Луиз Пени
Камъкът на смъртта (15)

Глава дванайсета

Арман Гамаш никога не бе стъпвал в кухнята на „Белшас“, но не се изненада, като видя, че е обширна, с подове и плотове от блестящо тъмно дърво и уреди от неръждаема стомана. Като всичко останало в старата хижа, тя бе смесица от много стари и много модерни неща. Миришеше на босилек и кориандър, на пресен хляб и хубаво прясно смляно кафе.

Когато главният инспектор влезе, персоналът скочи бързо от плотовете, кълцането спря и шумът от неясни разговори замря.

Гамаш веднага отиде при Колийн, която седеше до собственичката на хижата мадам Дюбоа.

— Добре ли сте? — попита я.

Младата жена кимна, лицето й бе подуто и на петна, но явно вече бе възвърнала самообладанието си.

— Радвам се. Ужасна гледка беше. И мен ме потресе.

Усмихна му се, благодарна, че го е изрекъл достатъчно високо, та и другите да чуят.

Гамаш се обърна към стаята.

— Аз съм главен инспектор Арман Гамаш, началник на отдел „Убийства“ в Surete du Quebec.

— Видяхте ли! — чу се висок шепот. — Казах ви, че е той.

От няколко места се дочу и „по дяволите“.

— Както знаете, има смъртен случай. Статуята в градината е паднала и е смазала мадам Мартин.

Гледаха го млади хора с внимателни и оживени изражения.

Гамаш говореше с естествен авторитет, стараеше се да ги успокои, докато им съобщава страшната новина.

— Смятаме, че мадам Мартин е била убита.

Настъпи стъписано мълчание. Виждаше тази промяна почти всеки ден от професионалния си живот. Често се чувстваше като лодкар, който превозва мъже и жени от единия бряг до другия. От суровия, но познат терен на скръбта и шока до подземния свят, посещаван само от малцина, за щастие. Свят, където хората съзнателно се убиваха един друг.

Всички в кухнята бяха виждали този свят от безопасно разстояние — по телевизията, във вестниците. Всички знаеха, че съществува. Сега обаче бяха в него.

Гамаш наблюдаваше как тези млади, свежи хора се затварят леко при нахлуването на страха и подозрението в тази стая, където само допреди миг са смятали, че са в безопасност. В този миг проумяваха нещо, което навярно дори техните родители не бяха осъзнали напълно.

Никъде не е безопасно.

— Била е убита снощи, точно преди бурята. Някой от вас виждал ли е мадам Мартин след поднасянето на кафето? Било е към десет и половина.

Усети движение вляво от себе си. Погледна натам и видя Колийн и мадам Дюбоа, седнали до масата. Младият сервитьор Елиът стоеше до тях, а зад него имаше друг човек. Предвид възрастта и дрехите можеше да е само главната готвачка — прочутата шеф Вероник.

Един от тях бе помръднал. Не че е престъпление, но докато всички останали бяха вцепенени от смайване, един не беше. Кой?

— Разбира се, всички ще бъдете разпитани и искам едно нещо да е ясно. Трябва да сте честни. Ако сте видели нещо, каквото и да е, трябва да ни кажете.

Мълчанието продължи.

— Всеки ден преследваме убийци и в повечето случаи ги намираме. Това вършим аз и моят екип. Това е работата ни. Вашата работа е да ни кажете всичко, което знаете, дори да смятате, че е нещо маловажно.

— Грешите — направи крачка напред Елиът.

— Елиът — предупреди го метрдотелът. Той също пристъпи напред, но Гамаш го възпря с вдигната ръка и се обърна към младия човек.

— Нашата работа е да сервираме по масите, да оправяме леглата и да разнасяме напитките. Да се усмихваме на хора, които ни обиждат и ни третират като мебели. Нашата работа не е да ви помагаме да намерите убиеца. А и не ми плащат чак толкова добре, че да продължа да сервирам на онези хора. Все пак — обърна се към останалите от персонала — един от тях я е убил. Искате ли да останете и да ги обслужвате? Изобщо някога имали ли сте желание да го правите?

— Елиът — повтори метрдотелът, — стига. Знам, че си разстроен, синко, всички сме…

— Не ми викай „синко“! — нахвърли му се младежът. — Жалък си. Тези хора няма да ти благодарят. Те никога не благодарят. Дори не знаят кой си. Идват тук от години, а питали ли са изобщо някога за презимето ти? Мислиш ли, че ако напуснеш и друг заеме мястото ти, някой от тях ще забележи? Ти си нищо за тях. А сега ще рискуваш живота си, за да продължиш да ги храниш със сандвичи с краставички. И искаш ние да правим същото, нали?

Лицето му доби яркочервен цвят, сякаш бе изгоряло на слънцето.

— Това е работата ни — заяви метрдотелът.

— Наш дълг е да я сторим и да умрем^[1], така ли? — Елиът подигравателно отдаде чест.

— Пиер Патнод е забележителен човек — изрече шеф Вероник, говореше на Елиът, но я чуха всички. — Добре би било да се поучиш от него, Елиът. И първият урок е да знаеш кой е на твоя страна. И кой не е.

— Прав си — обърна се метрдотелът към младия мъж. — Аз ще остана да ги храня със сандвичи с краставички или с каквото друго поискат и шеф Вероник приготви. И ще го правя с радост. Понякога хората са груби, безчувствени и обиждат. Това е техен проблем, а не мой. Всеки, който дойде тук, е обслужван с уважение. Не защото го е заслужил, а защото работата ни го изисква. И аз върша работата си добре. Те са наши гости, вярно е. Но не ни превъзхождат с нищо. Още едно избухване като това и няма да има нужда да се притесняваш за оставането си тук. — Патнод се обърна към останалите в стаята: — Ако някой от вас иска да напусне, ще го разбера. Аз самият оставам.

— Както и аз — обади се шеф Вероник.

Гамаш забеляза погледа, който Колийн хвърли крадешком на Елиът, а после и на метрдотела.

— Могат да напуснат работа, мадам Дюбоа — намеси се Гамаш, който намери тази размяна на реплики за много интересна, — но не и да напуснат хижата. Всички трябва да останат тук поне през следващите няколко дни. — Остави им време да осъзнаят думите му, след което се усмихна успокоително. — А щом се налага да останете, нека поне ви се плаща.

Хората закимаха в съгласие. Шеф Вероник отиде при дъската за рязане, връчи китка билки на двама от кухненския персонал и скоро въздухът натежа от аромата на розмарин. Надигнаха се тихи разговори. Няколко от момчетата сръчкаха Елиът шеговито. Но младият мъж нямаше да се остави да разсеят гнева му с някакви весели подмятания.

Главен инспектор Гамаш излезе от кухнята, като се питаше какво ли се крие зад сцената, на която бе станал свидетел. Младият сервитьор бе уплашен, много уплашен от нещо.

* * *

— Значи е убийство, Арман — изрече Рен-Мари, като поклати невярващо глава. Бяха сами в библиотеката и той тъкмо й бе разказал накратко всичко. — Но как е възможно някой да бутне статуята с голи ръце?

— Семейството иска да знае същото. — В стаята влезе Бовоар заедно с Лакост. — Току-що им казах, че е убийство.

— И? — попита Гамаш.

— Знаете как е. В един момент го приемат, в следващия го отхвърлят — заяви Жан Ги. — Разбираемо е. Казах им, че са свободни да напуснат Голямата стая, но не и имота. Разбира се, местопрестъплението е забранена територия. Питър и Клара Мороу искат да ви видят — добави, като се обърна към главния инспектор.

— Добре. И аз искам да говоря с тях. Разкажи ми какво узна.

Агент Лакост седна в креслото срещу Рен-Мари, а двамата мъже се настаниха на кожения диван и почти допряха глави, когато Бовоар се наведе над бележника си, а Гамаш го последва. Рен-Мари си помисли, че приличат на руски матрьошки, поставени една до друга вместо една в друга. Едрият и силен Гамаш, надвесен почти закрилнически над по-дребния и по-млад Бовоар.

Чу се със сина им, докато Арман ръководеше работата на местопрестъплението. Даниел нямаше търпение да говори с баща си за името, което бяха избрали за детето. Оноре. Знаеше добре какво означава то за Арман. И макар никога да не би засегнал чувствата на баща си, бе твърдо решен да не променя избора си. Но как би се чувствал Арман при срещата с един друг Оноре Гамаш? При това негов собствен внук?

— Какво са правили снощи Мороу? — попита Гамаш.

Бовоар погледна в бележника си.

— По техни думи всички са вечеряли заедно на една маса. После се разделили. Питър и Клара дошли тук за по питие. Казаха, че вие сте били с тях.

— През повечето време — поясни Рен-Мари. — Ние бяхме на терасата. Но ги виждахме през прозореца.

Бовоар кимна. Обичаше всичко да е ясно.

— Мосю и мадам Фини изпили кафето си в трапезарията — заяви Изабел Лакост. — Томас и Сандра Мороу отишли в Голямата стая. Томас свирил на пианото, а Мариана завела детето горе.

— Бийн? — запита Рен-Мари.

— Боб ли? — учуди се Бовоар. — Какъв боб^[2]?

— Мороу, предполагам.

Спогледаха се объркани, после Рен-Мари се разсмя.

— Бийн е името на детето — обясни тя, като го изрече буква по буква.

— Като в Колийн?

— Щом така ти харесва.

Не му харесваше. Щеше му се всичко да е приключило — ето това вече щеше да му хареса. Жан Ги Бовоар отдавна подозираше, че повечето англоезични са идиоти. И името Бийн го доказваше. Кой би кръстил детето си „фасул“?

— А Джулия? — попита Гамаш. — Какво казаха, че е правила снощи?

— Томас и Сандра Мороу споменаха, че излязла в градината, за да се разходи — докладва Лакост.

— Влезе в библиотеката през градинската врата — спомни си Рен-Мари. — Тогава вече всички бяхме там. Томас и Сандра бяха дошли. Както и Мариана. Айрин и Бърт Фини тъкмо отиваха да си лягат.

— Кога тръгнаха, преди или след появата на Джулия? — попита жена си Гамаш.

Втренчиха се един в друг, а после и двамата поклатиха глава.

— Не мога да си спомня — отвърна Рен-Мари. — Има ли значение?

— Винаги е от значение кой какво е правил точно преди убийството.

— Нали не мислиш, че те са убили Джулия? — запита тя и веднага съжали, че е задала въпроса пред хора от екипа му.

Но Арман май не обърна внимание.

— Случвали са се и по-странни неща — заяви и Рен-Мари знаеше, че е вярно.

— Какво впечатление ви направи Джулия Мартин, сър? — поиска да знае Лакост.

— Беше елегантна, изтънчена, добре образована. Изключително скромна и чаровна и го съзнаваше. Безпристрастен ли съм? — обърна се към жена си, която кимна. — Беше много учтива. За разлика от останалите от семейството. Дори прекалено учтива. Беше много мила, любезна и мисля, че искаше да създава тъкмо такова впечатление на околните.

— Не е ли така с повечето хора? — подхвърли Лакост.

— Вярно е, че повечето хора искат да правят добро впечатление — отвърна Гамаш. — Учат ни да сме учтиви. Но при Джулия Мартин това изглеждаше като необходимост, не като желание.

— Моето впечатление е същото — каза Рен-Мари. — Но ми се струва, че тя умееше да манипулира. Помниш онази история за първата й работа.

Гамаш разказа на Бовоар и Лакост за първата работа на Джулия и реакцията на майка й.

— Как е могла да каже тези ужасни думи на дъщеря си? — възкликна Лакост. — Да й втълпи, че единствената й роля в живота е да бъде покорна и благодарна.

— Ужасно — съгласи се Рен-Мари. — Ако човек позволи, подобно нещо би могло да го осакати. Но защо все още разказва историята четиридесет години по-късно?

— А ти как мислиш, защо?

— Ами, струва ми се любопитно, че го е разказала на теб, но не и на нас. Аз обаче не съм мъж.

— Ха, това е интересно. Какво имаш предвид? — поинтересува се Гамаш.

— Мисля, че като много други жени тя се държеше по различен начин в мъжка компания. А у мъжете е вродено да проявяват съчувствие към жени в тежко положение. Дори ти не правиш изключение. Джулия бе уязвима. Но като че ли го изтъкваше прекалено. Навярно го е правела през целия си живот. И по мое мнение най-трагично при нея не бе ниското й самочувствие, а фактът, че винаги е намирала мъже, които да я спасяват. Никога не се е спасявала сама. Дори не е подозирала, че може.

— Но май скоро е щяла да разбере — обади се агент Лакост, която съзнаваше много добре за какво говори Рен-Мари. — Напуснала е мъжа си и е започвала нов живот.

— Да бе, вярно — вметна Бовоар. — С милиони долари. Нямало е да бъде точно тест за самостоятелност. Говорим за същата Джулия Мартин, която беше женена за онзи със застраховките, нали? Онзи, дето го окошариха някъде на запад.

— Точно за нея — потвърди Гамаш.

— И какво е направила веднага след раздялата с мъжа си? — запита Рен-Мари. — Дошла е тук, при семейството си. Отново е искала другите да оправят кашата.

— Така ли е било? — промърмори по-скоро на себе си Гамаш. — А дали не е търсела нещо друго от тях?

— Като например? — обади се Бовоар.

— Не знам. Може да е успяла да ме заблуди, но имам чувството, че нещо друго стоеше зад идването й тук. Знаела е много добре, че семейството й не е от тези, които подават ръка. Не съм сигурен, че е дошла за това.

— А защо не за отмъщение? — предложи Рен-Мари. — Помниш какво стана снощи, нали?

Разказа на инспектор Бовоар и на агент Лакост за сцената между Джулия, нейните братя и сестра й.

— Значи мислите, че е дошла да разтовари недоволството си? — попита Бовоар. — След като е казала на оня престъпник, съпруга си, да върви на майната си, е дошло време да си го изкара на мама и останалите?

— Не знам — призна Рен-Мари. — Избухването й изглеждаше толкова непланирано, толкова неочаквано…

— Чудя се дали наистина е било такова — изрече Гамаш. Не се бе сещал за това преди, но сега се замисли. — Възможно ли е някой от тях да е предизвикал нарочно избухването? Все пак кой те познава по-добре от семейството ти?

— За какво говорехте тогава? — попита Лакост.

— За тоалетни — поясни главният инспектор.

— За тоалетни ли? — учуди се Бовоар. Чувстваше се леко притеснен от луксозната обстановка в хижата, но ако богаташите и старши служителите от Surete разискваха подобни теми по време на почивка, по дяволите, той щеше да се впише отлично.

Вратата се отвори и Клементин Дюбоа влезе с клатушкащата си походка, следвана от метрдотела и от двама сервитьори с подноси в ръце.

— Помислих си, че една малка закуска ще ви дойде добре — каза собственичката. — Занесох храна и напитки и на семейството.

— Как са те? — попита Гамаш.

— Доста разстроени. Настояват да се видят с вас.

Главният инспектор погледна към подноса със студени крем супи, в които плуваха листенца мента и навити лимонови корички. В другия поднос видя плата с тънки сандвичи, печено говеждо, пушена сьомга, домати и сирене бри. Последният поднос бе отрупан с различни видове и марки бира: бутилки с безалкохолна джинджифилова бира, джинджифилово пиво, бира от смърчови пъпки и иглички. Имаше и кофичка с лед, в която се охлаждаше бяло вино.

— Merci. — Взе си джинджифилова бира и се обърна към метрдотела: — Кога започна бурята снощи? Знаете ли?

— Да видим, бях завършил последната си обиколка и тъкмо си бях легнал. Събуди ме страхотен взрив, на практика ме изхвърли от леглото. Погледнах към радиочасовника и той показваше един и нещо. После токът угасна.

— Видяхте ли някого, преди да си легнете? — попита Бовоар, който си бе взел супа и сандвич с печено говеждо и се готвеше да се пльосне в голямо кожено кресло.

Метрдотелът поклати глава:

— Никой не беше на крак.

Но Гамаш знаеше, че не е така. Някой е бил буден.

— И аз се събудих от бурята — обади се мадам Дюбоа. — Станах, за да проверя дали всичко е добре затворено и да залостя капаците на вратите и прозорците. Пиер и още двама от персонала вече търчаха наоколо. Вие двамата също бяхте там. Помагахте.

— Малко. Бяха ли затворени всички врати и прозорци?

— Когато си легнах, да — потвърди Пиер. — Проверявам ги при последната си обиколка.

— Но някои се отвориха от бурята — спомни си главният инспектор тряскането на врати. — Бяха ли заключени?

— Не — призна мадам Дюбоа. — Никога не заключваме. Пиер вече няколко години се опитва да ме убеди, че трябва, но аз все още се двоумя.

— Твърдоглава си — отбеляза метрдотелът.

— Може би мъничко. Но никога не сме имали проблеми, а и сме насред гората. Кой ще влезе? Мечка?

— Светът вече е различен — изрече Пиер.

— Сега ти вярвам.

— Това не би променило нищо — увери ги Гамаш. — Дори да заключвахте вратите, Джулия Мартин пак щеше да е мъртва.

— Защото убиецът вече е бил вътре — довърши вместо него мадам Дюбоа. — Случилото се снощи не е разрешено.

Думите й бяха толкова необичайни, че изгладнелият Бовоар застина, преди да отхапе поредна хапка от багетата с печено говеждо.

— Нима имате правило да не се убива? — попита младият инспектор.

— Да. Когато с мъжа ми купихме „Белшас“, сключихме сделка с гората. Неестествената смърт не е разрешена тук. Ловим мишките живи и ги пускаме навън. Храним птиците през зимата, дори катеричките и други дребосъци са добре дошли. Няма лов, нито дори риболов. Сключихме договор, който гласеше, че всичко по тези земи ще е в безопасност.

— Ексцентрично обещание — отбеляза Гамаш.

— Може би — съумя да се усмихне леко възрастната жена. — Но бяхме сериозни. Дадохме дума, че нищо няма да умре умишлено от ръцете ни или от ръцете на човек, който живее тук. Сбирката на тавана неизменно ни напомня какво се случва, когато живи същества се обърнат едно срещу друго. Изкара ангелите на онова бедно дете и би трябвало да плаши всички нас. Но ние вече свикнахме с това, приемаме отнемането на живот. Само че тук убиването не е разрешено. Трябва да откриете кой го е сторил. Защото знам едно нещо със сигурност. Ако човек убие веднъж, ще повтори.

Кимна енергично и излезе, последвана мълчаливо от Пиер.

Гамаш гледаше замислено как вратата се затваря. И той го знаеше.