрец. Питър се заслуша в повторния разказ на Клара за посещението на Фортен в студиото й тази пролет. Там бе видял портрета на приятелката й Рут, старата, съсухрена поетеса. Огорчена, изстрадала и блестяща. По незнайна причина Питър дори не се опитваше да разбере защо жена му я бе нарисувала като мадоната. Разбира се, не като свежата млада девица. А като стара и забравена жена, сама и уплашена в последните години от живота си.

Питър никога не бе съзирал по-красива творба, макар че неведнъж бе стоял пред шедьоври. Но нищо не бе по-изключително от това платно, създадено в малкото студио на Клара, което бе претъпкано с отхвърлени картини, със списания и изсъхнали портокалови кори и бе разположено в съседство с неговото чисто и подредено, професионално и дисциплинирано работно пространство.

Но докато той отново и отново вземаше обикновен предмет и го приближаваше толкова близо до окото, че го превръщаше в нещо непознато, а после рисуваше абстракции и им даваше имена като „Завесата“ или „Стрък трева“, или „Транспорт“, Клара се бе скътала в своето малко пространство и бе уловила божественото в лицето на тяхната помъдряла, съсухрена, злостна съседка. С обсипани с изпъкнали вени ръце старицата притискаше избеляла синя роба към повехналата си шия. Лицето й излъчваше нещастие и разочарование, ярост и отчаяние. С изключение на очите.

Не беше нещо очебийно. Само намек, идея. Криеше се там, в най-мъничката точка в окото й. В цялото огромно платно Клара бе нарисувала една-едничка точица, петънце. И в това петънце бе вложила надежда.

Беше прекрасно.

Питър се радваше за нея. Наистина.

Внезапен писък наруши размислите и в следващия миг всички бяха на крака, насочили поглед към хижата. Арман Гамаш се втурна напред точно когато малка фигурка изскочи от градината.

Бийн.

Детето тичаше бясно надолу по моравата към тях и с всяка паникьосана стъпка крещеше все по-истерично, а плажната кърпа се вееше зад гърба му. Някой го гонеше. Когато приближиха, Гамаш разпозна младата градинарка.

Четиримата възрастни се втурнаха с разперени ръце да спрат Бийн. Беглецът изглеждаше странно решен да ги избегне, но Питър успя да го залови.

— Пусни ме! — проплака Бийн и се опита да се изтръгне от ръцете му, сякаш Питър бе заплахата. Детето погледна назад към хижата с див поглед.

Моравата се изпълни с народ — всички от семейство Мороу, Бърт и Айрин Фини, както и хора от персонала, които следваха градинарката. Момичето вече вървеше по-спокойно.

— От кого бягаш, Бийн? — Гамаш бързо приклекна и хвана треперещите ръце на детето. — Погледни ме — каза внимателно, но твърдо, и Бийн го направи. — Удари ли те някой?

Знаеше, че има на разположение само времето, докато другите дойдат, за да получи честен отговор, а те вече бяха на няколко крачки. Не изпускаше погледа на уплашеното дете.

Бийн протегна ръка. По нежната кожа се бяха появили червени подутини.

— Какво направихте на внучето ми?

Вече бе твърде късно. Хората бяха пристигнали и Гамаш вдигна поглед към Айрин Фини и нейното обвиняващо изражение. Наясно бе, че е корава жена. Възхищаваше се на силните жени, уважаваше ги и вярваше в тях. Отгледан бе от силна жена и се бе оженил за такава. Но знаеше, че силата не е твърдост, както и че има огромна разлика между корава жена и грубиянка. Каква бе Айрин Фини?

Взря се в старата жена — строга и непреклонна, изискваща отговор.

— Махнете се от Бийн — заповяда тя, но Гамаш остана на колене и пренебрегна думите й.

— Какво стана? — обърна се спокойно към детето.

— Не е по моя вина — чу зад гърба си Арман и като обърна глава, видя младата градинарка, застанала отзад.

— Това обикновено значи тъкмо обратното — заяви мисис Фини.

— Айрин, остави момичето да говори. Как се казвате? — намеси се меко Бърт Фини.

— Колийн — отвърна градинарката, като се отдръпна от безумно изглеждащия старец. — Осите са виновни.

— Бяха пчели — подсмръкна Бийн. — Тичах около Олимп, когато ме нападнаха.

— Олимп ли? — попита рязко мисис Фини.

— Мраморният блок — поясни Колийн. — И бяха оси, а не пчели. Детето не ги различава.

Гамаш коленичи и протегна едрата си ръка. Бийн се поколеба и докато семейството спореше за разликата между пчела и оса, Арман разгледа трите подутини. Бяха зачервени и топли на допир. Като се вгледа по-отблизо, видя жилата, забити в кожата, и прикрепените към тях малки торбички отрова.

— Бихте ли донесли малко каламинов разтвор? — обърна се към човек от персонала, който веднага се втурна нагоре по моравата.

Стисна здраво ръката на Бийн и бързо извади всички жила заедно с торбичките, после потърси признаци за алергична реакция, готов да грабне детето и да отпраши с колата към болницата в Шербрук. Хвърли поглед към Рен-Мари, която очевидно следеше за същото.

Бил ли си веднъж родител, завинаги оставаш такъв.

Ръката остана възпалена, но нямаше други опасни симптоми.

Рен-Мари взе бутилката с прасковена на цвят течност, целуна подутините и ги намаза с лосиона. Когато се изправи, край тях фамилията вече спореше дали каламиновият разтвор върши работа, или не.

— Вълнението приключи — обяви мисис Фини. Огледа се и като забеляза лодката, тръгна към кея. — Хайде, кой къде ще седне?

След доста препирни братята Мороу започнаха да прехвърлят роднините си в плоскодънката. Питър стоеше в лодката, а Томас — на края на пристана. Помогнаха на мисис Фини, Мариана и Джулия да се настанят вътре, а Бийн се покатери внимателно, без чужда помощ.

— Мой ред е — обади се Сандра и подаде ръка. Томас я предаде на Питър.

Клара пристъпи напред и протегна ръка към мъжа си, който се поколеба.

— Извинявай — изрече Томас, мина покрай Клара и влезе в плоскодънката. Щом той седна, всички в лодката се вторачиха в брат му.

Питър стоеше прав пред единственото останало място.

— Сядай, преди да ни преобърнеш — настоя мисис Фини.

Той седна.

Клара отпусна ръце. Във водата видя отражението на най-грозния мъж на света, застанал до нея.

— Не всеки успява да се качи в лодката — заяви Бърт Фини, докато плоскодънката се отдалечаваше от кея.