Сидни Шелдън, Тили Багшоу
Безразсъдно (5)

4.

— Как така „избягал“?

Президентът Джим Хейвърс отдръпна невярващо слушалката от ухото си.

— Избягал, сър — повтори генерал Теди Макнами. — Дрексъл отказал да се качи в хеликоптера.

Последва дълго мълчание.

— Мамка му — каза президентът.

 

 

— Как така „избягал“?

Британският премиер разтърка уморено очи.

— Не знам по какъв друг начин да го кажа, Джулия — рязко каза президентът на Съединените щати. — Отказал да се качи в хеликоптера. Избягал в шибаната гора. Преебани сме.

„Тоест, ти си преебан, Джим“ — помисли си Джулия Кабът.

Мислите й препускаха, докато се опитваше да измисли как да се възползва най-добре от ситуацията.

— Вече разговарях със словашкия президент, вдигна олелия до небето — продължи да дрънка президентът Хейвърс. — Генералният секретар на ООН иска спешно да изляза с изявление по темата.

— Какво му каза?

— Още нищо.

— Какво ще му кажеш?

— Че Дрексъл не е бил там. Че са го преместили. Но че нашите момчета успешно са затрили група терористи.

— Добре — каза Джулия Кабът.

— Мога ли да разчитам на подкрепата ти?

— Разбира се, Джим. Винаги.

Президентът Хейвърс въздъхна.

— Благодаря, Джулия. Трябва да проведем обща среща на разузнаването. Да решим какво да правим оттук нататък.

— Съгласна.

— Колко скоро могат да дойдат хората ти във Вашингтон?

— Смятам, че предвид обстоятелствата, Джим, по-добре е твоите хора да дойдат в Лондон. Не мислиш ли?

Джулия Кабът се усмихна. Приятно бе поне веднъж да има преимущество пред американците. Точно сега тя бе единственият приятел на Джим Хейвърс на този свят и той го знаеше. Трябваше да изиграе картите си по най-добрия възможен начин.

— Ще видя какво мога да направя — сърдито измърмори Джим Хейвърс.

— Чудесно. — Джулия Кабът затвори.

 

 

Седмица по-късно четирима мъже седяха около маса в Уайтхол и се поглеждаха предпазливо един друг.

— Радвам се, че дойдохте, господа. — Джейми Макинтош нави ръкавите на ризата си и се наведе напред, като се усмихваше дружелюбно на американските си колеги. — Несъмнено сте имали трудна седмица.

— Меко казано. — Грег Уолтън от ЦРУ изглеждаше уморен до смърт. Негодуваше, че са го привикали в Лондон, особено по време, когато любимото му Управление беше разкъсвано на парчета от Конгреса у дома. Но поне се опита да бъде любезен. За разлика от колегата си от ФБР, Милтън Бък.

— Надявам се, че имате да добавите нещо важно към тази операция — изръмжа Бък към Джейми Макинтош. — Защото ако трябва да съм честен, нямаме време да ви водим за ръчичка.

Франк Дориън, който седеше до Джейми Макинтош, се наежи.

— И още как — язвително каза той. — След забърканата от вас каша, която трябваше да е съвсем проста спасителна операция, основана на наши абсолютно точни сведения, сигурно искате да посветите колкото се може повече време на обучение на хората си. Ясно е, че имат нужда.

Милтън Бък го изгледа така, сякаш всеки момент щеше да го фрасне в зъбите.

— Добре, достатъчно. — Джейми Макинтош погледна унищожително Франк Дориън. — Сега не е време да се бием в гърдите. Да оставим това на политиците. Тук сме, за да съчетаем ресурсите си и да споделим информация за Група 99 и ще правим точно това. Какво ще кажете аз да започна?

Грег Уолтън се облегна назад в стола си.

— Чудесно. С какво разполагате?

— Като начало, знаем името на убиеца на капитан Дейли.

Уолтън и Бък се спогледаха изумени.

— Сериозно?

Франк Дориън плъзна една папка по масата.

В горния ляв ъгъл имаше снимка на красив тъмнокож мъж с яка челюст, дълъг орлов нос и притворени, недоверчиви очи. Излъчваше някакво бдително високомерие, като у хищна птица.

— Алексис Аргирос — обяви Джейми Макинтош. — С прякор Аполон. Един от основателите на Група 99 и определено неприятен тип. Израснал в приемно семейство в Атина. Вероятно малтретиран като малък. Отпаднал от гимназията, но блестящо владеещ компютрите и обсебен от игри с насилие от началото на тийнейджърските си години. Мрази жените. Садист. Самовлюбен. Всичко това е от докладите на социалния работник, който е отговарял за него.

— Криминално досие? — попита Грег Уолтън.

— И още как. Дребни кражби, вандализъм, палеж. Две години в затвор за малолетни за изнасилване. И заподозрян в ужасен случай за жестоко отношение към животни, при който котка била изгорена жива с малките й.

— За изнасилване само две години ли давате? — учуди се Грег Уолтън.

— Гърците не могат да си позволят разходите за затворите си — прозаично обясни Джейми Макинтош. — Особено след наложения режим на икономии. Както и да е, според нас Аргирос е човекът, дръпнал спусъка във видеото с екзекуцията на Дейли. Той е командвал лагера, който нападнахте, и е изгряваща звезда в Група 99. От месеци се опитва да насочи организацията към по-насилствени методи и е в конфликт с умерените членове на групата. Аргирос се обръща към недоволните младежи по същия начин, по който джихадистите привличат западни момчета след войната в Сирия. Предлага им цел и чувство за принадлежност, като поднася всичко това в красивата опаковка за социална справедливост…

— И после убива хора — прекъсна го Грег Уолтън.

— Именно. Опасяваме се, че смъртта на капитан Дейли може да бележи началото на нова ера за глобалния терор. Много жалко, че не убихте Аргирос, когато имахте този шанс.

— Защо сте сигурни, че не сме? — попита Грег Уолтън.

Този път отговори Франк Дориън.

— Защото прихванахме интернет трафик между Аполон и неизвестна връзка в Съединените щати. Алексис Аргирос е жив и здрав и в момента издирва Дрексъл, също като нас. Не се заблуждавайте. Група 99 иска Хънтър Дрексъл мъртъв.

— И откъде знаете всичко това? — кисело попита Милтън Бък. Як, красив мъж на средна възраст с черна коса и лице, което би трябвало да е симпатично, Бък успешно скриваше чара си под плътния воал на арогантността.

— Нашите методи не ви влизат в работата — рязко отвърна Франк Дориън. — Събрали сме се да споделим оперативна информация, а не да ви казваме как сме се сдобили с нея. А сега, с какво разполагате вие?

Милтън Бък погледна Грег Уолтън, който кимна. Бък извади старомоден диктофон и го сложи на масата.

— Докато сте сваляли маската на маймуната — презрително каза човекът от ФБР, — ние се съсредоточихме върху дресьора.

Джейми Макинтош въздъхна. Започваше да намира позирането на Милтън Бък за особено дразнещо.

— Вашият Аполон може и да е дръпнал спусъка — продължи Бък, — но е изпълнявал нареждания отгоре.

Той натисна копчето за възпроизвеждане. В помещението зазвуча женски глас. С американски акцент, възпитан, мек и тих. Качеството на звука беше отлично, сякаш жената седеше с тях.

— Всичко готово ли е?

— Да — отговори мъжки глас. — Всичко е изпълнено според инструкциите.

— И ще го видя на живо, така ли?

— Точно така. Ще бъдеш тук, с нас. Не се безпокой.

— Добре. — Можеха буквално да чуят усмивката на жената. — Накарай го първо да произнесе речта си.

— Разбира се. Както се разбрахме.

— И точно в девет вечерта нюйоркско време ще го застреляш в главата.

— Да, Алтея.

Милтън Бък спря записа и се усмихна самодоволно.

— Това, господа, беше одобряването на екзекуцията на капитан Дейли. Жената от записа, известна с прякора Алтея, е истинският мозък зад Група 99. По следите й сме от осемнайсет месеца.

— Вече знаехме за Алтея — пренебрежително каза Джейми Макинтош, което видимо подразни човека от ФБР.

— Но не сте знаели, че тя пряко е наредила убийството на Дейли, нали? — контрира Грег Уолтън.

— Не — призна Джейми. — Какво друго знаете за нея? Самоличност?

— Засега не — малко смутено призна Грег Уолтън.

— Следите я от осемнайсет месеца и още не знаете коя е, така ли? — невярващо попита Франк Дориън. — Тогава какво знаете?

— Знаем, че насочва средства към Група 99 през сложна мрежа офшорни сметки, която подробно сме проследили — рязко каза Милтън Бък.

— Разполагаме с някои непотвърдени описания на външността й — добави по-спокойно Грег Уолтън. — Според свидетели от различни банки и хотели, които смятаме, че е използвала, тя е висока, с привлекателна външност и тъмнокоса.

— Е, това стеснява кръга на заподозрените — саркастично промърмори Франк Дориън.

Милтън Бък изглеждаше така, сякаш всеки момент ще се възпламени.

— Знаем, че тя е организирала атаката срещу ЦРУ и блокирането на борсовите сървъри на Уолстрийт преди две години — озъби се той. — Знаем, че лично е уредила отвличането и убийството на един от вашите хора, генерал Дориън. С две думи бих казал, че знаем много повече от вас.

— Откога разполагате с този запис? — попита Джейми Макинтош.

Грег Уолтън изгледа предупредително Милтън Бък, но беше твърде късно.

— От три седмици — самодоволно каза Бък. — Пуснах записа на президента в деня след убийството на Дейли.

Един мускул на челюстта на Джейми потрепна.

— Три седмици. И никой не е помислил да сподели тази информация с нас по-скоро?

— Споделяме я сега — каза Грег Уолтън.

Франк Дориън стовари юмрук върху масата, а чашите подскочиха.

— Не е достатъчно добре, по дяволите! — изрева той. — Дейли беше един от нас. На кого са му нужни врагове, щом има съюзници като вас?

— Франк. — Джейми Макинтош задържа ръката на стария войник, но Дориън гневно се освободи.

— Не, Джейми. Това е фарс! Поднасяме на американците с лъжичка важна информация, подробна информация, осигуряваме им точното местоположение на техния заложник. А те през цялото време са разполагали с жизненоважни сведения за убиеца на Боб Дейли? Това е неприемливо.

Бък заплашително се наведе напред.

— И кой сте вие, генерале, да ни казвате кое е приемливо? Да ви е минавало през ума, че може би просто нямаме доверие на англичаните, за да им предоставяме информация? В края на краищата, напоследък хората ви измират като мухи.

— Моля?

— Помислете само. Първо член на гръцкото кралско семейство умира под носа ви, генерале — обвинително каза Бък. — Младеж, който по една случайност е бил близък приятел на капитан Дейли. После, само няколко дни по-късно, самият Дейли е убит, което, меко казано, досега не беше в стила на Група 99. Сега, може да кажете, че между двете събития няма връзка…

— Разбира се, че няма връзка! — пренебрежително отвърна Франк Дориън. — Принц Ахилеас се самоуби.

Милтън Бък повдигна вежди.

— Нима? Защото другата възможност е Група 99 да има свой човек в британската армия. Може би някой в Сандхърст или в горните ешелони на Министерството на отбраната — което също беше обект на атака, ако си спомняте.

— Както и ЦРУ! — изкрещя Дориън. — Принц Ахилеас беше обратен. Обесил се е от срам, кретен такъв.

— Как ме нарече? — Бък скочи на крака.

— ДОСТАТЪЧНО. — Грег Уолтън най-сетне изгуби търпение. — Сядай, Милтън. ВЕДНАГА.

Грег беше старшият тук. Не беше прелетял хиляди километри, за да гледа как колегата му от ФБР и генерал Дориън се хващат за гушите като две зле обучени кучета.

В тона на генерала, с който говореше за гръцкия принц, имаше нещо, което го накара да настръхне. Грег също беше хомосексуалист. Намираше липсата на съчувствие към мъртвото момче едновременно за противна и смущаваща.

— Каквото и да е станало по отношение на споделянето на информация, станало — каза той, като изгледа последователно Бък и Дориън. — Отсега нататък имаме пряка заповед от Белия дом и Даунинг Стрийт да си сътрудничим изцяло и ще направим точно това. Изпълняваме съвместна операция. Така че ако някой от двамата има проблем с това, съветвам ви да го преодолеете. Веднага.

Франк Дориън погледна към Джейми Макинтош за подкрепа, но такава нямаше. Той изгледа още веднъж кръвнишки Милтън Бък и седна на мястото си намусен. Бък последва примера му.

— Добре. И тъй, имаме да споделим с вас още едно важно нещо — продължи Грег Уолтън. — Някой от вас да е чувал за лице на име Трейси Уитни?

Франк Дориън забеляза как Милтън Бък се напрегна при споменаването на името.

— Никога не съм чувал за нея — каза той.

— Трейси Уитни измамницата ли? — намръщи се Джейми Макинтош.

— Измамница, крадла на бижута, компютърен гений, взломаджийка — уточни Грег Уолтън. — Резюмето на госпожица Уитни е дълго и разнообразно.

— Отдавна не бях чувал това име. Мислехме, че е мъртва — каза Джейми.

Той обясни на Франк Дориън как заедно с партньора си Джеф Стивънс Трейси Уитни била заподозряна в поредица дръзки престъпления из цяла Европа преди десетилетие, как измъквали от покварени богаташи милиони долари в бижута и изящно изкуство и дори откраднали един от големите майстори от музея „Прадо“ в Мадрид. Но нито Интерпол, нито ЦРУ, нито МИ-5 успели да изкарат доказателства срещу нея. — Направо не ми се мисли колко часове и пари се пропиляха в опит да надхитрим тази жена. — Каза го почти с носталгия. — А после тя буквално изчезна и това беше всичко. Мисля, че Джеф Стивънс още се подвизава в Лондон, но май вече е вън от играта. — Джейми се обърна към Грег Уолтън. — Не разбирам какво общо може да има Трейси Уитни с всичко това.

— Ние също — призна Грег. — В деня след провалилия се рейд в Словакия получихме криптирано съобщение в Лангли от Алтея, в което се споменава Трейси Уитни.

— Не просто се споменава — намеси се Милтън Бък. — Повече от ясно е, че двете се познават.

— Какво се казва в съобщението? — попита Джейми Макинтош.

— В общи линии, беше подигравка — отвърна Уолтън. — „Никога няма да ме хванете. Ще ви надхитря също като Трейси Уитни. Обзалагам се, че Трейси би могла да ме открие. Защо не кажете на агент Бък да й се обади…“. Такива неща. Явно познава Трейси, но това не е всичко. Тя познава историята на Агенцията с Трейси. Знае, че агент Бък е имал вземане-даване с нея.

Грег Уолтън запозна накратко британските си колеги с операцията по откриването и залавянето на Библейския убиец преди няколко години. Как Трейси и Джеф Стивънс отново се появили и как Трейси сключила несигурен съюз с Интерпол и ФБР, за да изправят Даниел Купър пред съда.

— Агент Бък ръководеше операцията. Тя беше успешна, но може да се каже, че отношенията между Милтън и Трейси бяха… — той обмисляше подходящата дума, — … бурни. Алтея го знае.

— Разбирам — лукаво каза Франк Дориън. — В такъв случай може би вие имате информатор на Група 99 в редиците си?

Коментарът беше насочен към Милтън Бък, но отговори Грег Уолтън.

— Всичко е възможно, генерале. Засега сме открити за всяка опция.

— Свързахте ли се с госпожица Уитни? — попита Джейми Макинтош. — Любопитно ми е да чуя какво има да каже тя за всичко това.

— Още не — отвърна Уолтън. — Искаме да поставим въпроса лице в лице. Трейси има лошия навик да изчезва, когато нещо я подплаши. Ако знае предварително за Алтея, може просто да побегне.

— Сега щяхме да сме при нея, ако не ни бяха натирили да се срещаме с вас — изтърси Милтън Бък. — Губим ценно време.

— Знаете ли, самата Трейси също имаше донякъде робинхудовски комплекс — каза Джейми, без да обръща внимание на ехидната забележка. — Двамата с Джеф крадяха само от хора, които смятаха, че го заслужават. И беше абсолютна магьосница с компютрите. Мисля, че стихията й беше международното банкиране. Няма да се изненадам, особено ако се окаже, че тя и Джеф са забъркани с Група 99.

— Съмнявам се — каза Грег Уолтън. — Не съм сигурен за Джеф Стивънс, но Трейси Уитни се е променила. Последния път тя беше наш безценен помощник. Мисля, че може да й се има доверие.

Франк Дориън се намръщи, но премълча. Тази Трейси Уитни никак не му харесваше. Професионална крадла и лъжкиня. Едва ли можеше да е човек, когото биха желали в екипа си.

— Не мисля, че връзката е Група 99 — продължи Грег Уолтън. — Алтея може да е познавала Трейси от затвора. Или чрез Джеф Стивънс. Може да е била от любовниците на Джеф, конкуренция в измамите или дори някоя от целите на Трейси и Джеф. В края на краищата знаем, че е богата. Има безброй възможности. Да се надяваме, че след като разговаряме лично с Трейси, тя ще хвърли повече светлина.

— На този етап трябва ли да знаем още нещо? — попита Джейми с тон, който намекваше, че срещата е към края си.

— Не мисля. — Грег Уолтън стана. — Нищо съществено. Откриването на Хънтър Дрексъл и отвеждането му у дома си остава официална първостепенна цел на операцията. Но идентифицирането на Алтея е най-важната стратегическа задача. Надяваме се, че госпожица Уитни ще може да ни помогне в това. Разбира се, би било хубаво да получим и главата на Аргирос на поднос. Може би вие ще се заемете с това?

Джейми Макинтош кимна.

Двамата американци тръгнаха към вратата.

— И още нещо, господин Уолтън — обади се Франк Дориън зад гърба им.

— Да?

— Хънтър Дрексъл. Защо според вас е отказал да тръгне със спасителите си? Защо е избягал?

Грег Уолтън и Милтън Бък се спогледаха.

— Нямам представа, генерале — открито рече Уолтън. — Но когато го намерим, бъдете сигурен, че това ще бъде първият ни въпрос към него.

 

 

Четирийсет минути по-късно премиерът звънна на Джейми Макинтош.

— Можете ли да работите с тях? — попита Джулия Кабът, след като Джейми й разказа за срещата с американците.

— Разбира се, госпожо премиер. Франк не е голям почитател на момчето от ФБР, но ни дадоха много полезна информация.

— Имате ли им доверие?

Джейми Макинтош се разсмя.

— Доверие? Каква очарователно старомодна идея! Разбира се, че им нямам доверие.

Джулия Кабът също се усмихна.

— Много добре. Просто проверявах.

— Лъжат като дърти цигани за Дрексъл — каза Джейми.

— Мислите, че знаят защо е избягал ли?

— Мисля, че знаят и че ще направят всичко, за да ни попречат да научим. Много ми се иска да намерим господин Дрексъл преди тях, за да разберем какво крият.

— Е — рече Джулия Кабът, — в такъв случай просто трябва да го направим, нали така?

 

 

— Можете ли да работите с тях? — Гласът на президента Хейвърс беше напрегнат като опъната струна.

— Да, сър — каза Грег Уолтън. — Агент Бък в началото не се спогоди с един от техните. Но срещата беше конструктивна. Макинтош е човек, на когото може да се разчита.

— Внимавайте на всяка крачка, Грег — предупреди го президентът. — Има места, на които искаме МИ-6 да души, и такива, на които не искаме.

— Разбира се, сър. Разбрано. Ще ги държим под контрол.

— Ами Трейси Уитни?

— Ще държим под контрол и нея.

— Добре. Погрижете се. Лека нощ, Грег.

— Лека нощ, сър.

 

 

Генерал-майор Франк Дориън беше у дома в дневната си и гледаше президента Хейвърс по телевизията.

Седнал в Овалния кабинет с американското знаме зад себе си, облечен в скъп тъмен костюм и копринена вратовръзка, със сресана назад сребристосива коса, Хейвърс приличаше точно на онова, което беше — най-могъщия човек на света.

— Преди седмица Съединените щати удариха в сърцето терористична организация, която желае да унищожи нашия начин на живот. Група 99 вече брутално уби един британски заложник, капитан Робърт Дейли. Имахме основания да смятаме, че вторият им заложник, американският журналист Хънтър Дрексъл, го очаква същата участ. Разполагахме също с информация, че господин Дрексъл е държан в същия лагер в Словакия, където беше убит капитан Дейли. Въз основа на тази информация беше проведена грижливо планирана тайна операция. И да, операцията наистина включваше кратко навлизане на американски войници на словашка територия. Съединените щати не се извиняват за този акт. Макар да се оказа, че господин Дрексъл е бил преместен от похитителите си другаде след смъртта на капитан Дейли, ние установихме, че и двамата са били държани на територията на Словакия, въпреки че страната отрича да дава убежище на терористи. Нещо повече, мисията не се оказа напразна. Бяха убити десетки терористи, същите, които са отговорни за варварското убийство на капитан Дейли. За съжаление, шестима американски военнослужещи също изгубиха живота си. Не се заблуждавайте. Съединените щати остават твърдо решени да се борят с терористите, които заплашват нашите граждани и нашата сигурност навсякъде, където се намират. И независимо какви са техните така наречени мотиви или основания за действията им. Зная, че сигурно ще се намерят и такива, които да ни критикуват. Но това винаги е било и си остава политиката на тази администрация. Група 99 не е безобидна организация. Те не са борци за свобода и защитници на бедните. Те са терористи. Оставаме уверени, че съвместно с британските ни партньори скоро ще открием господин Дрексъл. А междувременно похитителите му да ме чуят добре: не можете да избягате. Не можете да се скриете. Ще ви намерим и ще ви унищожим.

Генерал-майор Франк Дориън се намръщи и изключи телевизора. Хейвърс беше толкова фалшив, че чак го заболяваха зъбите. Разбира се, повечето политици бяха такива. Но американците бяха невероятно лъскави лъжци. Истински виртуози в неискреността. Майстори на подвеждането.

Как ги презираше само!

Мислите на Франк се насочиха към Хънтър Дрексъл, за когото бяха изречени всички тези лъжи. Съединените щати бяха рискували почти тотална дипломатическа изолация заради човек, който не само че беше избягал от войниците, изпратени да го спасяват, но и който според всички сведения беше типичен журналист, интересуващ се единствено от историята си, верен на никой друг, освен на себе си. Комарджия и закоравял женкар, Хънтър Дрексъл беше заминал за Москва, оставяйки след себе си върволица разбити сърца, гневни издатели и кредитори, които си търсеха парите. Хора като него не заслужаваха да бъдат спасявани. Не биваше храбри, честни и верни мъже да рискуват живота си заради него.

Генерал-майор Франк Дориън ценеше много верността. Вярност към семейството, към религията (Франк беше възпитан като заклет англиканец и се смяташе за консервативен с главно К), към страната. Но най-вече Франк Дориън вярваше във верността към британската армия.

С радост би умрял за армията.

И би убивал заради нея.

В света на Франк Дориън човек правеше онова, което трябва да прави. Да изпълни дълга си, какъвто и да е той. Напоследък дългът беше насочил Франк в доста неочаквана посока. Беше принуден да взема трудни решения. Противни решения. Но нито веднъж той не се усъмни в действията си, нито в началниците. Подобни неща не бяха присъщи за един войник.

Армията беше животът му. Разбира се, имаше съпруга, Синтия, която обичаше. А също операта, розите, църковния хор, книгите по история на Византия. Но всички те бяха само плодове на дървото. Армията беше дървото. Без нея битието на Франк щеше да е само лишена от смисъл поредица дни, без никакъв ред, дисциплина и цел.

Каква беше целта на хора като Хънтър Дрексъл? Или на луди глави като Група 99, отвратителни комунисти още преди да започнат да избиват хора? Или на жени като Трейси Уитни, крадла и измамница, на която поради някаква необяснима причина Джейми Макинтош като че ли се възхищаваше?

За пореден път Франк Дориън се замисли за безпорядъчния свят, в който трябваше да работи. Разузнаване. Работа на ума. Едва ли имаше друг занаят с по-неподходящо име.

И все пак. Дългът зовеше.

— Желаеш ли чаша чай, Франк?

Гласът на Синтия Дориън долетя от кухнята, успокояващо нормален и смислен.

— С удоволствие, скъпа — извика й в отговор Франк.

Един ден всичко това щеше да приключи.

Един ден щяха да се върнат към нормалния живот.

 

 

Сгушена в дългото си палто от норки, за да се предпази от хапещия нюйоркски вятър, с кожена шапка, под която диамантените й обеци от „Тифани“ проблясваха като сталактити на ослепителното зимно слънце, Алтея погали с облечена в черна ръкавица ръка надгробния камък и пръстите й нежно проследиха буквите на надписа, състоящ се от една-единствена дума.

Даниел.

— Мъртъв е, скъпи — прошепна Алтея. — Боб Дейли е мъртъв. Пипнахме го.

Беше изпитала истинско удовлетворение, докато гледаше как черепът на англичанина се пръска по екрана на компютъра. Но това не й донесе усещането за край, на което се беше надявала. Днес беше дошла при гроба на Даниел с надеждата той да й даде известен покой.

Но не се получи.

„Може би защото всъщност не е тук?“. Простата мраморна плоча беше само мемориал. Под нея нямаше нищо. Благодарение на тях Алтея никога нямаше да научи къде всъщност лежеше любимият й Даниел и дали изобщо е бил погребан. Бяха й откраднали тази утеха, както й бяха откраднали и всичко друго.

„Затова нямам чувството, че се е свършило — внезапно осъзна тя. — Капитан Боб Дейли беше само началото.

Трябва да унищожа всички.

Както те унищожиха мен.“

Алтея се запита защо от ЦРУ още не бяха потърсили Трейси Уитни.

Жизненоважно бе Трейси да участва в това. Съобщението й беше кристално ясно. Защо чакаха?

Ако онзи малоумник Грег Уолтън не се задействаше скоро, щеше да е принудена да поеме нещата в свои ръце. Усещаше как леденият вятър хапе бузите й и се надяваше, че няма да се стигне дотам.

Богатството беше хубаво нещо.

Но могъществото бе още по-хубаво.