Чарлс Къминг
По-студената война (40)

40

Бяха на плажа.

За изненада на Кел, Мосин беше свалил ризата си в жегата, излагайки на показ обилно татуирания си атлетичен торс, с който видимо се гордееше. Зад тях се виждаше фасадата на къщата на семейство Ричардс, частично закрита от висока каменна ограда. От брега навътре в морето се вдаваше бетонен вълнолом, ограждащ малък пристан с една дървена платноходка, привързана без фендери до очуканата метална стълба. На петдесетина метра от двете страни на вълнолома нямаше нищо, освен скали — остри, покрити с жилави треви над водата, облепени с раковини отдолу. В далечината, по посока към центъра на града, бреговата линия ставаше по-равна, улеснявайки достъпа до морето.

— Казваш, че Абакус е дошъл тук да плува? — попита Кел.

— Да — отвърна Мосин. — Спусна се надолу по тези стълби, навлезе с плуване навътре в морето, после се върна. Аз го наблюдавах от ей там.

Той посочи пътеката, по която бяха слезли до плажа от шосето. За Мосин едва ли бе представлявало проблем да се скрие в сянката на дърветата и ниските храсталаци.

— И след това отиде към старата къща?

Кел тръгна по стъпките на Клекнър, като се опитваше да се постави на негово място. Защо не бе взел със себе си Ричардс или поне едно от децата, които видимо толкова обичаше, за да му прави компания, докато плува? Защо бе влязъл в морето да се разхлади само за да се върне после в къщата на приятеля си?

Може би просто обича да гледа стари сгради.

Нагоре към полусъборената къща водеше каменно стълбище. От някои стъпала се бяха отчупили големи парчета и Кел трябваше да гледа в краката си, за да не стъпи накриво. Мосин го последва до северната ограда на обраслата в тръни и шубраци градина. От мястото, където се намираха, се виждаше пълната разруха. Покривът на къщата се беше сринал под тежестта си. От дупки в стените се подаваха стволове на дървета, стаите бяха пълни с дива растителност.

Кел се провря под перголата над отдавна изгнилата дървена веранда и се озова в помещение, голямо колкото звукоизолираната стая на посолството в Анкара. От едната страна непроходим гъсталак закриваше изгледа към морето; от другата в ниската стена имаше пролука, през която проникна в съседната стая. Подът беше покрит с ръждиви тенджери и стъклени бутилки. Ако някой изобщо идваше насам, това едва ли бе често; част от боклука изглеждаше от предишни археологически епохи.

Кел се сети за Робърт Хансен, арестуван от ФБР в един закътан парк на Вашингтон, след като бе поставил секретни документи в тайник под дървено мостче. Провирайки се под една паднала под ъгъл дървена греда, той нареди на Мосин да огледа стаите за всякакви места, които биха могли да послужат за скривалища.

— Най-вероятно ще е нещо, което се слива напълно с фона. Стара ръждясала тенекиена кутия. Дупка в земята. Търси стикери, знаци, оставени върху стените. Възможно е да използва различни места и да ги обозначава за водещия си офицер.

Мосин, все още гол до кръста, изглеждаше приятно развълнуван от поставената му задача.

— Разбира се — каза той, доволен, че най-после му бе отредена някаква по-активна роля. Край на дебненето, на километрите трамбоване, край на писането, на безкрайното чакане нещо да се случи. Отсега нататък щеше да играе във висшата лига. — Ще започна оттук.

— Действай.

В същото време Кел тръгна да търси пряк път към къщата на Ричардс, която Клекнър положително бе използвал за прикритие. Едно питие в градината, самотна разходка с цигара след вечеря, може би дори в три след полунощ, когато оставаше да нощува — и той би могъл да дойде до тук и да се върне за по-малко от минута. Под прикритието на нощта или на гъстата растителност посред бял ден краткото му отсъствие щеше да остане незабелязано.

Когато стигна до източния край на имота, Кел чу детски смях, може би на двайсетина-трийсет метра по-нататък. Сигурно беше някое от децата на Ричардс. Напред се виждаха само преплетени клони на дървета и шубраци, които въпреки жегата и задуха изглеждаха като непроходима английска гора. Кел се покачи върху една от здравите стени и погледна наляво. От едната страна на къщата, успоредно на някогашната врата, имаше тясна пролука в гъсталака. Той тръгна натам по посока на детския смях и откри вита пътека през шубраците, която съединяваше двата имота. Това със сигурност бе пътят на Абакус. Но защо тогава той се бе приближил към съборената къща откъм плажа?

Към детския смях се прибави и глас на жена. Французойка, най-вероятно Маргьорит Ричардс.

Кел замръзна на място. Не можеше да рискува да бъде забелязан от някое от децата или да го подуши куче и да залае. Остана неподвижен няколко минути, после се върна в съборената къща, където го чакаше Мосин.

 

 

На по-малко от километър от мястото, където се намираха, Александър Минасян се бе наредил на дългата опашка от пътници, чакащи да слязат от ферибота. След като стъпи на кея, той тръгна на юг към главната улица, мина покрай билетните каси и навлезе в безистена с магазинчета, откъдето някога бе купил на племенника си фалшива моряшка шапка с надпис „Капитан“, избродиран над козирката.

Кодак си бе харесал второто кафене на главната улица като първа спирка по пътя си на острова, където да се отърси от евентуална опашка. От своя страна Минасян предпочиташе един по-голям ресторант, западно от фериботния терминал. Обикновено сядаше на външна маса, поръчваше си питие, понякога и нещо за ядене, после двайсетина минути се правеше, че чете книга, а всъщност наблюдаваше останалите клиенти, търсейки познати лица от другия бряг. Когато се убедеше, че няма заплаха, той плащаше сметката си, оставяше книгата на масата и влизаше в ресторанта — уж за да търси тоалетна, — след което излизаше през задния изход. От там хващаше една от тихите тесни улички зад пристанището и тя го отвеждаше до къщата на Ричардс в западния край на острова, като по пътя, разбира се, той се оглеждаше за нова опашка.

В този хубав летен следобед руснакът избра една от най-външните маси на терасата, поръча си бутилка турска бира, плати на сервитьора предварително и продължи да чете романа, който бе започнал на ферибота. Книгата много му харесваше — беше подарък от любовницата му в Хамбург — и той не без чувство на съжаление я остави на масата, за да си даде вид, че отива до тоалетната, докато всъщност се упъти към изхода за персонала и напусна ресторанта.

Според уговорката с консулството в Истанбул отвън го чакаше велосипед. Минасян го отключи с ключа, който бе получил по-рано същия ден от един колега от СВР в хотел „Пера Палас“, и си направи приятна велосипедна разходка из градчето, минавайки покрай църквите „Агиос Димитриос“ и „Сан Пасифико“, преди да се отправи на запад и надолу по хълма към къщата, в която живееха Матю и Маргьорит Ричардс с двете си малки дечица.

 

 

Кел бе прекарал повече от половин час в отместване на каменни плочи и катерене по рушащи се стени; измъкнал бе дори чувала от зебло, натъпкан в цепнатината между една от касите на вратите и стената. Вече си мислеше, че са ги пратили за зелен хайвер. Мосин беше станал толкова раздразнителен — отчасти и заради хапещите насекоми във въздуха, — че след като на няколко пъти напсува „тая шибана жега“, слезе обратно до плажа, за да се натопи в морето и да се поохлади. Отново и отново Кел се убеждаваше в налудничавостта на самата идея да се използва тайник на малък остров. Без път за бягство. Където лесно можеха да те спипат натясно. Това не беше професионален подход, а чисто самоубийство. Беше готов да се откаже и да последва Мосин на плажа, когато забеляза ръждясала бутилка от пропан-бутан в ъгъла на помещение, което приличаше на изоставена кухня или килер в югоизточния край на къщата.

Коленичи. Газовата бутилка беше полузакрита от природните стихии под нещо като дървен плот. Наоколо беше осеяно с дребни камъчета и изсъхнали листа, сред които се въргаляше и праисторически пакет цигари, избелял от годините, прекарани на слънце и дъжд. Кел посегна да го вдигне от земята, но ръката му се спря в гъста паяжина и той се отказа; не искаше да променя нищо. Вместо това удари с юмрук по бутилката, която издрънча на кухо. На китката му беше кацнало някакво насекомо и той разтърси ръка, за да го прогони, като удари главата си в дървения плот.

Вляво от бутилката имаше тъмна пролука, която продължаваше навътре под плота. Кел извади айфона, наведе се напред и с екранчето освети пролуката. В нея нямаше паяжини, беше чисто и празно, ако не се смяташе някаква стара, порядъчно износена футболна топка с отдавна изпуснат въздух, смачкана и заклещена вътре. Кел протегна ръка и я издърпа навън.

Кожата беше суха като пергамент, но повърхността на топката не беше толкова прашна или покрита с мръсотия, колкото можеше да се очаква. Той усети нещо да хлопа вътре, може би камък. Пръстите му напипаха разрез в кожата. Той хвана топката с две ръце и я разтвори.

Отвътре изпадна смачкан на топка лист хартия, завит в целофан и пристегнат с два ластика. В този момент Кел вече знаеше с цялото си същество, че държи в ръцете си „продукт“. Изпаднал в еуфория, с пръсти, разтреперани от прилива на адреналин, той свали ластиците и разгъна листа.

Хартията беше още нова и шумолеше в ръцете му; буквите бяха черни, тлъсти и лесни за четене.

1. ДжЧ/ЛВ отново губят спора с БД за интервенция в С. ОК ще направи това, което й кажат САЩ. Опитвам се да науча повече по въпроса, но достоверността на използването на хим. Ор. а) се оспорва от ДжЧ и б) не е праг за БД, както бе заявено. Инфо за ССА противоречиво. БД няма против ЛВ да въоръжава тайно.

2. Асад фарма VX за АК прихванат ЦРА (април).

3. Нов източник на БНД в Худа-Пар/Батман — зам.-предс. ХА.

4. Нов източник на ДжЧ в кметството. Неидентифициран. Очаквай още инфо.

5. Пратка оръжие ССА предназначено за проникване и ползване при Ярабулус 5.2.13. Очаквай № с есемес 4.30. Много малко се знае по въпроса.

6. Ликвидиране ЦШ? Защо? Обяснение? ПУ компрометиран? Предлагам ОК вт 30-пт 3 (потвърди есемес).

 

 

Александър Минасян беше жаден. Някакъв човек продаваше безалкохолни на сергия край пътя, на триста метра южно от къщата на Троцки. Руснакът подпря велосипеда на една градинска ограда и си купи еднолитрова бутилка ледена минерална вода. На острова беше все така горещо въпреки буйната растителност в тази вилна зона и той свали бейзболната шапка от главата си, преди да изпие на един дъх почти половин литър вода от бутилката.

Тази кратка почивка му даде възможност да се огледа още веднъж за опашка и да се убеди за пореден път в предимствата на островния тайник. Към къщата водеха три възможни пътя, всеки от които бе ползвал многократно според случая. Най-прекият беше през градината на семейство Ричардс, но Минасян минаваше оттам само в отсъствието на собствениците. Вторият маршрут водеше надолу до морския бряг, заобикаляше вилата на Ричардс и стигаше до имота по стълбите откъм плажа. Третият маршрут предполагаше да продължи още около километър напред с велосипеда и да се върне пеша назад по тясната пътека, която следваше извивките на брега.

Поради жегата той се спря на втората възможност. Щеше да заключи велосипеда, да се спусне надолу до плажа, да се разхлади приятно в морето и на връщане да прибере продукта от тайника.

Кел извади отново айфона си, направи четири снимки на листа хартия, веднага изпрати най-ясната до един от адресите на електронната си поща и подсвирна, за да повика Мосин от плажа.

Разгадал бе веднага съкращенията, използвани от Клекнър. „ДжЧ“ беше Джим Чейтър, „ЛВ“ означаваше Лангли, Вирджиния; „БД“ — Белият дом; „ССА“ не можеше да бъде друго, освен Свободната сирийска армия. (Пратката оръжие щеше да бъде превозена с автомобил на Червения кръст до границата при Ярабулус.) „ЦШ“ беше Шандор, „ПУ“ — Пол Уолинджър. Кел предположи, че „ХА“ са инициалите на заместник-председателя на „Худа Пар“ — кюрдската ислямистка партия, чиято централа се намираше в Батман, малък град, на стотина километра източно от Диарбекир. В т. 2 Клекнър бе предположил, че известно количество от невропаралитичния газ VX, замаскиран като фармацевтични продукти за свободна продажба от режима на Асад и предназначен за „Ал Кайда“, е било заловено от Централната разузнавателна агенция на Йордания.

Кел трябваше да вземе бързо решение. Дали да върне писмото на мястото му и да рискува то да попадне в ръцете на водещия офицер на Клекнър? Като разузнавателен продукт, не беше нищо особено: Абакус не бе разкрил самоличността на нито един агент на ЦРУ или МИ6 в Турция. Името на новия източник в кметството на Истанбул не му беше известно. Това, че Лангли и Белият дом не можеха да постигнат съгласие относно разумността на една военна интервенция в Сирия, си беше публична тайна, каквато беше и позицията на Даунинг Стрийт по въоръжаването на въстаниците срещу режима на Асад. И никой дори за момент не бе вярвал, че използването на химически оръжия ще премине прага на търпимост на Белия дом.

Очевидният оперативен риск се отнасяше до пратката оръжие, предназначена за Свободната сирийска армия. Посочената дата за предаването й на граничния пункт при Ярабулус бе 2 май. След 3 дни. Ако Клекнър беше агент на СВР, почти сигурно Москва щеше да предаде детайлите за автомобила на Червения кръст, включително регистрационния номер, на своя клиент, което щеше да доведе до ареста и почти сигурната смърт на хората, наети от американците да превозят оръжието. Може би това беше една цена, която нямаше как да не се плати. Ако Кел предупредеше Чейтър сега, това би означавало да разкрие Клекнър като изменник. Все още беше твърде рано да изиграе този коз.

Кел чу стъпките на Мосин по разнебитеното каменно стълбище откъм плажа. Свирна отново, за да го насочи към кухнята. Хвърли един последен поглед върху листа хартия, после отново го смачка на топка, зави го в целофана, пристегна го с ластиците и го пъхна обратно във футболната топка. Като внимаваше да не докосва паяжините, провиснали под дървения плот, той бръкна с ръка зад газовата бутилка и върна топката на мястото й.

— Открихте ли нещо?

Мосин беше застанал на прага. Плувал бе по къси панталони, от крачолите и косата му капеше вода.

— Стой на място! Дяволите да те вземат, не влизай вътре! — почти извика Кел, уплашен, че Мосин ще окапе пода в стаята и ще издаде присъствието им. — Къде беше Абакус вчера? Ходи ли до „Арада“?

— Какво?! — Раздразнен от грубия тон, Мосин бе възвърнал характерната си надменност.

— Казах, бил ли е вчера Абакус в „Арада“?

— Много добре чух какво казахте.

Кел скочи на крака. Вече не виждаше смисъл да крие гнева си.

— Джавед, писна ми от нахалството ти. Отговори ми на въпроса. Това е важно. Времето е от фатално значение. Беше ли Абакус вчера в „Арада“, или не?

Агентът го погледна обидено и каза:

— Да.

После обърса с длани капките засъхваща вода и сол от ръцете си.

— С костюм ли беше? Носеше ли вратовръзка?

Кел видя как колелцата в черепната кутия на Мосин най-после се завъртяха. Шефът се интересува дали Абакус е подал сигнал за пратка в тайника. Шефът иска да знае дали някой няма да дойде да прибере въпросната пратка.

— Да. Мисля, че да.

— А къде отиде вчера? След работа?

— Не знам.

— Не знаеш?! Как така не знаеш?

— Изгубихме го, сър. Вчера беше единият от случаите, когато ни се изплъзна. Мисля, че ви бях казал това.

Кел пристъпи към него, сграбчи го за раменете и го обърна на сто и осемдесет градуса. Ако предишния ден Клекнър се бе отбил в „Арада“ с вратовръзка, за да сигнализира, че тайникът е пълен, то водещият му офицер от СВР щеше всеки миг да се появи в къщата. А ако вече бе пристигнал незабелязано и ги видеше в кухнята, операцията за засичане и обезвреждане на къртицата щеше да приключи, преди да е започнала. Докато извеждаше Мосин от къщата и го буташе пред себе си надолу по ронещите се каменни стъпала, нареждайки му да прибере ризата и останалите си неща колкото се може по-бързо, Кел знаеше, че може би точно в този момент водещият офицер на Абакус вече изпраща есемес с кодирано съобщение за прекратяване на операцията. Клекнър щеше да бъде качен на първия полет за Москва и никой нямаше да го види повече.

— Ама какво става? — поиска да знае Мосин, докато Кел го насочваше към малкия бетонен пристан, побутвайки го с длан в гърба.

Бяха си тръгнали от къщата толкова бързо, че Кел дори не бе успял да огледа наоколо за мокри следи, за малки издайнически локвички вода, накапали от ръцете и крачолите на агента. Можеше само да се надява всичко да изсъхне бързо в отслабващата следобедна жега. На стотина метра по-нататък, където брегът ставаше равен, се виждаше къща; човешки фигури плуваха и се плискаха с вода в плиткото.

— Има опасност всеки момент някой да дойде. Открих тайника. Беше пълен.

— Господи. — Мосин припряно занавлича ризата си. — Искате ли да остана, да хвърлям по едно око?

Кел бе помислил за това, но беше твърде рисковано. Да хвърля по едно око откъде? От върха на някое дърво? От гребна лодка навътре в морето? Не. Мястото на тайника беше умело подбрано. Дори поставянето на малка камера за видеонаблюдение, насочена от разстояние към къщата, би било прекалено рисковано.

— Остави — каза той, като извади цигара и я запали. Бяха стигнали до края на равния плаж. — Трябва просто да се махнем от тук колкото се може по-бързо.

 

 

Александър Минасян изплува на седемдесет метра от брега и изпръхтя енергично, за да продуха морската вода от ноздрите си. Виждаше както фасадата на вилата на семейство Ричардс, така и останките от къщата на Троцки, полузакрити зад стена от дървета. В далечината се чуваха детски гласове, плътното боботене на двигател на моторница, плискането на вълните в брега. Обръщайки се назад, към безкрайната шир на Мраморно море и хоризонта с неясните очертания на Истанбул, той си спомни за дългите препирни с Клекнър за разумността от поддържане на тайник точно тук, на Бююкада. Руснакът бе спорил яростно, но американецът се бе оказал колкото упорит, толкова и убедителен.

„Виж какво, Мат ми е приятел, ходя често при него, той прави партита, дава вечери. Мога да се шмугна незабелязано в къщата на Троцки, да оставя каквото съм донесъл, да взема каквото си ми оставил. След което да се върна, преди някой изобщо да се е сетил, че ме няма. Ако пък ме видят там, ще кажа, че съм историк и се интересувам от живота на Лев Бронщайн. Или пък че имам планове да купя къщата и да я преустроя във вила като тази на Мат. Чаткаш ли? Ако се налага да ходя в някой парк в Истанбул или в обществена тоалетна, ще обикалям пет часа из града, ще се оглеждам гузно, накрая ще ме хване шубето и ще се откажа. Или ще ме хванат. А пък не искам да ме хванат, защото държа да ви бъда от помощ, момчета. А не мога да ви бъда от помощ, ако ме тикнат в затвора, нали?“

И така, от СВР се видяха принудени да отстъпят пред исканията на Райън Клекнър. Все пак най-важното бе агентът да се чувства комфортно в работата си, да има усещане за лична безопасност. За Минасян беше облекчение, че все пак има работа с обучен служител на ЦРУ, макар и не особено опитен, чиито придобити умения и техники за контранаблюдение в голяма степен ограничаваха опасността да бъде разкрит.

Кодак беше уравновесен и усърден агент, понякога дори неестествено спокоен. Все пак Минасян си даваше сметка за притесненията на Москва, както и за обстоятелството, че проявите на характер от страна на американеца невинаги минаваха пред по-високопоставените му колеги. Минасян беше убеден например, че при нормални обстоятелства не би се стигнало до ликвидирането на Цецилия Шандор. Този акт беше знак за параноята, обзела Москва по отношение на Кодак, за твърдата им решимост да защитят източника си на всяка цена. Ако се бяха допитали до Минасян относно операцията, той би настоял и Шандор, и Лука Зигич да бъдат оставени на мира.

Минасян се обърна и хвърли поглед към плажа. Беше се отдалечил от брега и някой местен можеше да се възползва, за да чопне чантата или хавлията му. Двама мъже — единият бял, другият мургав, вероятно турчин — си тръгваха от плажа по пряката пътечка. Три малки деца подтичваха подир майка си по пътя за града. Денят беше към края си. Минасян погледна на запад, към залязващото слънце, и реши, че е време да приключи с плуването и да изпълни задачата си. Той се обърна по гръб и загреба с бавни, мощни движения на ръцете към брега, а високо над него самолет безгрижно оставяше дълга бяла диря в синьото небе.