Джени Хан
P.S. Все още те обичам (47)

46

На следващата сутрин Кити дъвче филийката с фъстъчено масло, а татко казва зад вестника си:

— Ще изпуснеш автобуса, ако не побързаш.

Тя само свива рамене и тръгва бавно към стълбите, за да си вземе чантата. Сигурна съм, че си мисли, че ако изпусне автобуса, ще я закарам — но аз също закъснявам. Успах се и после не можах да намеря любимите си джинси, затова се наложи да се спра на вторите по любимост.

Докато измивам купичката от зърнената закуска, поглеждам през прозореца и виждам, че спира автобусът на Кити.

— Изпусна автобуса! — крещя към стълбите.

Няма отговор.

Пъхам обяда си в чантата и викам пак:

— Ако ще идваш с мен, по-добре побързай! Чао, тате!

Обувам се до входната врата, когато Кити се стрелва покрай мен и излита навън с подскачаща на рамото чанта. Тръгвам след нея и затварям вратата. И там, от другата страна на улицата, облегнат на аудито си, стои Питър. Усмихва се широко на Кити, а аз съм напълно ошашавена. Първата ми мисъл е: „Мен ли е дошъл да види?“. Не, не може да бъде. Втората ми мисъл е: „Това капан ли е?“. Озъртам се бързо, търся някаква следа от Дженевив. Няма я и изпитвам вина, че съм допуснала, че може да е толкова жесток.

Кити маха диво и търчи към него.

— Здрасти!

— Готова ли си да тръгваме, хлапе?

— Да. — Обръща се към мен. — Лара Джийн, може да дойдеш с нас. Ще седна в скута ти.

Питър си поглежда телефона и малката надежда, че е дошъл заради мен, съвсем изчезва.

— Не, няма нужда — отговарям. — Има място само за двама.

Той отваря вратата пред нея, а тя се качва и му казва:

— Карай бързо.

Той почти не ме поглежда, преди да тръгнат. Ясно. Явно така стоят нещата.

* * *

— Каква торта ми правиш?

Кити седи на столчето и ме гледа. Тази вечер пека тортата, за да е готово всичко за утрешното парти. Решила съм, че партито с преспиване на Юли трябва да е най-страхотното, отчасти защото доста закъсня и чакането трябва да си струва, и отчасти защото навършването на десет години е голямо събитие в живота на едно момиче. Кити може и да няма майка, но доколкото зависи от мен — рожденият й ден ще е грандиозен.

— Казах ти, че е изненада. — Изсипвам отмереното брашно в купата. — Е, как мина денят ти?

— Добре. Получих шест минус по математика.

— О, браво! Случи ли се още нещо хубаво?

Тя свива рамене.

— Мисля, че госпожица Бертоли пръдна случайно, докато проверяваше присъстващите. Всички се смяха.

Бакпулвер, сол.

— Супер, супер. А Питър право в училище ли те закара, или спряхте някъде по пътя?

— Закара ме да вземем понички.

Прехапвам устна.

— Това е хубаво. А каза ли нещо?

— За какво?

— Ами не знам. За живота.

Кити върти очи.

— Не каза нищо за теб, ако това се питаш.

Заболя.

— Не се питах това — излъгах аз.

С Кити сме планирали всичко до най-малката подробност. Зомби грим. Фотографии с реквизит. Маникюр.

Избрах тортата особено внимателно. Шоколадова с малиново сладко и глазура от бял шоколад. Направих три различни соса. Солена сметана с лук, хумус с червени чушки и студен спаначен сос. Нарязани зеленчуци. Кифлички с наденичка. Солени карамелизирани пуканки за филма. Пунш с лайм, като онзи, в който се налива джинджифилова бира. Дори свалих старата стъклена купа за пунш от тавана, която ще е идеална и за военновременния купон. За закуска сутринта ще правя палачинки с парченца шоколад. Знам, че всички тези детайли са важни за Кити. Тя вече спомена, че на рождения ден на Бриел майка й направила ягодови смутита за закуска, а и как да забравя, че майката на Алиша Бърнард приготвила френски палачинки, като Кити не спира да го споменава?

Татко е прокуден в стаята си за цялата нощ, което той приема с явно облекчение — но не и преди да го накараме да свали от стаята ми малкия старомоден скрин с чекмеджета. Аз подреждам красиво в нея нощници, пижами и пухкави чехли. От трите ни аз имам най-много пухкави чехли.

Всички веднага обличат пижамите, кикотят се, пищят и се боричкат за тях.

Аз съм с бледорозов пеньоар, който купих от магазин за втора употреба чисто нов, още с етикетчето. Чувствам се като Дорис Дей в „Пижамената игра“. Липсват ми само пухени чехли с токчета. Опитах се да убедя Кити да гледаме стар филм, но тя отхвърли идеята на мига. За по-забавно си навих косата на ролки. Предложих и на момичетата да им навия косите, но те се разпищяха и отказаха.

Толкова са шумни, че не спирам да повтарям:

— Момичета, момичета!

По средата на маникюрената сесия забелязах, че Кити е някак унила. Мислех си, че ще е в стихията си, душата на купона, но тя не се отпуска и играе с Джейми.

Когато всички момичета се качват в стаята ми, за да си направят маските за лице, които приготвих, хващам Кити за лакътя.

— Забавляваш ли се? — Тя кима и опитва да се измъкне, но аз я гледам строго. — Честна сестринска?

Кити се колебае.

— Шаней и Софи са станали много добри приятелки — казва тя и очите й се пълнят. — Както ние бяхме с нея преди. Видя ли как си направиха еднакъв маникюр? Не ме попитаха дали и аз искам такъв.

— Не мисля, че са искали да те изолират.

Свива кокалестите си рамене.

Прегръщам я, но тя стои сковано и аз придърпвам главата й към рамото си.

— Понякога е трудно с най-добрите приятелки. И двете растете и се променяте, а това рядко става с една и съща скорост.

Тя вдига рязко глава и аз пак я притискам към рамото си.

— Това ли се случи с теб и Дженевив? — пита ме.

— Честно да ти кажа, не знам какво се случи с мен и Дженевив. Тя се премести и останахме приятелки, а после вече не бяхме. — Малко късно се усещам, че не е най-подходящата утеха за човек, който се чувства изолиран от приятелите си. — Но съм сигурна, че това няма да се случи с теб.

Тя въздиша примирено.

— Защо нещата не могат да си останат същите като преди?

— Тогава нищо няма да се променя и ти няма да пораснеш; ще си останеш вечно на девет и никога няма да бъдеш на десет.

Тя изтрива нос с опакото на ръката си.

— Може да ми хареса.

— Тогава никога няма да шофираш, да отидеш в колеж или да купиш къща и да осиновиш много кучета. Знам, че искаш всичко това. Ти имаш приключенски дух и докато си дете, не можеш да го осъществиш, защото трябва да получаваш разрешението на възрастните. Но щом пораснеш, ще можеш да правиш каквото поискаш и няма да трябва да питаш никого.

Тя казва с въздишка:

— Да, вярно е.

Приглаждам косата й назад от челото.

— Искаш ли да пусна филм за гостите ти?

— На ужасите ли?

— Разбира се.

Тя веднага минава в режим на преговори като истинска бизнесдама, каквато всъщност е.

— Трябва да е за възрастни обаче. Не детски.

— Добре, но ако момичетата се изплашат, няма да спиш при мен. Последния път ме държахте будна цяла нощ. И ако родителите се обадят да се оплачат, ще им кажа, че сте пуснали филма сами.

— Няма проблем.

Гледам я как лети по стълбите. Може да е невъзможна, но я харесвам такава, каквато е. Не бих имала нищо против да си остане вечно на девет. Сега проблемите й са още незначителни; събират се в дланта ти. Харесва ми да зависи от мен. Нейните грижи и нужди ме карат да забравя моите. Харесва ми да съм необходима, да съм отговорна за някого. Раздялата с Питър не е толкова значима, колкото факта, че Катрин Сонг Кови навършва десет. Тя расте като гъбка без майка, само с две сестри и с баща. Това не е малко постижение. Това е нещо изключително.

Но пък десет… леле. На десет вече не си малко момиченце. А нещо по средата. Мисълта, че тя пораства, че ще надрасне играчките си, комплекта за рисуване… ме прави малко меланхолична. Порастването наистина е горчиво-сладко.

Телефонът ми бръмчи, получавам жално съобщение от татко:

Безопасно ли е да сляза долу? Много съм жаден.

Чисто е.

Разбрано.