Сидни Шелдън, Тили Багшоу
Безразсъдно (28)

27.

Лаго Маджоре беше като сън, като оживяла пощенска картичка. Трейси беше отседнала в малък пансион само на няколко минути път до брега. Всяка сутрин, след възхитителна закуска от пресни малини, местно кисело мляко и сладък хляб, който беше специалитет на заведението, тя слизаше до езерото да плува. Най-често беше сама и кристалните сини води бяха изцяло нейни. Чувстваше се като кралица, без никаква връзка с реалността в тези великолепни моменти.

Обърната по гръб, загледана в безоблачното синьо небе и Монте Роса, издигащ се над нея като някакъв доброжелателен гигант, Трейси си представяше, че е съвсем друг човек. Принцеса, носеща се в някакво приказно кралство. Или неспокойна душа, току-що пристигнала в рая.

Дали и Ники беше на някакво място като това? Надяваше се да е така. Тук се чувстваше близо до него, изпитваше мир и покой. Което беше странно, като се има предвид причината, поради която беше дошла.

От стар приятел бе научила, че Хънтър Дрексъл се е появил в Северна Италия. Антонио Сперото беше крадец джентълмен от Милано, специалист в кражбата на църковни майстори. Той също беше закоравял комарджия.

— Твоят човек се появи на игра на покер у Рока Боромео — каза Антонио на Трейси. — Или поне предполагам, че е твоят човек. Подвизава се под името Лестър Трент, за когото никой не е чувал.

— Ти беше ли на играта? — попита Трейси.

— Не лично. Мой приятел беше. Господин Трент се постарал един от двамата Анджело да олекне с повече от двеста хиляди евро. Причинил доста голяма суматоха, можеш да си сигурна.

— А този твой приятел разговарял ли е с него? — попита Трейси. — Какво друго е научил?

Антонио Сперото се изкиска.

— Скъпа, тези неща не са като библиофилските клубове. Става въпрос за сериозен покер. На подобни игри не се водят празни приказки. Макар че по някое време една от дъщерите на Боромео влязла в стаята, с което разсеяла някои от мъжете.

— Но не и приятеля ти, а? — подразни го Трейси. Антонио беше толкова гей, че в сравнение с него Либераче приличаше на мачо. Повечето му приятели бяха от същото тесто.

— Скъпа, Джовани може да оценява красотата във всичките й форми — нацупи се Антонио. — Но не. Подозирам, че е бил по-разсеян от фреските. Знаеш ли, че фреските на Боромео са най-старите примери на нерелигиозни готически ломбардски творби, които все още съществуват? Били са създадени през 1342 г., а цветовете им блестят така, сякаш са ги положили вчера!

Трейси не знаеше. По-интересен й беше Лестър Трент.

— Трент оценил младата дама — каза Антонио. — Макар че се носят слухове, че по принцип предпочитал компанията на момичета, намиращи се доста надолу в социалната стълбица. Падал си по професионалистки.

— Проститутки?

— Така се говори — каза Антонио. — Твърди се, че там, където е отседнал, момичетата се редели на опашка.

Трейси си помисли за Сали Фейърс, за любовта и верността й към Хънтър. Сали беше отишла в Белгия, за да се опита да му помогне, и беше застреляна заради това. А ето че сега той беше тук и чукаше наляво и надясно, преди Сали да е изстинала. Несъмнено, докато планира следващото убийство от името на Група 99.

„Копеле.“

— Къде е отседнал? — попита тя.

— В една зашеметяваща средновековна вила на име Микеле, на друг частен остров. Собственост е на местна аристократска фамилия, Висконти. Сигурно я е наел.

— Висконти — промърмори Трейси. — Май съм чувала за тях.

Антонио сви рамене.

— Богати са. Не колкото Боромео, но и не им се налага да се трепят, за да свързват двата края. Притежават прочута колекция от бижута с диаманти, една от най-големите в Италия.

— Заради това трябва да е — ухили се Трейси.

Антонио Сперото я погледна тревожно.

— Трейси, нали няма да направиш някоя глупост?

— Аз? Никога.

— Този Дрексъл ми намирисва на голяма неприятност.

— Такъв е — сериозно рече Трейси. — Но той знае неща, Антонио. Неща, които трябва да науча.

— За бога, внимавай.

— Ще внимавам. — Трейси го прегърна. — Обещавам.

Следващата стъпка бе да измисли как да се добере до вила Микеле, без да предупреди Хънтър или някой друг за присъствието си. Засега не бе виждала никакви признаци от МИ-6, ЦРУ или Група 99, но знаеше със сигурност, че всички те са вложили значителни ресурси, за да разберат онова, което тя вече знаеше. Беше само въпрос на време да се появят при езерата. Трейси трябваше да приключи преди това да е станало и преди Дрексъл да поеме отново нанякъде.

За съжаление, достъпът до вилата на Висконти се оказа по-труден, отколкото беше очаквала. Отчасти защото самата къща представляваше истинска крепост от петнайсети век, с дебели метър и половина непреодолими стени, които да държат настрана мародерите от онази епоха. И отчасти защото се намираше на малък остров или по-скоро на парче скала в самия южен край на езерото. Това означаваше, че е достатъчно близо до брега и всеки, който се опиташе да приближи с лодка, щеше да бъде забелязан както от големите петзвездни хотели в града, така и от множеството частни къщи по брега на езерото. На всичкото отгоре местният полицейски участък се намираше почти срещу имота, сякаш предизвикваше някой да опита да проникне в него.

Въпреки всички тези препятствия, двайсет и четири часа по-късно Трейси вече имаше план.

Но преди да направи последната стъпка, трябваше да свърши още нещо.

 

 

След като се върна в пансиона, Трейси се обади на личния номер на Камерън от новия си италиански телефон. Обаждането се прехвърли директно на гласова поща.

„Странно. Сигурно пътува.“

Затвори.

Беше му звъннала, за да се сбогува. И да се извини. И да му каже, че го обича. Но не можеше да каже нито едно от тези неща на телефонен секретар.

„Може би така е най-добре.“

Тъкмо се канеше да изключи телефона, когато той иззвъня.

— Трейси? — Гласът на Камерън трепереше от тревога. — Ти ли си?

Трейси се поколеба. Вече съжаляваше, че го беше потърсила, но бе късно.

— Да. Аз съм.

— Слава богу. Направо не съм на себе си. Поне едната от вас е добре.

— Едната от нас ли?

— Шарлот изчезна — изтърси Камерън. — Бившата ми жена. Полицията е тук и… както и да е, няма значение. Къде си?

Трейси си пое дълбоко дъх.

— Няма значение. В безопасност съм.

— Изобщо не си в безопасност. И има значение.

Звучеше отчаяно, а Трейси се почувства ужасно.

— Обадих се да се сбогувам — изтърси тя. — И да ти благодаря. И да ти пожелая щастие.

— Спри. — Тонът на Камерън изведнъж стана строг. — Трейси, чуй ме. Можем да говорим за „нас“ по-късно. Но точно сега съм сигурен, че си в сериозна опасност. — Открила си Дрексъл, нали?

Трейси не отговори.

— Ако си го открила, това е защото той иска да бъде открит, повярвай ми. Това е капан, Трейси.

— Не мисля — тихо рече тя. — Трябва да затварям.

— За бога, Трейси, събуди се! — отчаяно каза Камерън. — Капан е! Хънтър е искал да го откриеш.

— И защо?

— Защото знае, че ще се изправиш сама срещу него. И когато го направиш, ще те убие. — Гласът на Камерън отново омекна. — Моля те, скъпа. Кажи ми къде си. Кажи ми къде е Дрексъл. Няма да кажа нито на Уолтън, нито на Бък, кълна се. Лично ще ти помогна. Само не го прави сама.

Очите на Трейси се напълниха със сълзи. Тя погледна часовника си. След още шест минути щеше да е в състояние да проследи обаждането.

— Сбогом, Камерън. И късмет.

Затвори, махна батерията и захвърли телефона в запалената камина.

 

 

— Закъсня.

Франк Дориън изгледа намръщено Джеф Стивънс. Бяха се разбрали да се срещнат в дванайсет в кафе „Италия“ на Пиаца Гранде в Локарно. Сега беше дванайсет и три минути.

— Едва ли. — Джеф погледна часовника си „Патек Филип“ и седна. С ленени панталони, широка риза с къси ръкави и панамска шапка той се чувстваше чудесно в топлото време. За разлика от генерала, който беше с дебела риза, тежко вълнено сако, обувки с дебели подметки и плътни чорапи.

„Изглежда толкова типично по английски, че спокойно могат да го изложат в Британския музей“ — помисли си Джеф.

— Как така „едва ли“. Закъсняването си е закъсняване — озъби се Франк. — Даваш ли си сметка, че вината е изцяло твоя, че се намираме в това положение? Времето изтича, Джеф.

— Знам. Съжалявам.

— Съжаляването няма да спаси Трейси. Или някой от другите хора, които Дрексъл и мутрите му от Група 99 възнамеряват да убият.

— Господи, Франк, схванах, ясно? — Гласът на Джеф се пречупи. — Аз издъних нещата. Помислих си, че двамата с Трейси…

Остави изречението недовършено.

Франк Дориън отпи от чая си и се намръщи. Беше хладък и отвратителен, като всяка чаша чай, която бе пил от пристигането си в Италия. Непотвърдените сведения на британски агенти, че Алексис Аргирос е бил забелязан при италианските езера, бяха достатъчни за Джеймс Макинтош да прати Франк тук.

Ако Аполон наистина беше в Северна Италия, по всяка вероятност и Дрексъл също бе тук. Макар че гъркът, който беше начело на Група 99, сам по себе си беше мишена.

Ироничното бе, че именно Франк Дориън бе настоял Джеф Стивънс също да дойде.

— Категорично не. — Джейми Макинтош още беше бесен от неблагоразумното решение на Джеф да изчезне с Трейси. — Господин Стивънс показа съвсем ясно на чия страна. И тази страна не е нашата.

— Не ми пука на чия страна е — изтърси Франк. — Пак си остава най-добрият ни шанс да открием Трейси Уитни. А ще най-добрият ни шанс да се доберем до Дрексъл.

Накрая, макар и с неохота, Макинтош се съгласи. Американците напълно бяха изгубили контрол над Трейси Уитни. С Джеф Стивънс в екипа, наред с новите сведения за Аргирос, МИ-6 отново водеха.

„Само да знаехме къде се крие“ — горчиво си помисли Франк Дориън.

— Аргирос се е скатал, поне засега — каза той на Джеф. — Така че основният ни приоритет е да открием Трейси.

— Съгласен — рече Джеф. — Откъде предлагаш да започнем?

Имаше моменти, в които на генерал-майор Франк Дориън му идеше с най-голямо удоволствие да удуши Джеф Стивънс.

— Аз ли откъде предлагам…? Ти си онзи, който би трябвало да я надхитри, забрави ли? Макар че след малкия й номер с влака бих казал, че тази теория е доста съмнителна.

Джеф заби нещастно поглед в обувките си.

— Мисли, човече. Дрексъл е някъде тук. Трейси го търси. Мисли си, че е единствената, която знае, че той е тук, но греши. Аргирос е плътно зад нея.

— Или пред нея — каза Джеф. — Може пък Аргирос вече да е открил Хънтър.

— Може. И може да го е убил. Или може изобщо да не е имал намерение да го убива. Може да е дошъл, за да се срещне с Хънтър като с другар. С приятел. И съзаклятник. Може да планират заедно следващия Ньой.

Джеф потръпна.

— Да се надяваме, че не е така.

— Но Трейси не го знае — продължи Франк. — Мисли си, че е сама.

— Да.

— И какъв е планът ти? Какъв ще бъде следващият й ход?

Джеф затвори очи и се помоли за вдъхновение. За негово изумление, както и за огромното изумление на Франк Дориън, то го споходи.

Той рязко се надигна.

— Имам идея.

 

 

Трейси изгаси двигателя на катера, докато приближаваше до външната стена на вила Микеле.

Беше си сложила обувки с много високи токчета, мрежести чорапи и плътно полепваща по тялото й рокля от черна ликра, която не оставяше почти нищо за въображението. Гърдите й, които по принцип не бяха най-големият й плюс, тази вечер изглеждаха огромни благодарение на сутиена с щедри подплънки. Тъй като подобен костюм не позволяваше лесно да скрие оръжие, Трейси носеше малка чантичка, евтина имитация на „Шанел“ от лъскава пластмаса.

Беше й студено и неудобно и се чувстваше нелепо. Но премяната свърши работа. Старецът на пристана, който й зае лодката, дори не я погледна втори път, нито поиска някакъв документ за самоличност. Всички момичета, които отиваха до вилата като гости на господин Трент, плащаха на връщане в брой. Проститутките бяха добри клиенти — редовни и надеждни, и лодките рядко им бяха нужни за повече от няколко часа.

Трейси се вписваше точно в описанието.

Старецът й бе обяснил, че като стигне на острова на Висконти, трябва да завърже лодката, като прокара тежко въже през голяма желязна халка, забита в стената на частното пристанище. Халката приличаше на нещо, изкарано от средновековна тъмница — ръждива, скърцаща, огромна. Когато най-сетне завърза лодката, ръцете й бяха премръзнали и ожулени, а дланите — изцапани с мръсотия и ръжда.

„Една истинска курва би имала влажни кърпички в чантата си — помисли си Трейси. — А аз имам само пистолет, нов мобилен телефон, записващо устройство и жица.“

Скочи от лодката на тънката ивица в подножието на стената и направи опит да се избърше в тревата. От дясната й страна имаше стръмни стъпала, водещи към дървена врата, която на свой ред водеше към градините и самата вила. Охранителна камера точно над главата й се взираше сляпо в мрака към езерото. Трейси се промъкна под нея до стълбите и започна да се изкачва.

Беше се приготвила да се справи с ключалката, но дървената врата се оказа отворена. Гласът на Камерън Крю зазвуча в ушите й. Той иска да го намериш. Това е капан!

Може и да беше вярно.

В такъв случай Хънтър Дрексъл би трябвало да внимава какво си пожелава.

Сърцето й биеше бясно, докато прекосяваше грижливо поддържаната италианска градина. Очакваше всеки момент да завие аларма, да попадне в лъча на прожектор или охранителите да се втурнат към нея, събудени от пиянската си дрямка. Хрущенето на чакъла под краката й звучеше оглушително, докато вървеше под сенките на тополите. Според проучването, което беше направила, във вилата нямаше кучета, но Трейси въпреки това очакваше всеки момент да чуе тежкото дишане на лигавещи се добермани, готови да я разкъсат на парчета. Беше прекарала половината си живот в проникване с взлом в скъпи домове, но притокът на адреналин при подобни начинания никога не намаляваше.

За последен път бе влязла с взлом в къщата на Франк Дориън. За миг си спомни какво ликуване бе изпитала онази нощ, когато откри харддиска от компютъра на принц Ахилеас и първите образи на Алтея/ Кейт. Снимките бяха доказали, че генералът е излъгал за отношенията между капитан Боб Дейли и мъртвия принц, както и за някои други неща. Освен това бяха единствените известни снимки на Кейт. Жената, която бе убила Ник и твърдеше, че познава Трейси, но която и досега си оставаше толкова голяма загадка, колкото и в самото начало.

С известен късмет след няколко минути тази мистерия щеше да бъде разгадана. Трейси щеше да разговаря с Хънтър лице в лице и най-сетне щеше да научи истината. Цялата истина.

Най-сетне приближи къщата. Приклекнала ниско под прозорците на партера, тя се долепи до стената и одраска лошо краката си в розовите храсти, полепнали по вилата като бодливи раковини по корпуса на кораб. Вътре светеше. Трейси се заслуша. Чуваше класическа музика — соната, идваща някъде отвътре — но не и гласове. Цялото място изглеждаше зловещо притихнало. Спокойно, но не по добър начин. Долавяше се слаба миризма на готвена храна, чесън, аншоа и лимон. Трейси видя, че френските врати на салона са широко отворени към градината, вероятно да пропускат хладния вечерен въздух.

Приближи предпазливо с изваден пистолет, готова за битка. Не искаше да убива Хънтър, но трябваше да го надвие. Надяваше се, че доброволно ще се съгласи да говори. В края на краищата, в другия си живот той бе журналист. Разказвач на истории. А също и суетен егоист. Подобни хора винаги обичат да говорят. Но Трейси нямаше намерение да рискува.

За последен път пое дълбоко въздух и се втурна вътре.