Джейн Ан Кренц
Жена с тайни (31)

Трийсет и първа глава

Първият знак, че има и други проблеми освен уволнението, се появи, когато пъхна ключа в ключалката на вратата на нейния апартамент.

Не отключи.

— Ключа ли обърка? — предположи Оливър.

Айрин погледна ключа в ръката си.

— Не, този е.

Остро усещаше мрачното настроение, което навяваше позанемарената двуетажна сграда. Невъзможно беше да пренебрегне разликата между нея и изящната, отворена към слънцето архитектура на хотел „Бърнинг Коув“.

Оливър разгледа ключалката.

— Изглежда нова.

— Ами да — съгласи се Айрин и си отдъхна. — Крадецът сигурно е разбил ключалката, за да влезе. Госпожа Дрисдейл, моята хазяйка, сигурно е сменила ключалката. Ще сляза при нея да я уведомя, че съм се върнала и че трябва да ми даде новия ключ.

— Идвам с теб — каза Оливър.

Тя вече беше тръгнала, но спря и се обърна.

— Не е необходимо да слизаш два пъти по тези стълби.

— Идвам с теб — повтори той. — За всеки случай.

— Че какво може да се случи?

— Губим време, Айрин!

— Добре.

Съзнаваше всяка стъпка на Оливър зад себе си. Бастунът му тупваше на всяко стъпало. Чуваше как накуцва. Той не се оплакваше, но Айрин знаеше, че сигурно е болезнено за него, като имаше предвид през какво премина напоследък. След като слезе, тръгна по друг неприветлив коридор и почука на вратата на Норма Дрисдейл.

— По-полека — извика Норма с глас на заклета пушачка. — Идвам.

Вратата се отвори със замах. Норма носеше избелял пеньоар и невидима мантия от застоял цигарен дим. Безцветната й коса, накъдрена с маша и оформена в прическа, която доскоро беше писък на модата, сега, благодарение на звезди като Джинджър Роджърс и Катрин Хепбърн, изглеждаше определено старомодна.

Норма примижа срещу Айрин, като че ли се мъчеше да си спомни коя е.

— А, ти ли си — изрече с дрезгав глас. — Чудех се кога ще се появиш. Вече се канех да продавам нещата ти. Мислех си да те почакам още една седмица.

— Какво? — На Айрин й бяха необходими няколко секунди да проумее казаното. — Но аз съм платила наема.

Изражението на собственичката донякъде омекна.

— Съжалявам, ама само главоболия носиш, мила, пък аз си имам достатъчно. Повече не ми трябват.

Норма млъкна, задавена от кашлица.

— Какво говориш? — попита Айрин. — Бях образцова наемателка. Плащам навреме. Не водя мъже в апартамента. Не вдигам шум.

Изражението на Норма стана печално.

— Нещата се промениха, мила. Както казах, съжалявам, това е положението.

Оливър се загледа в Норма.

— Предполагам, че някой или те е посетил, или е позвънил по телефона, и те е посъветвал, че е в твой интерес да изгониш госпожица Глейсън.

— Да, от студиото изпратиха един разбойник. — Тя го изгледа с присвити очи. — Сигурно е същият, който два пъти разби апартамент 2Б.

— Два пъти ли го е разбивал? — попита Оливър.

— Да.

— Защо му е било необходимо? — попита Айрин.

— Откъде да знам — сви рамене Норма. — Първия път беше обърнал всичко наопаки. Изглеждаше като истински обир, затова се обадих на ченгетата и на теб. Но след втория взлом снощи си помислих, че негодникът ти е оставил съобщение.

— Какво съобщение? — попита Оливър.

— Искат да сплашат Айрин, предполагам. Да знае, че не е в безопасност никъде… че ще я намерят, където и да е. — Норма пак се закашля. — Ти си удивителният Оливър Уорд, нали? Фокусникът, дето оплеска номера си и едва не се уби. Във вчерашния брой на „Тайни от синия екран“ имаше снимка на теб и Айрин.

Той не обърна внимание на коментара й.

— С какво те заплашиха, за да изхвърлиш госпожица Глейсън на улицата?

— Казаха ми, че ако не се отърва от някои обезпокоителни наематели, ще пламне пожар. Че мога да се простя с цялата сграда, а тя ми осигурява живота. Не мога да рискувам.

Айрин се овладя и се отдръпна.

— Съжалявам за неприятностите по моя вина, госпожо Дрисдейл. Къде е моят багаж? Ще го прибера и ще те оставя на мира.

— Нахвърлих го в кашони — измънка Норма. Избягваше да я погледне в очите. — Складирах ги в килера в края на коридора.

— Ще ги взема — каза Айрин.

Тъкмо щеше да тръгне и хазяйката изсумтя:

— Ще ти дам един ценен съвет, мила. Филмовите компании притежават този град. Не им се пречкай, ако искаш да си изкарваш хляба. Колкото по-скоро проумееш този факт, толкова по-добре за теб.

Айрин не отговори веднага.

— Загрях за какво става въпрос.

Норма насочи вниманието си към Оливър:

— Гледах веднъж твое представление. Дяволски добър беше, поне преди да сгафиш. Много ми хареса номерът с онази хубавичка полугола жена, дето тръгва право към огледалото и изчезва. Какво се обърка в онзи ден, когато едва не умря?

— Тайна — отговори той. — Законът на магьосниците.

— Ха, хм?

Оливър погледна Айрин:

— Да вземем кашоните.

Айрин се обърна и тръгна по коридора. Чу как вратата се затръшна и как Норма я заключи, с което се сложи край на този епизод от нейния живот.

Обзе я странно усещане на тъга и примирение. Апартаментите с изглед към океана, които се наемаха за седмица или месец, всъщност не гледаха към океана и не предлагаха кой знае какви удобства. Но откакто дойде в Лос Анджелис, това жилище беше неин дом.

„Не за пръв път оставам без покрив“ — напомни си тя. Може би дом за цял живот не й е писано да има.

Погледна Оливър, който вървеше след нея.

— Знаел си какво е станало, когато ключът не стана — подхвърли тя. — Досетил си се, че хазяйката ме е изхвърлила. Затова настоя да дойдеш с мен.

— Веднъж един човек ми даде грешен ключ.

— Разбирам.

— Имам чувството, че този, който се опитва да те принуди да се откажеш от статията, може да реши да ти пречи по всякакъв начин.

Тя спря пред килера и отвори вратата. До метлите, кофите и парцалите за миене имаше три кашона, завързани с канап. На всеки един беше написано „Глейсън“. Тя се наведе да вземе единия.

— Защо не провериш дали всичките ти вещи са налице? — попита Оливър. — Норма Дрисдейл може да си е харесала нещо.

— Няма значение. — Айрин понесе първия кашон. — В моя апартамент нямаше нищо ценно. Беше само място за спане.