Чарлс Къминг
По-студената война (60)

60

„Серенисима“ хвърли котва в дванайсет и седем минути. Джавед и Нина наблюдаваха палубата с бинокли, но докладваха, че не са видели Клекнър. Денят беше слънчев и ясен и терминалът беше далеч по-оживен от предишния ден. Уличните търговци въртяха трескав бизнес с вестници и закуски, таксита се редяха на опашка, за да откарат любопитните туристи до забележителностите на Стара Одеса. Дани и Харолд бяха заели позиция на кея преди повече от час, като се оглеждаха за Александър Минасян и наблюдаваха паркираните по протежение на терминала коли за най-малки признаци на заплаха или наблюдение. Дани бе докладвал за „поне трима мъже“ в мерцедес, паркиран до пет други празни автомобила непосредствено пред митническия салон. Ако бяха от СВР, щяха да се издадат едва когато пътниците започнеха да излизат от терминала.

Кел, когото Минасян и Клекнър познаваха по физиономия, бе останал в наетата си кола до момента, в който екипажът на „Серенисима“ хвърли от носа въжето за привързване към кея. Това беше неговият сигнал за действие. От този момент нататък той щеше да се движи из района на пристанището, рискувайки да бъде забелязан. Жалко, но нямаше избор. Освен това, ако при гонитбата Абакус го забележеше, той можеше да се смути и да направи грешка, с която да ги улесни в изпълнението на задачата. От кораба спуснаха рампа, по която пътниците да слизат на кея. Кел и Дани трябваше да се приближат възможно най-плътно до там, за да грабнат плячката.

— Нещо? — попита Кел, който си пробиваше път през група деца на кея.

Връзката с Дани и останалите се осъществяваше по микрорадиостанция с микрофонче, затъкната в ухото му.

— Нищо — отвърна Дани.

В този момент телефонът в джоба му започна да вибрира. Беше Джавед.

— Станцията ми не работи — каза той. — Възможен Минасян. Сам. На петдесет метра от вас на единайсет часа.

Кел погледна напред. При всяка операция се случваше по нещо неприятно. Повредената радиостанция на Джавед беше лоша новина, но нищо не можеше да се направи.

— Опиши го — каза той.

— Тъмна коса, късо подстригана. Сигурен съм, че е той. Една блондинка стои от лявата му страна. За вас дясна.

— Виждам я. — Кел бързо различи мъжа с тъмна, късо подстригана коса. Не беше Минасян. — Не е той. Продължавай да търсиш.

Дани се бе приближил откъм морето и вече беше заел позиция до рампата, единствения изход от кораба. По нея не можеха да слизат коли, само пешеходци. Най-напред на рампата се появиха група старци, двама от тях в инвалидни колички. Членове на екипажа в сини униформи им помагаха, окуражаваха ги и се смееха. Гласовете им се сливаха с крясъка на чайките горе в небето.

— Възможен Абакус. — Този път беше дразнещият глас на Нина. — Вляво от рампата. На кораба. Вече не се вижда. Сигурна съм, че беше той.

Кел погледна нагоре към огромната бяла маса на круизния кораб, два пъти по-висок от „Лондонская“. Горе около рампата се тълпяха хора, слънцето блестеше в очите му, беше практически невъзможно да различи отделни лица. Нямаше бинокъл. Телефонът му отново зазвъня. Джавед.

— Шефе, онази кола. Мерцедесът. Шофьорът току-що слезе. Изглежда сериозен. С черен костюм, мускулест.

— Минасян?

— Не е той.

— Дани ще се заеме с гумите, ако се наложи — каза Кел и даде съответното нареждане на Олдрич по станцията. — Може да е някой политик. Или бизнесмен. Или подземен бос. Или Саймън Кауъл, дявол да го вземе.

— Разбрано, край — отвърна Дани.

— Шефе? — Този път беше Каръл, от позицията си вътре в сградата.

— Казвай.

— Разпознах с положителност Минасян. Изглежда сам. Сини дънки. Бяла риза. Черен пуловер. Стои от лявата страна на гишето за информация. Очила с черни рамки.

— Изглежда сам?

— Именно.

Нямаше логика. Всичко изглеждаше твърде лесно. Положително имаше и други. Защо му бе притрябвало на Минасян да рискува някой да му отмъкне Клекнър още от рампата? Защо да го оставят да стигне до паспортен контрол, да го предадат в ръцете на украинците?

— Не го изпускай от очи.

— Естествено — отвърна Каръл.

Кел забеляза Дани в подножието на рампата, непосредствено до двойка старци, които пристъпваха едва-едва към салона за пристигащи. Пред него се беше образувала гъста тълпа, която заобикаляше слизащите туристи; Кел се почувства като зрител на рок концерт, протягащ шия да види пръв любимия изпълнител.

— Нина? — каза той по станцията.

— Нищо — отвърна незабавно тя.

Кел вече виждаше по цялата дължина на рампата и част от вътрешността на кораба. Срещна погледа на Дани. От Клекнър все така нямаше и следа. Нима го бяха изпуснали? Вече пет минути се нижеше върволицата от пътници, горе на палубата продължаваха да се редят на опашка още.

— Каръл?

— Ехо!

— Минасян?

— Тук е още. Ще ви уведомя, ако има промяна.

Гласът й звучеше, сякаш бе променила позицията си, за да застане директно зад гърба на Минасян. Връзката не беше толкова ясна.

— Има ли слушалка в ухото? Разговаря ли с някого? По телефон?

— Не. Просто стои. Невъзмутим като паметник на Ленин.

Внезапно корабната сирена изсвири продължително. Нито пътниците, нито посрещачите, скупчени на кея, реагираха по някакъв начин. Кел запали цигара и огледа района. Очите му обходиха кея, палубите, пешеходния мост над главата му, където ясно различи Джавед, застанал до една скулптура на майка с дете, с насочен бинокъл.

Сирената отново изсвири. Групичката пред него избухна в смях, американски туристи изразяваха радостта си, че отново са „на твърда земя“; от количката на един от уличните търговци до носа на Кел достигна аромат на какао и печени бадеми. В този момент чу в ухото си гласа на Дани, толкова внезапен и развълнуван, че се завъртя на 180 градуса.

— Рампата!

Кел погледна нагоре към кораба. Райън Клекнър се виждаше ясно, беше на не повече от двайсетина метра и пристъпваше бавно по рампата. Зад себе си влачеше тежък куфар и поглеждаше нагоре към зданието на терминала; на Кел му заприлича на ученик, пристигнал в пансиона за откриване на учебната година.

Той се обърна с гръб — не искаше Клекнър да види лицето му — и даде командата:

— Абакус се появи — каза той. — Обезвредете Минасян.