Джени Хан
P.S. Все още те обичам (57)

56

Лежа по гръб в къщичката на дървото и гледам през прозореца. Лунният сърп е толкова тънък, като изрязано нокътче в небето. Утре вече къщичката няма да я има. Почти не се бях сещала за това място, а сега ще изчезне. Тъжно ми е. Вероятно така става с всички играчки от детството. Не са важни, докато не ги изгубиш. Но това е повече от къщичка на дърво. Това е сбогуване и като че ли е краят на всичко.

Сядам и го виждам — лилава връв, която се подава изпод дъска на пода, като стръкче трева. Дърпам я и тя излиза. Това е гривната на Дженевив, която й подарих.

Повярвай ми, от онзи момент вече не бяхме приятелки.

Не е вярно. Още си ходехме на гости с преспиване и на рождени дни; тя още плачеше пред мен, когато си мислеше, че родителите й се развеждат. Не може да ме е мразила през цялото това време. Не мога да го повярвам. Тази гривна го доказва.

Защото точно нея тя сложи в капсулата на времето, най-ценното й притежание, също като моята за мен. А после, на партито, я е извадила и я е скрила; не е искала да я видя. Но вече знам. Тогава съм била важна за нея. Тогава сме били истински приятелки. От очите ми бликват сълзи. Сбогом, Дженевив, сбогом прогимназиални години, сбогом къщичке на дървото и всичко, което беше важно за мен през онова горещо лято.

Хората влизат и излизат от живота ти. За известно време те са целият ти свят; те са всичко. А после, един ден, вече не са. Никога не се знае колко време ще останат до теб. Преди година не бих могла да си представя, че Джош вече няма да е постоянно до мен. Не бих могла да си представя колко трудно ще е да не виждам Марго всеки ден, колко изгубена ще се чувствам без нея — и колко лесно Джош ще си отиде, без дори да се усетя. Трудни са именно сбогуванията.

* * *

— Кови? — чувам гласа на Питър отвън, долу в тъмното.

Сядам и отвръщам:

— Тук съм.

Той се качва бързо по стълбата и се навежда, за да не си удари главата в тавана. Допълзява до стената срещу мен и сяда.

— Утре ще съборят къщичката — казвам му.

— Така ли?

— Да. Ще слагат беседка. Нали се сещаш, като в „Звукът на музиката“.

Той присвива едното си око.

— Защо ме извика тук, Лара Джийн? Знам, че не е за да си говорим за „Звукът на музиката“.

— Знам за Дженевив. За тайната й.

Той се обляга пак на стената и главата му се отпуска назад с лек тътен.

— Баща й е задник. И преди е изневерявал на майка й, но никога с толкова млада жена. — Говори бързо, сякаш е облекчен най-сетне да го изрече гласно. — Когато нещата между родителите й се влошат, Джен все някак се наранява. Трябваше да съм до нея, за да я защитя. Това беше моята работа. Понякога се плашех, но ми харесваше да съм… не знам… нужен. — После въздиша и казва: — Знам, че тя може да бъде много манипулативна — винаги съм го знаел. Някак си беше по-лесно да се върна към познатото. Може би бях изплашен.

Дъхът ми секва.

— От какво?

— Да не те разочаровам. — Извръща поглед. — Знам, че за теб сексът е нещо много значимо. Не исках да объркам нещата. Ти си толкова невинна, Лара Джийн. А аз съм правил какви ли не глупости.

Искам да кажа: „Не ми пука за миналото ти“. Но не е вярно. Едва тогава осъзнавам, че не Питър има нужда да преодолее Дженевив. Аз трябва да я преодолея. През цялото време с него все се сравнявах с нея, все търсех в какво ме превъзхожда. В какво връзката ни бледнее пред тяхната. Аз съм тази, която трябва да приключи с нея. Аз съм тази, която не дадох шанс на връзката ни с Питър.

Внезапно той пита:

— Какво си пожелаваш, Лара Джийн? Ти победи. Поздравления, между другото.

Усещам прилив на емоция в гърдите си.

— Искам нещата между нас да станат както преди. Ти да си си ти, аз да съм си аз, да се забавляваме заедно и да е наистина първата ми прекрасна романтична връзка, за която ще си спомням цял живот. — Имам чувството, че се изчервявам, докато казвам последното, но съм доволна, че го правя, защото очите му омекват, стават карамелени за секунда и аз трябва да извърна поглед.

— Не говори сякаш вече е обречено.

— Нямам това предвид. Не е задължително първата връзка да продължи завинаги, но си остава първа и затова е специална. Първите са специални.

— Ти не си първа — казва Питър. — Но си по-специална за мен, защото си момичето, което обичам, Лара Джийн.

Обичам. Той каза „обичам“. Замайвам се. Аз съм обичано момиче, от момче, не само от сестрите си, баща си и кучето. От момче с красиви вежди и ловки ръце.

— Луд съм по теб. — Той потърква тила си. — Не може ли просто да…

— Значи и аз те подлудявам? — прекъсвам го.

Той стене.

— Подлудяваш ме повече от всяко друго момиче, което съм срещал.

Пълзя към него и посягам да докосна веждата му. Като коприна е.

— В договора записахме, че няма да си разбием сърцата. Ами ако го направим отново?

— И какво от това? — отвръща той яростно. — Ако сме толкова предпазливи, няма да се случи нищо. Нека го направим, Лара Джийн. Никакви договори повече. Никаква спасителна мрежа. Можеш да ми разбиеш сърцето. Прави каквото искаш с него.

Слагам ръка на гърдите му, над сърцето. Усещам как бие. Отпускам ръка надолу. Сърцето му е мое, само мое. Вече го вярвам. Мое е — да го пазя, да се грижа за него… да го разбия.

В любовта много неща са въпрос на шанс. Има нещо плашещо и прекрасно в това. Ако Кити не беше изпратила онези писма, ако не бях отишла до горещата вана онази нощ, може би той щеше да е с Джен. Но Кити изпрати писмата и аз отидох там. Можеше да се случи по много начини, но се случи така. По този път поехме. Това е нашата история.

Вече знам, че не искам да обичам и да бъда обичана половинчато. Искам всичко, а за да имаш всичко, трябва да рискуваш всичко.

Затова хващам ръката на Питър и я слагам над сърцето си.

— Трябва да се грижиш добре за него, защото е твое.

Той ме гледа така, че вече съм напълно сигурна — никога не е гледал друго момиче по този начин.

След миг съм в прегръдките му и се целуваме, и двамата треперим, защото и двамата знаем — това е нощта, в която ставаме истински.