Чарлс Къминг
По-студената война (19)

19

Мястото в ресторанта, избрано от Амилия, говореше много за нея. Вместо да седне на някоя от свободните маси до витрините с изглед към булеварда, тя предпочете най-тъмния и шумен ъгъл на заведението, до някакъв сенилен местен старчок със слухов апарат от каменната ера в ухото. Дори да разбираше английски, беше съмнително дали дядото ще чуе нещо от онова, което си говореха с Кел, и още по-малко вероятно да го възпроизведе по памет пред турското разузнаване.

Кел си поръча агнешко бутче с картофено пюре; Амилия си избра агнешка яхния с кьопоолу — местен специалитет, който на вид и консистенция наподобяваше готова бебешка храна. Още на втората хапка и двамата обявиха храната за „отвратителна“, но продължиха да ядат, прокарвайки буламача с глътки газирана вода.

— Нищо не казваш за срещата си с Джим Чейтър — започна тя.

— Мислех си да изчакам по-благоприятен момент. Защо не ми каза, че Чейтър е тук?

Амилия му хвърли още един от своите непроницаеми погледи, докато оправяше ръкавите на блузата си.

— Надявам се, че в тази лудост има система — добави той.

— Я пак? — Нещо в тона й подсказа на Кел, че е прекрачил границата.

— Защо не го споменаваш? Защо досега нито веднъж не си ме попитала за него?

— Снощи си изпратил доклад, нали?

— Който ти си успяла да видиш?

За изненада на Кел се оказа, че Амилия не бе прочела доклада на Кел за срещата му с Моузес и Чейтър. Бе го изпратил като телеграма до Лондон веднага след разговора си с Адам Хейдък в Атина.

— Исках да чуя всичко направо от източника — каза тя, сякаш му правеше комплимент.

— Ами ето го източника — каза той и натъпка залък хляб в устата си.

Внимавайки да не звучи предубедено, Кел възпроизведе подробностите по срещата колкото можеше по-делово и фактологически изчерпателно: монолога на Моузес, очевидното протакане от страна на Чейтър, троснатата му реакция на въпросите за Хичкок. Когато стигна до Янис Христидис, Кел сподели с Амилия впечатлението си, че Чейтър отнякъде познава това име.

— Янис Христидис — повтори замислено тя. — Онзи, когото си помолил Адам да проучи? — Любопитството й беше видимо изострено. — Наистина ли мислиш, че Джим е знаел името?

Кел реши да действа предпазливо. Да намекне на Амилия нещо подобно, от което тя можеше да заключи, че ЦРУ по някакъв начин е замесено в катастрофата на Уолинджър, би било твърде сериозно обвинение.

— Кой знае? — каза уклончиво той. — Стори ми се, че забелязах нещо. Но може да съм си го внушил.

— Да си си внушил какво?

Кел я погледна косо. Бяха минали много месеци, откакто за последен път двамата с Амилия бяха говорили за случилото се в Кабул.

— Виж, знам, че съм вземал решения, за които после ми се е налагало да съжалявам…

— Добре де, добре — каза бързо Амилия, сякаш смутена от думите му. Това го ядоса не по-малко от непрестанната нужда да се оправдава за действията си, и той замълча обидено. — О, за бога, Том! Не бъди такъв! Нека се придържаме към темата. Искам да знам в какво душевно състояние е бил Чейтър при срещата ви.

— Защо? — попита бързо Кел в отговор.

— Защото и аз имам своите съмнения по отношение на него.

Това беше твърде многозначителна забележка, от която Кел веднага се възползва.

— Как така?

Амилия блъсна чинията си настрани; един преминаващ сервитьор моментално я прибра. Тя попи устни с хартиената салфетка и погледна към прозореца.

— Не си ми задал очевидния въпрос — каза тя, докато проследяваше с поглед едно дете, което минаваше покрай ресторанта.

— Очевиден въпрос ли? За какво? За твоите съмнения? Или за нашата гледна точка към цялата тази каша?

Главата й бързо се извърна към него, сякаш движена от пружина.

— Какво правя аз тук? — В тона й прозвуча лека доза мелодраматизъм, едва ли не паника.

Кел си припомни, че й бе задал същия въпрос в кафенето на хотел „Лондр“, но Амилия, както можеше да се очаква от нея в сегашното й настроение, не го бе удостоила с отговор.

— Е, добре. Защо си в Истанбул? Има пробив в Сирия ли?

Тя отново насочи вниманието си към прозореца. И двамата се редуваха да следят за нови клиенти, влезли след тях в ресторанта, оглеждаха се за повтарящи се лица, за очевидни наблюдателни точки през улицата. От страна на Амилия това не беше само професионален навик. Нещо видимо не й даваше покой. Известно време тя сякаш претегляше разумността на онова, което се готвеше да каже.

— Загубихме още един агент.

— Какво?!

— В Техеран. В понеделник. Атентат.

Кел бе видял репортажа по телевизията и бе предположил, както всички останали, че МОСАД са били в дъното на атентата.

— Човекът в колата. Иранският учен. Бил е наш агент?

— Един от хората на Пол. С псевдоним Айнщайн.

— Боже господи! — Вербовката на основен играч в иранската програма за обогатяване на уран си беше сериозно постижение за Уолинджър и МИ6 като цяло; да го оставят да загине в мокра операция беше болезнен удар за Службата. — Кой го е очистил?

Амилия извъртя очи нагоре. Тя или знаеше отговора, но не можеше да го изрече на глас, или — което беше по-вероятно — нямаше представа кой е извършителят, а не желаеше да се впуска в теории.

— Важното е, че Хичкок загина преди три седмици, после Пол се разби със самолет, а в понеделник и Айнщайн. Това са повече агенти, отколкото сме загубили общо в Афганистан и Пакистан за седем години.

Кел, който продължаваше да яде, спря, за да изчопли малко парченце агнешка кост от зъбите си. Тактична като крупие, Амилия извърна поглед встрани.

— Докато преглеждаше телеграмите на Пол, папките му с документи — попита тя, — имаше ли нещо, което да се набива на очи?

— В смисъл?

— В смисъл да ти се е сторило странно. Нещо, което е казал или извършил?

— Всичко, което видях, изглеждаше съвсем коректно — отвърна той. — Бих казал, рутинно. Дъг Тремейн преглеждаше досиетата на източниците, които Пол е водил, и ги разпределяше между новите служители. Нямаше смисъл да го върша аз, защото няма да съм тук достатъчно дълго, за да се нагърбвам и с оперативни функции.

Старецът на съседната маса ядеше плодова салата и издаде мляскащ звук с устата си, сякаш беше недоволен от отговора на Кел. Амилия имаше вид на човек, който се готви да каже нещо, но не се решава.

— Е, казвай де! — подкани я Кел.

— Какво ще кажеш да оглавиш бюрото в Анкара?

Този пост беше всичко, което Кел се бе надявал да постигне: изчистване на репутацията му, възстановяване на чувството му за цел и посока в живота. Но той не изпитваше възторга, който моментът заслужаваше. Не че му липсваше самонадеяност, за да си мисли, че постът му се полага по право, но в предложението на Амилия се съдържаше скрито предупреждение. Защо й беше на Шефката да поема сериозния риск да издига Кел за шеф на бюрото в Анкара, ако нямаше да иска нещо в замяна?

— Безкрайно съм поласкан — каза той, като предпазливо сложи длан върху ръката на Амилия. Беше й благодарен, но не бързаше да каже нито „да“, нито „не“.

— А проявяваш ли интерес? — попита тя и се наведе напред, за да го огледа над някакви въображаеми очила за четене. — Виждаш ли се трайно тук? За три, може би четири години?

— Не виждам защо не.

— Добре — каза тя. После, сякаш темата бе вече изчерпана, тя се върна на въпроса, който видимо не й даваше покой. — Да си виждал някъде да се споменава името Ебру Елдем?

Старият турчин се надигна от стола, оставяйки след себе си недоядената плодова салата. Кел го проследи с поглед, но мислено се беше пренесъл в кабинета на Уолинджър и ровеше из телеграмите и папките му, опитвайки се да открие името сред стотиците други.

— Журналистката? — попита той повече с надежда, отколкото с увереност, но Амилия кимна и го насърчи да продължи. — Арестувана преди няколко седмици — продължи той, полека-лека възстановявайки си историята. — Типично набеждаване в турски стил. Написала критичен материал за Ердоган и я обявили за терористка.

— Същата.

— И какво?

— Била е американски агент.

— Добре.

Явно този обяд беше изпълнен с изненади.

— Вербувана от твоя стар приятел Джим Чейтър. Който се оплакал на Пол, когато онези я прибрали.

— Пол ли ти каза това?

— Да. Каза ми също, че тя била третият журналист на служба при Братовчедите, хвърлен в затвора в този регион.

— И всичките са турци?

— Да.

— Елдем политическа журналистка ли е?

Дори да бе впечатлена, че Кел е запомнил такава привидно незначителна биографична подробност, Амилия с нищо не се издаде.

— Да. В „Джумхуриет“.

— Но това си е нещо напълно нормално по тия места! В Турция осемстотин журналисти са в затвора. Повече, отколкото в Китай.

— А, така ли? — Амилия замълча, сякаш смилаше чутото. След малко добави: — Е, губили сме и учени. Студенти. Имаме един агент без дипломатически статут в Анкара, който работеше на пряко подчинение на Пол; той пък загуби високопоставен източник в ЕС. Уволнен бил шест месеца след като го бяхме вербували.

Подобно на смътното усещане за леко неразположение, предхождащо настъпването на истинската болест, Кел бе обзет от предчувствието, че Амилия се готви да му съобщи нещо дълбоко обезпокоително. Дали щеше да формулира какво очаква от него в замяна на великодушието си или нещо за Пол? Явно чувствайки се неловко да продължава разговора в присъствието на майката с дете, които се канеха да заемат освободените места до тях, Амилия стана, облече си сакото и поведе Кел навън.

Бяха се отдалечили на известно разстояние и крачеха по една застлана с паваж улица, източно от кулата, когато тя най-после се върна на въпроса, който я глождеше.

— Ще ти кажа нещо като приятел. — Тя го погледна в очите, за да му покаже, че разчита на абсолютната му дискретност.

— Разбира се.

Кел постави ръка на гърба й; този път Амилия не потръпна при допира му.

— Мисля, че Саймън Хейнс направи сериозен гаф в последните седмици на мандата си.

— Продължавай.

— Мисля, че някои неща бяха убягнали от погледа му. По време на преходния период бях все още под силното въздействие на онова, което се случи във Франция — имаше предвид отвличането и последвалото спасяване на сина й, — затова може би не обръщах достатъчно внимание на определени обстоятелства, които днес ми се струват очевидни. — Амилия сви в тясна безлюдна улица; някъде наблизо се беше спукала тръба и в канавката се стичаше вода. — За един период от четири години няколко поредни операции с Братовчедите са се провалили в резултат от саботаж. Най-драстичните случаи са Хичкок и Айнщайн, разбира се, но има и други. В Лондон, в Съединените щати, Турция, Сирия, Ливан, Израел…

— Какво имаш предвид под саботаж?

— Имам предвид, че картите не се подреждат. Че нещата са се объркали напълно. Направих справка и се оказва, че губим твърде много източници, твърде много стратегическа преднина, твърде много разузнавателен продукт.

— Смяташ, че отнякъде изтича информация?

Това бе въпросът, който всеки шпионин по света се надява никога да не му се наложи да зададе. Наличието на къртица беше кошмарът на тайното братство, основната причина за параноичния страх, който държеше за гушата неговите иначе разсъдливи и сдържани обитатели.

Филби. Блейк. Еймс. Хансен. Имената се нижеха едно след друго, всяко поколение си имаше своите предатели, измяната пораждаше измяна, една цяла бюрократична класа се хранеше със себе си, със собствената си параноя и лицемерие. Амилия хвърли бърз поглед на Кел, за да му покаже, че е чула въпроса, и му поиска — неочаквано и за двама им — цигара. Той й подаде една запалена, докато крачеха, без да спират.

— Не знам точно механизма — каза тя. — Но знам, че не е нещо техническо.

Това по-добре ли беше или по-зле? Човешкото предателство е морално отблъскващо, но в типичния случай не толкова фатално, колкото един пробив в комуникацията. Ако, да речем, иранците или израелците, или руснаците, или китайците бяха проникнали в системата на МИ6 за предаване на шифрограми, с тайните служби бе свършено, защото повече не биха били тайни. Ако, от друга страна, сред тях имаше къртица, тя рано или късно щеше да бъде засечена и дните й преброени.

— Трябваше да бъда адски предпазлива — каза Амилия, докато поднасяше цигарата към устните си. — Накарах хората си да проверят всичко, после втори път, после още веднъж. Всеки мейнфрейм, всеки персонален компютър, всяка клавиатура, парола за достъп, ПИН код. Авгиеви обори.

— Не съм подозирал — каза Кел, като масажираше лявото си рамо, което се беше схванало. — И какво, течовете не престават?

— Не престават. — Амилия запрати цигарата в локва вода, обагрена в цветовете на дъгата от разлято моторно масло. Беше дръпнала всичко на всичко два пъти. — Разполагаме и с имената — продължи тя. — Едни и същи хора са получили копия от едни и същи разузнавателни доклади, присъствали са на едни и същи срещи, виждали са едни и същи класифицирани документи.

— От нашите или от тях?

— И от двете страни — отвърна тя.

— Колко са?

— Много. Десетки от тази страна на океана, десетки от другата. Мога да си разследвам, докато съм жива. Да организирам такъв лов на вещици, че Маккарти да им се стори ангел.

Бяха завили в поредната пряка. Двама мъже играеха табла на малка масичка пред магазин за обувки. Единият вдигна глава и се усмихна на Амилия, очевидно възхитен от присъствието на такава елегантна, добре облечена жена в безличния му квартал. Вярна на своята дипломатичност, Амилия му се усмихна в отговор.

— Подозирам твърде много хора — каза тя с равен глас. — Нямам представа кой какво вижда, след като подадената от нас информация стигне отвъд океана. Къртицата, ако има такава, може да е в Държавния департамент, в Лангли… Господи, може да е и в Белия дом. — Тя замълча, в тишината Кел чуваше потракването на зарчетата между двамата играчи. — Но… — Амилия не довърши.

— Но? — повтори Кел.

Откъм Босфора се чу протяжен вой на корабна сирена.

— Има конкретни индивиди, които бих желала да огледам по-внимателно. Четирима на брой. Като единият е Дъглас Тремейн.

Кел инстинктивно усещаше, че Амилия насочва подозренията си в погрешна посока — Тремейн просто не отговаряше на профила на изменник. Но съзнаваше, че точно този вид разсъждения са ахилесовата пета на ловеца на шпиони. Когато има пробив в системата, всеки е заподозрян. Всеки има мотив.

— Дъг? — попита той.

— Боя се, че да. — Амилия отново свали сакото си и го преметна през ръка. — Другият заподозрян от наша страна е Мери Бег.

— Никога не съм чувал за нея.

— От дирекция „Близък изток“ в централата. Дойде при нас от МИ5 веднага след като ти напусна. Виждала е повечето от нещата. Участвала е в много операции. Може да е тя.

— А останалите са янки? — отново я подкани Кел, като се питаше с нарастващо чувство на завист дали въпросната Бег е била достойна за негов заместник.

Амилия кимна.

— Пратих екип в Тексас. В Хюстън. Да огледат на място Тони Ландау. Онази история с Хичкок и другата с Айнщайн носят неговите отпечатъци. Ландау е имал достъп до голямата част от информацията, отнасяща се до вербуваните агенти.

— До голямата част — повтори натъртено Кел.

Амилия кимна одобрително; Кел бе доловил нюанса.

— Не е знаел за Елдем. Обменената кореспонденция за нея поначало е била твърде ограничена.

Кел знаеше какво се кани да му съобщи Амилия: че Чейтър е бил в течение за Елдем и вероятно той я е издал на турците. Кел щеше да бъде помолен да сложи ухо на всичките му лаптопи и телефони, да го следва в тоалетната, да спи под леглото му. Това щеше да бъде неговият шанс да си върне за Кабул.

— Затова си тук — обяви тя, сякаш отгатнала въпроса му. — Братовчедите имат един млад служител, Райън Клекнър.

— Клекнър — повтори Кел, хванат неподготвен. Той никога не бе чувал това име.

— Имал е достъп до същите документи. Бил е на същите срещи. Ние ще се заемем с Бег. Зачислила съм човек и за Тремейн. Искам ти лично да се заемеш с Клекнър. Ще ти дам всичко, което ти е нужно, за да му направиш поведенчески анализ с оглед да го потвърдим или изключим като заподозрян.

Кел кимна.

— Две седмици преди да отлети за Хиос, седмица преди Догубаязит, Пол беше при мен в Лондон. Тогава аз му се доверих, както сега на теб.

— Пол е знаел за къртицата?

— Да.

— А американците? Повдигна ли въпроса пред тях?

— За бога, не, разбира се! — Амилия потръпна от ужас. — Да отида при Братовчедите с подобни обвинения? Това би сложило край на всичко. На всяка съвместна операция. На всяка разменена дума. На всеки грам старателно изграждано доверие след Блейк и Филби.

— Следователно Пол е бил единственият, който е знаел?

— Чакай малко. — Амилия вдигна ръка, за да го прекъсне. Бяха стигнали до подножието на хълма, на югозапад вече се виждаше оживеният мост „Галата“, по „Кемералтъ“ в двете посоки имаше задръстване. — Ако трябва да бъда докрай откровена с теб, не мога да сложа ръка на сърцето и да заявя, че Пол е извън подозрение. — Кел виждаше как тя се разкъсва от вътрешен конфликт, представяше си последиците за нея, ако Уолинджър наистина се окажеше къртица. — Но ние трябва да сложим край на това. Трябва да открием откъде идват течовете. Принудена бях едва ли не да затворя предприятието. Всички съвместни операции са преустановени, достъпът до повечето доклади е ограничен до крайна степен. Братовчедите не разбират какво става и са изнервени. Всичко, което правехме в Турция, Сирия, с иранците, с израелците, всичко е спряно. Не мога да помръдна, докато този проблем не се реши. — Дланта й сечеше въздуха като брадва. — Трябва да намериш бързо отговорите, Том — тя сви ръката си в юмрук. — Ако не открием нищо за Клекнър, ще трябва да отида при американците. И то скоро. А ако къртицата се окаже някой от нашите…

— Завесата пада — каза Кел.

Двамата се бяха спрели и няколко секунди се гледаха мълчаливо.

— Какво каза Пол за течовете?

Амилия изглеждаше изненадана от въпроса му.

— Обеща да провери — каза тя. — Заяви ми, че няма доверие на Клекнър и че не харесва Бег. В нея имало нещо… не съвсем в ред. Разбрахме се никога да не обсъждаме моята теория по обичайните канали. Никакви телеграми, никакви телефонни разговори, нищо.

— Ясно — каза Кел и я зачака да продължи.

Амилия мълчеше, загледана в минаретата, които се извисяваха отвъд Златния рог. Той я подкани:

— И какво?

Тя се обърна към него и Кел с изненада видя, че очите й са насълзени.

— И повече не го видях.