Сидни Шелдън, Тили Багшоу
Безразсъдно (6)

5.

Трейси Уитни гледаше през прозореца как снежинките се сипят леко по земята, докато пришиваше етикетите с името на сина си върху футболния му екип. Никълъс Шмид, 9G. Това беше вторият екип, който й се наложи да купува от лятото насам. Четиринайсетгодишният й син растеше като бурен. „Вече сигурно е по-висок от Джеф“ — помисли си Трейси.

Никълъс познаваше Джеф Стивънс като чичо Джеф, международен търговец на антики и стар приятел на майка му. Вярваше, че истинският му баща е човек на име Карл Шмид, германски индустриалец, загинал при трагичен инцидент със ски, докато Ник е бил още в корема на майка си. Това беше историята, която Трейси беше разказала на него и на всички останали в Стиймбоут Спрингс, малкото колорадско градче, което бе техен дом вече близо петнайсет години. Но историята не бе вярна. Джеф Стивънс беше бащата на Ник. Освен това беше измамник и крадец, един от най-добрите в света. Макар и не толкова добър като Трейси.

Трейси остави шортите и се зае с тениската. Тъмносините цветове на отбора я накараха да си помисли за очите на Ник — пронизително сини, също като тези на баща му. Освен това имаше атлетичното тяло и тъмната коса на Джеф, както и онази неустоима комбинация на мъжественост и чар, която привличаше жените като нощни пеперуди към светеща лампа. Трейси не беше виждала Джеф от три години, откакто спаси живота му, измъквайки го от онзи бивш агент психопат на име Даниел Купър. Но често си мислеше за него. Всъщност всеки път, когато Никълъс се усмихнеше.

Последната среща с Джеф Стивънс бе безумен период от живота на Трейси — кратко, брутално завръщане към адреналина и опасностите на един свят, за който си мислеше, че е оставила завинаги зад себе си. След това беше сключила сделка с ФБР, с която си гарантира, че няма да я преследват и може да се върне към спокойната анонимност на Стиймбоут Спрингс. Чичо Джеф им беше гостувал веднъж и поддържаше връзка с пощенски картички от най-различни части на света. Освен това беше отворил сметка за попечителство над Ник, в която имаше десетки милиони долари. „Какво мога да кажа? — писа той на Трейси. — Бизнесът с антики е в разцвет. На кого да го оставя?“.

Джеф знаеше, че старият каубой Блейк Картър, който въртеше ранчото на Трейси и на практика бе отгледал Никълъс, беше далеч по-добър, по-безопасен и по-надежден баща, отколкото би могъл да се надява да бъде самият той. Подобно на Трейси, той искаше синът им да има стабилен и щастлив живот. Затова бе направил върховната саможертва и беше си отишъл. Трейси го обичаше за това повече, отколкото за всичко останало.

Понякога я тормозеше фактът, че всичко, което знаеше Ник за нея и за истинския му баща, е лъжа. „Собственият ми син изобщо не ме познава.“ Но тя намираше утеха в думите на Блейк Картър. „Той знае, че го обичаш, Трейси. В крайна сметка това е важното.“

Най-сетне огромната купчина екипировка си получи етикетите и беше сгъната. Трейси се протегна, наля си бърбън и хвърли още една цепеница в откритото огнище, което заемаше централно място в просторната дневна. Загледа как искрите полетяха високо във въздуха, като пращяха силно като изстрели. Топлата, успокояваща миризма на борова смола и дърво изпълни помещението и се смеси с аромата на канела от кухнята. Трейси въздъхна доволно.

„Обичам това място.“

Със стройната си фигура, спускащата се до раменете кестенява коса и живите интелигентни очи, които ставаха от зелени като мъх до нефритени според настроението й, Трейси открай време беше красавица. Вече не бе млада, но въпреки това въздействаше опияняващо на мъжете. Имаше нещо неуловимо, някаква предизвикателна и изкушаваща искрица в очите й, която бе неподвластна на годините. Дори в джинси, дебели меки ботуши „Ъг“, пуловер с висока яка и без грим, както беше в момента, Трейси Уитни можеше с един поглед да озари стаята. Онези като Блейк Картър, които я познаваха най-добре, виждаха в нея нещо друго — дълбока като океана тъга, прекрасна по свой собствен начин. Това бе наследството на загубата — на изгубения живот, изгубените надежди, изгубената свобода. Трейси бе преживяла всичко това. И процъфтяваше. Но тази мъка си оставаше част от нея.

Отпи от тъмното питие и се наслади на топлината, която се плъзна по гърлото в гърдите й. Всъщност не биваше да пие — беше едва четири следобед — но си го заслужаваше след цялото това проклето шиене. Пък и имаше чувството, че е вечер. Отвън здрачът вече отстъпваше на мрака, синьото като индиго небе бавно преливаше в черно. Снегът беше натрупал повече от педя, пухкав и недокоснат, подобно на глазурата на сватбена топка, надупчена единствено от тъмнозелени смърчове и борове, които протягаха клони нагоре към небето. Къщата показваше най-доброто от себе си през зимата, когато достигащите от пода до тавана прозорци разкриваха великолепните, покрити със сняг върхове на Скалистите планини. Терминът „бляскава изолация“ спокойно можеше да се припише и на това място. Това бе една от причините Трейси да избере къщата преди толкова много години.

Силно чукане на вратата прекъсна унеса й.

Трейси се усмихна.

„Дотук с изолацията.“

Ранчото може и да беше отдалечено, но Стиймбоут Спрингс си оставаше малко градче, а Трейси бе майка на един от по-буйните му тийнейджъри. Докато вървеше към вратата, тя се запита кой ли може да е посетителят.

„Възпитателят?

Директорът на училището?

Ядосаната майка на някоя мажоретка от осми клас?

Шерифът?

Господи, само да не е шерифът.“

Блейк щеше да побеснее, ако Ник е направил поредната си лудория. Миналия път беше успял да препрограмира компютрите на училищната библиотека така, че половината ученици получиха право на отстъпка от таксите. В резултат училището плати над две хиляди долара на приятелчетата му, преди главният библиотекар да се усети и да се обади на ченгетата.

Тогава шериф Рийвс прояви снизхождение към Ник. Но още една издънка и щеше да го използва за пример за другите.

Трейси си сложи най-любезната усмивка на лицето и отвори вратата.

Лъхна я леден полъх, потръпна.

На верандата стояха двама мъже. С дълги палта от кашмир, меки шапки с тесни периферии и шалове. Единият не й беше познат, но не и другият.

— Здравей, Трейси.

Агент Милтън Бък от ФБР се опита да се усмихне, но усмивката бе толкова нетипична за него, че се получи насмешлива физиономия.

— Това е мой колега, господин Грегъри Уолтън от ЦРУ. — Бък посочи по-дребния мъж до себе си, който подскачаше от крак на крак, за да се стопли. — Може ли да влезем?

 

 

Пет минути по-късно Трейси и двамата агенти седяха неловко около масата в кухнята. Трейси им беше предложила кафе. Палтата бяха свалени, размениха се любезности. Веднага стана ясно, че по-дребният мъж, онзи от ЦРУ, командва парада.

— Благодаря, че ни пуснахте да влезем, госпожице Уитни.

Агент Уолтън беше плешив, с тих глас и старателно учтив и Трейси веднага го хареса много повече от агент Бък. Двамата имаха история, която изобщо не беше добра.

— Мисис Шмид — поправи го Трейси. — И не бих оставила човек да измръзне до смърт на прага ми, господин Уолтън. Колкото и да не ми се иска да го видя — натърти тя, поглеждайки право към Милтън Бък.

— Моля. Наричайте ме Грег.

— Добре. — Трейси се усмихна. — Грег. Да пропуснем любезностите. Защо сте тук?

Уолтън отвори уста да каже нещо, но Трейси не беше приключила.

— След като помогнах за неутрализирането на Даниел Купър и арестуването на Ребека Мортимър преди три години, имам железни гаранции от страна на Бюрото, че аз и семейството ми ще бъдем оставени на мира.

— Това ми е известно — увери я Грег Уолтън. — И ще бъдете оставени на мира. Имате думата ми.

— Но въпреки това сте в кухнята ми. — Трейси повдигна високо вежди и преметна краката си.

„Бива си я, и още как“ — помисли си Грег Уолтън. Не за първи път в присъствието на много красива жена изпитваше облекчение, че е гей.

— Онова, заради което сме при вас, госпожице Уитни, няма нищо общо с онзи случай или с миналото ви. Става въпрос за националната сигурност.

Трейси го погледна озадачено.

— Не разбирам.

— Може би ако слушахте, щяхте да разберете — озъби се Милтън Бък. Трейси забеляза, че той все още беше красив, по онзи свой скотски, арогантен начин. И точно толкова лишен от чар, колкото го помнеше.

— Господин Уолтън иска да каже, че не сме дошли да ви преследваме за престъпленията ви като кражби на бижута и произведения на изкуството.

— Надявам се, защото не съм извършила такива — каза Трейси.

— Тук сме, за да изискаме да изпълните дълга си към вашата страна.

— Така ли? — Трейси присви очи. Ако питаха нея, Милтън Бък можеше да завре „изискването“ си на място, където слънцето не свети. Преди три години копелето щеше да остави Джеф да умре, разпнат на кръст от онзи маниак Купър на хълмовете над Пловдив в България. Трейси и приятелят й Жан Ризо от Интерпол бяха спасили Джеф и Даниел Купър си беше получил заслуженото. Макар че, разбира се, ФБР и най-вече агент Бък се окичи с цялата слава.

— Не изискване — поправи го Грег Уолтън и изгледа мръсно Бък. — Молба. Дойдохме, за да поискаме… да ви помолим да ни помогнете. С две думи, Трейси, нуждаем се от помощта ви.

Трейси изгледа с недоверие Уолтън. После погледна часовника си.

— В пет и половина трябва да взема сина си. На ваше разположение съм през следващия час, но след това трябва да си вървите.

Милтън Бък изглеждаше бесен. Отвори уста да каже нещо, но Грег Уолтън отново го изгледа смразяващо.

— Съгласни сме, госпожице Уитни — каза той. — А сега, нека ви кажа защо сме тук.

През следващите четирийсет минути Грег Уолтън почти не си пое дъх. Трейси го слушаше наведена над кухненската маса; кафето й стана хладко, после студено. Подобно на повечето американци, и тя бе гледала онлайн ужасната екзекуция на капитан Дейли от Група 99. Знаеше за спорния рейд в Словакия; знаеше, че въпреки всички увъртания на правителството, той явно представляваше провален опит за спасяване на американския журналист Хънтър Дрексъл.

Не знаеше обаче, че вместо да е още в ръцете на Група 99, както изрично бе обяснил президентът Хейвърс в телевизионното си обръщение към нацията, Хънтър Дрексъл всъщност беше беглец поради неизвестни причини. Не знаеше също, че някаква жена с прозвище Алтея, за която се смяташе, че е богат американски гражданин, не само е мозъкът зад Група 99 и осигурява финансирането им, но и пряко е наредила смъртта на Дейли.

— Еха — каза Трейси, след като Уолтън приключи. — Хейвърс сигурно е изкукал. Да лъже толкова безочливо? Ами ако Дрексъл изведнъж се появи някъде в стил Едуард Сноудън и даде пресконференция?

— Това би било изключително неприятно — призна Грег Уолтън. — По-неприятна обаче би била една глобална ескалация на насилие и убийства като онова, на което станахме свидетели с капитан Дейли. Отвличания, екзекуции, бомбени атентати. След като минаха границата, вече всичко е възможно. Не знаем точно колко голяма е мрежата на Група 99. Знаем обаче, че тя е огромна и продължава да расте. Особено на места, където икономическите различия се открояват най-силно. Като в Южна Америка например.

— На прага ни — замислено рече Трейси.

— Именно.

Трейси се замисли за момент върху чутото, след което се обърна към Уолтън.

— Наистина много интересно. Но аз все още не разбирам къде е моето място във всичко това.

Грег Уолтън се наведе напред.

— Онази жена, Алтея, изпрати криптирано съобщение в Лангли преди малко повече от седмица. В него тя споменава името ви, Трейси.

— Моето ли? — Трейси го погледна слисано.

Уолтън кимна.

— Какво се казва в съобщението?

— Че ни е надхитрила, също като вас. Че само вие можете да я разкриете. Че агент Бък трябва да ви посети. Съобщението й звучеше така, сякаш става дума едва ли не за игра. Състезание между вас двете.

Ако физиономията на Грег Уолтън не беше толкова сериозна, Трейси сигурно щеше да избухне в смях. „Това е някакъв майтап, нали?“.

— Имате ли представа коя може да е тази жена, Трейси? Някаква идея?

Трейси поклати глава.

— Не. Иска ми се да имах, но не. Просто нищо не разбирам…

— Чуйте това.

Грег Уолтън пусна същия запис, който бе пуснал на МИ-6 няколко дни по-рано, в който Алтея нарежда екзекутирането на Боб Дейли.

— Чували ли сте някога този глас?

— Съжалявам — каза Трейси. — Не съм. Или поне не си спомням.

— Помислете хубаво. Може да е някой от далечното ви минало. Дори от детството ви. Или от изправителния дом в Луизиана?

Трейси си позволи леко да се усмихне. Гласът от записа беше на образована, изтънчена жена. Никой от изправителния дом не говореше по начин, който дори да наподобява този.

— Тогава може би колега от банката във Филаделфия? — настойчиво продължи Уолтън. — Или някой, когото с Джеф сте познавали в Лондон?

„Имаш предвид от периода ми като крадла ли? — завърши Трейси вместо него. — Не. Не мисля.“

Да слуша как Грег Уолтън, когото не беше срещала никога досега, говори за места и хора от живота й, сякаш я познаваше отблизо, беше най-малкото смущаващо. Но Трейси запази самообладание.

— Не — каза тя. — Щях да си спомня, сигурна съм.

— Е, определено я познавате. — Милтън Бък изгуби търпение. — Няма друг начин. Така че ако не е от миналото ви, трябва да е от настоящето. Какви контакти сте имали с Група 99?

— Какво? — Трейси го изгледа намръщено.

Нямаше думи, които да изразят омразата й към Милтън Бък — онзи, който бе готов да жертва всичко или всеки, за да напредне в кариерата. Ако зависеше от Бък, щеше да остави Джеф да умре от ръцете на побъркания Даниел Купър. Трейси никога не би могла да му прости това.

— Мислете много внимателно, преди да отговорите, госпожице Уитни — предупреди я Бък. — Ако ни излъжете сега, всякакви сделки от миналото отпадат. Всичко се анулира.

— Няма какво да мисля — озъби му се Трейси. — Преди екзекутирането на Дейли бях впечатлена от техниките им. Но същото се отнася и за много други хора. Така де, няма съмнение, че са умни. Хакването на компютрите на Лангли не е детска игра.

— Не. Определено не е — горчиво промърмори Грег Уолтън.

— Надхитриха правителства, разузнавателни агенции и петролни гиганти — продължи Трейси. — Но аз никога не съм споделяла възгледите им, агент Бък. Като изключим неприязънта им към фракинг индустрията. И определено не се възхищавам на терористи или убийци.

— Значи не вярвате в преразпределянето на богатството на онзи един процент на върха? — скептично попита Милтън Бък. — В обирането на богатите, за да се помогне на бедните?

— Определено не — каза Трейси. — Огледайте се, агент Бък. — Тя посочи скъпите маслени картини на стените и шкафа с излъскани сребърни прибори в трапезарията. — Аз съм част от въпросния един процент. Но пък, съдейки по описанията ви, същото се отнася и за онази Алтея. — Тя се обърна към Грег Уолтън. — Щом е достатъчно богата, за да финансира Група 99, в техните очи тя не е ли също част от проблема?

— Около Група 99 има много неща, които засега ни изглеждат нелогични — отвърна Уолтън. — Има много несъответствия. Заедно с англичаните съставяме по-ясна картина на техните променящи се цели. Знаем обаче, че дните им на мирен протест са отминали. В момента има заложник, чийто живот е в непосредствена опасност.

— Знам — омекна Трейси. — Хънтър Дрексъл.

— И той няма да е последният. Смятаме, че Алтея може да държи ключа към цялата мрежа, Трейси. Нуждаем се от помощта ви, за да я намерим. Елате с нас в Лангли.

Трейси се опули. Ако положението не беше толкова сериозно, щеше да се разсмее.

— Искате аз да отида в Лангли? Сега?

— Не, не искаме. — Тонът на Грег Уолтън беше сериозен до смърт. — Имаме нужда да дойдете. Вие сте най-добрата ни надежда.

— Не — каза Трейси на автопилот. — Няма. Не мога. Имам син…

Тя стана и отиде до прозореца. Навън вече бе съвсем тъмно. Виждаше единствено собственото си отражение в стъклото.

„Приличам на домакиня в кухнята.

Това е нелепо. Аз съм домакиня в кухнята си.“

Обърна се към двамата агенти.

— Вижте какво… Не познавам тази жена. Това е самата истина, кълна се. Никога не сме се срещали. Ясно е, че тя знае коя съм. Но това не означава, че обратното също е вярно.

Грег Уолтън се наведе настойчиво напред.

— Дори да е така, Трейси. Дори да се окаже, че не я познавате, пак можете да ни помогнете.

— Не виждам как.

— Вие и Алтея имате много общо.

Трейси се намръщи.

— Това пък как го решихте?

— И двете сте богати и независими жени с познания в областта на компютрите, които успешно са се изплъзвали от властите на много страни. И двете играете по собствените си правила, скривате самоличността си и се издигате до върха в традиционно мъжки среди. И двете обичате да рискувате.

— Вече не — твърдо заяви Трейси. — Безразсъдните ми дни са минало. Тя е терорист, господин Уолтън.

— Грег.

— Аз съм домакиня.

— Тя ви познава — настоя Уолтън. — И най-малкото можете да ни помогнете да разберем стратегията й, начина й на действие. Ако успеем да предскажем следващия й ход и да открием слабите й места, ще имаме шанс да я спрем. Как успява да се изплъзне от мрежата? Кой й помага? Какво бихте направили вие на нейно място?

— Не знам какво бих направила. — Раздразнението на Трейси се засилваше. — Група 99 и светът на Алтея са затворена книга за мен.

— Тогава нека я отворим. — Тонът на Грег Уолтън ставаше все по-настоятелен. — Ще ви запознаем с Група 99, ще ви предоставим всичко, с което разполагаме ние и англичаните за тях. Повярвайте, Трейси, ако не бях сигурен, че можете да ни помогнете, нямаше да сме тук. Самият президент поиска да се обърнем към вас.

Трейси го погледна скептично.

— Сериозно?

— Президент Хейвърс с радост би ви се обадил лично, за да го потвърди — каза Уолтън, хващайки се за колебанието й. — Откриването на Алтея и поставянето на Група 99 на колене в момента е първостепенна задача на Белия дом и националната сигурност. Първостепенна. Мога да уредя да ви се обадят от Белия дом. Искате ли?

Трейси прокара длан през косата си.

— Съжалявам, Грег. Поласкана съм, наистина. Но ако президентът мисли, че мога да помогна, то се боя, че е бил сериозно подведен. Давам ви думата си, че ако се сетя за някаква връзка между мен и Алтея или за някаква насока, която би ви била от полза, веднага ще се обадя. Но няма да дойда в Лангли. Имам син.

— Знам — въздъхна Грег Уолтън. — Никълъс.

— Точно така. Последния път, когато го оставих, за малко да не се върна. Тогава се заклех пред него и пред себе си, че никога повече няма да се забърквам в неприятности.

— Дори за страната си?

Трейси поклати глава.

— Обичам страната си. Но повече обичам сина си. — Тя отново погледна часовника си. — А сега трябва да ме извините, господа. Време е да ида да го взема.

Милтън Бък гневно скочи на крака.

— Не си ти тази, която взема решенията, Трейси. Да не мислиш, че на някой му пука за приоритетите ти на майка на футболистче, когато отвличат и измъчват американци и американски компании губят милиарди долари от сметките си? За каква се мислиш, по дяволите?

— Достатъчно. — Грег Уолтън не повиши тон, но изражението му ясно показваше, че е бесен на колегата си. — Моите извинения, госпожице Уитни. Благодарни сме ви, че ни отделихте от времето си. — Той подаде на Трейси визитка. — Ако размислите или ако имате някаква информация или въпроси, моля да ми се обадите. По всяко време. Не ни изпращайте.

Той тръгна към вратата. Милтън Бък го последва като обидено дете.

— Съжалявам — каза Трейси, докато излизаха.

Милтън Бък изчака Грег Уолтън да се отдалечи достатъчно, след което изсъска в ухото й:

— Наистина ще съжаляваш.

 

 

В продължение на пет минути двамата мъже караха надолу по планинския път в гробно мълчание.

Накрая Грег Уолтън се обърна към Милтън Бък.

— Поправи това — каза той. Добродушният тон, с който бе говорил с Трейси, беше изчезнал. Двете изстреляни думи бяха пропити със заплаха.

— Как? — попита Бък.

— Това е твой проблем. Не ми пука как ще го направиш, но или ще доведеш Трейси Уитни в Лангли, или с кариерата ти е свършено. Ясно ли е?

Милтън Бък преглътна с усилие.

— Кристално ясно.

 

 

Ник и Трейси седяха на масата и гледаха видео на телефона на момчето.

— Това е ужасно. — Трейси така се разсмя, че й потекоха сълзи.

— Знам — ухили се Ник. — Ще го кача в интернет.

— Няма да го направиш — категорично заяви Блейк Картър. — Дай ми телефона.

— Какво? Не! — каза Ник. — Стига, Блейк. Забавно е. Бас ловя, че ще стане хит.

— Непочтено, ето какво е — каза Блейк. Без да обръща внимание на протестите на момчето, той взе телефона и изтри записа с директора на прогимназията, който се огледа в коридора, за да се увери, че е сам, след което се изпърдя оглушително.

— Мамо! — запротестира Ник.

Трейси сви рамене и изтри сълзите си.

— Съжалявам, миличък. Блейк е прав. Не бива да шпионираш хората по този начин.

— Не „хората“ — поправи я Блейк. — Възрастните. Учителите, за бога. По мое време за подобно нещо щеше да играе пръчката.

— По твое време не са имали телефони — отвърна все още ядосан Ник. — Твоята идея за забавление е да удряш топка на въже. Знаеш ли какъв ти е проблемът? Че не знаеш как да се забавляваш.

— Ник! — намеси се Трейси. — Извини се.

— Съжалявам. — Думата беше наситена със сарказъм. — Отивам си в стаята.

Секунди по-късно вратата на Ник се затръшна.

Блейк погледна Трейси.

— Защо го окуражаваш?

— О, стига. Беше смешно.

— Беше детинско.

— Защото той е дете — каза Трейси. — Не е нужно винаги да се правиш на толкова сериозен. Като Сам Орела^[1] си.

Блейк я погледна засегнат.

— Не съм му приятел, Трейси. Аз съм негов родител. — Осъзна какво беше казал и се изчерви. — Е, искам да кажа… нали разбираш… Аз…

— Ти си негов родител — сериозно каза Трейси и сложи ръка върху неговата. — Той е късметлия, че те има. И двамата сме късметлии.

Трейси обичаше Блейк Картър. Старият каубой, който вече наближаваше седемдесетте, беше чудесен в ролята на баща на Никълъс и Най-скъпият приятел, за който би могла да мечтае. Тя знаеше, че Блейк я обича. Дори й беше предложил брак веднъж, преди години. И макар че не можеше да го обича по същия начин, той беше нейното семейство.

— Има ли нещо, Трейси? — попита я Блейк. — Освен Ник?

Това бе другото. Блейк можеше да вижда направо през нея. Да се опитваш да скриеш нещо от него бе като да се опитваш да го скриеш от Бог — напразно усилие.

— Днес имах гости — каза му Трейси. — От ФБР.

Блейк Картър се вцепени като елен, усетил опасност.

— И от ЦРУ — добави Трейси. — Заедно.

— Какво искаха?

Трейси му разказа за посещението, както и за предложението на Грег Уолтън да отиде в Лангли.

— Ти какво отговори? — попита Блейк.

— Казах не, разбира се. Никога не съм срещала онази жена, сигурна съм. И всичко, което знам за контратероризма, може да се напише на гърба на пощенска марка.

— Но въпреки това онези типове са решили, че можеш да им помогнеш? — меко попита Блейк.

— Ами, да — призна Трейси. — Така е. Но грешат. Да не искаш да кажеш, че ти искаш да отида в Лангли?

— Разбира се, че не искам да ходиш — измърмори мрачно Блейк. — Но може да няма значение какво искам. Или какво ти искаш. Онези от 99… те са извън контрол. Някой трябва да се изправи срещу тях. Те са против всичко, за което се застъпва тази страна. Против всичко онова, върху което е изградена Америка.

— Ето, пак започна — язвително рече Трейси. — Сам Орела.

— Просто казвам, че те трябва да бъдат спрени. Не си ли съгласна?

— Разбира се, че съм — рязко отвърна Трейси. — И ще бъдат спрени. Само че не от мен. Аз не съм шпионин, Блейк. Нямам какво да им предложа. Дявол знае откъде е научила за мен онази Алтея и защо е споменала името ми. Но е успяла да убеди ФБР, ЦРУ и Белия дом, че имам някаква вътрешна информация, някаква магическа способност да я открия и да им свърша работата. Цялата тази история е нелепа! Чувствам се като Алиса в заешката дупка!

— Добре, Трейси. Успокой се.

— А дори да не беше нелепо, дори да можех да помогна, което не мога, не бих напуснала Ник. Никога.

— Разбирам те.

— Всъщност, не мисля, че ме разбираш. — В очите на Трейси вече имаше сълзи. Беше ядосана и разстроена, макар че не можеше да каже дали заради Блейк Картър или заради самата себе си. — Мисля, че е по-добре да си вървиш у дома, Блейк.

Старият каубой повдигна вежди.

— Добре. Щом искаш.

Преди Трейси да успее да си събере мислите, той си взе шапката и излезе. Трейси чу как пикапът му потегля, а звукът от двигателя бе последван от гневна тийнейджърска музика, която загърмя от стаята на Ник. Уморена и кисела, тя разчисти масата и си легна.

 

 

Два часа по-късно Трейси още бе будна и се взираше в тавана.

Замисли се за Блейк Картър. Защо трябваше да е толкова добър през цялото време? Толкова ужасно безкористен, почтен и праведен? Не си ли даваше сметка колко дразнещо е това?

Колко много Никълъс приличаше на баща си. Джеф щеше да се посмее здравата на записа с пръднята. Опита се да го отрече пред себе си, но имаше моменти, когато Джеф толкова й липсваше, че сякаш някой беше притиснал каменна плоча върху сърцето й.

Накрая, въпреки опитите да ги пропъди от ума си, тя се замисли за двамата си посетители. За дребния очарователен шеф от ЦРУ Грег Уолтън с неговите настойчиви молби. И за грубия, изпълнен с омраза Милтън Бък, с недотам прикритите му заплахи.

Съжалявам.

Наистина ще съжаляваш.

Трейси беше спестила тази част на Блейк. Не искаше да го безпокои. Блейк не знаеше за обира на бижута, който беше извършила само преди няколко години в Ел Ей, когато открадна изумрудите на Брукстейн под носа на конкурентката си Ребека Мортимър. От ФБР бяха сключили сделка след случая с Библейския убиец и бяха обещали на Трейси имунитет за това и за серия други престъпления. Трейси бе почесала гърба им и те на свой ред бяха обещали да почешат нейния. Но ако знаеше само едно нещо за агент Милтън Бък, то бе, че той е човек без скрупули. Изобщо нямаше да се замисли да развали сделката и да я прати в затвора, ако реши, че това ще помогне на кариерата му.

„Няма да се върна в затвора — каза си Трейси. — Никога.“

Милтън Бък не беше единственият, който криеше опасни тайни в ръкава си. Трейси отдавна беше научила, че изнудването е игра за двама играчи и отдавна беше подготвила собствения си ход. Ако Бък се опиташе да я удари покрай тази история с Група 99, тя щеше да е готова.

Накрая сънят започна да надделява. Докато потъваше в обятията му, Трейси си помисли за Алтея, за онази загадъчна, убийствена, богата жена, която беше накарала президента на Съединените щати и безбройните му подчинени да се хващат за сламки.

„Коя е тя?

Къде е?

И откъде знае името ми?

Как се е забъркала с Група 99? И дали тя ги беше превърнала от организация на мирни подмолни идеалисти в брутални терористи, кръвожадни и безмилостни като всички останали?“

Думите на Блейк Картър отново прозвучаха в главата й: „Не е важно какво искам аз, Трейси. Или какво ти искаш. Тези хора трябва да бъдат спрени“.

Изтощена, Трейси Уитни най-сетне заспа.