Сидни Шелдън, Тили Багшоу
Безразсъдно (8)

7.

Джеф Стивънс хвърли око на момичето в края на бара.

Намираше се в затворения частен клуб „Мартънс“ в Мейфеър и току-що бе изгубил сериозно на карти. Но нещо в начина, по който гъвкавата блондинка отвърна на усмивката му, го караше да си мисли, че късметът му ще се обърне.

Поръча една чаша „Дом Периньон“ от 2003-а и една чаша „Перие“ и тръгна по полирания паркет към мястото, където бе кацнала тя. Безкрайно дългите й крака се поклащаха възхитително от края на високия стол, тапициран с кадифе. Изглеждаше на около двайсет, с високи скули и онази сияйна кожа, която бе присъща единствено на младостта. Ако беше мъничко по-къса, сребристата й рокля несъмнено щеше да попадне в забранителния списък.

С две думи, беше момиче точно по вкуса на Джеф.

— Очаквате ли някого?

Той й подаде чашата шампанско.

Тя се поколеба за момент, после прие. Тъмносините й очи погледнаха сивите на Джеф.

— Вече не. Аз съм Лиана.

— Джеф. — Ухили се, като мислено изчисляваше колко минути флирт трябва да инвестира, преди да отведе Лиана в дома си. Надяваше се да не са повече от петнайсет. Още едно питие. Утре го очакваше голям ден.

 

 

Джеф Стивънс беше измамник откакто се помнеше. Беше научил основните трикове на занаята като момче в карнавала на чичо си Уили и те го бяха повели по целия свят до такива зашеметяващо прекрасни и ужасно опасни места, за които младият Джеф дори не бе подозирал, че съществуват. С острия си находчив ум, чара и неустоимата си външност Джеф бързо се бе изкачил до върха на „професията“ си. Беше отмъквал безценни картини от прочути галерии, бе освобождавал наследници от диамантите им и гангстери милиардери от имуществата им. Бе правил удари в „Ориент Експрес“, „Куин Елизабет II“ и „Конкорд“ преди трагичния залез на въздушния лайнер. Заедно с Трейси Уитни, в зенита на кариерата си, Джеф бе извършил някои от най-дръзките и блестящи обири на всички времена в редица градове в Европа, като винаги се целеше в алчните и корумпираните, и винаги успяваше да остане на една крачка пред безпомощната полиция, която се мъчеше и не успяваше да свърже него и Трейси с каквото и да било престъпление.

Онези дни бяха щастливи. Най-добрите дни от живота му. В много отношения.

Въпреки това Джеф си помисли, че и сега е щастлив. Изгуби Трейси за десет дълги години (след като се ожениха, Трейси заподозря — погрешно — че Джеф има друга връзка и изчезна от лицето на земята), но сега отново поддържаха контакт. Трейси беше спасила живота му преди няколко години, когато един побъркан бивш агент на ФБР на име Даниел Купър се беше опитал да го убие. След изпитанието Джеф научи, че има син, Никълъс. Изобщо не знаеше, че Трейси е била бременна, когато го напусна, и е отгледала момчето сама в Колорадо, с помощта на управителя на ранчото й — почтен, свестен човек на име Блейк Картър.

Джеф веднага беше разбрал, че Блейк на практика вече е баща на Ник, при това адски добър. Обичаше момчето достатъчно, за да не се опитва да промени това. Трейси бе представила Джеф като стар приятел и през годините той се превърна в нещо като неофициален кръстник на собствения си син.

Може би положението беше странно. Но работеше. Джеф обожаваше Ник, но животът му бе прекалено шантав, за да осигури стабилна среда за едно дете или тийнейджър, какъвто бе Ник в момента. По този начин можеха да са приятели, да киснат в чата и да си разменят тъпи клипчета, които майката на Ник не би одобрила. Джеф искаше да посещава момчето по-често. И се надяваше, че след време Трейси ще отстъпи и ще се съгласи.

Колкото до самата нея, любовта й към Джеф все още си я имаше, силна както винаги. Но тя също беше създала нов живот за себе си — мирен, спокоен, задоволен. За Джеф притокът на адреналин от перфектния удар си оставаше неустоим. Това бе неизменна част от него, също като краката, ръцете и мозъка му. Въпреки всичко би се отказал заради нея, както го беше направил навремето, когато се ожениха. Но, както Трейси бе казала, „Ако се откажеш, няма да си ти, Джеф. А аз обичам теб“.

И той се върна в Лондон, към стария си начин на живот. Но този път беше различно. По-добро.

Сега знаеше, че Трейси е жива. И не само жива, а в безопасност и щастлива. Даже още по-хубаво — имаше син, великолепен син. Сега Ник се бе превърнал в причина за всичко. Всяка работа, която поемаше, всяко пени, което изкарваше, беше за момчето му.

Заряза пиенето, залагаше само от време на време, започна да отказва поръчки, които смяташе за прекалено рисковани. Вече не беше сам. Не можеше да си позволи да бъде толкова безразсъден.

„От друга страна — помисли си той, докато слагаше ръка върху млечнобялото бедро на Лиана и усещаше как се възбужда все повече и повече, — един мъж трябва да си позволява някои удоволствия в живота.“

Никога нямаше да се ожени отново. Никога нямаше да обича отново, не и след Трейси. Но да молиш Джеф Стивънс да зареже жените, бе все едно да помолиш кит да живее без вода или да заповядваш на слънчоглед да расте на тъмно.

Канеше се да поиска сметката и да замъкне красивата Лиана в таксито, когато някакъв висок, слаб, по-възрастен мъж гневно застана между тях.

— Кой сте вие, по дяволите? — попита той, загледан ядосано в Джеф. — И как си позволявате да опипвате годеницата ми?

Джеф повдигна вежди към Лиана, която му отвърна с извинителна полуусмивка.

— Джеф Стивънс. — Протегна ръка към мъжа, но беше възнаграден с още един унищожителен поглед. — Тя така и не спомена, че е… че вие… такова, поздравления. Кога е големият ден, господин…?

— Клинсман.

Джеф преглътна с мъка. Дийн Клинсман беше може би най-големият строителен предприемач в Лондон след братята Канди и оглавяваше внушителна по размерите си престъпна организация. Имаше малка армия от поляци, строители надничари, които използваше след работно време като мутри, правещи визити на враговете и конкурентите на Клинсман — от онези визити, които Джеф Стивънс определено не искаше да получава.

— За мен беше удоволствие да се запознаем, господин Клинсман. А сега ме извинете, трябва да тръгвам.

— Най-добре е да го направите.

Джеф остави няколко петдесетачки на бара и буквално се втурна към вратата.

— Как беше името му? — изръмжа Дийн Клинсман на младата си годеница, след като Джеф се омете.

— Мадли — отвърна момичето без никакво притеснение. — Макс Мадли. Тук е на ваканция. Нали така, Джеймс?

Тя погледна към бармана, който пребледня от страх.

— Мисля, че да, мадам.

— Живее в Маями — продължи момичето. — Мисля, че прави кафе машини. Или нещо такова.

— Х-м-м-м — изсумтя Дийн Клинсман. — Не искам повече да говориш с него. Никога.

— Ох, Дийно! — Лиана се уви около него като разгонена змия. — Толкова си ревнив. Той просто се държеше приятелски. Както и да е, не е нужно да се тревожиш. Утре си заминава в Щатите.

 

 

Пътуването към дома отне повече време от обичайното, тъй като шофьорът на таксито реши да направи някакво тъпо отклонение около парка. Докато пълзяха покрай величествените фасади на къщите в Белгравия, Джеф неволно се заслуша в токшоуто, което вървеше по радиото.

Двама мъже, политици, спореха разпалено за Група 99 и продължаващото, но засега безплодно издирване на убиеца на капитан Дейли и на американския заложник Хънтър Дрексъл.

— Американците са виновни за това — настояваше единият. — Щом си решил да показваш мускули, да погазваш международните закони и да нахлуваш в чужда страна, трябва да се погрижиш най-малко за две неща. Първо, да си сигурен, че заложникът ти наистина е там, и второ, да застреляш правилния тип, когато пристигнеш. А сега убиецът на Дейли е на свобода, Хънтър Дрексъл още го държат някъде, а словашката морга е пълна с изтребени тийнейджъри.

— Не са „изтребени“ — отвърна опонентът му така разярен, сякаш всеки момент ще получи апоплектичен удар. — Те са въоръжени престъпници, убити при акция. Напълно оправдано действие, бих казал, след онова, което сториха с Боб Дейли. Те са терористи.

— Те са хлапета! Терорист е онзи, който застреля Боб Дейли. Но той няма куршум в главата, нали?

— Всички те са част от една и съща група — извика противникът му. — Всички са отговорни.

— О, нима? Значи всички мюсюлмани са отговорни за ИДИЛ, така ли?

— Какво? Разбира се, че не! Между двете неща няма дори далечна прилика.

— Пристигнахме, друже.

Джеф с облекчение видя, че таксито най-сетне е пред апартамента му на Чейни Уок. Даде на шофьора по-голям бакшиш от обикновено и излезе в хладната вечер. Духащият откъм реката вятър заедно с меко примигващите светлини на Албърт Бридж му подействаха успокояващо.

Подобно на много хора в Англия, Джеф следеше с интерес развитието на аферата около Група 99. От една страна, намираше мързеливия антиамериканизъм за обиден и погрешен. Джеф бе живял достатъчно дълго в Англия, за да знае, че ако САС бяха тръгнали да спасяват британски заложник, щяха да бъдат възхвалявани като герои, а словашкият териториален суверенитет да върви по дяволите.

Но пък САС едва ли щяха да имат топки за подобно начинание.

От друга страна, част от него се съгласяваше с първия политик, когато описваше убитите в словашкия лагер като „хлапета“. До убийството на Дейли Група 99 никога не бе проявявала насилие и рядко или по-скоро никога не ги бяха наричали терористи. Нима всеки в организацията трябваше да бъде очернен по същия начин като чудовището, което пръсна главата на Дейли?

Джеф Стивънс знаеше, че не става за апологет на Група 99. Преди, когато беше модно да им се възхищаваш, той винаги намираше политиката им за тъпа, а така наречената им мисия — за абсолютно неискрена. Младежите от съсипаните страни на Европа можеха и да оправдават действията си под знамето на социалната справедливост, но от онова, което виждаше Джеф, истинският им двигател бе завистта. Завист, гняв и растящо чувство за безсилие, подхранвано от леви популисти като гърка Елиас Калес или испанеца Лукас Коломар. Може би Джеф остаряваше, но навремето идеята беше да натрупаш богатство и да му се наслаждаваш с пълна сила. Вярно, навремето беше нарушил куп закони. Предполагаше, че би могъл да бъде описан като крадец. Но той крадеше единствено от наистина неприятни хора. И го правеше с огромен риск за себе си, при това дръзко и открито, а не се промъкваше тихомълком в нечия компютърна система. За неговия начин на мислене хакерите бяха просто скимтящи страхливци, които по една случайност са добри в математиката. Колкото до прицелването във фракинг индустрията! Стига бе! Ако имаше нещо, което гарантирано можеше да вбеси Джеф, това бяха лицемерните природозащитници. А ако Никълъс се превърнеше в един от онези надути, огорчени смотаняци, Джеф би умрял от срам. Не че това беше вероятно да се случи.

Докато пътуваше с асансьора към последния етаж, Джеф изпита задоволство, че си е у дома. Огромният апартамент беше неговата гордост и радост. С елегантните прозорци, високи тавани, паркет и изглед към реката, той създаваше повече усещане за музей, отколкото за жилище. През годините беше го напълнил с безценни антики, съкровища от пътуванията, събрани както законно, така и не толкова. Лавиците бяха отрупани с всичко — от древноегипетски вази до първите издания на викториански романи и мумифицирани пигмейски глави, спиртосани в буркани. Имаше монети и статуи, фосили и погребални одежди, фрагменти от върхове на стрели и цял скандинавски рунически камък на постамент. В колекцията на Джеф нямаше друга последователност или система, освен тази, че експонатите бяха уникални, неща с история, които той обичаше. Една бивша любовница навремето беше казала, че Джеф се заобикаля с предмети, за да компенсира липсата на човешка близост в живота си — констатация, която дълбоко го засегна. Може би защото бе вярна. Или поне беше, преди да открие отново Трейси и Ник да влезе в живота му.

Отиде в кухнята, сложи кафе в машината и излезе на терасата, докато го чакаше да се свари. Откакто беше спрял пиенето, кафето бе заместило уискито като питие преди лягане. Поради някаква причина никога не го разсънваше и Джеф се радваше като дете на способностите на новото поколение кафемашини, целите в блестящ хром и копчета, способни да приготвят различни видове кафе и идеално разпенено мляко.

Беше седмицата преди Коледа и Лондон се намираше в хватката на страховит мраз, който покриваше всичко с проблясващ сив скреж. Още нямаше сняг, но въпреки това паркът приличаше на викторианска коледна картичка, неподвластна на времето, спокойна и красива. Джеф открай време обичаше Коледа. Караше го да се чувства отново като дете, мечтаещо за сладкиши и подаръци, залепило нос на някоя витрина. Но пък от друга страна, както често му напомняше Трейси, той никога не беше преставал да бъде дете. Единствената разлика бе, че като възрастен беше сменил зяпането на витрините с взлом през покрива. „Имаш запазено място в списъка с непослушни деца на Дядо Коледа“ — казваше му тя.

Като се усмихваше на спомена и продължаваше да си мисли разсеяно за Никълъс — по Коледа му липсваше повече от обичайното — Джеф извади телефона и импулсивно избра номера на Трейси. Раздразни се, когато се включи гласовата поща.

— Аз съм — неловко каза той. Открай време не обичаше да оставя съобщения. — Виж, наистина искам да видя Ник. Знам, че се разбрахме да изчакаме, но искам да дойда. Мина доста време и… и ми липсва. Обади ми се, става ли?

Затвори, ядосан на себе си, и влезе вътре да си вземе кафето. Трябваше да изчака Трейси да вдигне. Винаги беше по-добре, когато разговаряха лично.

Силният звук на звънеца го накара да подскочи.

„Кой може да е по това време, по дяволите?“. Стомахът му изведнъж се сви. Дори Дийн Клинсман не би могъл да го издири толкова бързо. Или можеше? „Някой от клуба може да му е дал адреса ми. Достатъчно е било само едно телефонно обаждане.“

Джеф се втурна в спалнята, отключи чекмеджето на нощното шкафче и извади пистолет. Долепил гръб до стената, той пристъпи предпазливо към входната врата и нервно надникна през шпионката.

— Господи — изпъшка той, докато отваряше. — Изкара ми акъла.

Лиана стоеше сама в коридора, увита в тъмносиво палто от кашмир и зимни ботуши.

— Помислих си, че е годеникът ти. Или някой от биячите му. Дошъл да ми види сметката.

— Не. — Лиана се усмихна сладострастно. — Само аз съм.

Тя развърза колана и бавно разгърна палтото си, без да откъсва поглед от Джеф. Като се изключат ботушите, беше напълно, великолепно гола.

— Докъде бяхме стигнали? — попита тя, пристъпвайки към него като амазонска богиня. Зениците й бяха разширени от похот.

За една нищожна част от секундата Джеф си помисли, че е глупаво, много глупаво да преспи с приятелката на Дийн Клинсман. После награби Лиана през кръста с двете си ръце и я дръпна навътре.

Щом Трейси Уитни беше жива, сърцето на Джеф Стивънс й принадлежеше.

Останалото му тяло обаче беше съвсем друго нещо…