Джени Хан
P.S. Все още те обичам (8)

7

На сутринта се обличам много внимателно за училище. Крис каза, че трябва да си придам нехаен вид, а това означава атрактивни дрехи. Марго каза да бъда над тези неща, което означава нещо зряло, например права пола и може би зелено кадифено сако. Но инстинктът ми подсказва да съм незабележима, незабележима, незабележима. Например голям като одеяло пуловер. Чорапогащи, кафявите боти на Марго. Ако можех да нося бейзболна шапка в училище, щях, но шапките не са разрешени.

Правя си купа зърнена закуска с резенчета банан, но едва преглъщам две лъжици. Твърде нервна съм. Марго забелязва това и пъха десертче с кашу в раницата ми. Имам късмет, че тя е още тук, за да се погрижи за мен. Тръгва за Шотландия утре.

Татко докосва челото ми.

— Болна ли си? И снощи почти нищо не яде.

Клатя глава.

— Малко ме свива коремът. Скоро ще ми идва цикълът. — Трябва само да кажа вълшебната думичка „цикъл“ и татко спира да настоява.

— О… — отвръща той и кима мъдро. — След като хапнеш нещо, вземи два ибупрофена.

— Добре. — Неприятно ми е да го лъжа, но това е малка лъжа, и то за негово добро. Той не бива да научава за видеото. Никога.

Питър спира пред нас точно навреме, като никога. Наистина се придържа към договора ни. Марго ме изпраща до вратата и казва:

— Ходи с изправена глава, разбра ли? Не си сторила нищо лошо.

Още щом се качвам в колата, Питър се навежда и ме целува по устата, което все още някак ме изненадва. Хвана ме неподготвена, затова, без да искам, леко се изкашлям по време на целувката.

— Извинявай.

— Нищо — казва той, небрежен както винаги. Слага ръка на облегалката ми и изкарва колата назад; после ми подхвърля телефона си. — Отвори страницата на Аноникучката.

Отварям Инстаграм и отивам на страницата на Аноникучката. Виждам постове, които бяха под видеото, снимка на заспало момче с изрисувани с маркер пениси по лицето. Сега то е в най-отгоре на фийда. Ахвам. Видеото го няма!

— Питър, как го направи?

Той се усмихва със своята наперена усмивка.

— Снощи изпратих съобщение на Аноникучката и им казах да свалят онази гадост или ще ги съдим. Казах им, че чичо ми е адвокат и с теб сме непълнолетни. — Леко ме стиска за коляното.

— Чичо ти наистина ли е адвокат?

— Не. Има пицария в Ню Джърси. — И двамата се смеем, облекчението е огромно. — Виж, не се тревожи за нищо днес. Само някой да посмее да ти каже и дума, ще му наритам задника.

— Просто ми се иска да знам кой го направи. Можех да се закълна, че бяхме сами онази нощ.

Питър клати глава.

— Но ние не сме направили нищо лошо! На кого му пука дали сме се натискали в проклетото джакузи? На кого му пука, дори да сме правили секс в него? — Мръщя се и той бързо добавя: — Знам, знам. Не искам хората да мислят, че сме правили нещо, което не сме правили. Определено не сме и точно това казах на онази кучка Аноникучката.

— За момичетата е различно, Питър.

— Знам. Не се ядосвай. Ще разбера кой го направи. — Гледа напред, толкова е сериозен, не прилича на себе си. Профилът му е почти благороден.

О, Питър, защо трябва да си толкова хубав! Ако не беше толкова хубав, никога нямаше да вляза в онази вана с теб. Ти си виновен. Само че не си. Аз си свалих обувките и чорапите и влязох. Аз също го исках.

Просто оценявам, че приема положението сериозно, написал е имейли заради нас. Знам, че на Дженевив не би й пукало за такова нещо; тя никога не е имала проблеми с публичността и обича да е център на внимание. Но на мен ми пука, много ми пука.

Той обръща глава и ме поглежда, взира се в очите ми, в лицето ми.

— Не съжаляваш, нали, Лара Джийн?

Клатя глава.

— Не. — Той се усмихва толкова сладко, че не мога да не отвърна с усмивка. — Благодаря ти, че си ги накарал да свалят видеото заради мен.

— Заради нас — поправя ме. — Направих го за нас. — Сплита пръсти в моите. — Ние сме заедно, хлапе.

Стискам пръстите му. Ако се държим здраво един за друг, всичко ще бъде наред.

* * *

Когато вървим по коридора, момичетата шушукат. Момчетата се подсмихват. Един тип от отбора по лакрос дотичва и вдига длан Питър да я удари, но той го халосва и изръмжава.

Докато оставям учебниците си в шкафчето, Лукас идва при мен.

— Ще питам направо — казва той. — Ти ли си момичето от видеото?

Поемам дълбоко дъх, за да се успокоя.

— Аз съм.

Той подсвирва тихо.

— По дяволите!

— Аха.

— Е… а вие…

— Не, не сме. Не сме.

— Защо не?

Този въпрос ме смущава, макар да знам, че няма за какво. Просто никога не ми се е налагало да говоря за сексуалния си живот, защото на кого щеше да му хрумне да ме пита подобно нещо?

— Не сме, защото не сме. Няма някаква особена причина, освен че още не съм готова и не знам дали той е готов. Дори не сме говорили за това.

— Е, той все пак не е девственик. В никакъв случай. — Лукас отваря широко лазурносините си ангелски очи за по-голям ефект. — Знам, че ти си невинна, Лара Джийн, но Кавински определено не е. Казвам ти го като мъж.

— Не разбирам какво общо има това с мен — отвръщам аз, макар че доста съм си блъскала главата по въпроса. С Питър веднъж говорихме, дали когато момче и момиче са гаджета от доста време, това означава, че правят секс, но не си спомням какво каза той. Трябваше да го слушам по-внимателно. — Виж, само защото с Дженевив са го правили като… като зайци или… както и да е. — Лукас се хили и аз го блъсвам лекичко. — Само защото те са го правили, не означава, че и ние го правим или че той дори го иска. — Нали?

— Той определено го иска.

Преглъщам.

— Е, жалко, много тъжно, ако е вярно. Но честно казано, аз не мисля така. — В този миг решавам, че с Питър ще го караме полека. Бавно и спокойно. Ще се загряваме взаимно с времето. Заявявам уверено: — Нашата връзка е съвсем различна от връзката, която има с Дженевив. Имаше де. Както и да е. Искам да кажа, че не бива да ги сравняваш, разбра ли? — Нищо, че аз не спирам да го правя.

* * *

В часа по френски чувам Емили Нюсбаум да шепне на Дженевив:

— Ако излезе, че е бременна, мислиш ли, че Кавински ще плати аборта?

Дженевив отвръща шепнешком:

— Няма начин. Той е много стиснат. Може би само половината. — Всички се смеят.

Лицето ми пламва от унижение. Искам да им изкрещя: Не сме правили секс! Ние караме полека! Но това само ще им достави още по-голямо удоволствие — ще разберат, че са взели връх над мен. Или поне Марго би казала така. Затова вирвам брадичка възможно най-високо, толкова високо, че ме заболява вратът.

Може би Джен го е направила. Може би наистина ме мрази толкова много.

Госпожица Дейвънпорт ме хваща на път за класната стая. Обгръща ме с ръка и казва:

— Лара Джийн, как се справяш?

Знам, че не й пука за мен, никак. Просто иска клюки. Тя е най-голямата клюкарка сред учителите, може би дори сред учениците. Е, не смятам да ставам за мезе в учителската.

— Чудесно — отвръщам ведро. Горе главата, горе главата.

— Видях видеото — шепне тя и очите й се стрелкат настрани, за да провери слуша ли ни някой. — На теб и Питър във ваната.

Стискам така силно челюст, че зъбите ме заболяват.

— Сигурно си много разстроена от коментарите и не мога да те виня. — Тя наистина трябва да излиза повече, щом през зимната ваканция е стигнала дотам, че да гледа снимки на учениците в Инстаграм! — Децата могат да са много жестоки. Повярвай ми, знам го от личен опит. Не съм много по-възрастна от вас.

— Наистина съм добре, но благодаря, че питате. — Няма нищо за гледане, хора. Продължавайте напред.

Тя издава напред долната си устна.

— Е, ако имаш нужда да поговориш с някого, аз съм на твое разположение. Можеш да дойдеш при мен по всяко време; ще ти напиша бележка.

— Благодаря, госпожице Дейвънпорт. — Измъквам се от ръката й.

Госпожа Дювал, колежанският съветник, ме спира по пътя към литературата.

— Лара Джийн — започва тя и спира. — Ти си толкова умно, талантливо момиче. Не си момиче, което върши подобни неща. Не бих искала да тръгнеш по лош път.

Усещам как сълзите се събират в гърлото ми и напират към повърхността. Аз уважавам госпожа Дювал. Искам да има добро мнение за мен. Успявам само да кимна.

Тя повдига нежно брадичката ми. Парфюмът й мирише на сухи розови листенца. Тя е възрастна; работи в училището от цяла вечност. Наистина е загрижена за учениците. Само при нея се отбиват завършилите, когато се прибират от колежа през зимната ваканция. — Сега е време да се замислиш сериозно за бъдещето си, а не за гимназиални драми. Не давай повод на колежите да те отхвърлят, разбираш ли?

Пак кимам.

— Добро момиче — казва тя. — Знам, че не си такава.

Думите й кънтят в ушите ми: Не си такава. Не съм каква?

* * *

На обяд бягам в женската тоалетна, за да не говоря с никого. И разбира се, Дженевив е там, стои пред огледалото и си слага балсам на устните. Очите й срещат моите в огледалото.

— Ей, здрасти! — Тя винаги така казва: „Ей, здрасти“. Толкова самодоволна, толкова уверена в себе си.

— Ти ли го направи? — Гласът ми отеква в стените.

Ръката й застива. После тя се съвзема и затваря капачката на балсама.

— Какво да съм направила?

— Ти ли изпрати онова видео на Аноникучката?

— Не — изсмива се. Устата й се извива надясно и потрепва съвсем леко. Тогава разбирам, че лъже. Толкова пъти съм я виждала да лъже майка си, че мога да позная. Макар че го подозирах, макар че дори може да съм го знаела дълбоко в себе си, все пак дъхът ми секва от това потвърждение.

— Знам, че вече не сме приятелки, но преди бяхме. Ти познаваш сестрите ми, татко. Познаваш мен. Знаеш колко много ще ме нарани това. — Стискам юмруци, за да не се разплача. — Как можа да ми го причиниш?

— Лара Джийн, съжалявам, че ти се случи подобно нещо, но честно, не бях аз. — Свива рамене в престорено съчувствие и пак го виждам: ъгълчето на устата й се извива нагоре.

— Ти си била. Знам, че си била ти. Щом Питър разбере…

Тя вдига вежда.

— Какво ще направи? Ще ме набие?

Толкова съм ядосана, че ръцете ми треперят.

— Не, защото си момиче. Но и няма да ти прости. Радвам се, че го направи — това ще му покаже що за човек си всъщност.

— Той много добре знае що за човек съм. И знаеш ли какво? Той още ме обича. Повече, отколкото някога е харесвал теб. Ще видиш. — После се обръща и излиза.

Тогава ми просветва. Тя ревнува. От мен. Не може да понесе, че Питър е с мен, а не с нея. Е, само се заблуждава, защото когато Питър разбере, че тя го е направила, завинаги ще си промени отношението към нея.

* * *

След училище тичам към паркинга, където Питър ме чака в колата си на включено парно. Още щом отварям вратата, казвам задъхана:

— Била е Дженевив! — Сядам и добавям: — Тя е изпратила видеото на Аноникучката. Току-що ми призна!

Той ме пита съвсем хладнокръвно:

— Тя ти е казала, че е изпратила видеото? С тези думи ли ти го каза?

— Не, но… — Какви бяха точните й думи? Тръгнах си с усещането, че е признала, но сега, когато превъртам разговора в главата си, се оказва, че всъщност не е изричала признание. — Не го призна направо, но на практика го направи. Освен това направи онова нещо с устата! — Извих ъгълчето на устата си. — Виждаш ли? Това винаги я издава!

Той вдига вежда.

— Стига, Кови.

— Питър.

— Добре, добре. Ще говоря с нея. — И пали колата.

Сигурна съм, че знам отговора на този въпрос, но трябва да го задам:

— Някой учител каза ли ти нещо за видеото? Може би треньор Уайт?

— Не. Защо? На теб някой каза ли ти нещо?

Ето за това говореше Марго, за двойния стандарт. Момчетата са си момчета, но момичетата трябва да внимават: за телата си, за бъдещето си, за хорското мнение.

— Кога ще говориш с Дженевив? — питам внезапно.

— Ще отида у тях тази вечер.

— Ще ходиш до тях?

— Ами да. Трябва да я видя лично, за да разбера дали лъже. Ще проверя за онзи издайнически знак, който така те е развълнувал.

* * *

Питър умира от глад, затова спираме по пътя за хамбургери и млечни шейкове. Когато най-сетне се прибирам, Марго и Кити ме чакат.

— Разкажи ни всичко — казва Марго и ми подава чаша какао. Проверявам дали е сложила вътре маршмелоу. Сложила е.

— Питър оправи ли нещата? — интересува се Кити.

— Да! Накарал е онези от Аноникучката да свалят видеото. Казал им е, че чичо му е важен адвокат, а всъщност той има пицария в Ню Джърси.

Марго се усмихва. После пак става сериозна.

— Хората в училище държаха ли се ужасно?

— Не беше чак толкова зле — отвръщам нехайно. Умирам си от гордост, че съм смела пред сестрите си. — Но вече съм почти сигурна кой го е направил.

Те питат в един глас:

— Кой?

— Дженевив, точно както каза Крис. Попитах я направо в тоалетните и тя отрече, но направи онова странно нещо с устата, както когато лъже. — Показах им го. — Гого, помниш ли го?

— Мисля, че да! — казва тя, но виждам, че не помни. — Какво каза Питър, когато разбра, че е била Дженевив? Повярва ти, нали?

— Не съвсем — увъртам аз и духам какаото. — Но каза, че ще говори с нея и ще стигне до дъното на тази история.

Марго се мръщи.

— Той трябва да те подкрепя безусловно.

— Така е, Гого! — Хващам ръката й и преплитам пръсти в нейните. — Точно това прави. Каза: „Ние сме заедно, хлапе“. Беше много романтично!

Тя се смее.

— Ти си безнадеждна. Никога не се променяй.

— Иска ми се да не заминаваш утре — въздъхвам аз. Вече ми е мъчно за нея. Когато е тук, преценява и раздава мъдри съвети, кара ме да се чувствам сигурна. Вдъхва ми сила.

— Лара Джийн, можеш да се справиш — казва тя и аз я гледам внимателно за някаква следа от неискреност, за някакъв признак, че ми го казва само за кураж. Но не виждам нищо такова. Само увереност.