Чарлс Къминг
По-студената война (56)

56

За по-малко от два часа Кел сглоби екип. Джавед Мосин и Нина излетяха направо от Истанбул за Одеса, като си взеха две стаи в четиризвезден хотел на плажа Аркадия — курортна зона, южно от града. За да избегнат струпване от резервации в последната минута в списъците с пътници на някоя голяма авиокомпания, седмината други агенти, отпътували от Лондон за Одеса, бяха взели различни полети от „Гетуик“, „Станстед“ и „Хийтроу“. Харолд пристигна в Киев с Бритиш Еъруейс, Дани и Каръл с Украинските авиолинии. Кел направи връзка през Виена, Елза и Джез — през Варшава. По същата причина хората от екипа се пръснаха в няколко хотела в Одеса, преструвайки се на обикновени туристи. В малко вероятния случай да се стигне до разпит от имиграционните власти по-младите членове на екипа трябваше да кажат, че ги е привлякъл нощният живот на града, докато Харолд и Дани щяха да се обявят за ревностни почитатели на „Броненосецът «Потьомкин»“ и филмите на Сергей Айзенщайн.

— Ами ти, шефе? — бе попитал Харолд.

— Под града имало някакви катакомби — отвърна Кел. — Ще им кажа, че смятам да се отдам на пещерно дело.

Кел пътува до Киев с паспорта на името на Хардуик, като след Виена положи усилие да си припомни в подробности собствената си легенда, да се подготви за всяка евентуалност, да предвиди всеки шанс, който би помогнал на сформирания набързо екип да отмъкне Абакус под носа на СВР. Известно време разучава съсредоточено картата на Одеса и наизусти всичко, до което успя да се добере, за реда на преминаване на пътници през граничния контрол на пристанището. Оставил бе предварителни инструкции в папката с чернови на един профил в Джимейл, за който всичките десетима агенти имаха парола. Бе прикрепил снимки на Клекнър и Минасян и бе насрочил среща на екипа в един ресторант в центъра на Одеса за събота в осем вечерта. Извън това хората от екипа щяха да имат ограничени възможности за контактуване помежду си по чисти телефони с британска регистрация, които щяха да се включат, след като минеха паспортния контрол.

Амилия бе предложила да ползват агенти от посолството в Киев — както заради познанията им за обстановката на място, така и за оптимална численост, — но Кел настоя да не ги намесват. Ако хората на Минасян наблюдаваха персонала на МИ6 в Киев, това можеше да ги отведе право към тях и да провали операцията им.

И двата самолета на Кел — в Лондон и Виена — излетяха със закъснение. Той пристигна в Одеса три часа след разписанието. От МИ6 му бяха запазили кола под наем на името на Крис Хардуик, но на летището минаха още четирийсет и пет минути, преди чиновникът от фирмата да намери колата му.

— Няма коли — повтаряше отегчено той на оскъдния си английски. — Всички свършили.

Минаваше полунощ, когато Кел най-после се добра до града, ориентирайки се по джипиеса през лабиринта от булеварди в историческия център. Не бе спал от близо два дни, но успя да подремне няколко часа в хотелската стая, след като получи потвърждение с криптиран имейл, че Рейчъл е „в безопасност и добре“ в Истанбул.

Амилия бе подчертала колко важно за операцията е Рейчъл да се придържа към легендата си; ако сега бъдеше изведена по спешност в Лондон, това щеше да се изтълкува като паническа реакция от страна на СВР и щеше да потвърди съмненията им, че е разработвала Абакус. По-добре беше да остане в Турция и да продължи да търси връзка с Клекнър. За целта Рейчъл изпрати два есемеса на американеца плюс един имейл, за да му поиска сметка защо не отговаря на обажданията й. Амилия й бе дала указания да скъса с него в неделя сутринта („Не мога да ПОВЯРВАМ, че си позволи да се подиграеш така с мен!“), което щеше да й позволи да се прибере в Лондон още в понеделник, без да предизвика подозрение.

Кел се събуди призори от тракането на климатика в стаята му. Господин Хардуик беше настанен в „Лондонская“ — реликт от романтичното досъветско минало на Одеса с високи сводести тавани, широки коридори и импозантно вито стълбище, което се спускаше надолу до пищното фоайе в стил „Бел епок“. Кел планираше да оползотвори часовете до обед, като отиде пеша с опознавателна цел до пристанището, след което да се срещне с Дани, за да обсъдят най-добрия начин за отвличането на Клекнър.

Утрото беше влажно, въздухът в Одеса миришеше на моторно масло и на море. Кел излезе от „Лондонская“ и тръгна на изток покрай шпалир от чинари към красивия площад в италиански стил, от който по Потьомкинското стълбище се излизаше долу на пристанището. Продължи пеша на юг, като оглеждаше мрежата от улици от двете страни на „Дерибасовская“ — главния пешеходен булевард. Лади от съветско време се друсаха по паважа под яркото слънце. Красиви украинки, облечени в десет сутринта като за сватба, се клатушкаха на високите си токове под плътно прилепнали рокли. Кел спря за чаша кафе в един ресторант, който рекламираше едновременно суши и наргилета, после се върна на площада.

Най-горе на Потьомкинското стълбище беше застанал разгърден юноша, а на рамото му бе кацнал огромен орел. Туристи снимаха птицата, докато млада германка оглеждаше със страхопочитание клюна и ноктите й. Кел подаде на младежа банкнота от десет гривни и сам направи няколко снимки, после продължи да снима напосоки околностите, включително входа към зъбчатата железница, която се движеше успоредно на стълбището. Групичка от двайсетина туристи стояха в подножието на статуя на мъж, когото Кел разпозна по надписа на кирилица като херцог Дьо Ришельо, френски аристократ от осемнайсети век, явно свързан по някакъв начин със славното минало на Одеса. Облечен като римски сенатор, той бе протегнал напред ръка, а в дланта му си почиваше жив гълъб. Кел приседна в основата на паметника и се загледа на юг към Черно море.

В средата на пристанищния комплекс, на около осемстотин метра по-нататък, се издигаше висока модерна сграда. Хотел „Одеса“. Кел усети раздразнение. Ако експертите на „Воксхол Крос“ си бяха дали сметка, че хотелът се намира толкова близо до пристанището, където щеше да хвърли котва корабът на Клекнър, щяха да запазят стая на Дани в него. С един добър бинокъл Олдрич би могъл да проследи приближаването на „Серенисима“ от километри разстояние, като същевременно хвърля дискретно по едно око за евентуално присъствие на СВР на пристанището. Фоайето на хотела също би могло да послужи за удобен сборен пункт за екипа при нужда от спешна среща. Но такива бяха усложненията и пропуснатите възможности при една операция, планирана в последния момент. Кел щеше да се опита да наеме стая в хотела.

Той тръгна надолу по Потьомкинското стълбище. Амбулантни търговци, седнали под дърветата, продаваха матрьошки, които бяха наслагали направо върху парапета на стълбището. Със засилване на жегата възрастен мъж се спря по средата на изкачването, за да си поеме дъх, но въпреки умората се усмихна дружелюбно на Кел. Той му подаде бутилката си с вода, но мъжът отказа, като се подпря с ръка на рамото на Кел и промърмори: „Спасибо“.

В основата на стълбището минаваше оживена пътна артерия, по която в двете посоки се движеха автомобили. Кел мина през подлеза, за да стигне до входа за пешеходци към пристанището отвъд булеварда. След няколко минути се озова на широк площад срещу главния терминал, зад който се виждаха ръждясали кранове и закотвени далече в морето контейнеровози. Покрай източната страна на терминала той стигна до хотел „Одеса“. За негова изненада, хотелът беше отдавна изоставен, със заковани прозорци, а пред прага на заключената врата растяха бурени. Кел надникна вътре и зад пустеещата рецепция видя обичайните часовници, показващи времето в различни часови пояси; върху мокета бяха застлали найлон. Припомни си офиса на Николас Делфас и за миг се сети за Мариана Димитриадис. Какво ли бе станало с нея? Пред хотела преминаваха хора — родители с малки деца и двойки, излезли на романтична разходка.

Кел продължи напред, стигна до западния кей и по заобиколен път се върна обратно на терминала. Навсякъде заснемаше стълбища, изходи, алеи и подробности от пейзажа, които да покаже на екипа вечерта. В един момент се размина на не повече от пет-шест метра с Джавед Мосин; със задоволство си отбеляза професионализма, с който Мосин избегна погледа му.

След това Кел влезе в самия терминал, следвайки знаците към паспортния контрол. Изумен бе от лекотата, с която се придвижваше между различните зони и етажи на сградата, без нито веднъж да го спрат и попитат къде отива. Разбира се, на другата сутрин тук щеше да е съвсем различно, коридорите и фоайетата щяха да гъмжат от полиция и служебни лица. За момента обаче сградата беше практически неохранявана — точно както се бе надявал Кел.

Той прекара остатъка от следобеда с Дани в подготовка на автомобилите и средствата за комуникация. Комплектите от слушалки и микрофони бяха изпратени с дипломатическата поща до британското посолство в Кишинев, след това докарани през границата от служител на МИ6. Олдрич и Мосин бяха наели по едно ауди и на сутринта щяха да дойдат с колите до зданието на терминала, като за целта щяха да минат по страничния успореден път откъм железопътните коловози. Ако екипът успееше да изолира Клекнър още при слизането му от кораба и по някакъв начин да го вкара в една от колите — толкова по-добре, но нито Кел, нито Олдрич вярваше, че нещата ще се развият така лесно. Не биваше в никакъв случай да се игнорира факторът Минасян. В най-лошия случай фаланга въоръжени служители на СВР щеше да заобиколи Абакус в плътен кордон още щом стъпи на кея и щеше да го откара в неизвестна посока за секунди. Ако това се случеше, Кел и екипът му щяха да се приберат в Лондон с празни ръце.