Сидни Шелдън, Тили Багшоу
Безразсъдно (4)

3.

Хънтър Дрексъл долепи ухо до радиото и заслуша напрегнато. Гласът на говорителя на Би Би Си пращеше в мрака.

— Расте загрижеността за състоянието на отвлечения американски журналист Хънтър Дрексъл. Междувременно във Военната академия Сандхърст с минута мълчание бе почетена паметта на капитан Робърт Дейли, чието брутално убийство от терористичната Група 99 миналата седмица шокира света.

„Значи вече са терористична Група 99. — Хънтър се изсмя горчиво. — Странно как едно нищо и никакво убийство променя всичко.“

Преди две седмици Би Би Си не можеше да се насити на Група 99. Подобно на другите световни медии, те славословеха хакерите робинхудовци като фенове на концерт на „Уан Дайрекшън“.

Но пък от друга страна, дали Хънтър беше по-добър от останалите? В края на краищата, той също беше сгрешил в преценката си за Група 99.

Когато го отвлякоха, работеше върху статия за корупцията в глобалния фракинг бизнес. Особено го интересуваха милиардите долари, течащи между Съединените щати, Русия и Китай, и тайния начин, по който се сключваха договорите за сондиране, при които петролните гиганти от трите страни прибираха неприлично големи печалби. В Хюстън, Москва и Пекин се сключваха сделки с ръкостискане, които крещящо погазваха международните търговски закони. Тогава Хънтър виждаше в Група 99 съюзник, изправил се също като него срещу безчинстващата корупция в енергийния бизнес. Ироничното бе, че отиваше в московския офис на „Крю Инкорпорейтид“ за среща с основателя и собственик на компанията Камерън Крю, смятан за един от малкото „добри“ във фракинга, когато беше завлечен в странична уличка, упоен с хлороформ и напъхан в багажника на мерцедес, при това не от мутрите на Кремъл, а от хора, за които смяташе, че са на негова страна.

Не помнеше почти нищо от дългия път до бараката. Смениха колите поне веднъж. Имаше и кратък преход с хеликоптер. И после се озова тук. Няколко дни по-късно се появи Боб Дейли, представен на Хънтър като „съквартирант“. Всичко беше много цивилизовано. Топли легла, радио, сносна храна и, за удоволствие на Хънтър, тесте карти. Ако се налагаше, можеше да оцелее без свобода. Дори сексът бе лукс, без който можеше да мине. Но животът без покер не си струваше. Двамата с Боб играеха всеки ден, понякога часове наред, като залагаха камъчета като две хлапета. Ако не беше въоръжената охрана отвън, Хънтър щеше да си помисли, че участва в някаква студентска шега или в телевизионно риалити шоу. Дори момчетата от охраната изглеждаха смутени и малко засрамени, сякаш си даваха сметка, че шегата е отишла твърде далеч, но не бяха сигурни как да дадат назад, без да станат за смях.

С изключение на Аполон.

Хънтър мразеше да използва тъпия гръцки прякор. Беше толкова претенциозен… Но това бе единственото име, с което разполагаше за копелето, което бе застреляло Боб, така че трябваше да се примири. Аполон винаги беше различен. По-гневен, по-намусен, по-самомнителен от другите. Хънтър го бе идентифицирал от самото начало като гадняр. Но за нищо на света не би му минало през главата, че е готов да извърши убийство.

Екзекуцията на Боб беше оставила целия лагер в дълбок шок. Не беше само Хънтър. Останалите също изглеждаха искрено ужасени от случилото се. Някои плачеха. Повръщаха. Но на никой не му стискаше да се изправи срещу Аполон.

Това беше. Новата реалност.

Всички бяха затънали до шиите.

Радиосигналът се губеше. Хънтър въртеше отчаяно копчето в търсене на нещо, каквото и да било, което да го разсее от страховете му. Беше попадал в опасни ситуации и преди през кариерата си на журналист. Бяха стреляли по него в Алепо и Багдад, размина се на косъм с вертолетна катастрофа в Източна Украйна. Но когато си във военна зона, караш на адреналин. Нямаше време за страх. Лесно беше да си храбър.

Тук, в тишината на бараката, без нищо друго, освен празното легло на приятеля му и собствените му трескави мисли за компания, страхът възседна Хънтър като някаква гигантска черна крастава жаба. Изкарваше въздуха от тялото и надеждата от душата му.

„Ще ме убият. Ще ме убият и ще ме заровят в гората, до Боб.“

В началото, през часовете и дните след смъртта на Боб, Хънтър се бе осмелил да се надява. „Някой ще ме намери. Вече сигурно всички ме търсят. Англичаните. Американците. Някой ще дойде и ще ме спаси.“

Но дните отминаваха, никой не дойде и надеждата умря.

Радиото на Хънтър изпращя силно и сигналът напълно изчезна. Той с неохота се мушна обратно под завивките и се опита да заспи. Беше невъзможно. Крайниците го боляха от умора, но мозъкът му работеше на пълна скорост. Образите летяха насреща му като куршуми.

Майка му в апартамента си в Чикаго, не на себе си от притеснение, седнала в разнебитения си фотьойл.

Последната му любовница Фиона от „Ню Йорк Таймс“, която му крещи заради двете тенекии, които й бе вързал в деня, в който замина за Москва. „Дано някоя мутра на Путин те пипне и те пребие до смърт с манивела. Задник!“.

Боб Дейли, пускащ някаква тъпа шега в нощта, преди да заснемат клипа с него.

Нощта преди Аполон да пръсне мозъка му.

Щяха ли да снимат клип и с него? Дали петната от кръвта на Боби още бяха по обектива?

„Не!“.

Полазиха го ледени тръпки на ужас, подобно на иглички, по кожата.

„Трябва да се разкарам оттук!“.

Задъхан, Хънтър рязко се изправи, като се мъчеше да овладее червата си. „Моля те, Господи, помогни ми! Покажи ми как да се махна от това.“

До този момент не беше осъзнавал колко отчаяно не му се умира. Може би защото това бе моментът, в който щеше да разбере със сигурност, че ще умре. Ако имаше спасителна операция, тя вече трябваше да е проведена.

„Никой не знае къде съм.

Никой няма да дойде.“

И всъщност защо да идват? Хънтър Дрексъл никога не бе изпитвал или показвал особена вярност към родината си. Какво право имаше да очаква загриженост от нейна страна?

Открай време не разбираше концепцията за патриотизъм. Идеята за принадлежност към страна или идеология просто не му се побираше в главата. Хора като Група 99, посветили целия си живот на някаква кауза, винаги го озадачаваха. „Защо?“. Хънтър Дрексъл виждаше света само като хора. Като индивиди. Хората имаха значение. Идеите не. Светогледът на Хънтър бе по-близък до светогледа и политическите схващания на Група 99, отколкото до тези на Боб Дейли. Но въпреки това Боб беше добър човек. А Аполон, или каквото там му беше истинското име, бе лош човек. В крайна сметка това бе единственото, което имаше значение, не етикетите, под които живееше единият или другият:

Войник.

Радикал.

Терорист.

Шпионин.

Това бяха просто празни думи.

Ако Хънтър Дрексъл се идентифицираше изобщо с каквото и да било, то бе журналистиката. Писането означаваше нещо. Истината означаваше нещо. Това бе максимумът, до който Хънтър можеше да достигне в идеологията.

Огледа малкото помещение, което бе негов дом през последните няколко месеца, и се опита да успокои дишането си. Тежката дървена врата беше запречена с разцепен дънер, а отвън имаше въоръжена охрана, която периодично се сменяше. След смъртта на Боб на прозореца заковаха две яки железни пръчки. Отвън се простираха километри непроходима гора — огромна армия от високи, мрачно поклащащи се борове над дебелото бяло покривало на снега. В моментите, когато фантазията им се развихряше, Хънтър и Боб бяха кроили планове за бягство. Всички до един безумно рисковани. От онези, които биха проработили в анимационно филмче. И всички включваха двама души. Бягството на сам човек бе невъзможно. Единственият изход оттук беше онзи, през който беше излязъл Боб Дейли.

Хънтър легна обратно, почувства се малко по-спокоен. Приемане, това беше ключът. Да се откажеш. Но как човек можеше да приеме собствената си смърт?

Мислите му се насочиха към една история, която бе чул по радиото вчера — за гръцкия принц, който се обесил в Сандхърст. Ахилеас. Звучеше като едно от тъпите имена, с които се наричаха в Група 99. Около смъртта на момчето се бе вдигнал много шум и бе започнало „официално разследване“.

Както винаги, Хънтър беше завладян от човешката страна на историята.

Ето един млад мъж, разполагащ с всичко, за което си заслужава да се живее, но въпреки това избрал да умре.

Ако можеше да разбере този импулс, импулсът, който бе накарал младия принц да прегърне смъртта като любовница, дали щеше да се страхува по-малко?

Постепенно Хънтър Дрексъл се унесе в неспокойна дрямка.

 

 

Отначало шумът беше като тихо бръмчене. Като от някакви досадни насекоми.

Но после се засили. Бръмчене на вертолетни перки, което не можеше да се сбърка с нищо.

— Димитри… — Единият пазач на Хънтър сграбчи другаря си за рамото и го разтърси, за да го събуди. — Чуй.

Другият бавно и с мъка излезе от съня си. Димитри изглеждаше на деветнайсет. И двете момчета бяха французи. Миналата година по това време бяха изучавали компютърни науки в Париж. Влезли в Група 99 заради купона, защото много от приятелите им го правели и защото в общи линии подкрепяли идеята да натрият носовете на свръхбогаташите в света. Нито един от двамата не бе подозирал, че ще се озове в словашка гора със замръзнали топки, въоръжен с автомат.

Докато се изправиха на крака, прожекторите вече шареха в небето. Целият лагер беше окъпан в ослепителна светлина. После се чуха първите изстрели.

— Бягай! — извика приятелят му.

Димитри побягна. Чу изстрели зад себе си и видя как приятелят му пада на земята. Не спря. Краката му бяха като от желе, сякаш нещо бе изсмукало всички сили от тях.

Лагерът представляваше подкова от палатки около бараката. Имаше и две постройки от олекотени тухли, едната, от които се използваше като склад за оръжие, а другата играеше ролята на контролен център и си имаше генератор, сателитен телефон и специално модифициран лаптоп. Втората постройка бе най-близо. Димитри тръгна с олюляване към нея. Навсякъде виждаше хора от групата, които излизаха от палатките, замаяни и уплашени. Някои размахваха оръжия, други бяха невъоръжени. Двете момчета от Германия Атлас и Кронос бяха вдигнали ръце. Димитри гледаше с ужас как въпреки това бяха покосени от куршумите и мятаха гротескно ръце, крайници, като някакви танцуващи кукли на конци, докато умираха.

И тогава нещо го блъсна отзад. Не беше куршум или камък. А порив на вятъра, толкова силен, че го изкара от равновесие. Хеликоптерите се бяха приземили. Изведнъж всичко стана хаос, светлина и врява. Гласове с американски акцент крещяха: „ДОЛУ НА ЗЕМЯТА! ДОЛУ!“.

Димитри изкрещя като ужасено малко дете. Внезапно нечии ръце го сграбчиха под мишниците и го замъкнаха в контролния център.

— Добре си. — Гласът на Аполон бе твърд и спокоен. Димитри се вкопчи в него като в спасителен пояс.

— Ще ни избият! — изкрещя момчето.

— Няма. Ние ще избием тях.

Димитри видя как Аполон дръпна със зъби халката на ръчна граната и я метна към мъжете, които току-що бяха убили приятелите му. Взривът откъсна краката им.

— Дръж. — Аполон му подаде граната. — Цели се в хеликоптерите.

 

 

Хънтър Дрексъл се беше сврял под масата в бараката.

Ревът на хеликоптерите „Чинук“ беше най-прекрасният звук, който бе чувал някога.

„Те са тук! Откриха ме!“.

Дори стрелбата, така познатото па-па-па-па на автоматите, което помнеше от Ирак и Сирия, му действаше успокояващо, като приспивна песничка или майчин глас.

Бум! Вратата на бараката експлодира, навсякъде се разлетяха трески. За секунди помещението се изпълни с дим, който го дезориентира. Ушите му писнаха, очите му се напълниха със сълзи. Чуваше гласове, викове, но всичко бе приглушено, сякаш се намираше под вода. Зачака някой да влезе, войник или дори някой от похитителите му, но никой не дойде. Хънтър запълзя по корем и пипнешком се насочи към мястото, където доскоро се намираше вратата.

Отвън се ориентира бързо. Звездите са горе. Снегът е долу. Американците (може би?) бяха предимно пред него и отдясно, точно срещу лагера. Отляво оцелелите от Група 99 бяха заели позиция в двете тухлени постройки и отвръщаха на огъня. Изстрелите проблясваха в мрака като светулки. От време на време някоя сигнална ракета осветяваше всичко. После различи тичащи хора. Трима американски войници бяха повалени пред очите на Хънтър, на няма и метър от него. Похитителите му очевидно нямаха намерение да се предават без бой.

Нещо изскимтя като ранено животно отляво и го накара да се обърне.

— Помощ!

Запълзя натам и стигна до английското момче с прякор Персей, проснато на снега. Хънтър изпитваше особена симпатия към Персей с неговите кльощави като на пиле крака, типичен кокни акцент, и кръглите очила с дебели стъкла. Хънтър го беше кръстил „Кълвачев“. Двамата често играеха покер. Беше добро момче.

Сега той лежеше безпомощно на студената земя с широко отворени ужасени очи. Около него имаше тъмно алено петно. Хънтър погледна надолу и видя, че двата му крака под коленете липсват.

— Ще умра ли? — изхлипа той.

— Не — излъга Хънтър и легна до него.

— Не усещам краката си.

— Студено е — каза Хънтър. — И си в шок. Ще се оправиш.

Персей отвори и затвори очи. Не му оставаше още много.

— Съжалявам — прошепна той. — Никога не съм искал… всичко това.

— Знам — каза Хънтър. — Вината не е твоя. Как е името ти? Истинското ти име.

Зъбите на момчето затракаха.

— Дж-Джеймс.

— Откъде си, Джеймс?

— Хакни.

— Хакни. Добре. — Хънтър приглади косата му. — Как е в Хакни?

Момчето затвори очи.

— Имаш ли братя и сестри, Джеймс? Джеймс?

Той изпусна една дълга, накъсана въздишка и повече не помръдна.

Хънтър усети как очите му се пълнят със сълзи, а тялото му с гняв.

Не гняв. Ярост.

Джеймс беше негов приятел. Просто едно шибано хлапе, по дяволите.

— НЕ! — Започна да крещи, целият насъбрал се страх от последните няколко дни изригна навън в див, животински вой на ярост и мъка от загубата. В този момент не му пукаше дали ще умре. Изобщо. Погали нежно студеното мъртво чело на Джеймс, изправи се и се затича към светлината на хеликоптерите.

И тогава се случи.

Единият хеликоптер експлодира и се превърна в огнено кълбо, което се понесе на десетки метри нагоре като комета. Хънтър зяпна с ужас. Хрумна му, че американците можеха всъщност и да изгубят сражението. Спасителната мисия не вървеше така гладко, както бяха планирали. Всичко се объркваше. Умираха войници. Група 99 се съпротивляваше, биеше се за живота си.

Продължи да тича — какво друго можеше да направи? Щеше да тича, докато нещо не го спре. Докато краката му не бъдат отнесени като тези на Джеймс, докато някой куршум не пръсне черепа му като на Боб Дейли или докато не бъде свободен, за да напише истината за случилото се тази нощ. Истината за всичко.

Светлините ставаха по-ярки. Заслепяващи. Хънтър си помисли, че може би се намира до контролния център на Група 99, но не беше сигурен. В този миг вторият „Чинук“ оживя с рев и перките му се завъртяха съвсем близо. Хънтър гледаше как маскирани фигури скачат в него един по един, докато машината висеше на сантиметри над земята. Над главата му полетяха куршуми. И тогава, точно пред него, някой му протегна ръка през касапницата.

— Качвай се!

Американският войник се беше подал от хеликоптера и се мъчеше да достигне ръката на Хънтър. Беше по-млад от него, но думите му бяха заповед, не покана.

Хънтър се поколеба като заек, попаднал в светлините на автомобил.

Помисли си за историята, която стана причина за отвличането му.

За истината, за противната истина, която толкова много хора искаха да потулят.

Ако се качеше на хеликоптера, дали щеше да може да я разкаже някога? Дали щеше да изпълни мисията си?

Погледна назад. Десетки тела лежаха сред овъглените останки на лагера, който бе неговият свят през последните няколко месеца. Всичко се беше случило за минути. Лоши, добри и наивни момчета, избити като добитък. Както беше убит и горкият Боб Дейли.

А сега някакъв самоуверен млад американец му подаваше ръка, предлагаше му изход. Точно онова, за което се бе молил.

— Качвай се!

Хънтър Дрексъл погледна с благодарност спасителя си.

После се обърна и побягна в нощта.