Чарлс Къминг
По-студената война (24)

24

— Съжалявам — каза й той. — Работа.

— Няма проблем. Чудех се къде изчезна. Излязох да изпуша една цигара и те видях да говориш по телефона.

— А щях да те черпя питие…

Рейчъл набърчи нос и поклати енергично глава.

— Вече достатъчно съм пила.

Кел извади цигари и й предложи. Този път тя запали от своите. Нямаше нужда да докосва ръцете му.

— Какво ще кажеш за Райън? — попита го тя.

— Изглежда симпатичен. Готин сваляч.

Отговорът му я накара да се усмихне дяволито.

— А, нали? Мисля, че е и доста интелигентен. На погребението поговорихме малко.

Кел се улови да казва:

— Няма способ да разбереш човека по лицето.

Рейчъл се престори, че се дави с дима, и го изгледа шеговито-учудено.

— Това пък какво ще рече?

— Искам да кажа само, че може да е умен, може да е красив, но това не му пречи да се окаже чекиджия.

— Както и всеки друг.

— Да, разбира се. — Двамата закрачиха обратно към бара. — Не е мой тип това заведение — каза той, опитвайки се да смени темата.

— И мой не е. — Рейчъл дръпна от цигарата, докато с другата ръка се попипваше по тила. — Първото, което ще взривят, ако стане революция.

Беше права. Бар „Бльо“ беше свърталище на новата космополитна класа — млади хора, свръхобразовани и свръхзадоволени, посветили живота си на трупане на богатство и статус, на задоволяване на огромните си, ненаситни апетити. Това беше едно от нещата около Клекнър, които се набиваха в очи. Хората на партито — интелектуално нелюбознателни, напълно лишени от самосъмнение, издигнали в добродетел неподправената си алчност и амбиции за социално израстване — щастливо се въргаляха в нирвана от показна, снобска мърлящина. Момичета, кокаин, шампанско, маркови дрехи… всичко на показ, всичко достъпно за всеки, който го пожелае.

И все пак Кел бе доловил у Клекнър известно нежелание да се отдаде изцяло на този стил на живот. Дали човекът се бе озовал по случайност в тази хедонистична среда на млади дипломати и бизнесмени, които обикаляха бар след бар, клуб след клуб, и просто се бе отдал на забавления? Или пък с присъствието си преследваше някаква скрита цел, изпълняваше някаква оперативна задача?

— Трябва да се сбогувам с Райън.

Рейчъл бе решила от името на двама им, че няма да се връщат на партито. Пет минути по-късно тя излезе от бара широко усмихната; погледът й говореше, че за тях нощта сега започва.

— И така — каза тя, като го хвана под ръка и го подкара по улицата, притискайки се в него, — къде ще ме водиш сега?

Кел я обгърна с ръка през кръста, усети парфюма й, допира на гъвкавото й младо тяло.

— Къде ти се ходи? — попита той.

— Ами… например в хотела ти?