Джени Хан
P.S. Все още те обичам (24)

23

Бутам количката из магазина и търся кондензирано мляко за пая с лайм, когато забелязвам Джош на централната пътечка. Тръгвам право към него и го блъскам с количката.

— Здрасти, съседе.

— Здрасти. Знаеш ли какво? — Усмихва се доволно и гордо — Влизам в Университета на Вирджиния по-рано.

Аз надавам пронизителен писък и зарязвам количката.

— Джош! Това е невероятно! — Прегръщам го и започвам да подскачам. Разтърсвам го за раменете. — Радвай се, идиот такъв!

Той се смее и също подскача няколко пъти, преди да ме пусне.

— Радвам се. Нашите направо са на седмото небе, защото няма да се налага да ме издържат в друг щат. Не са се карали от седмици. — После пита срамежливо: — Би ли казала на Марго? Не искам да й се обаждам лично, но тя заслужава да знае. Помагаше ми да уча. Отчасти заслугата е нейна.

— Ще й кажа. Знам, че много ще се зарадва за теб, Джош. Татко и Кити също. — Вдигам ръка, за да плесне дланта ми, и той го прави.

Не мога да повярвам — Джош отива в колеж и скоро вече няма да ми бъде съсед. Няма да е като преди. Ще завърши и ще напусне града, може би родителите му все пак ще се разведат и ще продадат къщата, и той няма вече да ми е съсед. Нещата между нас се объркаха преди месеци, дори преди да скъса с Марго, и не сме били заедно от цяла вечност… но ми харесваше да знам, че е тук, в съседната къща, когато ми потрябва.

— Когато мине още малко време… — започвам аз. — Когато с Марго вече всичко е наред, ще идваш ли да вечеряме като преди? Липсваш на всички ни. Знам, че Кити умира да ти покаже новите номера на Джейми. Отсега ти казвам, че не са нищо особено, така че не се въодушевявай. И все пак.

На лицето му се разлива усмивка, онази толкова позната бавна усмивка.

— Добре — отвръща той.