Джени Хан
P.S. Все още те обичам (3)

2

Марго и Кити спят на задната седалка. Кити е сложила глава в скута на Марго; Марго е облегнала глава назад и спи с отворена уста. Татко слуша националното радио с лека усмивка. Всички са толкова спокойни, а моето сърце бумти с милион удара в минута заради онова, което смятам да направя.

Ще го направя сега, тази вечер. Преди да се върнем на училище, преди колелцата да се завъртят, всичко пак да стане нормално и онова между нас с Питър да се превърне само в спомен. Като преспапиетата със снежинки — разклатиш ги и за миг всичко се завихря и блести, сякаш е магия, — но след това се уталожва и се връща на мястото си. Нещата винаги се връщат там, където са били. Аз не мога да го направя.

Изчаквам да стигнем на един светофар от квартала на Питър и моля татко да ме остави. Той сигурно чува напрежението в гласа ми, нуждата, защото не задава никакви въпроси, само казва: „Добре“.

Когато спираме до къщата на Питър, вътре свети, а колата му е на алеята, както и микробусът на майка му. Слънцето вече залязва, но е още рано, защото е зима. От другата страна на улицата съседите на Питър още не са изключили коледните лампички. Днес вероятно е последният ден, в който всичко още изглежда новогодишно. Нова година, ново начало.

Усещам как вените на китките ми пулсират и съм много, много притеснена. Изтичвам от колата и звъня на вратата. Когато чувам стъпки вътре, махам на татко да тръгва и той излиза от алеята. Кити вече е будна, залепила е лице на стъклото и се усмихва широко. Вдига окуражително палци, а аз й махам.

Питър отваря вратата. Сърцето ми подскача като мексиканско подскачащо бобче в гърдите ми. Той е с карирана риза, която не съм виждала. Сигурно е коледен подарък. Косата му е разрошена, сякаш е лежал. Не изглежда особено изненадан да ме види.

— Здрасти. — Оглежда полата ми, която се издува под зимното палто като бална рокля. — Защо си облечена така?

— Заради Нова година. — Май че трябваше да се прибера и да се преоблека. Поне щях да се чувствам по-удобно, докато стоя пред вратата на това момче с пословичната шапка в ръка. — Е, как изкара Коледа?

— Добре. — Той не бърза, минават цели четири секунди, преди да попита: — А ти?

— Чудесно. Имаме си кученце. Казва се Джейми Фокс-Пикъл. — Не виждам дори следа от усмивка. Питър е студен; не очаквах да бъде студен. Вероятно дори не студен, а просто безразличен. — Може ли да поговорим за секунда?

Той свива рамене, което прилича на „да“, но не ме кани вътре. Внезапно стомахът ми се свива от страх, че там е Дженевив, но той бързо изчезва, защото си спомням, че ако тя беше вътре, той просто не би стоял тук с мен. Питър оставя вратата открехната, докато се обуе и облече, и излиза на верандата. Затваря вратата и сяда на стълбите. Аз сядам до него и приглаждам полата си.

— Е, какво има? — пита той, сякаш пилея ценното му време.

Това не е добре. Изобщо не го очаквах.

Но какво всъщност съм очаквала от Питър? Да му дам писмото, той да го прочете и после да ме обича? Да ме прегърне, да се целунем, но само да се целунем, съвсем невинно. После какво? Да се виждаме? Колко време ще мине, преди да му омръзна и Дженевив пак да започне да му липсва, защото той ще иска повече, отколкото съм готова да му дам? Такъв като него не би си останал у дома, за да гледа филми на дивана. Все пак говорим за Питър Кавински.

Тези размисли продължават толкова дълго, че той пак пита, този път не така студено:

— Какво има, Лара Джийн? — Поглежда ме, сякаш очаква нещо, и мен внезапно ме хваща страх да му го дам.

Свивам юмрук около писмото и го пъхам в джоба на палтото си. Ръцете ми замръзват. Нямам ръкавици, нито шапка. Вероятно просто трябва да се прибера.

— Дойдох само да ти кажа… да ти кажа, че съжалявам, че стана така. И… се надявам да си останем приятели. И честита Нова година.

Той присвива очи.

— И честита Нова година? Затова ли дойде? За „извинявай“ и „честита Нова година“?

— И че се надявам да останем приятели — добавям и прехапвам устна.

— И се надяваш да останем приятели — повтаря той и в гласа му се усеща сарказъм, който не разбирам и не харесвам.

— Точно това казах. — Понечвам да стана. Надявах се, че ще ме откара до дома, но сега не искам да го моля за това. Но пък е толкова студено. Може би ако му намекна… Да духна на ръцете си, например. — Е, аз ще си ходя.

— Чакай малко. Да се върнем на частта с извинението. За какво точно се извиняваш? Задето ме изрита от вас или защото си мислиш, че съм мръсник, който би казал на всички, че сме правили секс, въпреки че не сме правили?

В гърлото ми се оформя буца. Казано по този начин, наистина звучи ужасно.

— И за двете неща. Съжалявам и за двете неща.

Той накланя глава настрани и вдига вежди.

— И какво друго?

Аз се наежвам. Какво друго ли?

— Няма друго. Това е. — Слава богу, че не му дадох писмото, щом ще се държи така. Все пак не съм аз единствената, която трябва да се извинява.

— Хей, нали ти дойде, за да се извиниш и да поискаш да останем приятели. Не можеш да очакваш да приема насила твоето половинчато извинение.

— Е, все пак ти желая щастлива Нова година. — Сега аз съм саркастичната и определено е удовлетворяващо. — Желая ти хубав живот и така нататък, и така нататък.

— Хубаво. Чао.

Обръщам се. Тази сутрин имах такива надежди, звезди светеха в очите ми, когато си представях как ще мине всичко. Господи, Питър е такъв гадняр! Слава богу, че се отървах от него!

— Чакай малко.

Надеждата подскача в сърцето ми, както Джейми Фокс-Пикъл скача на леглото ми — бързо и неочаквано. Но аз се обръщам с изражение, което казва: „Какво искаш сега?“ и той не я вижда.

— Какво си натъпкала в джоба си?

Ръката ми полита към джоба.

— Това ли? О, нищо. Просто някаква реклама. Беше на земята до пощенската ви кутия. Не се тревожи, ще я изхвърля вместо теб.

— Дай ми я, аз ще я изхвърля — казва той и протяга ръка.

— Не, казах, че аз ще я изхвърля. — Посягам да натъпча писмото по-дълбоко в джоба си и Питър се опитва да го измъкне от ръката ми. Аз се извъртам от него и стискам здраво. Той свива рамене и се отпуска с лека въздишка, а после се хвърля напред и го изтръгва от мен.

— Върни ми го, Питър! — пъшкам аз.

Той казва развеселен:

— Кражбата на поща е федерално престъпление. — После поглежда плика. — За мен е. От теб. — Правя отчаян опит да докопам писмото като го хвана неподготвен. Сборичкваме се; аз стискам ъгълчето на плика, но той не пуска и вика: — Престани, ще го скъсаш!

Опитвам се да го стисна по-силно, но е твърде късно. Питър го измъква.

Вдига плика над главата си, разкъсва го и започва да чете. Истинско мъчение е да стоя пред него и да чакам — какво, не знам. Още унижения? Може би просто трябва да си тръгна. Той чете ужасно бавно.

Когато най-сетне приключва, ме пита:

— Защо не искаше да ми го дадеш? Защо искаше да си тръгнеш?

— Защото… не знам, ти не се зарадва да ме видиш… — Гласът ми затихва вяло.

— Това се нарича да се правиш на недостъпен! Чаках да ми се обадиш, глупаче. Минаха шест дни.

Дъхът ми секва.

— О…

— О я! — Той ме хваща за реверите на палтото и ме придърпва към себе си, съвсем близо, като за целувка. Виждам облачетата от дъха му. Мога да преброя миглите му, ако искам. Той казва много тихо: — Е, значи… още ме харесваш?

— Да — прошепвам. — В известен смисъл. — Сърцето ми пак се забързва. Завива ми се свят. Това сън ли е? Ако е, нека никога не се събуждам.

Питър ме поглежда, сякаш иска да каже: „Стига де, знаеш, че ме харесваш“. Така е, така е. После казва тихо:

— Вярваш ли ми, че не съм казал на никого, че сме правили секс на екскурзията?

— Да.

— Добре. — Поема си въздух и добавя: — А… случи ли се нещо между теб и Сандерсън, след като те оставих у вас онази нощ? — Той ревнува! Дори мисълта за това ме сгрява като топла супа. Понечвам да отрека, но той бързо добавя: — Чакай. Не ми казвай. Не искам да знам.

— Не — отвръщам твърдо, за да разбере, че е истина. Той кима, но мълчи.

После се навежда и аз затварям очи, сърцето ми пърха в гърдите като криле на колибри. Технически, сме се целували едва четири пъти и само един път беше истинско. Искам сега да е както трябва, затова трябва да спра да се притеснявам. Но Питър не ме целува, не и както очаквам. Целува ме по лявата буза, после по дясната; дъхът му е топъл. След това — нищо. Отварям очи. Той буквално ме разкарва с целувки? Защо не ме целуна както трябва?

— Какво правиш? — прошепвам.

— Отлагам удоволствието.

— Просто ме целуни — отвръщам бързо.

Той накланя глава и бузата му докосва моята, но точно тогава вратата на къщата се отваря и брат му Оуен застава на прага със скръстени ръце. Аз отскачам от Питър, все едно току-що съм установила, че има заразна и нелечима болест.

— Мама иска да влезете да пиете сайдер — казва Оуен, ухилен.

— След малко — отвръща Питър и ме дърпа към себе си.

— Тя каза веднага.

О, боже! Поглеждам паникьосана Питър.

— Май трябва да тръгвам, преди татко да се е притеснил…

Той вирва брадичка към вратата.

— Влез за минутка, после ще те закарам. — Когато влизам вътре, той взема палтото ми и казва тихо: — Наистина ли щеше да вървиш до вас с тази рокля? В студа?

— Не, щях да ти намекна да ме откараш — прошепвам.

— Каква е тази носия? — пита ме Оуен.

— Това носят корейците в деня след Нова година.

Майка им излиза от кухнята с две чаши, от които се вдига пара. Тя е с дълга кашмирена жилетка, прихваната леко на кръста с колан, и плетени от въже пантофи.

— Зашеметяваща е — възкликва тя. — Изглеждаш великолепно. Толкова е пъстро.

— Благодаря — отвръщам, малко смутена от всичко това.

Тримата сядаме в дневната, а Оуен се измъква в кухнята. Аз още съм изчервена от разминалата ми се целувка и от факта, че майка му вероятно знае какво щяхме да направим. Чудя се и дали знае какво става между нас, колко й е казал, ако изобщо нещо й е казал.

— Как изкара Коледа, Лара Джийн? — пита ме тя.

Аз духам в чашата.

— Беше много хубаво. Татко подари на малката ми сестра кученце и все се караме коя да го подържи. По-голямата ми сестра още си е у дома и това също е хубаво. А вие как изкарахте празниците, госпожо Кавински?

— О, беше хубаво. Спокойно. — Тя посочва пантофите си. — Оуен ми ги подари. Как мина партито? Сестрите ти харесаха ли сладките, които Питър изпече? Честно казано, аз не можах да им устоя.

Поглеждам изненадана Питър, който внезапно се вглъбява в телефона си.

— Нали каза, че майка ти ги е направила?

Тя се усмихва гордо.

— О, не, той ги направи сам. Беше твърдо решен да се справи.

— Бяха отвратителни! — вика Оуен от кухнята.

Майка им пак се смее и после настава тишина. Умът ми препуска, опитва се да открие някаква тема за разговор. Може би за новогодишните обещания? За снежната буря, която се очаква следващата седмица? Питър изобщо не ми помага — пак гледа телефона си.

Майка му става от дивана.

— Беше ми приятно да те видя, Лара Джийн. Питър, не я задържай навън до късно.

— Няма — отвръща той. А на мен казва: — Ей сега се връщам; само ще си взема ключовете.

Когато излиза, аз се обръщам към майка му:

— Извинете, че дойдох точно на първи януари. Надявам се да не съм прекъснала нещо.

— Добре дошла си по всяко време. — Тя се навежда и слага ръка на коляното ми. После ме поглежда многозначително и добавя: — Само те моля да не си играеш със сърцето му.

Стомахът ми се свива. Нима Питър й е казал за случилото се между нас?

Тя ме потупва по коляното.

— Лека нощ, Лара Джийн.

— Лека нощ — отвръщам.

Въпреки милата й усмивка, съм доста притеснена. Сигурна съм, че усетих упрек в гласа й. „Не разигравай сина ми“, това ми каза тя. Дали Питър е бил много разстроен след случилото се между нас? Не ми се стори разстроен. Подразнен, може би малко засегнат. Но определено не и толкова наранен, че да говори с майка си. Може би все пак са много близки. Не ми се иска да мисля, че съм направила лошо впечатление още преди с него дори да сме започнали истинска връзка.

* * *

Навън е пълен мрак, на небето няма много звезди. Мисля, че скоро пак ще завали. Вкъщи на долния етаж свети, както и в стаята на Марго горе. Отсреща виждам как малката елха на госпожица Ротсчайлд блещука зад прозореца.

С Питър сме в топлата и уютна кола. Парното е включено.

— Каза ли на майка си, че сме скъсали? — питам го аз.

— Не. Защото не сме късали — отвръща той и изключва парното.

— Не сме ли?

Той се смее.

— Не сме, защото всъщност никога не сме били заедно, забрави ли?

„А сега заедно ли сме?“, чудя се аз, но не смея да попитам, защото той ме прегръща и аз накланям глава към него. Пак съм притеснена.

— Не се притеснявай — казва той.

Целувам го бързо, за да му докажа, че не съм.

— Целуни ме така, сякаш съм ти липсвал — казва той и гласът му става дрезгав.

— Липсваше ми. Нали прочете писмото.

— Да, но…

Целувам го, преди да довърши. Както трябва. За да покажа колко ми е липсвал. Той ми отвръща по същия начин. Сякаш са изминали четиристотин години. А после вече не мисля и потъвам в целувката.