Сидни Шелдън, Тили Багшоу
Безразсъдно (13)

12.

По време на вечерята в индийския ресторант в хотел „Мандарин Ориентал“, който фигурираше в пътеводителя на Мишлен, Трейси научи много за Камерън Крю.

Най-напред откри, че лъчезарните му усмивки, с които я беше дарил по-рано, са рядкост. Не че не се държеше дружелюбно, мило или топло, тъкмо напротив. Но като цяло маниерите му бяха определено сериозни.

Трейси започна с очевидния въпрос.

— Какво правите в Женева?

Крю вече беше обяснил откъде знае за нея. Грег Уолтън му се обадил преди два дни и го поканил на среща. Но не беше казал на Трейси какво прави тук, в Швейцария.

— Тук съм поради същата причина, поради която и вие, предполагам — каза Камерън. — Или поради сродна причина. Смъртта на Хенри Кранстън има сериозни последици върху бизнеса ни. Има сделки, от които „Кранстън Енерджи“ се оттегля и които моята компания може да поеме. Дойдох, за да се срещна с партньорите на Хенри и да обсъдим условията.

— Прощавайте, но това малко ми прилича на лешоядство — каза Трейси. — Така де, човекът току-що беше убит. Онова, което е останало от него, още не е изстинало.

Камерън Крю сви рамене — не коравосърдечно, а прозаично.

— Това е бизнес. Двамата с Хенри не бяхме лични приятели. Макар че ако трябва да съм честен, дори да бяхме, пак бих действал бързо по полската сделка. Фракингът е много динамичен сектор. Ако не се намърдаме ние, „Ексон“ или китайците ще го направят, бъдете сигурна.

— Точно това уби Хенри Кранстън — отбеляза Трейси.

Камерън отпи от виното си.

— Може би.

— Това не ви ли изнервя?

— Не особено. Честно казано, Трейси, малко неща могат да ме изнервят.

Поръчаха, хапваха и разговаряха. Храната бе превъзходна — пилето допиаца на Трейси беше най-доброто, което бе опитвала, по-добро дори от онова, което бе яла в Делхи, но след това единственото, което си спомняше, беше разговорът.

Камерън Крю беше пленителен мъж, съвсем различен от онова, което беше очаквала. Според опита на Трейси повечето милиардери бяха надути и арогантни типове, дори филантропите. Камерън обаче беше съвсем различен — сдържан, малко сериозен и изключително учтив. Можеше да бъде топъл — усмивките му, когато се появяваха, бяха като слънчеви лъчи, проникващи през облаците. Но това, което най-много впечатли Трейси, беше спотайващата се тъга в очите му.

Не че изглеждаше разстроен. Всъщност, тъкмо обратното. Личеше си, че проявява също толкова голям интерес към разговора като Трейси, особено когато започнаха да обсъждат Група 99, ролята им в смъртта на Хенри Кранстън и явната промяна на тактиката им. Тъгата просто я имаше, беше постоянна, подобно на черна завеса в дъното на сцена. Актьорите можеха да пеят, да танцуват или да се смеят, но мракът зад тях винаги си оставаше.

При Трейси имаше същата завеса. Беше се спуснала за първи път след самоубийството на майка й. И години по-късно, когато си беше помислила, че Джеф Стивънс я е предал. С всяка загуба тя ставаше един нюанс по-тъмна. Смъртта на Ник я бе превърнала в абсолютно черна.

„Дали смъртта на сина му е спуснала неговата завеса?“.

Трейси инстинктивно усещаше общото, което я свързваше с Камерън.

Сервитьорът понечи да налее още от изстуденото „Шабле“, но Камерън учтиво постави длан върху ръката му.

— Аз ще се погрижа — каза той. — Трябва да поговорим насаме.

— Разбира се, господин Крю.

„Познават го.“ Трейси беше изненадана. Може би идваше често тук по работа? А работата на скъпите ресторанти беше да помнят клиентите, които са богати и влиятелни като Камерън Крю.

— Питахте ме какво мисля за Група 99… — каза Камерън, докато пълнеше чашата на Трейси.

— Да.

За вечерята Трейси се беше облякла в изчистена черна рокля и обувки деколте. На друга жена този тоалет сигурно щеше да изглежда скучен и сериозен, но на Трейси стоеше невероятно елегантно и подчертаваше тънките й ръце и гладката като алабастър кожа. Кестенявата й коса беше разпусната, на шията си носеше малък изумруден кръст, който сякаш блестеше в същото зелено като очите й. Камерън с изненада осъзна, че е силно привлечен от тази жена. От много време не бе изпитвал подобно нещо. От прекалено много време.

Трябваше да внимава.

— Честно казано, харесвам Група 99 — каза той. — В някои отношения те са различни от терористичните заплахи, които сме виждали преди. А в други са стари като земята.

Трейси зачака да обясни.

— Искам да кажа, че от една страна, техният модел, ако може да се нарече така, е уникален. Няма почти никаква бюрокрация. Никаква официална йерархия или лидерство. Никакви пречки за влизане в групата. Вземат една проста идея и я разпространяват по целия свят. Много бързо и много ефективно.

— И идеята е?

— Че светът е нечестен — каза Камерън. — Че система, която позволява на един процент от населението да държи повече от петдесет процента от световното богатство и ресурси, е изначално сгрешена система. Трудно е да се спори с това.

„Да — помисли си Трейси. — Трудно е.“

— Група 99 казва на хората, че те, онези деветдесет и девет процента, не трябва да стоят и да търпят това. Че хората могат да направят нещо срещу тази несправедливост. Достатъчно е само да имат компютър, малко изобретателност и да се държат заедно. Това е много силно послание. И подейства.

— И това ли е новото у тях? — попита Трейси.

Камерън кимна.

— Това и технологиите. Помислете си само. Днес покрай компютрите възможностите са безгранични. Всяко нещо, което е компютризирано, може да бъде хакнато. Всяко. Разузнавателни агенции. Системи с ядрено оръжие. Банки. Правителства. Армии. Центрове за контролиране на заболявания. Има сателити, които не само предсказват времето, но и му влияят, и които са уязвими за атака. Представете си това. — Очите му светнаха. — Да можеш да контролираш времето, да овладееш природни бедствия — например, да контролираш водните потоци. Ами ако терористите успеят да отприщят наводнения или цунами? Или да разпространят бубонна чума?

Трейси се намръщи.

— Я стига. Това е научна фантастика, нали?

— Дали? — повдигна вежди Камерън. — Питайте Грег Уолтън за програмата на ЦРУ за климатичния тероризъм. Говоря сериозно, Трейси. И ние не сме единствените, занимаващи се с това. Всички мислят за тероризъм версия 2.0. Именно Група 99 изведе напред този дневен ред, до голяма степен сама.

— Добре — каза Трейси, докато отхапваше замислено от хляба си. — Да кажем, че сте прав. Да кажем, че всичко това е възможно, поне на теория, и че Група 99 е на предната линия на тази промяна. Защо им е да се връщат към похватите на старата школа? Отвличания. Екзекуции. Взривяване на коли. Щом цялата тази потенциална мощ е в ръцете им, подобни действия не са ли ретроградни? Да не говорим за невероятно черния пиар, който си осигуриха. За една нощ се превърнаха от герои в злодеи.

— Именно! — Камерън стовари юмрук върху масата. Усмивката му се появи отново. — Точно в това е парадоксът. Група 99 са нови и различни, но в същото време изобщо не са нови. Забравете за момент тактиката, макар че е важна, и да погледнем мотивите им. Махнете Робин Худ, социалното добро, природозащитната фасада. И какво остава? Ще ви кажа какво. Завист. И гняв. И тестостерон. Млади, безсилни, отритнати мъже, жадни за битка.

— В Група 99 има жени — възрази Трейси. — Вземете например Алтея.

Камерън махна пренебрежително с ръка.

— Само тя. Единствената високопоставена жена в групата, доколкото ни е известно. И високопоставена в най-общ смисъл, тъй като те нямат централно ръководство.

— Въпреки това…

— Няма „въпреки това“ — твърдо заяви Камерън. — Все едно да посочиш Беназир Бхуто и да кажеш: „Еха, жена президент. Пакистан трябва да е страхотно място за правата на жените!“. Не се лъжете, Трейси. Група 99 е мъжка организация. Ще откриете същия феномен у всички терористични организации през последните сто години. Или може би хиляда. Помислете си. Ислямистите, ИРА, баските сепаратисти, дори Черните пантери. Всички се крият зад една или друга идеология — религиозна, националистическа, расова, няма значение. При Група 99 е икономическа. Не е важно. Във всички тези случаи те всъщност са група млади мъже на дъното на икономическата стълбица. Мъже, които се чувстват безсилни и гневни. Мъже, които не виждат бъдеще пред себе си. Може би не могат да си намерят работа. Може би не могат да преспят с жена. Борбата е тяхната кауза. Прибягват към насилие, защото то ги кара да се чувстват добре. Съвсем просто. Аз ги наричам Изгубените момчета.

Трейси го слушаше внимателно и попиваше всичко.

— Ако Група 99 бяха умни, щяха да използват преимуществата си и да се придържат към кибератаките. Но те не са умни. Или поне гласовете на умните са заглушени от Изгубените момчета. Знаете, че са започнали от Гърция, нали?

— Да — каза Трейси. Беше малко изненадана от познанията на Камерън. Но пък от друга страна, той беше сътрудник на ЦРУ, също като нея. Може би дори са чели едни и същи папки?

„Знае ли, че Хънтър Дрексъл е избягал от американските си спасители?“ — запита се Трейси. Грег Уолтън изрично беше подчертал, че това е строго секретна информация. Не биваше да приема каквото и да било. Въпреки това й се искаше да знае по-добре колко точно близки бяха Камерън Крю и ЦРУ.

— Познавам Гърция — продължи Камерън. — Имам бизнес там и участвам в редица благотворителни прояви. Случилото се с тази страна е истинска трагедия. Класически случай какво те чака, когато натиснеш хората повече от търпимото.

— Премиерът им го нарече хуманитарна криза — каза Трейси.

— И е прав. Също като Германия с репарациите след Първата световна война. Страданието на човека на улицата просто стана непоносимо. Политически започваш да виждаш възхода на такива като Калес. А под повърхността хора като Аргирос създават Група 99. Алексис Аргирос може и да е по-умен от средностатистически боец на ИДИЛ, но в крайна сметка неговият дневен ред открай време е бил също насилие.

Сервитьорът вдигна празните чинии. Трейси не беше гладна, но въпреки това си поръча десерт — млечен пудинг с ориз, който Камерън й препоръча. Звучеше отвратително, но всъщност се оказа превъзходен като амброзия. Продължиха да разговарят.

— Ами въпросът с тактиката? — каза тя. — Отвличането на Дрексъл и Дейли, убийството на Дейли, атентатът срещу Кранстън. Нали не приписвате това единствено на пълни с тестостерон момчета, жадуващи за кръв и вътрешности?

— Не единствено — съгласи се Камерън. — Дори Изгубените момчета да надделяват в Група 99 и такива като вашата Алтея да са избутани настрани, те би трябвало да пробутат вътрешно идеята за завой към насилието от старата школа.

— И защо да го правят?

— Има много аргументи, които могат да се изтъкнат — нехайно каза Камерън. — Отвличанията и убийствата са се доказали като много ефективни средства за други терористични групи, особено когато имат за цел да ангажират врага, да ескалират конфликта. Освен това са шок за вражеската система. Хората са свикнали да виждат средновековно варварство в Близкия Изток и Африка, но не и в Европа. Ироничното е, че именно поради това, че хакерството е станало толкова усъвършенствано и на практика не може да се спре, ние виждаме действията им като завръщане към методите на старата школа. Щом като разбереш, че Пентагонът може да бъде хакнат до самата си сърцевина, крачката назад към оръдията, лъковете и стрелите е съвсем малка.

Трейси се разсмя.

— Добре, нека не са лъкове и стрели. Но високотехнологичните оръжия като дроновете спокойно могат да изпаднат в немилост. И щом армиите тръгнат назад към тъмните векове, защо същото не направят и компаниите или банките? Например, връщането към размяната определено ще е от полза за Група 99. Рухването на финансовите пазари, може би дори на хартиените пари. Знам, че подобно нещо изглежда безумно, докато ние с вас седим тук и се каним да платим петзвездната си вечеря с нашите платинени кредитни карти.

— С вашата платинена кредитна карта — поправи го Трейси.

Камерън се разсмя.

— Наистина сте от старата школа, а?

— Опитвам се. — Трейси вдигна чашата си.

— Но подобно нещо би могло да се случи. Финансова анархия. Или утопия. Зависи от гледната точка. Прибягването до по-традиционни тактики на терор от страна на Група 99 определено може да бъде представено като крачка в тази посока. Това би го направило съответстващо на възгледите им.

— Кажете ми за Хънтър Дрексъл. — Трейси реши да смени темата. Намираше Камерън за завладяващ и можеше да слуша теориите му цяла нощ. Но тя беше тук, за да открие Алтея, а за това й трябваха не теории, а факти. Беше сигурна, че трябва да има връзка между Алтея и отвлечения американски журналист. Нещо, за което никой досега не беше помислил.

— Сигурен съм, че знаете за господин Дрексъл много повече от мен — предпазливо отвърна Камерън.

— Знам, че е отивал на среща с вас в Москва, когато Група 99 го е отвлякла.

— Точно така.

— Защо се съгласихте да се срещнете с него?

Камерън изглеждаше изненадан от въпроса й.

— Дрексъл работеше върху материал за фракинг индустрията. Както несъмнено вече знаете. И по-точно върху корупцията в бизнеса.

— Чувам, че имало доста корупция.

— И аз така чувам. — Камерън се усмихна. — Предполагам, че е искал да говори с мен по тази тема, макар че не съм сигурен. Беше доста загадъчен по телефона. И разбира се, в крайна сметка така и не се срещнахме.

— Обикновено не давате интервюта — каза Трейси. — Всъщност, никога не давате. Според досиетата на ЦРУ, вие сте известен с това, че избягвате медиите.

— Известен? Наистина ли? — Камерън погледна иронично Трейси и отпи от жасминовия си чай. — Какво друго за мен се говори в досиетата на Грег Уолтън?

Трейси се изчерви. Помисли си за единствения му син Маркъс, починал от левкемия, и за развода му. Беше смущаващо да знаеш подобни лични неща за човек. Вече бе казала твърде много.

— Всичко е наред — каза Камерън. — Вярно е, че съм много уединен човек. След смъртта на сина ми се оттеглих почти напълно от публичния живот. Вярно е също, че не обичам журналисти. Всички дрънкат как трябва да скъсаме със зависимостта ни от саудитския петрол, а в същото време нямат никакви скрупули да ругаят фракинг бизнеса или да очернят еднакво всички петролни и газови компании.

— Тогава защо решихте да се срещнете с Дрексъл?

— Беше ми любопитно. Хънтър Дрексъл беше различен от всички останали.

— В какъв смисъл?

Камерън се замисли за момент.

— В по-добрия, предполагам. По-добър човек и с много по-добро перо. Четохте ли статията му в „Тайм“ за ловците на нацисти?

Трейси призна, че не я е чела.

— Задължително я прочетете — каза Камерън. — Чудесна творба. Трогваща, без да е сантиментална, с изключително добро проучване. Хънтър Дрексъл определено е много, много добър в работата си. Освен това е безстрашен. Разбира се, това си има и лошите страни, както е открил в Москва. Предполагам, че има много врагове.

— Например?

— Бивши любовници. Раздразнени любители на покера. Дрексъл е натрупал доста дългове. Има сериозно пристрастяване към комара. Героите на материалите му. Горе-долу всеки издател, за когото е работил. — Камерън спокойно изброи потенциалните врагове на Дрексъл. — Той е чудесен писател, но освен това е чешит. Непредсказуем. Прочут с импулсивността си. От онези, които разчитат много на инстинкта си, без винаги да имат факти, които да го подкрепят. Когато някой реши да заведе дело за клевета, в крайна сметка издателят обира пешкира.

— Но нали казахте, че проучването за статията в „Тайм“ е било много добро? — напомни му Трейси.

— Да. Но това не се отнася за всичките му материали. Той е известен и с нечуваното си омаскаряване на публични лица. Помните ли сенатор Брейвърман?

Трейси се замисли.

— Онзи с оргиите ли?

— Да, само дето не е имало никакви оргии. Източникът на Дрексъл е бил напълно погрешен, объркал сенатора с някакъв друг мазен републиканец. Списанието, което пусна материала, вече го няма. Обяви банкрут по Глава 11 само за да изплати обезщетенията на Брейвърман. Но кариерата на сенатора така и не се възстанови. Дрексъл се измъкна от всичко това без драскотина и без абсолютно никакви угризения. Съдили са го повече пъти, отколкото всяка цигарена компания, и е изхвърлян от къде ли не.

— А Група 99? Защо им е трябвало да му посягат според вас?

— Не знам — призна Камерън. — Може би е открил нещо при проучванията си, което ги е засегнало? Иначе погледнато, не са естествени врагове.

Трейси реши да хвърли въдицата.

— Ами американското правителство? То ли е неговият враг?

Камерън се намръщи.

— Какво искате да кажете?

Грег Уолтън бе дал на Трейси изрични инструкции да не казва на никого, че Хънтър е избягал от специалната част, изпратена да го спаси. За негово съжаление, Трейси никога не си бе падала по следване на инструкции. Подобно на Хънтър Дрексъл, тя се доверяваше на инстинкта си, а той й казваше, че може да се довери на Камерън Крю.

Пое дълбоко дъх и разказа на Камерън цялата история. Как Хънтър е избягал. Как ЦРУ и МИ-6 работят заедно да го открият преди Група 99, засега неуспешно. Как президентът Хейвърс нагло излъга световните медии за случилото се през онази съдбовна нощ в Словакия.

— Да му се не види — каза Камерън, след като тя свърши. — Но защо? Защо му е било да бяга от спасителите си? Особено след случилото се с нещастния капитан Дейли.

— Не знам — каза Трейси. — Но подозирам, че отговорът е у Алтея. Има някаква връзка между нея и Дрексъл. Усещам го с цялото си същество.

Ставаше късно, но нито Камерън, нито Трейси бяха готови да сложат край на разговора. Камерън плати сметката и се преместиха в един от по-малките барове на хотела. Настаниха се на една маса със свещи в ъгъла. Трейси си поръча коняк, а Камерън — сингъл малц.

— Разкажете ми за вас, Трейси — каза Камерън. — Уолтън спомена, че им помагате да открият Алтея. Но не каза защо. Къде пасвате във всичко това?

Трейси му разказа накратко. Как Алтея е пратила кодирано съобщение до ЦРУ, след като пряко е наредила бруталното убийство на Боб Дейли, и как е споменала името й.

— Мисля, че ме познава. Със сигурност знае за мен.

— Но вие не я познавате, така ли?

— Блъскам си главата, естествено. Опитвам се да се сетя за някаква връзка. В живота ми има много посоки, в които пътищата ни може да са се срещали. Имам доста пъстро минало, така да се каже — призна Трейси.

Камерън повдигна закачливо вежди.

— Сериозно? Грег ми каза, че сте изкуствовед, но вече сте се оттеглили.

Трейси се разсмя с глас.

— Може да се каже и по този начин.

— А какъв е другият? Хайде. Любопитно ми е. Няма да кажа на никого, обещавам.

— Сложно е — рече Трейси. — Прекарах известно време в затвора, когато бях на двайсет и няколко. Но съм сигурна, че не съм срещала Алтея там.

— Защо сте били? — На Камерън му беше трудно да си представи тази красива и интелигентна жена зад решетките.

— За нещо, което не бях направила. — Трейси се усмихна сладко. — Освен това работех в банковия сектор, като компютърен специалист.

— Това вече звучи по-свързано с Алтея.

— Така е — съгласи се Трейси. — Но по онова време аз бях единствената жена в банката, ако не се броят секретарките. По-късно развих… ами, интерес към изящното изкуство — тактично каза тя. — И към много скъпите бижута.

— Към много скъпите бижута, принадлежащи на други хора? — предположи Камерън.

— Не за дълго. — Трейси се ухили. — Тогава живеех в Лондон, но пътувах много. Срещах се с интересни хора през този период от живота ми, но въпреки това не се сещам за никой като Алтея. После, след като бракът ми се разпадна, се върнах в Щатите със сина си.

Нямаше намерение да споменава Ник, но името му се появи съвсем естествено. Сякаш още беше жив. Веднага щом го спомена, през лицето на Трейси мина облак. Промяната беше така внезапна, че Камерън нямаше как да не я забележи.

— Трейси? — Без изобщо да се замисля, той се пресегна през масата и сложи ръка върху нейната. — Добре ли сте?

— Нищо ми няма — излъга Трейси. Опитваше се да не поглежда Камерън в очите. В тях имаше нещо невероятно силно, което я караше да се паникьосва. И в миг осъзна какво е то.

„Напомня ми за Джеф.“

— Изобщо не сте добре — меко рече Камерън. — Моля ви, кажете ми какво не е наред.

За своя собствена изненада, Трейси вдигна очи и се чу да казва:

— Синът ми почина.

Не беше сигурна дали досега изобщо беше изговаряла на глас тези думи. Даде си сметка, че ги е държала в себе си, сякаш това може да ги направи по-малко реални. Разбира се, не беше се получило. Да го каже пред Камерън Крю, един почти напълно непознат, й донесе огромно облекчение.

— Ужасно съжалявам. — Камерън стисна ръката й. — Как се казваше?

— Никълъс. Загина при автомобилна катастрофа.

— Кога?

— Преди шест седмици.

Камерън не успя да скрие изненадата си.

— Преди шест седмици? Боже мой, Трейси, това е ужасно. Току-що?

Трейси го погледна неразбиращо. Току-що? Имаше чувството, че е станало преди цял един живот.

„Трябва да престана да го наричам инцидент. Беше убийство. Алтея, която и да е тя, уби сина ми.“

Лицето й стана твърдо.

— Не би трябвало да сте тук. Да работите… — каза Камерън. — Трябва да си дадете известно време. Шест седмици са нищо. Като мигване на око. Невъзможно е да сте проумели какво се е случило, още по-малко да сте преодолели мъката.

— Ако не работех, щях да умра — просто рече Трейси.

Камерън кимна. Разбираше това по-добре от всеки друг. Беше грешка. Но я разбираше. Необходимостта да си отвлечеш вниманието. Да намериш цел, каквато и да било цел, отвъд болката.

— Аз също изгубих сина си — каза той. — Маркъс. Беше на четиринайсет.

— Знам — сковано рече Трейси. — На същата възраст като Ник. Бил е болен от левкемия. Фондацията ви прави щедри дарения за проучвания, свързани с рака и лечението чрез стволови клетки.

„Тя цитира от досието ми“ — осъзна Камерън. Горката. Сякаш се намираше в транс. Самият той беше минал през това състояние в онези ранни, мрачни месеци след смъртта на Маркъс.

— Точно така — спокойно рече той. — Маркъс боледува дълго. Беше тежко, но означаваше също, че двамата с майка му имахме време. Да се подготвим. Сега съм много благодарен за това. Не съм сигурен, че бих се справил, ако го бях изгубил внезапно. Както вие вашето момче.

— Как се справихте? — чу се да пита Трейси. Камерън изглеждаше толкова спокоен, така овладян. Не като нея. Имаше ли някакъв трик, някакъв път, който е пропуснала?

Камерън бързо я разочарова.

— Много лошо — отвърна той. — Двамата с Шарлот се опитахме да останем заедно след това. Но мъката ни беше толкова различна. Тя имаше нужда да говори. А аз да работя.

„Също като мен.“

— И знам, че звучи глупаво, но само като погледнех лицето й, всеки път се сещах за Маркъс — добави Камерън. — Не можех да го понеса.

Трейси си помисли за Джеф. Как Ник беше негов двойник във всяко едно отношение. Как мисълта да види отново Джеф и да говори с него за Ник я бе изпълнила с такава неописуема паника, с такъв ужас, че беше избягала както от него, така и от стария си живот в Колорадо, затръшвайки вратата с такава сила, че трясъкът несъмнено отекваше и до днес в планините.

— Грег Уолтън смята, че Алтея може да е замесена в смъртта на Ник — сподели тя с Камерън. Беше шантаво как думите продължаваха да се изсипват от устата й, сякаш тялото й повръщаше някаква болест. — Затова съм тук. Затова се съгласих да се включа. Той мисли, че тя може да е извършила саботаж върху колата, в която пътуваше синът ми. Може дори да е сменила лекарствата му по-късно в болницата, докато докторите се опитваха да спасят живота му.

— Господи боже — ахна Камерън. — Защо?

— За да ме принуди да действам… Да се опитам да я открия… Или просто да ме нарани. Не зная, защото не знам коя е тя. Но ще науча — мрачно рече Трейси. — Накрая ще науча всичко.

„Знанието няма да те направи по-щастлива — помисли си Камерън. — Няма да го върне. И няма да ти донесе завършек, защото такова нещо не съществува.“

— Да бъда майка на Ник ме правеше друг човек. По-добър човек. А сега него го няма и тази част от мен също изчезна — каза глухо Трейси. — Мекотата. Вниманието, сдържането, даването на добър пример. Вече няма кого да защитавам.

— Освен себе си — напомни й Камерън.

— Точно там е работата — отвърна Трейси. — Не съм сигурна дали имам своя същност, или поне такава, за която да ми пука. Звучи ужасно, но всъщност е изумително освобождаващо. Нямам никакви предели, никакви ограничения. Чувствам се безразсъдна. — Най-неочаквано и неуместно тя започна да се смее. — Сигурно изглеждам като побъркана!

— Не и на мен.

Смехът на Трейси секна така внезапно, както беше започнал. Когато заговори отново, беше ужасно сериозна.

— Била е тук, в Женева. Алтея. Знам, че е била. Изпуснах я този път, но приближавам.

— Е, ако мога да помогна по някакъв начин, бих се радвал да го направя — каза Камерън. Той пусна с неохота ръката й и извади визитка от джоба си. Написа на гърба личния си номер и я даде на Трейси. — Обаждайте се по всяко време, Трейси. За каквото и да било.

Трейси взе визитката.

— Ще го направя — с благодарност рече тя. — И благодаря за вечерята.

— Удоволствието беше изцяло мое. — Камерън стана. — По-добре да вървя. Утре рано имам срещи.

Трейси го гледаше как се отдалечава. Още не можеше да повярва съвсем, че е прекарала цялата вечер в такъв приятен разговор с човек, когото почти не познаваше. Но може би именно защото не познаваше Камерън Крю, бе в състояние да говори с него. Да разкрие истинските си чувства, истинската си болка. „Като двама ветерани от Виетнам сме. Непознати, но и в известен смисъл роднини, свързани от загубата на децата ни.“

Завесата на загубата се беше спуснала над живота и на двамата и им бе дала нещо като емоционално улеснение. Като копче за бързо превъртане напред в отношенията им. „Но бързо превъртане към какво?“.

Още усещаше топлината на дланта на Камерън върху своята. Гузно разпозна отдавна забравените признаци на възбуда в тялото си. Едва доловими черти от една част от нея, която някой някога беше имал.

„Животът продължава. Нали така казват хората?“. Трейси не беше съгласна. Струваше й се, че нейният живот няма защо да продължава, не и без скъпия й Никълъс. Това, което правеше сега, не беше живеене. А съществуване. Проста механична работа. Вдишване, издишване. Ядене, спане. Ден, нощ. Всичко друго би било предателство.

Тази нощ се усещаше като нещо друго. Разговорът с Камерън Крю, вглеждането в тъжните му, напрегнати очи. Беше й харесало.

„Това не трябва да се случва отново.“

 

 

В женевския си апартамент (Камерън Крю имаше апартаменти във всеки град, в който правеше бизнес) Камерън лежеше буден, загледан в тавана.

„Това не трябва да се случва отново.“

Беше си позволил да бъде прекалено открит с Трейси Уитни. Прекалено непредпазлив. Камерън от опит знаеше колко е опасно да разкриеш сърцето си. Какви ужасни последици би могло да има подобно нещо.

И въпреки това усещаше силна връзка с тази жена. Беше усетил съчувствие. И сродна душа. Както и нещо друго. Нещо много по-опасно.

Желание.

Камерън желаеше Трейси.

Осъзнаването го изпълни с вълнение. И със страх. Затвори очи, превключи на желязната си дисциплина и си заповяда да заспи.