Джени Хан
P.S. Все още те обичам (40)

39

Това е първият ми официален петъчен коктейл в „Белвю“ и нещата не вървят… както се надявах. Започнахме преди половин час, а тук са само Сторми, господин Моралес, Алиша и Нилсън, който има Алцхаймер и сестрата го доведе, за да смени обстановката. Той обаче е облечен със синьо спортно сако с медни копчета. Не че идваха много хора, когато Марго беше тук — госпожа Магуайър беше редовна, но се премести в друг старчески дом миналия месец, а госпожа Монтеро умря през празниците. Дадох обещание на Джанет, че ще вдъхна нов живот на часа за коктейли, а вижте ме сега. Чувствам малка маслинова костилка от страх ниско долу в стомаха си, защото ако Джанет усети колко ниска е посещаемостта, може да отмени петъчната вечер, а аз имам много забавна идея за следващата — нещо като военновременно парти. Ако тази нощ е провал, няма да ми позволи да го организирам. Освен това, да направиш парти и да дойдат само четирима души, единият от които дреме, си е чисто и просто огромен провал. Сторми или не забелязва, или няма нищо против; просто продължава да пее и да свири на пианото. Шоуто трябва да продължи.

Опитвам се да си намирам работа и да съм усмихната. Трала-ла-ла, всичко върви по вода. Подредила съм чашите в спретнати редички, за да заприлича на истински бар, донесох и някои неща от вкъщи — единствената ни хубава покривка (без петна от сос и изгладена), малка вазичка, която сложих до чинията с фъстъчени сладки (отначало се колебаех за фъстъченото масло заради алергиите, но после си спомних, че възрастните хора нямат толкова хранителни алергии), сребърната кофичка за лед на мама и татко с техния монограм и подходяща сребърна купа с нарязани лимони и лайм.

Вече обиколих вратите на някои от по-активните обитатели, но повечето ги нямаше. Предполагам, че щом си активен, не си стоиш в апартамента в петък вечер.

Изсипвам солени фъстъци в кристална купа с формата на сърце (принос от Алиша, която я донесе от склада си, заедно с щипките за лед), когато Джон Амброуз Макларън влиза, облечен със светлосиня оксфордска риза и тъмносиньо спортно сако, не много различно от това на Нелсън! Едва не изкрещявам. Притискам ръце към устата си и приклякам зад масата. Ако ме види, може да избяга. Не знам какво прави тук, но това е идеалният шанс да го очистя. Клеча зад масата и прехвърлям вариантите в ума си.

Тогава музиката спира и чувам Сторми да се провиква:

— Лара Джийн? Лара Джийн, къде си? Излез иззад масата. Искам да те запозная с някого.

Надигам се съвсем бавно. Джон Макларън се взира в мен.

— Какво правиш тук? — пита ме и дърпа яката на ризата си, сякаш го души.

— Ами доброволка съм — отговарям, все още на безопасно разстояние. Не искам да го плаша.

Сторми пляска с ръце.

— Вие се познавате?

— Ние сме приятели, бабо — отвръща Джон. — Навремето живеехме в един квартал.

— Сторми е твоя баба? — Направо съм шашната. Значи Джон е внукът, с когото тя искаше да ме сватоса! От всички старчески домове във всички градове на света! Моят внук прилича на младия Робърт Редфорд. Наистина; наистина прилича.

— Тя ми е прабаба — казва Джон.

Сторми оглежда бързо стаята.

— Тихо! Не искам хората да знаят, че си ми правнук.

Джон добавя тихо:

— Тя беше втора съпруга на моя прадядо.

— Най-любимият от всичките ми съпрузи — казва тя. — Нека почива в мир, старият ястреб. — Поглежда ту Джон, ту мен. — Джони, донеси ми, ако обичаш, една водка с много лимони. — После сяда пред пианото и започва да свири „Когато се влюбвам“.

Джон тръгва към мен, но аз го соча и казвам:

— Спри на място, Джон Амброуз Макларън. Ти ли изтегли името ми?

— Не! Кълна се, че не съм. Аз изтеглих… няма да ти кажа. — После добавя: — Чакай малко. Ти ли изтегли моето?

Клатя глава като невинно изгубено агънце. Той обаче още изглежда подозрителен, затова се заемам да приготвя напитката на Сторми. Знам точно как я обича. Пускам три кубчета лед, наливам водка и добавям сода. После изстисквам три резенчета лимон и ги пускам в чашата.

— Ето — подавам я на Джон.

— Можеш да я оставиш на масата — отвръща той.

— Джон! Казвам ти, че не съм изтеглила твоето име!

Той клати глава.

— На масата.

Оставям чашата.

— Не мога да повярвам, че не ми вярваш. Доколкото си спомням, беше човек, който се доверява на хората и вижда само доброто в тях.

Той отвръща, сериозен като съдия:

— Просто… я остави от твоята страна на масата.

Как ще го очистя, ако цяла вечер не ми дава да припаря до него?

— Ами добре — отвръщам небрежно. — Не знам дали и аз ти вярвам, така че! Все пак е твърде голямо съвпадение да се появиш тук.

— Сторми ме накара да дойда!

Извръщам глава към нея. Тя още свири на пианото и ни се усмихва.

Господин Моралес се промъква до бара и пита:

— Лара Джийн, може ли един танц?

— Разбира се — отвръщам. А на Джон казвам: — Да не си припарил до мен.

Той вдига ръце, сякаш да се предпази.

— Ти да не си припарила до мен!

Господин Моралес ме повежда в бавен танц, а аз притискам лице в рамото му, за да скрия усмивката си. Наистина съм много добра в шпионажа. Джон Макларън сега седи на канапето, гледа как Сторми свири и разговаря с Алиша. Как ми падна в ръчичките! Не мога да повярвам на късмета си. Възнамерявах да се появя на следващата асамблея на ООН, но така става още по-добре.

Мисля си да изскоча зад гърба му и да го хвана неподготвен, но в този миг Сторми става и обявява, че ще си почине от свиренето и ще танцува с внука си. Отивам да включа уредбата и слагам диска, който сме определили за почивката й.

— Сторми, казах ти, че не танцувам — възразява Джон. Той наистина все се преструваше на болен, когато учехме танци в училище — толкова много ги мрази.

Сторми не го слуша, разбира се. Издърпва го от канапето и започва да се опитва да го учи на фокстрот.

— Сложи ръка на кръста ми — нарежда му тя. — Не съм обула високи обувки, за да седя пред пианото цяла вечер. — Опитва се да го научи на стъпките, а той постоянно я настъпва и тя охка.

Не мога да спра да се смея. Господин Моралес също. Той ме насочва към тях и пита:

— Може ли ви прекъсна?

— Моля ви! — Джон буквално избутва Сторми в ръцете му.

— Джони, бъди джентълмен и покани Лара Джийн на танц — казва Сторми, когато господин Моралес я завърта.

Джон ме поглежда изпитателно и аз разбирам, че още ме подозира и се чуди дали съм изтеглила името му.

— Покани я на танц — подтиква го господин Моралес и ми се усмихва. — Тя иска да танцува, нали, Лара Джийн?

Аз свивам унило рамене. Тъжна. Жив пример за момиче, което чака да го поканят на танц.

— Искам да видя как младите танцуват! — вика Норман.

Джон Макларън ме поглежда с вдигната вежда.

— Ако само се люлеем напред-назад, вероятно няма да те настъпя.

Преструвам се, че се колебая, после кимам. Пулсът ми се ускорява. Целта е прихваната.

Пристъпваме един към друг и аз увивам ръце на врата му, а той ме хваща през кръста и започваме да се полюшваме, но не в ритъм. Аз съм ниска, едва метър петдесет и пет, а той изглежда почти метър и осемдесет, но с токчета съм подходяща партньорка за танц. От другия край на залата Сторми ми се усмихва многозначително, а аз се преструвам, че не я виждам. Вероятно трябва да побързам да го „очистя“, преди той да е хванал мен, но всички ни гледат с голямо удоволствие. Нищо няма да стане, ако изчакам няколко минути.

Докато се олюляваме, си спомням бала след осми клас: как всички бяха по двойки, а мен никой не ме покани. Мислех си, че с Дженевив ще отидем с една кола, но тя каза, че майката на Питър ще ги вземе и първо ще отидат на ресторант, като на истинска среща, и ще е неудобно да се влача с тях. И така, тя беше с Питър, а Сабрина Фокс с Джон. Аз се надявах той да ме покани на някой блус, но не го направи; той изобщо не танцува. Единственото момче, което танцуваше, беше Питър. Той винаги е в центъра на танцуващите готини хора.

Ръката на Джон се притиска към гърба ми, води ме и аз си мисля, че е забравил за играта. Вече съвсем ми е на мушката.

— Не си чак толкова зле — казвам. Песента е към средата. Най-добре да действам. Пет, четири, три, две…

— Та значи… ти и Кавински, а?

Това ме разсейва напълно.

— Да…

Той се прокашля и казва:

— Бях доста изненадан, че сте заедно.

— Защо? Защото не съм негов тип? — питам небрежно, сякаш не е кой знае какво, а просто факт, но все пак ме заболява, като камъче, хвърлено право към сърцето ми.

— Не, негов тип си.

— Тогава защо? — Сигурна съм, че ще каже: „Защото не мислех, че той е твой тип“, също като Джош.

Той не отговаря веднага.

— Онзи ден, когато дойде на Модела на ООН, аз се опитах да те последвам на паркинга, но ти вече си беше отишла. После получих писмото ти и ти писах, а ти ми отговори, и ме покани на партито в къщичката на дървото. Предполагам, че не съм знаел какво да мисля. Разбираш ме, нали? — Гледа ме с очакване и аз имам чувството, че за него е важно да потвърдя.

Кръвта се качва в лицето ми и чувам бумтене в ушите си, което постепенно разпознавам като пулса си — много, много бърз. Тялото ми още танцува обаче.

Джон продължава:

— Може би е било глупаво да си го мисля, защото всичко това беше преди много време.

Кое всичко? Искам да знам, но не ми се струва уместно да попитам.

— Знаеш ли какво си спомням? — питам внезапно.

— Какво?

— Онзи път, когато шортите на Тревър се разцепиха, докато вие, момчетата, играехте баскетбол. И всички се смяха толкова много, че той започна да се вбесява. Ти не се смя. Качи се на колелото си, отиде чак до вас и му донесе шорти. Бях много впечатлена.

На лицето му се появява лека усмивка.

— Благодаря.

После и двамата мълчим, продължаваме да танцуваме. С него лесно се мълчи.

— Джон?

— Да?

Поглеждам го.

— Трябва да ти кажа нещо.

— Какво?

— Ти ми се падна. В играта. Изтеглих името ти.

— Сериозно ли? — Той изглежда искрено разочарован, което ме кара да се чувствам виновна.

— Сериозно. Извинявай. — Притискам ръце към раменете му. — Гориш.

— Е, сега ще преследваш Кавински. Нямах търпение да го очистя. Бях разработил цял план.

— Какъв беше планът ти? — питам нетърпеливо.

— Защо да го казвам на момичето, което ме очисти? — казва той предизвикателно, но и двамата знаем, че ще ми каже.

— Стига, Джони — подхващам аз играта. — Аз не съм само момичето, което те очисти. Аз съм приятелка, с която си пишеш.

Той се смее.

— Добре, добре. Ще ти помогна.

Песента свършва и ние отстъпваме един от друг.

— Благодаря за танца — казвам аз. След всичкото това време най-сетне вече знам какво е да танцуваш с Джон Амброуз Макларън. — Е, какво щеше да поискаш, ако беше победил?

Той отговаря без капка колебание:

— Твоята шоколадова торта с фъстъчено масло, с моето име, изписано с бонбони на нея.

Взирам се в него изненадана. Това ли е щял да си пожелае? Можеше да поиска всичко, а той иска моята торта? Правя реверанс.

— Поласкана съм.

— Е, тортата беше много вкусна.