Джени Хан
P.S. Все още те обичам (36)

35

Притеснявах се, че ще е твърде студено да стоим дълго в къщичката на дървото, но е нетипично топло за сезона, дотолкова, че татко пак започва лекция за глобалното затопляне и накрая се налага с Кити да го спрем.

След лекцията вземам лопата от гаража и започвам да копая под дървото. Земята е твърда и пада доста копаене, но накрая удрям в нещо метално на около трийсет сантиметра дълбочина. Капсулата на времето. Прилича на футуристичен термос за кафе. Металът е ръждясал от дъжда, снега и пръстта, но не чак толкова, колкото бихте предположили, като се има предвид, че изминаха повече от четири години. Отнасям я в къщата, измивам я на мивката и тя заблестява отново.

Към обяд пълня една пазарска торба със сладоледени сандвичи, хавайски пунш и царевични пръчици и я отнасям в къщичката на дървото. Прекосявам нашия двор към двора на Пиърс, като се опитвам да балансирам с торбата, портативните тонколонки и моя телефон, когато виждам Джон Амброуз Макларън да стои пред къщичката и да се взира нагоре със скръстени ръце. Бих познала тила на русата му глава навсякъде.

Замръзвам, внезапно притеснена и несигурна. Мислех си, че Питър или Крис ще бъдат с мен, когато той пристигне, и това ще поизглади евентуалното смущение. Но де такъв късмет.

Оставям всичко на земята, за да отида до него и да го потупам по рамото, но той се обръща преди това. Правя крачка назад.

— Здрасти! — казвам.

— Здрасти! — Не откъсва очи от мен. — Ти ли си наистина?

— Аз съм.

— Неуловимата Лара Джийн Кови, която се появи на Модела на ООН и избяга, без дори да каже „здрасти“.

Аз хапя вътрешността на бузата си.

— Сигурна съм, че поне „здрасти“ казах.

— Аз пък съм сигурен, че не каза — продължава закачливо той.

Прав е, не казах. Бях толкова притеснена. Точно като сега. Сигурно е от дистанцията на времето, когато си познавал някого като дете, а после го видиш, когато вече сте пораснали, но не съвсем, и между вас са всички тези години и всички писма, и ти не знаеш как да се държиш.

— Е… както и да е. Изглеждаш… по-висок. — Всъщност изглежда доста по-висок. Сега, когато имам време да го огледам хубаво, забелязвам повече. Със светлата коса, млечнобялата кожа и розовите бузи прилича на син на английски фермер. Но е слаб, затова може би на чувствителен фермерски син, който се крие в обора да чете. При тази мисъл се усмихвам, а Джон ме поглежда любопитно, но не пита защо.

После кима и казва:

— А ти изглеждаш… абсолютно същата.

Преглъщам. Това хубаво ли е, или не?

— Така ли? — Повдигам се на пръсти. — Мисля, че съм пораснала поне с два-три сантиметра от осми клас. — А и гърдите ми са поне малко по-големи. Не много. Не че искам Джон да го забележи, само отбелязвам.

— Не, изглеждаш… точно каквато те помня. — Той протяга ръце и си мисля, че се опитва да ме прегърне, но всъщност иска да вземе торбата от мен и усещам някаква странна тръпка, която ме ужасява, но той не забелязва нищо. — Е, благодаря, че ме покани.

— Благодаря ти, че дойде.

— Искаш ли аз да ги занеса?

— Разбира се.

Той взема торбата от мен и поглежда вътре.

— Еха! Любимите ни лакомства! Защо не се качиш първа, аз ще ти я подам. — И така правя. Качвам се по стълбата, а той се катери след мен. Аз клякам и протягам ръце, за да ми подаде торбата.

Когато стига до средата на стълбата, той спира, поглежда ме и казва:

— Ти още си правиш косата на интересни плитки.

Докосвам страничната си плитка. От всичко точно това ли е запомнил? Тогава Марго ми сплиташе косата.

— Мислиш ли, че е интересна?

— Да. Като… скъп хляб.

Аз избухвам в смях.

— Хляб!

— Ами да. Или като… Рапунцел.

Лягам по корем, подавам се от ръба и се преструвам, че му спускам плитката си, за да се покатери. Джон стига до края на стълбата и ми подава торбата, аз я поемам, а той се ухилва и ме дърпа за плитката. Все още съм легнала, но усещам как през мен се стрелва електричество. Внезапно ме обзема ужасно притеснение за световете, които ще се сблъскат, за миналото и настоящето, за момчето, с което си пиша писма, и гаджето ми, и всичко това — в тази малка къща на дървото. Вероятно трябваше да помисля по-рано. Но бях толкова концентрирана върху капсулата на времето, закуските и идеята за партито — стари приятели се събират, за да направят онова, което са си обещали да направят. И ето ни тук.

— Наред ли е всичко? — пита Джон и ми подава ръка да се изправя.

Не я поемам. Не искам още една мълния.

— Всичко е страхотно — отвръщам ведро.

— Ти така и не ми върна писмото — казва той. — Наруши ненарушимата клетва.

Смея се смутено. Донякъде се надявах да не повдигне въпроса.

— Твърде смущаващо е. Онова, което съм написала. Не можех да понеса мисълта, че някой друг ще го види.

— Но аз вече го видях — напомня ми той.

За щастие в този момент се появяват Крис и Тревър Пайк и прекъсват разговора за писмото. Те веднага се нахвърлят на лакомствата. Междувременно Питър закъснява. Пиша му строго съобщение: По-добре тръгвай. А после: Не отговаряй, ако шофираш. Опасно е.

Точно когато му пиша пак, главата му се подава на вратата и той влиза вътре. Понечвам да го прегърна, но зад него изниква Дженевив. Цялата изстивам.

Гледам ту него, ту нея. Тя минава покрай мен и прегръща Джон.

— Джони — писка и се смее. Усещам остро пробождане на ревност в корема. Трябва ли всяко момче да е очаровано от нея?

Докато тя прегръща Джон, Питър ме гледа умоляващо, оформя с устни: „Не се ядосвай“ и събира молитвено длани. Аз отвръщам също така безмълвно: „Какво става?“ и той криви лице. Всъщност не съм казвала изрично, че не съм я поканила, но си мислех, че е пределно ясно. А после си мисля: Чакай малко._ Те дойдоха заедно. Той е бил с нея и не ми е казал, а след това я доведе тук, в моята къща. По-точно в къщата на моите съседи. Момичето, което ме нарани, което нарани и двама ни._

Питър и Джон се прегръщат, удрят длани и се потупват по гърбовете като стари другари, като братя по оръжие.

— Мина адски много време, човече — казва Питър.

Дженевив вече разкопчава бялото си пухено яке и се настанява. Ако е имало подходящ момент да я изритам заедно с Питър от къщата на моите съседи, той е отминал.

— Здрасти, Криси — усмихва се тя, докато се настанява на пода. — Хубава коса.

Крис я гледа отровно.

— Ти какво правиш тук? — Обичам я заради това. Обичам я.

— С Питър бяхме заедно и той ми каза какво ще правите днес. — Сваля си якето и се обръща към мен: — Предполагам, че моята покана се е загубила по пощата.

Не отговарям, защото какво да кажа пред всички тези хора? Просто свивам колене към гърдите си и ги прегръщам. Сега, когато седя до нея, осъзнавам колко малка е станала тази къщичка на дървото. Едва има място за всички ръце и крака, а момчетата са станали толкова едри. Преди бяхме горе-долу с едни размери, момчета и момичета.

— Господи, това място винаги ли е било толкова малко? — пита Дженевив. — Или ние сме станали доста едрички? — Смее се. — Освен теб, Лара Джийн. Ти още си джобно гадже. — Казва го сладко. Като подсладено кондензирано мляко. Сладко и снизходително.

Аз подхващам играта и се усмихвам. Няма да й позволя да вземе връх над мен.

Джон извърта очи.

— Джен си е Джен. — Казва го сухо и някак примирено, а тя се усмихва сладко, сбърчвайки нос, сякаш й е направил комплимент. Тогава той ме поглежда, вдига сардонично вежда и аз вече не се чувствам толкова зле. По някакъв странен начин присъствието й тук затваря цикъла. Тя може да вземе своите вещи от капсулата на времето и с нашето общо минало ще бъде свършено.

— Трев, хвърли насам един сладоледен сандвич — казва Питър, докато се намърдва между мен и Джен. Протяга крака към центъра на кръга и всички други се преместват, за да му направят място.

Избутвам краката му, за да поставя капсулата на времето в центъра.

— Ето я. Всичките ви съкровища от седми клас. — Опитвам се да отвъртя алуминиевия капак, но той заяжда. Започвам да се боря с него, чопля го с нокти. Поглеждам към Питър, но той нагъва невъзмутимо сладоледения си сандвич, затова Джон става и ми помага да го развъртя. Мирише на боров сапун. Ще добавя това към нещата, които съм научила за него.

— Е, как ще го направим? — пита ме Питър с пълна уста. — Всичко наведнъж ли ще изсипем?

Мислила съм по въпроса.

— Смятам, че трябва да се редуваме и да вадим по нещо. Нека трае по-дълго, като отваряне на коледни подаръци.

Дженевив се навежда напред с нетърпение. Без да поглеждам, аз бъркам в цилиндъра и вадя първото, което докосвам. Странно е, бях забравила какво съм сложила, но сега веднага го познавам; не е нужно да поглеждам надолу. Това е приятелската гривна, която Дженевив ми направи, когато бяхме в плетачески период в пети клас. Розово, бяло и светлосиньо. И аз направих за нея. В лилаво и жълто. Тя вероятно дори не я помни. Поглеждам я, лицето й е безизразно. Не помни.

— Какво е това? — пита Тревър.

— Мое е — отговарям. — Това е… гривна, която носех тогава.

Питър побутва с крак обувката ми.

— И тази връв е била най-ценното ти притежание?

Джон ме гледа.

— Тогава я носеше постоянно — казва той и е много мило, че го е запомнил.

Сложиш ли я веднъж, не трябва да я сваляш, но аз я жертвах за капсулата на времето, защото много я обичах. Може би затова приятелството ми с Джен се развали. Заради проклятието на гривната на приятелството.

— Ти си следващият — казвам му.

Той посяга в кутията и вади бейзболна топка.

— Това е мое — вика Питър. — Тя е от играта, когато отбелязах хоумрън в Клеърмонт Парк. — Джон му хвърля топката и той я хваща. Оглежда я и възкликва: — Вижте, моят подпис и датата!

— Помня онзи ден — казва Дженевив и накланя глава. — Ти дотича от игрището и ме целуна пред мама. Помниш ли?

— Ами… не съвсем — измърморва Питър. Взира се в топката и я върти в ръката си, сякаш е омагьосан от нея. Не мога да му повярвам. Наистина не мога.

— Коф-ти — кикоти се Тревър.

А Джен казва тихо, сякаш са сами в къщичката:

— Може ли да я взема?

Ушите на Питър се зачервяват. Поглежда ме паникьосан.

— Кови, искаш ли я?

— Не — отговарям, все още извърнала глава от тях. Грабвам торбичката с царевични пръчици и пъхам шепа в устата си. Толкова съм бясна, че мога само да се тъпча, иначе ще му се разкрещя.

— Добре, тогава остава за мен — казва Питър и прибира топката в джоба на якето си. — Оуен може да я иска. Извинявай, Джен. — После грабва капсулата на времето и започва да рови из нея. Вади овехтяла бейзболна шапка. „Ориолс“. И казва твърде високо: — Макларън, виж какво си имаме тук.

На лицето на Джон бавно, като изгрев, се разлива усмивка. Той взема шапката от Питър, слага я на главата си и намества козирката.

— Това наистина беше най-ценното ти притежание — казвам аз. Той я носи чак до късна есен. Аз помолих татко да ми купи такава тениска, защото си мислех, че ще впечатля Джон Макларън. Облякох я два пъти, но той май не забеляза. Усмивката ми угасва, защото забелязвам, че Джен ме гледа. Очите ни се срещат; в нейните долавям някакво разбиране и това ме изнервя. Тя извръща поглед и се усмихва.

— „Ориолс“ са смотани — казва Питър, като се обляга на стената. Посяга към кутията със сладоледени сандвичи и вади един.

— Дай и на мен — казва Тревър.

— Съжалявам, последният е — отвръща Питър и захапва десертчето.

Джон улавя погледа ми и смига.

— Кавински си е Кавински — казва той и аз се смея. Знам, че мисли за писмата ни.

Питър му се ухилва.

— О, вече не заекваме.

Замръзвам. Как можа да го изтърси така? Никой никога не говореше за заекването на Джон в прогимназията. Той толкова се притесняваше от него, но сега само се усмихва, свива рамене и казва:

— Трябва да благодаря на логопедката ми от осми клас, Илейн. — Толкова е уверен!

Питър примигва и виждам, че е изненадан. Не познава този Джон Макларън. Свикнал е той да го затапва, а не обратното. Навремето Джон го следваше. Питър може и да си е останал същият, но Джон се е променил. Сега Питър е по-неувереният.

Идва ред на Крис. Тя вади пръстен с малка перличка. На Али е, подарък от леля й за първото причастие. Али много обичаше този пръстен. Трябва да й го изпратя. Тревър вади собственото си съкровище — бейзболна картичка с автограф. Дженевив вади съкровището на Крис — плик с банкнота от двайсет долара.

— Да! — вика Крис. — Бях истински малък гений. — И удряме длани.

— Ами твоят, Джен? — пита Тревър.

Тя свива рамене.

— Сигурно не съм сложила нищо в капсулата.

— Напротив, сложи — казвам аз, докато изтупвам от пръстите си оранжевия прах от царевичните пръчици. — Тя беше с нас онзи ден. Помня, че се чудеше дали да сложи снимка на нея и Питър, или розата, която той й подари за рождения й ден. Не се сещам на какво се спря.

— Е, вътре няма нищо, така че вероятно не съм. Както и да е.

Поглеждам в капсулата, за да се уверя. Празна е.

* * *

— Помните ли как играехме на асасини? — пита Тревър и изстисква последните капки от сокчето.

О, колко обичах тази игра! Всеки теглеше по едно име от шапка и трябваше да проследиш този човек и да го „очистиш“. Щом го намериш, трябва да очистиш онзи, когото той преследва. Падаше голямо промъкване и криене. Играта понякога траеше с дни.

— Аз бях Черната вдовица — казва Дженевив и побутва леко с рамо Питър. — Печелех повече от всички.

— Да бе. Аз печелех най-често — изсмива се Питър.

— Аз също — обажда се Крис.

Тревър ме сочи.

— Лил Джи, ти беше най-зле от всички. Не мисля, че и веднъж си побеждавала.

Правя физиономия. Лил Джи. Бях забравила, че ме наричаше така. И е прав, нито веднъж не победих. Един път бях на косъм, но Крис ме откри на едно плувно състезание на Кити. Мислех си, че съм в безопасност, защото беше късно вечерта. И бях толкова близо до победата, че вече я вкусвах.

Крис ме гледа и разбирам, че и тя си спомня за това. Смига ми и аз я поглеждам кисело.

— Лара Джийн просто няма инстинкт на убиец — казва Дженевив, като оглежда ноктите си.

— Не всички можем да бъдем черни вдовици — отвръщам аз.

— Така е — казва тя и аз стискам зъби.

Джон се обръща към Питър.

— Помниш ли онзи път, когато ми се беше паднал ти и се крих зад колата на баща ти преди училище, но излезе той? Така го изплаших, че и двамата изкрещяхме.

— А после се наложи да престанем с играта, защото Тревър се появи в магазина на мама със ски маска — хили се Питър.

Всички се смеят, освен мен. Още ме боли от думите на Дженевив за „инстинкта на убиец“.

Тревър се смее толкова силно, че едва успява да продума:

— Тя едва не извика ченгетата!

Питър побутва с крак обувката ми.

— Трябва пак да поиграем.

Опитва се да си върне благоразположението ми, но аз не съм готова да му го дам, затова само свивам студено рамене. Иска ми се да не му бях ядосана, защото наистина искам да играем пак. Искам да им докажа, че и аз имам инстинкт на убиец; че не съм вечната губеща.

— Трябва да го направим. Заради доброто старо време — казва Джон, улавя погледа ми и добавя: — Само веднъж, за последно, Лара Джийн.

Усмихвам се.

Крис вдига вежди.

— И какво ще получи победителят?

— Ами… нищо — отвръщам. — Ще е просто за забавление. — Тревър прави физиономия.

— Трябва да има награда — казва Дженевив. — Иначе какъв е смисълът?

Мисля бързо. Каква награда ще е подходяща?

— Билети за кино? Някакъв сладкиш по избор на победителя? — Всички мълчат.

— Може да заложим по двайсет долара — предлага Джон. Поглеждам го с благодарност и той се усмихва.

— Парите са скучни — казва Дженевив, докато се протяга като котка.

Извъртам очи. Кой я пита нея? Дори не беше поканена.

— А какво ще кажете победителят да получава закуска в леглото цяла седмица? — пита Тревър. — Може палачинки в понеделник, омлет във вторник, гофрета в сряда и така нататък. Ние сме шестима, така че…

Дженевив потреперва и казва:

— Аз не закусвам.

Всички стенат.

— Защо не предложиш нещо, вместо все да възразяваш? — казва Питър и аз скривам лице с плитката си, за да не видят останалите усмивката ми.

— Добре. — Дженевив се замисля за миг и бавно се усмихва. Така изглежда, когато й е хрумнало нещо „гениално“, и аз изтръпвам. Тя казва съвсем бавно:

— Победителят получава правото на едно желание.

— От кого? — пита Тревър. — От всички?

— От някой, който е участвал в играта.

— Чакай малко — намесва се Питър. — За какво точно става въпрос?

Дженевив изглежда много доволна от себе си.

— За едно желание, което трябва да се изпълни. — Прилича на зла кралица.

Очите на Крис светят, когато пита:

— Всякакво желание?

— Стига да е разумно — добавям бързо. Изобщо нямах такова нещо предвид, но поне хората искат да играят.

— „Разумно“ е доста субективно понятие — изтъква Джон.

— Иначе казано, Джен няма да може да принуди Питър да прави за последно секс с нея — казва Крис. — За това си мислят всички, нали?

Аз се сковавам. Не си мислех за това, изобщо. Но вече си мисля.

Тревър избухва в смях и Питър го блъска. Дженевив клати глава.

— Отвратителна си, Криси.

— Казах само онова, което всички си мислят!

Вече едва ги чувам. Мисля си само, че искам да играя и да спечеля. Поне веднъж искам да победя Дженевив в нещо.

Имам химикалка, но не и лист, затова Джон разкъсва кутията от сладоледените сандвичи и записваме имената си на парченцата картон. После ги слагаме в празната капсула на времето и аз я разклащам добре. Подаваме си я поред, аз съм последна. Вадя картонче, притискам го към гърдите си, после го отварям.

Джон.

Е, това усложнява нещата. Поглеждам го крадешком. Той внимателно прибира своето парче в джоба на дънките си. Съжалявам, приятелче, но с теб е свършено. Оглеждам набързо останалите, за да отгатна кой е изтеглил моето име, но всички са с покерджийски изражения.