Джени Хан
P.S. Все още те обичам (55)

54

Закуската в закусвалня на рождения ми ден беше нещо като традиция за мен, Марго и Джош. Ако рожденият ми ден се падаше през седмицата, ставахме рано и отивахме преди училище. Аз си поръчвах палачинки с боровинки, Марго им слагаше свещичка и двамата пееха.

В деня, когато навършвам седемнайсет, Джош ми изпраща поздравително съобщение, но става ясно, че няма да ходим до закусвалнята. Той вече си има приятелка и ще е странно, особено ако сме без Марго. Едно съобщение е достатъчно.

На закуска татко приготвя бъркани яйца с чорисо, а Кити ми е направила голяма картичка със снимки на Джейми. По видеочата Марго ми пожелава честит рожден ден и казва, че подаръкът ми ще пристигне този следобед или утре.

В училище Крис и Лукас слагат свещичка на поничките, които са купили от автомата, и ми пеят „Честит рожден ден“ в коридора. Крис ми подарява ново червило. Червено, когато реша да съм лошо момиче, както се изразява тя. Питър не ми казва нищо в часа по химия. Съмнявам се, че знае, че имам рожден ден. Освен това какво очаквам да ми каже след начина, по който всичко между нас приключи? Все пак денят е хубав. Спокоен и хубав.

Но когато си тръгвам от училище, виждам, че Джон е паркирал отпред. Стои пред колата си, още не ме е видял. Слънчев следобед е, русата му коса сияе като ореол и внезапно ме спохожда спомен за времето, когато го обичах тайно, упорито и страстно. Толкова се възхищавах на изящните му ръце и на високите скули. Тогава помнех всеки детайл от лицето му.

Ускорявам крачка.

— Здрасти! — махам му. — Какво правиш тук? Не си ли на училище днес?

— Тръгнах си по-рано.

— Ти? Джон Амброуз Макларън е избягал от час?

Той се смее.

— Донесох ти нещо. — Вади кутийка от джоба на палтото си и ми я подава. — Ето.

Вземам я, тежка е в дланта ми.

— Сега ли… сега ли да я отворя?

— Ако искаш.

Усещам, че ме гледа, докато разкъсвам хартията и отварям бялата кутия. Нетърпелив е. Приготвям усмивка на лицето си, за да се увери, че ми харесва, каквото и да е. Самият факт, че се е сетил да ми купи подарък за рождения ден, е толкова… мил.

В бялата хартия се гуши стъклено преспапие със снежинки, с размерите на портокал и с месингова поставка. Момче и момиче се пързалят на леда. Тя е с червен пуловер, той с наушници. Тя описва осморка, а той й се възхищава. Това е момент, уловен в кехлибар. Съвършен момент, съхранен под стъклото. Точно като онази снежна нощ през април.

— Прекрасно е — казвам аз и наистина го мисля. Единствено човек, който ме познава добре, би ми подарил това. За да почувствам, че ме разбират. Толкова прекрасно чувство, че ми се доплаква. Ще ги пазя вечно. Този миг и стъклената топка.

Повдигам се на пръсти и го прегръщам, а той ме обгръща с ръце и ме притиска силно, после още по-силно.

— Честит рожден ден, Лара Джийн.

Тъкмо ще се качвам в колата му, когато виждам Питър да върви към нас и казва с лека усмивка на лицето:

— Чакай малко.

— Здрасти — отвръщам предпазливо.

— Здрасти, Кавински — казва Джон.

Питър му кима.

— Нямах възможност да ти честитя рождения ден, Кови.

— Но… ти ме видя в часа по химия…

— Е, ти си тръгна бързо. Нося ти нещо. Отвори ръце. — Взема преспапието от ръката ми и го подава на Джон. — Ще го подържиш ли?

Поглеждам от Питър към Джон. Притеснена съм.

— Протегни ръце — настоява Питър. Поглеждам пак към Джон, преди да го направя. Питър вади нещо от джоба си и го пуска на дланта ми. Моята огърлица със сърцето. — Твоя е.

— Нали искаше да я върнеш в магазина на майка си? — казвам бавно.

— Не. Няма да стои добре на друго момиче.

Примигвам.

— Питър, не мога да я приема. — Опитвам се да я върна, но той клати глава; няма да я вземе. — Питър, моля те.

— Не. Когато се върнеш при мен, ще я закача на врата ти и ще си моя. — Опитва се да задържи погледа ми. — Като през петдесетте. Помниш ли, Лара Джийн?

Отварям уста, после я затварям.

— Не мисля, че това означава каквото си мислиш. — Подавам му огърлицата. — Моля те, просто я вземи.

— Кажи ми какво е желанието ти — настоява той. — Пожелай си каквото и да е, ще ти го дам, Лара Джийн. Само трябва да го поискаш.

Замаяна съм. Хората излизат от училището и тръгват към колите си, Джон стои до мен, а Питър ме гледа, сякаш сме само двамата тук. В целия свят.

Сепва ме гласът на Джон:

— Какво правиш, Кавински? — пита той и клати глава. — Това е жалко. Ти се държа с нея като с боклук, а сега си решил, че я искаш обратно?

— Не се бъркай, Сънданс Кид — сопва му се Питър, а на мен казва нежно: — Ти обеща, че няма да ми разбиеш сърцето. В договора записа, че няма да го направиш, но го направи, Кови.

Не съм го чувала да говори така искрено, прочувствено.

— Съжалявам — отвръщам почти шепнешком. — Просто не мога.

* * *

Не поглеждам към Питър, докато се качвам в колата, но огърлицата още виси от юмрука ми. В последния момент се обръщам, ала вече сме далеч; не виждам дали Питър още е там. Сърцето ми препуска. За какво ще съжалявам повече? За реалността с Питър или за мечтата с Джон? Без кого не мога да живея?

Мисля си за ръката на Джон в моята. Как лежа до него в снега. Как очите му изглеждат още по-сини, когато се смее. Не искам да се отказвам от това. Не искам да се отказвам и от Питър. И в двамата има толкова много неща за обичане. Момчешката увереност на Питър, ведрото му отношение към живота, добротата му към Кити. Как сърцето ми подскача всеки път, когато видя колата му да спира пред нашата къща.

Пътуваме в мълчание няколко минути и тогава, загледан право напред, Джон казва:

— Имах ли изобщо шанс?

— Лесно можех да се влюбя в теб — шепна аз. — Вече съм на път. — Адамовата му ябълка подскача. — Ти си толкова съвършен в спомените ми и сега също си съвършен. Сякаш съм те измислила. От всички момчета именно теб бих избрала.

— Но?

— Но… още обичам Питър. Не зависи от мен. Той беше пръв и… просто няма да си отиде.

Той въздиша пораженчески и сърцето ме заболява.

— По дяволите, Кавински.

— Съжалявам. Харесвам и теб, Джон, наистина. Иска ми се… иска ми се да бяхме отишли на бала в осми клас заедно.

И тогава Джон Амброуз Макларън казва нещо, което изпълва сърцето ми:

— Не мисля, че тогава беше нашето време. Предполагам, че и сега не е. — Погледът му не трепва. — Но може би един ден ще дойде.