Джейн Ан Кренц
Жена с тайни (19)

Деветнайсета глава

Кога по-точно беше започнал да си мисли, че в Лос Анджелис ще успее.

— Сигурен ли си?

Джулиан Енрайт разговаряше по телефона.

— Виж сам, господине — каза Маркъс Гудман. — Вземи „Тайни от синия екран“. Ако това не е жената от снимката, която ми даде, ще изям папката с досието.

Маркъс Гудман беше последният от многото частни детективи и ченгета, на които беше платил да издирват Ана Харис. От месеци всички следи водеха до задънена улица.

„В началото изглеждаше толкова лесно“ — помисли си Джулиан. Когато се върна в къщата на Хелън Спенсър, тя беше изоставена. Полицаите се бяха отказали да разследват повече. Домашната прислужница и икономът бяха напуснали. Адвокатите още се опитваха да открият наследник на голямата къща.

В резултат този път имаше възможност да огледа, без да бърза. Реши, че е имал късмет, когато намери фотография в рамка на Ана Харис с нейния нов жълт пакард.

На снимката стоеше до колата и изглеждаше развълнувана и щастлива като дете, което току-що е отворило подаръка изненада за рождения си ден. По изражението й се виждаше, че не беше свикнала да получава такива подаръци. Беше намерил разписката за колата в кабинета на Спенсър.

Беше напуснал къщата с превъзходна снимка на своята жертва и пълно описание на колата, която кара. Едва ли щеше да е трудно да се проследи. Беше претърсил един след друг всички хотели, мотели и пансиони на един ден път. Най-накрая се досети, че или спи в колата, или спира за през нощта в евтини къмпинги. Само това не беше очаквал. В края на краищата тя беше свикнала с луксозни хотели и първокласни ресторанти, докато е работела при Спенсър.

Неочакваните затруднения се дължаха на предварителното му убеждение, че тя ще остане на Източния бряг и ще търси купувач за бележника. От опит знаеше, че когато хората бягат, обикновено се крият на място, което познават. Чувстват се в безопасност, когато обстановката им е позната. Освен това като частна секретарка на Спенсър Харис би трябвало да знае към кого да се обърне на черния пазар, за да я свърже с крадци и шпиони.

Но не се получиха никакви сведения за бележник с научна информация, който да се предлага в подземния свят.

Докато я търсеше по Източния бряг, изминаха два месеца. Баща му се вбеси.

Джулиан се зарадва, че ходът на събитията ще се промени, когато един от преследвачите най-накрая откри пакарда. Беше паркиран в селски двор. Селянинът обясни, че една сутрин го открил изоставен на черен път.

За пръв път на Джулиан му хрумна, че неговата плячка сигурно пътува на автостоп.

Пак се озова в сляпа улица.

Най-накрая се добра до първото предположение, че Ана Харис е поела пътя на толкова много други, които търсят нов живот и ново начало. Тръгнала е към Чикаго и се е насочила на запад по магистрала 66.

Но докато стигне до това заключение, мина още месец. Ана Харис вече не беше предизвикателство. Беше се превърнала във фиксидея.

Също така в играта се появи и друг фактор. Старецът беше научил, че бележникът на Атертън струва много повече, отколкото мислеше в началото. Имаше повече от един потенциален купувач с много дълбоки джобове.

Магистрала 66 свършваше в Санта Моника, Калифорния. От три страни градът граничеше с Лос Анджелис. От четвъртата беше обърнат към Тихия океан. Джулиан беше сигурен, че Ана Харис е изчезнала в Ел Ей. Наистина възможно беше да е продължила към Сан Франциско, но интуицията му подсказваше, че ще чувства по-сигурна в баснословно разпръснатия Лос Анджелис. В този град нищо не беше каквото изглежда. Тук беше и Холивуд, идеално скривалище за жена, която бяга. Искаш ли ново име, ново минало, ново бъдеще? Никакъв проблем.

Нямаше смисъл Ана Харис да продължи да бяга. Беше стигнала края на континента.

Но скоро стана ясно, че Ел Ей е още по-надеждно място да се скрие човек, отколкото предполагаше в началото. От месец беше в града и не откри никаква следа. Лос Анджелис и околните градове и градчета бяха населени с хора, включително със самотни млади жени, които се опитваха да открият себе си. Изглежда, в Калифорния никой нямаше минало.

Той и детективите отново удариха на камък.

Беше отседнал в хотел „Бевърли Хилс“, а за подобна привилегия се беше трудил много. Нямаше смисъл да си богат, ако не се възползваш от облагите. Хотелът, който се намираше на булевард „Сънсет“, с неговите акри поддържани градини и палмови дървета, беше сбъдната калифорнийска мечта.

Интересни и елегантни хора, включително филмови звезди, се събираха в бара и се изтягаха около басейна, четейки списания за знаменитости като „Варайъти“ и „Холивудски репортер“. Преди два дни зърна Карол Ламбърд, а вчера следобед беше сигурен, че видя Фред Астер.

Атмосферата беше пропита с очарование и както заключи, именно очарование беше липсвало в неговия живот. Този невъзможно бляскав свят му беше по мярка.

— Ще ти се обадя, щом погледна вестника.

Остави слушалката и улови погледа на едно пиколо.

— Донеси ми днешния брой на „Тайни от синия екран“. Ще бъда до басейна.

— Да, господине.

След малко пиколото го намери. Щом видя снимката на заглавната страница, го обхвана безумна радост. Беше се вглеждал в снимката на Ана Харис всеки ден от четири месеца насам. Беше я уголемил, за да проучи всяка черта от лицето й, извивката на веждите, формата на устните.

На снимката във вестника тя беше с различна прическа. Не беше с пригладена и прибрана коса, както подхождаше на секретарка. Сега падаше на големи къдрици до раменете й. Много модерно. Съвсем по холивудски. Но нямаше съмнение, че жената на снимката е двойница на тази, която преследва от толкова време.

Според обяснението под снимката сега се казваше Айрин Глейсън, журналистка в „Дочуто под секрет“. Беше сменила името и професията си. „Умно момиче, но не чак дотам — помисли си той. — Сега си моя.“

Загледа мъжа, който беше прегърнал през раменете Ана-Айрин. Името Оливър Уорд му беше смътно познато. Забеляза бастуна и си спомни. Прочете цялата статия.

„… Легендарният илюзионист господин Оливър Уорд, който изчезна като по магия след катастрофален инцидент на сцената, се материализира в градчето Бърнинг Коув в Калифорния. Сега управлява луксозен хотел, където приема богатите и известни личности на Холивуд.

Снощи господин Уорд е бил забелязан да придружава госпожица Айрин Глейсън в известен нощен клуб в крайбрежния град…“

Джулиан остави вестника, сложи слънчеви очила, постоя замислен известно време, загледан в танцуващите слънчеви лъчи върху повърхността на водата в басейна. След малко се усмихна.

Отдавна беше открил, че преследването е по-възбуждащо от съблазняването и любовната игра. А убийството надминаваше всяко сексуално изживяване, което беше изпитвал.

В момента, в който държеше в ръцете си живота на друго човешко същество, когато виждаше ужаса в очите на жертвата, тогава разбираше какво е да се чувстваш абсолютно жив.

Но всяко нещо по реда си. Трябваше да намери бележника, преди да се позабавлява с Айрин. Старецът няма да престане да му опява, докато проклетият бележник не бъде открит.