Сидни Шелдън, Тили Багшоу
Безразсъдно (21)

20.

Трейси може и да не беше истински играч на покер, но определено можеше да държи лицето си безизразно като изпечен покерджия.

Два дни след загадъчната стрелба в Монмартър (въпреки множеството очевидци, нападателят и жертвата му, която несъмнено бе ранена, бяха изчезнали безследно) тя официално отиде на местопрестъплението в Ньой.

— Госпожица Уитни е специален съветник на ЦРУ във връзка с Група 99 — обясни по телефона Грег Уолтън на Бенжамен Лизет, френския му колега в Париж. — Надявам се да й съдействате по всякакъв начин.

Бенжамен откри, че няма никакви проблеми да съдейства на госпожица Уитни, която се оказа не само учтива, интелигентна и привлекателна, но и слаба и добре облечена — цял куп приятни изненади от една американка.

Същото не можеше да се каже за колегата й от ФБР. Агент Милтън Бък бе най-арогантният и непоносим тип, с когото се бе сблъсквал някога.

— Да смятам ли, че криминалистите са проучили целия кампус? — попита Бък с тон, който явно показваше, че не мисли нищо подобно.

— Естествено — с леден тон отвърна Бенжамен.

— Защо не сме видели доклада?

— Защото разследването не е ваше, агент Бък. Надявам се, че не е нужно да ви напомням, че сте тук само като наши гости, в знак на учтивост.

— Учтивост? — Бък се изсмя грубо. — Не бих казал, че вие, французите, сте известни с това. Надявам се, че не е нужно аз да ви напомням, че правителството ви обеща на нашия президент пълна прозрачност и сътрудничество. Да си кажем нещата направо, Бен. Не бихте отказали малко помощ, нали? Колко време мина вече, две седмици ли? И все още без никакви насоки?

Засрамена, Трейси се загледа след отдалечаващия се французин.

— Заради кретени като теб на американците гледат с лошо око, Бък.

— Истината боли — сви рамене Милтън Бък. — Просто казвам това, което виждам. Като стана въпрос за „никакви насоки“, последният ти доклад за Алтея беше потискащо четиво, Трейси. Все още си там, където беше в самото начало, нали?

Трейси го изгледа смразяващо.

— Поискахте да потърся връзка между Алтея и случилото се в този кампус.

— Точно така — каза Бък.

— Ами, няма такава. Давам си сметка, че умът ти не сече като бръснач, агент Бък. Но не съм сигурна, че мога да го кажа по-просто, че да го разбереш — отвърна Трейси. — Как върви преследването на Хънтър? Доколкото чувам, заекът още е в шубраците.

Трудно беше да не изтърси на омразния Милтън Бък, че вече беше открила Хънтър Дрексъл; че й оставаше ей толкова да се изправи лице в лице с него; че англичаните също едва не го пипнаха, оставяйки Бък и трагично арогантната му служба на незавидното трето място. Единственият, на когото бе разказала за случилото се в Монмартър, бе Камерън Крю. Но дори на него му спести малката подробност, че е видяла Джеф.

„Защото не си го видяла. Не би могла да го видиш. Сбъркала си в цялата суматоха.“

— Както обикновено, не знаеш какво говориш — ехидно рече Милтън Бък. Той се наведе и изсъска в ухото й: — Уолтън няма да те закриля вечно, нали знаеш. Ако в най-скоро време не откриеш нещо за Алтея, някои хора ще започнат да задават въпроси. Например, дали не знаеш повече, отколкото казваш.

— Като теб за Хънтър Дрексъл ли имаш предвид? — изсъска в отговор Трейси.

Милтън Бък я изгледа така, сякаш всеки момент ще я удари.

— Направи си услуга и забрави за Дрексъл. Аз съм старши агент на ФБР, госпожице Уитни. А ти си бивша измамница, която е на път да стане напълно безполезна.

За щастие, една очарователна французойка от екипа по балистична експертиза ги прекъсна и отведе Трейси, за да я запознае подробно със случилото се в Ньой. Откъсването от Бък беше истинска радост, но както след всяка среща с него, Трейси усещаше лепкавата утайка на страха в стомаха си.

„Гнусен е, но един ден може да се окаже начело на Бюрото.

И ако това стане, няма да намери покой, докато не ме върне обратно в затвора и не изхвърли ключа.“

Трейси си записа всякакви подробности около стрелбата, след което тръгна към шатото, в което се помещаваше училището, за да обядва, но бързо изгуби апетит, когато видя, че генерал-майор Франк Дориън върви към нея, докато чакаше на опашката при бюфета.

— Госпожице Уитни. — Франк й отправи същата безизразна, механична усмивка, която помнеше от срещата им в Лондон. Този човек беше толкова искрен, колкото пожелание от баница с късмети. — Надявам се, че сте имали пълноценна сутрин?

— Благодаря. Да. А вие?

— Беше много интересна.

Последния път, когато видя Франк, той стоеше на улицата в Монмартър и размахваше ръце като подплашено пиле, докато жертвата му Хънтър Дрексъл и неуспелият му убиец се измъкваха. Трейси беше убедена, че русият мъж с куцащата походка несъмнено беше Дрексъл.

— Той беше, сигурна съм — каза тя на Камерън по-късно вечерта. — Мисля, че беше прострелян в крака.

Както обикновено, Камерън влезе в ролята на адвокат на дявола.

— Може да е бил просто случаен минувач, ранен в суматохата.

Трейси не се върза.

— Обикновен минувач щеше да легне и да чака помощ, особено след като стрелецът избяга. А онзи се мъчеше да се измъкне толкова отчаяно, колкото и нападателят. Не е искал да рискува да бъде идентифициран.

И Хънтър Дрексъл отново се беше измъкнал, оставяйки генерал-майор Франк Дориън със зачервено лице и празни ръце. За втори път за деня Трейси трябваше да потисне изкушението да посрами човек, когото не понасяше. Не на последно място заради факта че щом тя го беше видяла в Монмартър, имаше вероятност Франк да е видял нея как влиза в сградата на Паскал Кушен, но е избрал да го премълчи.

„Може би и двамата пазим тайни? Един от друг и от ЦРУ?“.

— Знаете ли кое е най-интересното, което научих днес? — небрежно попита Франк, докато си вземаше голямо парче сирене и го размазваше по багетата си. — Един от убитите тийнейджъри е бил Джак Чарлстън.

Франк я погледна въпросително, но името не говореше нищо на Трейси.

— Синът на Ричард Чарлстън. Единственият, както се оказва.

Ричард Чарлстън. Това сякаш й напомняше нещо. Трейси зарови в паметта си в опит да се досети.

— Ричард беше евродепутатът, който се противопостави на опитите на „Крю Ойл“ да си осигури права за фракинг на територията на Европейския съюз, включително и тук, във Франция — припомни й Франк Дориън. — Противопостави се много категорично. И успешно.

„Точно така.“ Камерън беше споменал името Ричард Чарлстън на първата им среща в Женева. Беше дошъл в Швейцария да търси подкрепа в Европейския парламент за разширяване на бизнеса си в Европа и британският евродепутат бе скочил срещу него.

— Спомням си — каза Трейси.

— Ричард Чарлстън е трябвало да произнесе реч тук в деня на стрелбата, но се отказал в последния момент. Предполагам, че никой не е съобщил на Група 99 за промяната в плановете. И все пак… — Франк се усмихна. — Поне са убили сина му. Бих казал, че от гледна точка на приятеля ви това е по-добре от нищо.

Трейси остави чинията си.

— Какво искате да кажете?

— Само това, че Камерън Крю беше враг на Ричард Чарлстън. Както беше и на Хенри Кранстън. Не ви ли се вижда любопитно, че Група 99 сякаш се цели във враговете на приятеля ви? — Франк си взе шепа фурми и пастет. — Сякаш едва ли не вършат мръсната работа за „Крю Ойл“.

През тялото на Трейси премина вълна на чиста омраза.

— Камерън е изгубил син — каза тя. Гласът й бе тих, но трепереше от гняв. — Маркъс. Бил е тийнейджър, също като децата, избити тук.

— Да, аз…

— Не съм свършила — яростно го прекъсна Трейси. — Аз също изгубих сина си. На същата възраст. Така че, генерале, ние знаем какво означава подобна загуба. И Камерън, и аз. Знаем през какво преминават родителите на избитите деца в Ньой. И то по начин, по който вие никога няма да знаете. Ако си помислите дори за секунда, че Камерън е способен… че би се въвлякъл в убийството на деца или би подкрепил подобно нещо по какъвто и да било начин… значи сте по-голям фанатик, отколкото изглеждате. Вие сте умопобъркан.

Франк я погледна спокойно.

— Вярвам, че всички човешки същества са способни на ужасни неща, госпожице Уитни. По същия начин, по който са способни и на величие. Не сте ли съгласна?

Трейси го изгледа мълчаливо.

„Отвратителен, отвратителен човек“ — помисли си тя, докато генералът се отдалечаваше.

Но имената Джак и Ричард Чарлстън продължиха да я измъчват през остатъка от деня.

„Група 99. Фракинг. Камерън.“

Имаше връзка. Не онази, за която намекваше Франк Дориън. Но все пак някаква връзка. Нещо свързваше Камерън или най-малко индустрията му с тези гадни и малодушни терористични актове.

Дали Хънтър Дрексъл знаеше каква е тази връзка? Затова ли беше избягал?

Дали Хънтър беше видял онова, което Трейси пропускаше?

И къде във всичко това се вписваше Алтея, която и да е тя?

Не за първи път Трейси оставаше с обезпокоителното впечатление, че нищо и никой не е онова, което изглежда на пръв поглед.

 

 

Щатът Ню Йорк беше прекрасен през това време на годината. От прозореца на стаята си в санаториума Кейт Еванс се наслаждаваше на великолепни изгледи към ширналата се провинция. Яркозелени поля и поляни с диви цветя се простираха докъдето стигаше поглед, а по тях тук-там се виждаха крави, огради, дъбове и от време на време по някоя ферма с бяла дъсчена облицовка. Тук нямаше нищо грозно. Нищо шумно и неприятно, никаква бедност, болести, мръсотия и болка. Сякаш всяка тревичка си беше точно на мястото. Точно онази стерилизирана, безопасна, почти изкуствена красота, която се получава, когато човекът вземе природата в ръце и я оформи според волята си. Всичко беше ред и спокойствие. Идеално място за почивка и Кейт пълноценно се беше възползвала. Но вече бе време да си тръгва.

— Съветвам ви да размислите.

Психиатърът й Бил Уинтър отново се опитваше да промени решението й. Висок и слаб, с набръчкано лице като изсъхнало речно корито и проницателни, замислени кафяви очи, доктор Уинтър напомняше на Кейт за баща й. Оуен Еванс беше починал през първата й година в гимназията — масиран инфаркт, който го повали на мига, както светкавицата поваля дърво. Това бе първото нещо, което разби сърцето на Кейт. И то не се беше възстановило — поне напълно — докато не срещна Даниел.

— Зная, че искате да остана. — Тя се усмихна на доктор Уинтър. — Но наистина не мога. Трябва да видя един човек. И наистина се чувствам много по-добре.

Последното бе вярно. Но повечето от онова, което Кейт беше разкрила на докторите и терапевтите в „Уестчестър Медоус“, беше плетеница от полуистини и откровени лъжи. Това бе едно от предимствата на живот, посветен на шпионажа. Щом научиш какво означава да минеш в дълбока нелегалност, да станеш някой друг заради собствената си безопасност и безопасността на другите, се научаваш как да се вкопчиш с желязна хватка в другата си самоличност. Дори под хипноза Кейт можеше да бъде онази, която трябваше.

А когато дойдеше времето да излезе от прикритието, можеше да го направи, без да поглежда назад.

Даниел сравняваше това с начина, по който змията се освобождава от старата си кожа.

Алтея беше необходимо прикритие, роля, която трябваше да играе. Но вече бе време да се откаже от нея.

Обаждането на Хънтър Дрексъл даде началото. И Кейт го завърши тук, в „Уестчестър Медоус“. Хапчетата бяха помогнали. Както и терапията. И сънят. Но най-големият фактор бе Даниел, който идваше при нея в сънищата й.

„Трябва да си простиш, Кейт.

Всичко, което направи, го направи за мен. За нас.

Но вече можеш да сложиш край. Да продължиш напред.“

Милият Даниел! Още й липсваше толкова много, че понякога й беше трудно дори да диша.

Можеше да се освободи от Алтея и стореното от нея, но не можеше да продължи напред. Още не. Не и докато не се видеше лице в лице с Хънтър Дрексъл. Не и докато не затвори кръга.

— Къде ще отидете? — попита Бил Уинтър. — Докато сте в Ню Йорк, искам да се виждаме поне веднъж седмично. Трябва също да започнете отново да посещавате редовно Люси Грей. Не позволявайте нещата отново да стигат дотам. По-лесно е, отколкото си мислите.

— Няма да позволя. — Кейт го прегърна и дръпна ципа на куфара си. — И обещавам, че ще започна да ви посещавам веднага щом се върна.

— Щом се върнете ли? — Доктор Уинтър се намръщи. — Къде отивате?

Кейт се усмихна.

— В Европа. Както казах, трябва да се видя с един човек там. Чака ме от много време.

 

 

Сали Фейърс се сгуши под чадъра си и запали поредната цигара.

Валеше, а тя дори не се намираше в проклетата Англия. Лошото време явно я преследваше. Също като лошия късмет. Или може би лошите избори?

Лоши типове.

Лоши хора.

Знаеше, че не биваше да идва тук. Застанала пред замъка Шиме, като самотен турист в историческото, но затънтено белгийско градче на няколко километра от границата с Франция, тя си даде сметка за пълната, унизителна глупост на решението си.

Ами ако Хънтър не се появи?

Ами ако се появи и я завлече в свят, пълен с неприятности — и не само служебни неприятности, а в дълбок, истински свят с отвличания, мъчения и убийства, в който се беше забъркал — и я изостави? Заради поредната жена? Заради поредния материал?

Разбира се, сега Сали разполагаше със собствен материал. Беше й писнало да чака Хънтър да й пусне милостиня и прекара последните два месеца в ровене в мътния свят на глобалния фракинг. Това щеше да е първият й самостоятелен материал, стига от „Таймс“ да не я изхвърлят заради последното й продължително изчезване. Ироничното бе, че това бе най-добрата й работа от години. Но Сали добре знаеше, че не това беше причината да е тук.

Както обикновено, не разумът, а сърцето я връщаше обратно към Хънтър Дрексъл.

Тъпото й, слабо женско сърце.

„Ненавиждам се.“

Най-лошото бе, че Хънтър дори не се беше обадил лично на Сали, за да я помоли за помощ. Беше накарал някакво момиче — Елен — да го направи. Несъмнено поредната наивна и доверчива млада глупачка, която чукаше.

— Ваш приятел е много зле — беше казало момичето на развален английски.

— Приятел?

— Да. Знаете кой. Не иска да ходи в болница. Иска да се срещнете в Белгия.

Сали бе разбрала, че въпросната Елен е качила Хънтър на някаква улица в Париж — оказа се, че бил прострелян в Монмартър — и той я е убедил да го изведе от Франция. Вероятно са играли на покер. Така или иначе, оттогава момичето явно беше поумняло. Нещо помежду им беше тръгнало накриво. Сега раната на Хънтър се беше инфектирала и тя бе изпаднала в паника.

— Плаши ме. Казва… луди неща. Трябва да се връщам в Париж, но ако го оставя сам, ще умре.

И по най-тъпия и идиотски начин Сали се чу как се съгласява да се срещнат при замъка Шиме рано сутринта в понеделник. И естествено, сега беше тук. А Хънтър, мътните да го вземат, го нямаше.

За да убие времето, започна да си играе на „ако“.

„Ако не се появи в следващите десет минути, си тръгвам.

Ако иска помощта ми, ще трябва да ме спомене в материала си. Но аз ще се погрижа моят да излезе пръв.

Ако иска да се съберем отново, веднага ще му затворя устата. Няма начин да…“

Чу малката синя кола, преди да я види — напъваше се по хълма като астматично муле, двигателят хъхреше и кашляше в дъжда. Сали стоеше до стените на замъка, на няколко метра от празния паркинг, на който самотно чакаше колата й, взета под наем. Паркингът се намираше в края на дълга криволичеща алея. Но вместо да продължи измъченото си пътуване догоре, синята кола спря в една отбивка по средата. Сали видя как една кльощава блондинка в джинси, с мъжка мека шапка скочи от мястото на шофьора, измъкна малък сак от багажника и го метна безцеремонно край пътя. Всяко движение, всеки жест беше забързан. Трескав.

„Това трябва да е Елен.“

След това отвори другата врата. Сали гледаше объркано как бавно и несигурно слиза някакъв мъж. Момичето го изчака нервно да се дръпне от колата. После затръшна вратата след него, заобиколи тичешком от другата страна, качи се, обърна и отпраши в далечината сред гъст облак отработени газове и отчаяние обратно към Франция.

Мършав и крехък, с парцаливи дрехи и руса, почти бяла коса, бедният изоставен изглеждаше объркан и смутен, докато стоеше до багажа си под дъжда.

„Това е някаква грешка“ — бе първата мисъл на Сали.

Този човек изобщо не приличаше на Хънтър.

Преди да има време за втора мисъл, тя с ужас видя как мъжът се свлече на колене, а после падна безжизнено по очи.

„Мамка му!“. Сали се огледа.

Не се виждаше жива душа. Бяха само двамата.

„Мамка му, мамка му, мамка му!“.

Затвори чадъра и се затича.

 

 

Премиерският апартамент на Трейси в „Жорж V“ в Париж беше като излязъл от приказка. Приличаше повече на апартамент на Маре, отколкото на хотелска стая — огромно луксозно легло с бельо от най-фина коприна и лен, дълбока мраморна вана, старо писалище от орехово дърво и салон с изящни произведения на изкуството, заедно с невероятни изгледи към града. Цената му беше скандална — почти шест хиляди евро на вечер. Не че Трейси имаше за какво друго да харчи парите си. Пък и след днешния ден, след като й се наложи не само да мине през ужасите в Ньой, но и да се изправи срещу двама от най-противните й хора — Милтън Бък и Франк Дориън, заслужаваше малко лукс. Да спиш в „Жорж V“ беше като да си легнеш в легло от облаци и Трейси с нетърпение очакваше да се унесе в сън.

Хвърли чантата си „Диор“, телефона и лаптопа на леглото, запали ароматна свещ, която изпълни стаята с цъфтящи фурми, и се усмихна на снимката на Никълъс на нощната масичка. На нея беше деветгодишен, застанал на брега на река Колорадо с Блейк Картър, държеше огромна сьомга в ръце и се беше ухилил до ушите. Трейси обожаваше снимката, защото показваше характера на Ник, както и обичта му към Блейк. И защото приличаше досущ на Джеф, когато се усмихваше. Това беше онзи Джеф, който Трейси искаше да запомни. Онзи Джеф, когото бе обичала така страстно. Преди животът да се усложни и да ги раздели в оня водовъртеж, твърде силен, за да му устоят.

Но тя не биваше да остава в миналото. Камерън Крю й беше помогнал за това.

— Не го загърбвай. То само ти дава повече сила. Но не бива да позволяваш да те погълне. — Това беше мантрата на Камерън. Така бе оцелял той след смъртта на собствения си син. И съветът работеше и при Трейси. Камерън беше онзи, който я окуражи да замине със снимката на Ник.

— Лицето му е в главата ти, така че защо да не бъде и на снимката? Той винаги ще бъде с теб, Трейси. Позволи му.

„Слава богу… за Камерън — помисли си за милионен път Трейси, докато се освобождаваше от дрехите си и заставаше под душа. — Без него вече щях да съм мъртва.“

Спомни си гадните инсинуации на Франк Дориън по време на обяда и гневът отново се надигна в нея. Засилваше се и поради факта че Франк бе нарекъл Камерън неин „приятел“, при това на два пъти. Първо, защото Трейси нямаше представа откъде британският генерал знае за личния й живот. И второ, защото не смяташе, че има връзка. Какъвто и да беше за нея Камерън Крю — приятел, любовник, психотерапевт — това беше временно. Когато всичко приключи, когато намери Алтея и научи истината за смъртта на Ник, двамата щяха да се разделят. Не го бяха казали с толкова много думи. Но се разбираше.

Или поне Трейси се надяваше да е така. Франк Дориън, проклет да е, я беше накарал да започне да се съмнява. Дали Камерън мислеше за себе си като за неин приятел? Дали си представяше съвместно бъдеще с нея?

Докато разнасяше лавандуловия шампоан по тялото си, Трейси се мъчеше да разплете чувствата си. Мисълта за Камерън Крю я караше да се чувства радостна и тъжна едновременно. Радостна, защото в много отношения той я бе върнал към живота. Беше интересен, забавен и страстен и Трейси обичаше компанията му. Но в същото време се чувстваше и тъжна, защото знаеше, че вече не е способна на онази любов, която би направила него щастлив. Камерън й беше показал, че има живот и след смъртта на Ник, но също така бе потвърдил нещо, което Трейси вече знаеше — че част от нея наистина си е отишла заедно със сина й. Да, още можеше да изпитва удоволствие. Още можеше да усети вкуса на храната, да се наслади на добрата музика и да изразява привързаност, може би дори обич. Но тези неща сега бяха толкова крехки, а преди бяха бездънни. Трейси ги усещаше по кожата си, но не и в душата си. Душата й бе дълбоко под пръстта на Колорадо, с Ник.

Преди да срещне Камерън Крю, това нямаше значение за Трейси.

А сега имаше, пък и било само заради него.

Избърса се, облече хавлия и уви главата си в тюрбан с една от меките като масло кърпи. Отиде до прозореца в банята и се загледа към Париж. Покривите на града бяха отделен свят, смесица от керемиди, камък и мед, от източени кули и величествено извити куполи. В далечината над всичко се извисяваше емблематичната Айфелова кула, подобно на странен развеселен бог от ковано желязо, разглеждащ владенията си.

Трейси обичаше Париж. Като цяло Франция беше страна с радостни спомени. Замъкът Матини на Кап д’Антиб, от който двамата с Джеф отмъкнаха бижута и картина на Леонардо за два милиона долара; Биариц, където беше надхитрила противния Арман Гранжие. Но Париж винаги заемаше специално място в сърцето й, може би защото никога не беше правила удар тук. За нея и Джеф Париж означаваше удоволствие, почивка от стреса и адреналина в живота им на измамници. Париж означаваше храна, изкуство и любов. Париж означаваше прелест.

Трейси винаги бе искала да доведе Никълъс тук някой ден, когато порасне.

Но Никълъс никога нямаше да порасне.

Вече нямаше „някой ден“.

Още съзерцаваше града, когато го чу. Много леко щрак, толкова тихо, че друг едва ли би го доловил. Но тренираното ухо на Трейси веднага го разпозна като отваряне на врата.

Замръзна. Вратата на апартамента й беше заключена. Не беше поръчвала румсървис, а камериерките никога не чистеха по това време. А и ако бяха те, щяха да вдигнат шум.

„Някой прониква с взлом.“

Вратата на банята беше леко притворена. В огледалната стена Трейси зърна някакво движение, мъжка сянка, пресичаща стаята. Мислите й препускаха. Всеки момент можеше да влезе в банята и да я нападне. Апартаментът й беше на осмия етаж и зад прозореца на банята зееше пропаст. Нямаше никакви первази и аварийни стълби. Можеше да се опита да изтича до вратата на банята и да я заключи отвътре, но той най-вероятно щеше да стигне преди нея. А дори да го изпревареше, ако неканеният гост имаше пистолет, можеше да гръмне ключалката за секунди.

Реши, че нападението е не само най-добрият, но и единственият начин за защита. Взе тежката мраморна сапунерка до ваната, размаха я над главата си и се втурна в спалнята, пищейки като банши. Мъжът стоеше до леглото с гръб към нея. Беше извадил една от роклите й от гардероба и я разглеждаше. Имаше време само да се обърне изненадан, когато Трейси му скочи, замахвайки с всички сили към главата му.

Но неговите рефлекси се оказаха по-бързи, отколкото беше очаквала. Трейси усети как пръстите му сграбчиха ръката й като менгеме, избутаха я болезнено назад и я разтърсиха като убиващ плъх териер, докато сапунерката не полетя от ръката й и не падна с трясък на пода.

— Трейси!

Тя се съпротивляваше така яростно, че не чу името си.

— Трейси, за бога, успокой се. Аз съм.

За втори път за последните една-две минути Трейси замръзна.

Той я пусна и двамата останаха да седят безмълвни и шокирани на леглото, вперили поглед един в друг.

После Джеф Стивънс се усмихна широко.

— Сложи си това. — Той й подаде роклята, която още беше в ръцете му — червен копринен „Шанел“. — Отиваме на вечеря.