Чарлс Къминг
По-студената война (49)

49

Кел слезе с асансьора до партера, излезе от сградата, закрачи по Ридан Плейс и набра личния номер на Амилия.

— Къде си?

— Том?

— Трябва да говорим. Колкото може по-скоро.

— Звучиш ми разтревожен. Всичко наред ли е?

Сухият й служебен тон с нотка на снизхождение, едва ли не презрение, го раздразни допълнително.

— Аз съм добре. Но трябва да се срещнем.

— Защо?

— Защо?! — Кел се спря на място и отлепи за миг телефона от ухото си, като изруга наум. — Защо, мислиш? — каза той. — По работа. Заради Абакус.

— Спешно ли е? — Тонът на Амилия подсказваше, че си има поне десетина по-належащи задачи за решаване.

— Да. Спешно е. Къде си?

— Ти не трябва ли да си в офиса? — попита тя, сякаш го обвиняваше в самоотлъчка. — Къде е Абакус сега?

— Дани го наблюдава. Дани води проследяването. Това тук е по-важно.

Дълга пауза. Най-после Амилия благоволи да отговори:

— Ще трябва да почака. Имам обяд, който не може да се отмени. Можеш ли да дойдеш при мен у дома в три и половина?

— Става — отвърна Кел. — В три и трийсет.

 

 

Кел бе подранил. Този път на входа имаше едър намусен охранител, който го пусна да чака във фоайето, колкото да се скрие от проливния дъжд. Когато получи есемес от Амилия, че е заседнала в задръстване, Кел излезе навън, отвори чадъра си и закрачи по Кингс Роуд, извървя Байуотър Стрийт в двете посоки и излезе на Маркъм Скуеър покрай къщата на североизточния ъгъл на площада, някога принадлежала на Ким Филби. Купи си пакет цигари и допушваше една пред къщата й, когато тя най-после пристигна със служебната си кола и го покани с кимване да влезе.

Минути по-късно Кел пристъпваше напрегнато напред-назад в дневната й, очаквайки я да се появи. Амилия го бе помолила да я изчака, докато смени деловия си костюм с „нещо по-удобно“. В нейно присъствие Кел винаги се чувстваше някак незрял, не напълно оформен, с едно поколение по-млад. Отдаваше го на някаква смес от професионална завист и естествено страхопочитание.

— Защо си толкова нервен? — чу той гласа й и се обърна. Амилия беше влязла в стаята и закопчаваше кожения колан на джинсите си. Под бялата блуза той зърна за момент бронзовата кожа на стегнатия й корем. — Като че ли си дошъл да искаш ръката ми…

Беше си пръснала парфюм. „Ермес Калеш“.

— Не идвам за това — отвърна той.

Тя го огледа преценяващо и стигна до извода, че посетителят й едва ли ще се остави да бъде забаламосан с женския й чар. Кел беше гневен и Амилия знаеше защо.

— Нещо за пиене? — попита тя.

— Обичайното.

Кел веднага съжали за отговора си, понеже съдържаше намек за близост, за прошка, а последното нещо, което искаше в този момент, бе да създаде впечатление, че й е простил.

Амилия пристъпи към барчето с напитките и измъкна бутилка малцово уиски.

— Нямам лед — каза тя и тръгна към кухнята, когато Кел я спря.

— Няма нужда от лед. Остави. Само чаша вода.

— Звучиш ми напрегнат, Том.

Той не отговори. Амилия продължи да му налива уискито, обичайните три пръста, и му подаде чашата през облегалката на канапето. Кел я пое, без да помръдне от мястото си, а Амилия се настани в любимото си кресло; така канапето щеше да служи за бариера между тях, за мрежа между опонентите в предстоящия мач.

— Е?

По улицата покрай прозорците минаха две деца, които подрънкваха със звънчетата на велосипедите си. С тона си, с езика на тялото си Амилия му показваше, че може да му отдели пет, най-много десет минути, преди да й се наложи да се заеме с нещо далеч по-важно.

— Защо унищожи записите? — започна направо Кел.

За негова изненада, тя се усмихна.

— Не бяха ли това думите, с които Дейвид Фрост започна интервюто си с Никсън? Само че аз бих обърнала въпроса: защо ти не унищожи записите?

— Рейчъл — каза Кел.

Амилия дори не вдигна глава.

— Какво Рейчъл? — попита тя.

— Защо беше в хотела? Ти знаеше ли, че е там? Знаеше ли, че е с Клекнър? Ти ли я насърчи в тази връзка?

— Сърдиш се на мен, докато всъщност би трябвало да се сърдиш на Рейчъл.

Кел за малко не се хвърли да я удуши, но успя да отбие майсторски топката.

— Не се бой, и до Рейчъл ще стигна. В момента съм изключително ядосан на теб.

Амилия погледна встрани, сякаш претегляше възможностите си за реакция. Можеше да използва старшинството си, за да заповяда на Кел да се върне незабавно на Ридан Плейс и да върши онова, за което му се плащаше; можеше да го порицае за греховната му връзка с Рейчъл Уолинджър; можеше и да го поощри за съобразителността и силата на характера, които му бяха помогнали да се добере до истината за случилото се в „Рембранд“.

Или просто да си замълчи благоразумно, обвивайки в тайнственост намеренията си.

— Ще те излъжа, ако ти кажа, че не знам нищо за чувствата ви един към друг — каза тя накрая.

Тези три думи — „един към друг“ — накараха сърцето на Кел да подскочи обнадеждено. С тях Амилия му показваше, че Рейчъл й се е доверила. И че все още го обичаше. Той отпи глътка уиски.

— Откъде знаеше за връзката ни?

— Досетих се.

— Как?

— Толкова ли е важно?

— Бих искал да знам.

Кел нямаше особена нужда да чуе отговора й, но се дразнеше от факта, че е бил разкрит, че е оставил следи, по които тя бе научила за тях. Или може би Рейчъл бе споделила всичко с нея.

— Ще ти кажа друг път — отвърна тя. — Ела да седнеш, Том. Нервираш ме. — Тя му посочи с ръка едно от креслата. Той заобиколи канапето и застана пред креслото, но не седна. Амилия, сплела пръсти, обмисляше внимателно онова, което се готвеше да каже. — Положението при вас е сериозно, така ли?

— Ти ми кажи — отвърна Кел.

— Искам да чуя твоята гледна точка. Знам само онова, което Рейчъл ми каза.

— Извини ме, че те питам, но защо се бъркаш?

— Ти лично ме набърка, идвайки днес при мен. Изглеждаш силно разстроен.

— И ужасно ядосан. Искам отговор. Искам да знам какво, по дяволите, се върши зад гърба ми и какво още криеш от мен.

Лицето на Амилия, обикновено безизразно, постепенно помръкна от нещо, напомнящо съжаление.

— За теб е важно да знаеш, че Рейчъл постави едно-единствено условие.

— Условие за какво?

— За да ни гарантира съдействието си.

Кел си спомни какво му бе казала Елза предишната вечер. Когато за пръв път срещнах Рейчъл, двете с Амилия като чели бяха приятелки. Всичко започваше да се изяснява. Всяко парче от мозайката си идваше на мястото.

— Рейчъл се съгласи да сътрудничи, да ми помогне, стига ти да не разбереш. Знаеше, че може да се случи нещо между нея и Райън, което да взриви връзката й с теб. Тя много те обича. Харесва те. Но Абакус беше по-важен.

Кел се улови, че повтаря наум фразата „Абакус беше по-важен“. Загледа се през прозореца към сивата, подгизнала от дъжда улица. Гордостта му, самочувствието му на човек и професионалист бяха дълбоко наранени.

Амилия се извърна в креслото и посегна към чашата си, но се сети, че такава нямаше. Кел пиеше сам.

— Би било неискрено от моя страна да твърдя, че споразумението ми с Рейчъл не беше в интерес на Службата — каза тя, после добави: — При това изцяло.

— И какво е това споразумение? — попита Кел, но вече знаеше отговора, както бе знаел още от първия миг, че не друг, а Амилия бе наредила на Харолд да унищожи записите.

— Споразумение да следим заедно Клекнър. Да знаем във всеки момент къде се намира, какво прави, с кого се среща, какво си казват.

Кел се потърси от погнуса; неговата Рейчъл беше накисната в мръсотиите на Службата.

— Трябвала ти е Рейчъл като гадже на Клекнър.

— Нещо такова. — За чест на Амилия, тя успя да си придаде засрамен вид.

— Тоест искаш да ми кажеш, че съзнателно и преднамерено си ме заобиколила в една операция, която трябваше да се проведе под мой технически контрол? Като си използвала за целта приятелката ми? Това ли ми казваш?

Нямаше нужда Амилия да отговаря. И двамата знаеха отговора. Вместо това тя заяви:

— Боях се, че ще отнеме месеци, ако не и години, да съберем доказателства за Клекнър, които да са достатъчни за арестуването му. Дори не бях сигурна, че Абакус е къртицата. Исках да имаме и резервен план за всеки случай. По очевидни причини не можех да искам от теб разрешение. А пък твоето шесто чувство, което ти подсказа да се насочиш към чайната, Том, откриването на тайника — твоят триумф! — ми дадоха увереност да приведа плана в действие.

Кел пресуши чашата си, замисляйки се за миг върху способността на Амилия — подобно на Тони Блеър — да превръща поражението в победа; да принуждава опонента си да мисли, че не я е преценил вярно; да нахлузва непроницаема маска на неукорима добродетелност дори след като е допуснала непростим, циничен гаф.

— Значи моят триумф се превърна в мое унижение? — каза той. — Това ми казваш. Така излиза от приказките ти.

Тя кимна. Кел стана, отиде до барчето, наля си още три пръста от уискито на Амилия, без да предложи и на нея, после седна в креслото и въздъхна примирено.

— В такъв случай най-добре ми разкажи цялата история — каза той, като дори си запали цигара в дневната й в крещящо нарушение на правилата за поведение в собствения й дом. Тя не настоя да я угаси. — Започни отначало — подкани я той, като се настани удобно на креслото и кръстоса крака. Уискито се разля приятно по жилите му. — И гледай да не пропуснеш нещо.

 

 

И тя му разказа. Всичко.

През следващите четирийсет и пет минути Амилия потвърди пред Кел, че е постигнала лична договорка с Рейчъл да съдейства за изправянето на Райън Клекнър пред правосъдието.

След като се запознала с Рейчъл в Истанбул и установила, че Клекнър намира Рейчъл за привлекателна, тя споделила с нея, че в западната разузнавателна общност има къртица, която заплашва всички операции на МИ6 в Близкия изток и не само там. Наличните улики сочели към Райън Клекнър като най-вероятен двоен агент. Освен това Амилия й казала, че е възможно Клекнър да е замесен и в смъртта на баща й.

— Това не може да си го знаела от самото начало — прекъсна я Кел. — Нямахме никакви доказателства.

Амилия сякаш прие аргумента му. Тезата за някакво решаващо участие на Клекнър в смъртта на баща й беше примамката, което тя лично бе използвала, за да привлече Рейчъл на тяхна страна. Кел познаваше рисковете и цинизма на професията и остави Амилия да говори.

В случай на доказване на вината му, каза тя, Рейчъл била приела да търси сближаване с него, като най-напред инсценира случайна среща в Истанбул. Малко след като Кел открил тайника на острова, Клекнър си намерил повод да отиде до Лондон. И — хоп! — от малкото си черно тефтерче веднага изровил номера на Рейчъл Уолинджър, която му се била изплъзнала в Истанбул. Красивата дъщеря на загиналия британски шпионин, която го била загледала на погребението на баща си. Това било такъв невероятен късмет, че Амилия чак се усъмнила, но не можела да си позволи да пропусне шанса. Рейчъл била готова да отмъсти за баща си, дори с цената да загуби Кел.

Поканата на Клекнър им дошла тъкмо навреме. Той пристигал в Лондон, свободна ли е Рейчъл? Бих се радвал да вечеряме заедно. Да разгледам родния ти град. Това им било достатъчно. От този момент нататък нещата се наредили от само себе си; операцията получила зелена светлина. Важно било, че Рейчъл е умна, уравновесена и със самообладание — идеални качества за отредената й роля. Все пак тя бе дъщеря на майстор в шпионския занаят, наследила от баща си интелект и сила на характера.

— Ти знаеш, че се опитахме да я вербуваме още в Оксфорд, нали?

Кел я погледна, сякаш го бе ударила с чук по главата.

— Какво?!

— След като завърши, кандидатства за място в МИ6 с възможности за бързо повишение. Стигна до курса за обучение на разузнавачи, но се отказа. Нямала нужната нагласа.

Кел бе вторачил невиждащ поглед пред себе си. Ненавиждам шпионите, бе му казала Рейчъл. Като не бе споменала нищо за кандидатстването си в МИ6, нито за курса. Спомни си думите й: Нещо в него беше мъртво, повехнало. Парче от душата му липсваше. Почтеност. Нежност. Честност.

— Честност.

— Моля? — попита Амилия.

Кел й даде знак с ръка да продължи.

— Поставих й две задачи — каза тя, сякаш Рейчъл беше неин служител. — Трябваше да се доберем до блекбърито на Клекнър, а по възможност и до чантата, която носи винаги със себе си. В „Технически операции“ са разработили батерии за блекбъри, които могат да го захранват с енергия, като същевременно ни предават разговорите, водени от него, както и точни данни за местонахождението му.

— Значи това е правила Рейчъл снощи в хотела? Това е бил нейният шанс? Затова се е качила в стаята на Клекнър?

Амилия кимна.

— А успяла ли е?

Шефката на британското разузнаване кимна, доволно усмихната, като лъвица, оценила първия улов на лъвчето си.

— О, да. Справи се блестящо.

— А трябвало ли е да го изчука преди това? — Въпросът излезе от устата му като плюнка.

— Том, за бога…

— И това ли я накара да свърши? Дотам ли паднахме? До равнището на руснаците? На МОСАД?

Амилия не бе мърдала от креслото си близо час. Сега стана и пристъпи до прозореца, за да спусне завесите. Минаха няколко минути, докато благоволи да отговори на въпроса му, сякаш я бе засегнал не просто като професионалист, а и като жена.

— От самото начало — каза тя — Рейчъл ни бе заявила съвършено ясно за какво е готова и какво не би направила за нищо на света. Мисля, че подобно на много жени, и тя намира Клекнър за привлекателен мъж. — Кел прие забележката й като опит да го раздразни. — С други думи, тя беше готова да флиртува с него, да го прелъсти, ако предпочиташ, защото подобно нещо едва ли щеше да й причини особено душевно страдание. Това дотук звучи ли ти логично, Том?

— Да, Амилия, звучи ми — отвърна натъртено Кел, докато усещаше как обичта му към Амилия, лоялността му към неговата стара приятелка и към мръсната им професия се разпада с всяка изминала минута като дрипа. — Това, което не ми звучи…

— Не съм свършила! — почти кресна Амилия, която си наливаше чаша вино. Лекциите по морал на Кел в момент като този й се струваха абсурдни. — Рейчъл беше готова да целуне Райън, дори да си легне с него. Всичко това беше въпрос на неин свободен избор…

— Я стига!

— На неин свободен избор — повтори Амилия, ясно и с равен тон. — Нито за момент не съм вярвала, че ще преспи с него, че ще прави секс, че ще си позволи с Клекнър физическа интимност от вида, за който намекваш. Никога не съм смятала, че съм създала проститутка или курва или че онова, което е споделила с теб, значи толкова малко за нея, че да е готова да те замени с човек, когото презира.

Кел остана безмълвен. Срамът от проявената ревност отнемаше от силите му и го караше да се чувства безкрайно унизен. Но Амилия още не беше приключила.

— Сам провери дали са се чукали! — Тя едва ли не му се смееше в лицето, сякаш нещо толкова маловажно като краткото съвкупление на пияна глава между двама души имаше каквото и да било значение за когото и да било. — Не, не са, ако това е единственото, което те интересува, Том. Ех, тези тъпи мъже с тяхното тъпо его. Защо според теб Рейчъл го бе напила до такава степен снощи, първо на вечеря, после и в бара? Защо му беше обещала бурна нощ в „Рембранд“, а го остави да заспи в леглото тъкмо когато бяха започнали да се разгорещяват?

— Тя го е упоила.

— Бинго! Радвам се, че най-после си с нас. Добре дошъл в операцията.

— Но как е могла да го направи?

От професионален опит Кел знаеше, че използването на приспивателно, дори слабо, беше извънредно рисковано.

Спомни си думите на Клекнър от хотелската стая: Заспал съм? Това никога не ми се е случвало. Ами ако вече подозираше Рейчъл, че е сложила нещо в питието или храната му? Ами ако отвореше блекбърито си и забележеше, че е пипала батерията?

— Приспивателно — потвърди Амилия. — Мисля, че се казва лоразепам.

— Колко е силен?

— Достатъчно. Но е със забавено действие. — Кел поклати глава. Усещаше как отново го хваща яд на Амилия. — Достатъчно силен, за да направи един пиян, изморен и стресиран мъж още по-пиян, изморен и стресиран. След което да го приспи. Както и стана.

— И затова Клекнър се събуди днес по обед.

— Затова — отвърна Амилия, някак по-сговорчиво от преди.

— А по какъв начин Рейчъл му е дала лоразепама? Не, не ми казвай. Флаконче с бял прашец, което е изсипала в мохитото му?

Амилия отпи от виното си.

— Нещо такова — отвърна тя, отбивайки с усмивка ехидността в тона на Кел. — Всъщност бяхме й го приготвили във вид на дъвка. И като течност, резервна опция, в случай че Клекнър не клъвнеше. Но той държеше да освежи дъха си след „Бужи“, тя му предложи дъвка, той прие, подъвка десет минути, после я целуна и след около час спеше дълбоко. Изпитият алкохол свърши останалото.

— А Рейчъл?

— Какво Рейчъл?

— Ами ако Клекнър се досети, че е изпързалян? Ами ако се усъмни в новата батерия? Ами ако вече знае, че го следим и че пътуването на Рейчъл до Истанбул утре е само примамка, за да го върнем там? Та той може да я убие!

— Това е леко пресилено, не мислиш ли? СВР едва ли ще рискува трета световна война, убивайки служители на британското разузнаване.

— Те убиха Цецилия Шандор, която работеше за тях.

— Именно. — Амилия изглеждаше доволна, че толкова лесно е спечелила спора. — В моменти на разочарование руснаците убиват своите. — Тя изненада Кел, като го докосна по рамото, минавайки покрай него. — Освен това на Рейчъл може и да не й се наложи да се вижда с Клекнър в Истанбул.

— В смисъл?

— Ами тя си свърши работата. Смени батерията. — Амилия си позволи тънка усмивчица. — Телефонът работи. Виждаме Клекнър, чуваме го. Стига да си носи телефона на срещите, дори да извади батерията, ние ще улавяме от петнайсет метра всяка дума от разговора им.