Джейн Ан Кренц
Жена с тайни (34)

Трийсет и четвърта глава

„Няма съмнение — мислеше си Джулиан Енрайт, — влюбих се в Калифорния, а «Бърнинг Коув» е олицетворение на всичко, което обожавам в този щат.“ От палмовите дървета, обграждащи дългата елегантна алея за коли до изящните галерии в испански колониален стил и искрящите шадравани, хотелският комплекс беше жива версия на филмов декор.

Хотел по негов вкус.

Избра си място на дългия излъскан бар. Остъклените врати на салона бяха широко отворени към проблясващия басейн и излагащите се по шезлонгите полуголи хора.

Барманът беше невероятно красив. Меднокестенявата му коса беше пригладена назад, откривайки високото му чело. Беше строен и грациозен, с големи сини очи, обрамчени с дълги мигли.

— Какво да ви предложа, господине? — попита.

И гласът му беше като всичко останало — нисък, равен, с леко загатната чувственост, точно колкото трябваше.

— Какво ще ми препоръчате? — попита Джулиан, главно за да послуша още малко този сочен глас.

— Специалитетът на заведението е „Слънчев изгрев“ — ром със сок от ананас.

— Струва ми се твърде сладко за мен. Ще пийна скоч със сода.

— Да, господине.

Джулиан се усмихна.

— Знаете ли, трябва да играете във филми.

— Вече съм го чувал.

— Мога ли да попитам как се казвате?

— Уили.

— Имаш ли си презиме?

— Да, господине, имам.

Уили се усмихна служебно и се понесе плавно да приготви питието. Джулиан го загледа за момент, като се питаше какво има у този барман, което така много го заинтересува. По принцип мъже не го привличаха. Но красотата, независимо от пола, винаги притегляше погледа му.

Уили сервира питието му и отиде да обслужи друг клиент. След това се усмихна на навъсения мъж, който седеше до него. „Друг красив екземпляр, но по много по-традиционен начин“ — помисли си Джулиан.

— Вие сте Ник Тримейн, нали? — попита.

Ник отпи от джина с тоник и тресна чашата на бара.

— Така ме наричат.

— Имате си проблеми според вестниците.

Актьорът го стрелна с поглед.

— Кой, по дяволите, си ти?

— Спокойно. Тук съм, за да ти помогна.

— Огдън ли те праща?

Джулиан се огледа, преструвайки се на дълбоко обезпокоен някой да не ги подслушва. След това сниши глас:

— Без имена. Ако се разчуе и вестникарите научат за целта на моето посещение, студиото ще отрече, че знае за мен. Ясно ли е?

— Да, ясно е. — И Ник сниши глас, но по тона му личеше, че е обнадежден. — Да разчистиш бъркотията ли те пратиха?

— Някой трябва да свърши тази работа. Не само твоето бъдеще е застрашено. Студиото е вложило много в теб.

— Да не би аз да не го знам?

— Да отидем някъде, където ще можем да говорим на спокойствие.

— В моята вила — предложи Ник. — „Каса де Оро“.

— Много добре. Но първо си изпий питието. Нека всичко да изглежда нормално. Не бива да бързаш, не бива да се тревожиш. Наслаждаваш се на твоята ваканция в Бърнинг Коув.

— Как каза, че ти е името?

— Не съм казвал. Джулиан. Джулиан Енрайт.

Не се поколеба да се представи с истинското си име. Тук, на Западния бряг никой не познаваше него или семейството му, пък и да започнеше да разпитва, прикритието щеше да издържи. Името Енрайт и правната фирма с дълга история бяха идеално прикритие. Никой никога не беше заподозрян, че „Енрайт и Енрайт“ имат и друга дейност, освен уважавана адвокатска практика.

— Радвам се да се запознаем, Джулиан. По акцента ти личи, че не си от този край на Щатите.

— От Източния бряг съм — отговори Джулиан.

— От кога си тук?

Джулиан се усмихна.

— Недостатъчно дълго.

Заговориха се на обичайните теми, довършвайки питиетата си. Джулиан се заглеждаше от време на време в бармана Уили.

Отне му известно време да се досети, но него много го биваше с детайлите. Докато довършат питиетата, беше почти сигурен какво имаше в Уили, което възбуди интереса му. Уили беше жена, която се представяше за много привлекателен мъж.

Зарадван от своето заключение, й се усмихна.

Уили се престори, че не забелязва.

„Хванах те, бейби“ — помисли си той.

След като разреши загадката, изгуби интерес. Не беше дошъл в Бърнинг Коув да прелъстява когото и да било — мъж или жена. Имаше работа и вече беше загубил много време. Тази сутрин баща му отново телефонира да го попита за новини и да го пришпори да действа. Очевидно наддаването за бележника на Атертън се разгорещяваше.

Ник остави чашата.

— Да тръгваме.

— По-спокойно — каза Джулиан. — Всичко ще бъде наред.

— Не твоята кариера е застрашена.

„Това е самата истина“ — помисли си Джулиан. Ако не успее да открадне бележника, баща му ще се ядоса, но ще има и други задачи. В края на краищата не липсваха клиенти на фирмата за нейните единствени по рода си услуги. Винаги приемаше работа и никога не я оставяше недовършена.

Двамата с Тримейн бавно излязоха от фоайето, обсъждайки важната тема дали да не поиграят голф на сутринта.

Вървяха по покрития пасаж към вилата на Тримейн, когато по алеята за коли се зададе красив автомобил. Караше го някакъв мъж. Носеше слънчеви очила и разкопчана риза. До него седеше жена, чиято коса отчасти беше прибрана с шал, вързан под брадичката. Тя също носеше очила, които бяха твърде големи и почти скриваха лицето й. Но нещо в линията на лицето прикова вниманието на Джулиан.

— Хубава кола — произнесе се той. — Като че ли е правена по поръчка.

Ник се обърна да погледне. Направи гримаса.

— Говори се, че е най-бързата в Калифорния.

— На човек, когото познаваш ли е?

— Това е колата на Оливър Уорд. По дяволите! Чух, че кучката спи с него. Какво, да му се не види, е намислила?

— Кучката ли?

— Това е тя, журналистката, която се опитва да ме съсипе. Същата, заради която Огдън те е изпратил.

— Айрин Глейсън ли?

— Да.

„Виж ти, виж ти. Здравей, Ана Харис. Най-после се срещнахме.“

— С Уорд ли спи? — попита Джулиан.

— Той е сакат. Оплескал нещо при последното си представление. Около басейна е пълно с хубави жени, но тип в неговото положение сигурно не може да свали нито една от тях. Затова се примирява с кучката.