Джени Хан
P.S. Все още те обичам (46)

45

Отново вали. Мислех да отидем с Кити и Джейми в парка след училище, но сега няма как. Седя на леглото си, навивам си косата и гледам как дъждът се стрелва надолу като сребърни сачми. Времето е подходящо за настроението ми.

Покрай раздялата забравих за играта. Е, сега си я спомних доста добре. Ще победя. Ще я очистя. Тя няма да получи Питър и да спечели играта. Твърде нечестно е. И ще си измисля някакво перфектно желание, някакво перфектно нещо, което да й отнема. Само да знаех какво да бъде то!

Имам нужда от помощ. Обаждам се на Крис, но тя не вдига. Тъкмо ще звъня отново, но в последната секунда пиша съобщение на Джон:

Ще ми помогнеш ли да очистя Дженевив?

След няколко минути той отговаря:

За мен ще бъде чест.

* * *

Джон се настанява на дивана, навежда се напред и ме гледа настойчиво.

— Добре, как искаш да го направим? Искаш ли да я накараме да се разкрие? Да й направим капан?

Оставям чаша със сладък чай пред него, сядам на дивана и казвам:

— Мисля, че първо трябва да я наблюдаваме. Дори не й знам програмата. — И… ако докато печеля тази игра, науча голямата й тайна, е — това ще е хубав бонус.

— Да, харесва ми — отвръща Джон и отпива от чая.

— Знам къде държат резервния ключ. С Крис трябваше да вземем веднъж една прахосмукачка от тях. Ами ако… ами ако се опитам да я сплаша? Например да оставя бележка под възглавницата й: „Наблюдавам те“. Това определено ще я ужаси.

Джон едва не се задавя с чая.

— Чакай, за какво ти е това?

— Не знам. Ти си специалистът!

— Специалист! Как ще съм специалист? Ако бях поне малко добър, още щях да съм в играта.

— Нямаше как да знаеш, че ще бъда в „Белвю“ — изтъквам аз. — Просто извади лош късмет.

— При нас стават доста съвпадения. „Белвю“. Ти беше на Модела на ООН.

Свеждам очи към ръцете си.

— Това… не беше съвсем съвпадение. Всъщност изобщо не беше съвпадение. Отидох там да търся теб. Исках да видя какъв си станал. Знаех, че ще си на събранието, защото помнех колко ти харесваше в прогимназията.

— Включих се само за да усъвършенствам говоренето пред публика. Заради заекването. — Той млъква. — Чакай. Каза, че си дошла там заради мен? За да видиш какъв съм станал?

— Да… все се чудех.

Той не казва нищо; просто се взира в мен. Оставя внезапно чашата си. После я взема пак и слага под нея подложка.

— Не каза какво стана с теб и Кавински онази нощ, след като те оставих.

— Ами скъсахме.

— Скъсали сте… — повтаря с безизразно лице.

Тогава забелязвам, че Кити се мотае на прага като малка шпионка.

— Какво искаш, Кити?

— Ами… остана ли хумус с червени чушки?

— Не знам, иди да провериш.

Джон отваря широко очи.

— Това малката ти сестра ли е? — И казва на Кити: — Когато те видях за последно, беше още малко момиченце.

— Да, пораснах — отвръща тя не особено любезно.

Поглеждам я остро.

— Бъди мила с госта. — Тя се завърта на пета и хуква по стълбите. — Извини сестра ми. Тя беше много близка с Питър и си е внушила някакви глупости…

— Някакви глупости?

Иде ми да се зашлевя.

— Ами да, смята, че между нас има нещо. Но очевидно няма и ти не ме харесваш по този начин, така че са глупости. — Ама какви ги говоря? Защо Господ ми е дал уста, ако ще говоря само глупости, щом я отворя?

Толкова е тихо, че отварям уста да изрека още глупости, но той казва:

— Е… не са чак такива глупости.

— Да! Не исках да кажа глупости… — Затварям рязко уста и се втренчвам право напред.

— Помниш ли, когато играхме на бутилка в нашето мазе?

Кимам.

— Притеснявах се да те целуна, защото не бях целувал момиче — казва той и взема пак чашата. Вдига я, но вътре е останал само лед. Среща погледа ми и се усмихва. — Момчетата много ми се подиграваха, че съм я прецакал.

— Не я прецака.

— И аз така си мислех, докато братът на Тревър не ни каза, че можел да накара момиче… — Джон се колебае, кима рязко и продължава: — Твърдеше, че можел да докара момиче до оргазъм само като я целува.

Изсмивам се пискливо и притискам ръце към устата си.

— Това е най-голямата лъжа, която съм чувала! Не съм го виждала дори да говори с момиче. Освен това не мисля, че е възможно. А дори да беше възможно, силно се съмнявам, че точно Шон Пайк е способен на това.

Джон също се смее.

— Е, вече и аз знам, че е лъжа, но тогава всички му повярвахме.

— Да, целувката не беше кой знае какво. — Джон потрепва и аз продължавам: — Но не беше чак ужасна. Заклевам се. И знаеш ли, аз също не съм голяма специалистка в целувките. Коя съм аз, че да преценявам?

— Добре, добре, спри да ме успокояваш. — Той оставя чашата. — Вече съм станал доста по-добър. Поне момичетата казват така.

Този разговор поема в странна изповедна посока и аз съм притеснена, но не неприятно. Сякаш споделяме тайни, като заговорници.

— О, значи си се целувал толкова много?

Той пак се смее.

— Ами може да се каже. — Замълчава. — Изненадан съм, че дори помниш онзи ден. Ти беше толкова хлътнала по Кавински, че според мен не забелязваше останалите.

Бутам го по рамото.

— Не бях толкова хлътнала по Кавински!

— Напротив. Не откъсваше очи от бутилката, ето така. — Той взема бутилката и се втренчва в нея. — Чакаше своя миг.

Знам, че съм изчервена до уши.

— О, я млъквай!

Той се смее.

— Гледаше я като ястреб жертвата си.

— Млъквай! — Сега и аз се смея. — Как изобщо го помниш?

— Защото и аз правех същото.

— И ти ли си гледал Питър? — казвам, за да го подразня, защото е смешно. За първи път от дни се забавлявам.

Той поглежда право към мен, сините му очи са уверени и дъхът ми секва в гърдите.

— Не, аз гледах теб.

Чувам жужене в ушите си, това е сърцето ми — бие три пъти по-бързо. При спомените всичко като че ли се случва на фона на музика. Една от любимите ми реплики от „Стъклената менажерия“. Ако затворя очи, почти мога да я чуя, в онзи ден в мазето на Джон Амброуз Макларън. А след години, когато погледна към този момент сега, каква музика ще чуя?

Той още ме гледа и аз усещам пърхане, което започва в гърлото ми и продължава към ключицата и гърдите.

— Харесвам те, Лара Джийн. Харесвах те тогава, а сега те харесвам още повече. Знам, че с Кавински сте скъсали току-що и ти още си тъжна, но просто искам да е пределно ясно.

— Ами… добре — прошепвам. Думите му са съвсем ясни, няма и следа от заекване. Просто пределно ясни.

— Добре тогава. Нека спечелим твоето желание. — Той вади телефона си и отваря картата на Гугъл. — Погледнах адреса на Джен, преди да дойда тук. Мисля, че си права, не бива да бързаме, трябва да преценим ситуацията. Да не предприемаме нищо необмислено.

— Аха. — Аз съм в нещо като сънно състояние; трудно ми е да се съсредоточа. Джон Амброуз Макларън иска да бъде пределно ясно.

Съвземам се, когато Кити се връща в дневната с табла с портокалово безалкохолно, тубичка хумус от червени чушки и пакетче сухари. Стига до дивана и я стоварва точно пред нас. Вдига пакетчето и пита:

— Искате ли?

— Да — отвръща Джон и си взема парченце. — Разбрах, че си много добра в кроежите. Вярно ли е?

— Какво имаш предвид? — пита тя предпазливо.

— Ти си изпратила писмата на Лара Джийн, нали? — Кити кима. — Значи си доста добра в кроежите.

— Да, предполагам.

— Чудесно. Имаме нужда от помощ.

Идеите на Кити са твърде крайни. Например да срежем гумите на колата на Дженевив или да хвърлим смърдяща бомба в къщата й, за да я принудим да излезе навън, но Джон ги записва до една, което не остава незабелязано от нея. По принцип малко неща остават незабелязани от Кити.