Сабин Дюрант
Всички заподозрени (9)

Събота

Не спя добре. Безсънието ме съсипва. В съзнанието ми постоянно се връщат фрази от телефонния ми разговор с Филип: забележката, че пропуснал душ, самомнителният подтекст в „срещи една след друга“, прозявката му. Някъде родителите на Аня Дудек страдат, а Филип „го подкарали“ към караоке клуб. Казах му да остане там и бях искрена, но той трябваше да настоява да се прибере. Трябваше да си даде сметка, че съм в беда. И дори да не го бе осъзнал, пак беше редно да иска да е до мен. Нищо не биваше да го задържа надалече. Копнежът ми се трансформира в омраза. Оказва се, че у мен тези чувства винаги са били твърде близки. Човек си мисли, че това е континуум, широка арка, процес, а всъщност опира до едно прищракване. Смачквам на топка ризата му, онази, с която съм спала предишната нощ, и я запокитвам през стаята.

Целият този гняв е странно успокояващ и на сутринта ставам рано. Вратата на Марта е затворена. Тя се прибра късно снощи. Стягам багажа на Мили и мълчаливо гледаме телевизия — не искам Марта да слезе, преди Мили да е тръгнала. Клара звъни да ми съобщи, че е пред портата. Мили хуква през тревата. Аз нося пътната й чанта. По халат съм и трябва да го придържам загърнат, защото не успях да намеря колана. При всяка стъпка чантата на дъщеря ми се удря в босия ми крак. Не искам да заминава, но тя е обзета от радостно вълнение. Клара размахва билетите за влака, сякаш е спечелила от лотарията. Изминала е целия този път, за да помогне. Здраво съм го загазила.

Мили не желае да облече палтото си, отмята го от раменете си. Ядосвам се. Вдигам го от земята, обяснявам й, че е студено, че ще има нужда от него. Клара се намесва:

— Трябва да тичаме, за да хванем влака. Скоро ще се стоплим.

На връщане през моравата зървам Марта на кухненския прозорец.

— Какво става? — пита тя. — Къде отива Мили?

Напълно облечена е, дори си е сложила латексовите ръкавици. Усещам се в неравностойно положение с моя халат, сякаш съм хваната в нарушение. Затварям вратата и се облягам на нея.

— Отиде да погостува на… — Правя пауза. Тревожа се, че ще нараня чувствата й. — На бившата ни детегледачка Робин.

— Защо?

— Само за няколко дни, докато от полицията изяснят… нещата. — Правя жест към палтото, метнато през рамото ми като тяло. — Не пожела да го облече.

— Студено е.

— Ядосах й се. Сега съжалявам.

— Понякога се държи като глезла.

Сядам до масата. Нима ми е неприятно, че Марта критикува дъщеря ми?

— Само на осем години е — промълвявам.

Марта изсумтява недоволно.

— Така че известно време няма да имам нужда от теб. Можеш да си организираш ваканция, ако искаш. Да заминеш някъде.

Тя още стои до прозореца.

— Къде? Къде мога да отида?

— При твоята приятелка — предлагам ведро. — Онази от „Колиърс Уд“.

— Не. Мисля да остана тук.

У мен се надига паника. Не я искам в къщата. Ужасно е, знам. Това е нейният дом, но предпочитам да прекарам ден-два без нея. Масата е лепкава от снощното вино. Размърдвам лакти.

— Може би ще е добре известно време да не си тук — заявявам по-твърдо.

Тя примигва бавно и в същото време леко раздвижва глава. Почти не може да се нарече жест, ала все пак успява да изрази презрение.

Прочиствам гърло и свеждам поглед.

— Стига да ти е възможно. Така ще е по-добре.

Чувам я да прекосява стаята и да затваря шумно съдомиялната. Когато вдигам очи, тя е свалила латексовите ръкавици, захвърлила ги е върху плота и е излязла.

 

 

Лежа на леглото си и напрегнато чета книга — скрила съм вестниците под канапето, без да ги погледна, което вероятно е признак на безумие. Сама съм в къщата. Чух входната врата да се затръшва. Мили ми липсва, но тя ще е по-щастлива там, където отиде. Повтарям си го като мантра. Чувствата ми са се изострили и към най-дребните подробности — капещ кран в баня на горния етаж, самотното къркорене на собствения ми стомах. Лека промяна в температурата е накарала кожата по ръцете ми да настръхне. Викове на улицата. Стържене в пощенската кутия — пъхната е бележка, която изхвърлям, без да прочета. Бръмченето на машина за събиране на листа от съседски двор.

Отчаянието се промъква и пада като камък в душата ми. Ами ако не успея да избягам от всичко това? Ако Перивейл никога не ме остави на мира? Какво ще стане с мен тогава? Затвор? Бързо ставам, свалям халата си като змийска кожа, отхвърлям го като лоша мисъл и обличам екипа за бягане. Маратонките ми „Асикс“ още ги няма. Обувам електриковозелените „Дънлоп“. Поглеждам през прозореца. Отвън още има няколко журналисти; един от тях е написал бележката. Не виждам Перивейл. Втурвам се надолу по стълбите, грабвам от шкафа вълнена шапка, излизам през задната врата, прекосявам градината и се напъхвам зад декоративната къщичка. Удрям си рамото в дървена греда. Знам, че съм го ожулила, може би и до кръв, но ми е все едно. Спирам в прохода. Нямам джобове, затова оставям ключовете в градината и затварям портичката. Ще изглежда, сякаш е заключена; никой няма да знае, че не е. Не е нужно къщата ми да е крепост, когато съм извън нея.

Тупкането на краката ми, резките вибрации от собственото ми дишане. Не ми е особено удобно — нося неподходящ сутиен, който се впива под мишниците ми, и зъбите ми потракват, което ми се случва при тичане понякога. Шапката ми непрекъснато се смъква над челото. Оставям я, докато най-сетне виждам само краката си и чакълестата алея, после пак я побутвам нагоре; не след дълго тя отново се плъзва надолу. Но щом веднъж се озовавам в парка, настроението ми се променя. За пръв път от цяла вечност съм навън да тичам и не се тревожа какво мисли или чувства Филип. Днес просто не ме е грижа и това ми дава чувство за свобода. В дробовете ми има чист въздух — или колкото може да е чист тук. Дизеловите пари от влаковете и трафика се смесват с мириса на млада зеленина и напълващи цветове. Гълъбите над мен гукат, сини синигери се стрелкат в храстите с цвърчене.

В парка няма много хора. Добре съм избрала момента — след тренировките на футболния клуб и преди следобедната разходка. Освен това е мрачен ден, по-подходящ за решаване на кръстословици и посещение на мол. Слой след слой прелитащи сиви облаци, оловна унилост. Мисля си как пристигнахме обратно на „Хийтроу“ от Невис миналия Великден, като се гмурнахме от светлината и ослепителната синева през мръсен, подобен на млечен шейк облак в плоския черно-бял свят на Хаунслоу и Слоу. Една американка до мен промърмори: „Възможно ли е хората наистина да оцеляват в тази сивота?“. Да, оцеляват. Оцеляваме.

Облекчение е да прочистя ума си. Да го задържа ясен. Движи крайниците си, не мисли! През моста и надолу по алеята по протежение на железопътната линия. Подменили са настилката, откакто бях тук за последен път — от онази сутрин преди две седмици. Гладък асфалт, приятен за стъпване, малки мехурчета катран по бурените отстрани. Краят на данъчната година е — общината използва бюджета си, преди правителството да им отмъкне каквото е останало. До мен достигат крясъци през дърветата откъм футболното игрище вдясно — космати мъже по шорти подвикват: „Плъзни я покрай него. Ръсел, ту-ук“. Две срички за „тук“.

Успявам да измина обичайния си маршрут. Прекосила съм парка от шосе до шосе — два и половина километра — и крача покрай железопътната линия обратно към моста. Шапката отново е над очите ми и тогава зад гърба ми се чуват стържене от стъпки и потракване на монети. Забързвам, за да взема преднина, но и стъпките зад мен ускоряват темпо. Веднага забавям крачка. Някои бегачи не обичат обтекаемия въздушен поток на други хора пред тях — младите състезатели в света на тичащите. Ала не чувам доволно вдишване, нито усещам да ме блъсва въздушна вълна. Мъж е. Долавям дишането му. Защото дишането също си има своя беззвучен тембър; остава ми време за това разсъждение. Още съм на сто метра от моста. Бягство или схватка? А може би е нищо? Или е всичко? Това ли е мигът, от който съм се ужасявала? Бих могла да тичам. Вдигам шапката от очите си. Или…

Спирам и се обръщам. Едното ми стъпало все още сочи напред; комично подобие на фалстарт.

— Извинете. — Той почти връхлита върху мен. Ръцете му служат за спирачки, размахва ги като вятърна мелница, подобно на Уди Кълвача. — Съжалявам.

— Вие — проговарям. — Отново.

— Божичко, какъв идиот съм. Съжалявам. — Той стиска с две ръце главата си в разкаяние. Или — в тази светлина жестът му изглежда по-приемлив — за да приглади буйната си къдрава коса.

— Какво се опитвате да направите? Да ме убиете ли?

— Разбира се, че не. Да не би… Не съм с подходящи обувки.

— За убийството ми?

— Не, за тичане. А вие сте дяволски бърза. Да не би да тренирате? Реших да ви изчакам, докато стигнете моста, предположих, че може да решите да минете по него и че това ще е удобен момент да ви спра.

Изучавам го. Джак Хейуърд — спомням си името му. Приятен глас с лек йоркшърски акцент. Скъсява гласните. Носи костюм и тънко непромокаемо яке върху сакото.

— Защо ви е да ме спирате? Следите ли ме?

— Не. Разбира се, че не. Прощавайте. Не. Не ви следя. Искам да кажа, бях пред къщата ви, но прескочих до парка за чаша чай и палачинка, видях ви да тичате и изчаках на онази пейка. Не исках да нарушавам… поддържането ви във форма.

Вече отново ходя, при това бързичко.

— Поддържане във форма! — подхвърлям през рамо. — Вие какво, да не сте шейсетгодишен?

— Не се ли казва вече така? Добре, а как го наричате? Не исках да ви проваля джогинга.

— Не.

— Какво, и джогинг ли не е?

— Джогинг също е демоде. Тичане е, макар да е същото като джогинг.

— Хубаво. Не исках да ви проваля тичането.

Стигнали сме моста и аз се обръщам.

— Е, вече е късно.

Той вдига ръце в знак на капитулация.

— Пет минути — казва. — Отделете ми само пет минути.

— Не. Съжалявам.

Продължавам да ходя бързо. Не тичам обаче. Това е интересно.

Той върви в крак с мен.

— Знам, че мислите журналистите за отрепки.

— Никои хора не мисля за отрепки. — Вчера Каролайн Флечър ги нарече животни. — Във всеки случай аз самата съм журналист. Никога не бих използвала такава дума.

— Не всички сме лоши — продължава той. — Е, някои от нас са. Вероятно и аз. — Подготвил се е какво да каже, решил е да прибегне до самокритичен тон. — Но след анкетната комисия „Левисън“ всички станахме по-възпитани. Вече не хакваме телефони. Дори на вратата не чукаме. Просто се навъртаме наоколо, чакаме, живеем с надежда. — Той въздъхва, с което показва не толкова надежда, а по-скоро разочарование. Може би речта е звучала по-добре в главата му. — Знам, че използвате задната порта — добавя. — Паркирах сутринта и видях дъщеря ви и онази жена да излизат оттам.

Рязко извръщам глава.

— Видели сте ги?

— Не се тревожете, не казах на другите.

— От тактичност или от личен интерес?

Той се засмива.

— По малко и от двете.

Двусмислицата, хуморът, самоиронията разведряват атмосферата. Мотивите ни все пак никога не са праволинейни. Мисля си за предложението на Клара да дам интервю на един от досадниците, за да се отърва от останалите. Дали такава тактика ще проработи? Не знам. Бих попитала Алисън Брет, стига да проявяваше интерес, но засега няма такива изгледи. А и без това грижата й не е за моята репутация, а за тази на предаването. Не я интересува кой е убил Аня Дудек. Така че сама трябва да се оправям и наистина се налага да направя нещо, ако искам пак да бъда слънчевата Габи Мортимър.

Доближаваме нещо като съоръжение за фитнес в парка „Уандсуърт“: хоризонтална дървена греда върху две подпори досами алеята покрай езерото, предвидена за присядане. Отивам дотам, настанявам се и обявявам:

— Пет минути. И не за разговор. Затова още не става дума. Имате пет минути да ме убедите.

Той се отпуска до мен с въздишка, която си обяснявам само като възродена надежда. Якето върху костюма му се издува като спасителен пояс. По дъното на панталона му ще останат зелени петна от мъха. Колкото и да е странно, трогва ме фактът, че той не обръща внимание на това.

— Слушайте тогава — подхваща. — Аз вярвам, че сте невинна. — Изражението му е толкова искрено и сериозно, че се засмивам. Той се усмихва, при което очите му се превръщат в цепки, а край устата му се образуват подобни на скоби гънки. — Дайте ми интервю, тогава и други хора ще го разберат. Мога да ви помогна да го докажете.

— Имам си адвокат за тази работа.

— Ами… всъщност нямате. Каролайн Флечър е просто служебен защитник.

— Каролайн Флечър? — Стъписвам се, че знае името й.

— За какво мислите, че си говорим, докато висим пред вратата ви?

— За футбол.

— Главно за това, но се промъква по някое и друго сведение. Служебните защитници винаги претупват нещата, бързат да се заемат със следващия случай. Грижата им е само да свалят обвиненията от заподозрения. Във вашия случай на Каролайн Флечър й е все тая за публичния ви имидж.

— Предполагам, че сте прав. Дори на невинен му е нужна най-добрата юридическа защита…

— Мога да ви дам списък на знаменитости, чиято кариера е била провалена, независимо дали са извършили или не онова, в което са обвинени. — За момент изглежда мрачен, устата му е стисната в смръщена гримаса. Можеше да бъде не само жизнерадостен значи. — Готов съм да напиша илюстративен материал по въпроса.

— Имате предвид Джон Лезли?

— Именно.

— И кой друг?

— Нужно ми е малко време да помисля, но съм сигурен, че има още много.

— Благодаря за съвета. Ще си взема по-добър адвокат. — И пиар агент също, добавям на себе си; втори път няма да допусна тази грешка.

— Не! Не ви е нужен. Аз съм този, който ви трябва. Можем да изчистим името ви в пресата. Дайте ми ексклузивно интервю за достатъчно задълбочено представяне и ще преобърна нещата за вас.

Поглеждам лицето му и се опитвам да го разтълкувам. Красиво лице, но майката на Филип би казала „Видял е две и двеста“ — голям нос, бръчки от усмивки на бузите, буйни вежди, кестеняви очи.

— Откъде да знам, че няма да ми изиграете мръсен номер? Може да сте решили да ме подведете.

Той леко помръдва рамене.

— Просто трябва да ми се доверите.

Задържа погледа ми за миг, после отмества очи. Волева брадичка, широки рамене, решителна уста: от онези мъже, които в предишно поколение биха предвождали батальон и биха спечелили уважението на подчинените си. Журналистиката — въоръжените сили на новото време. Кой знае? На каква ли възраст е? Има енергията и ентусиазма на младеж, но и следи от умора около очите. А и онова горчиво изражение отпреди малко. Приблизително на моята възраст? От друга страна, взех да приемам всички като приблизително мои връстници, докато не се окаже, че всъщност са на двайсет и осем.

— На колко години сте?

Той свива рамене.

— На четирийсет. Достатъчно възрастен да ми е дошъл умът.

На моята възраст. Е, почти.

На алеята две млади жени с бебешки колички са спрели и гледат към нас. За част от секундата лицевите ми мускули се опъват в заучената усмивка на дребна знаменитост, но не следва ответна такава, няма го плахото изчервяване при разпознаването. Очите им се присвиват. Дочувам шепот. Мислят си, че не виждам движението на устните им, или им е все едно. Какво ли я свързва с онази убита жена? Явно е неадекватна, няма две мнения. Да ритне така репортер. Видя ли синината?

Трябва да разговарям с някого, дори Алисън Брет се съгласи с това, преди да затвори. Може би Хейуърд знае как да подходи и какви конци да дръпне — да запрати онази синина на двайсет и трета страница, където никой никога не поглежда. Гугъл бомбите, онези нагласени резултати в търсачката. Неотдавна имахме медиен манипулатор в „Добро утро на всички“, който разясни механизма и даде пример с Джордж Буш. Знам, че е възможно да се осъществи. Можем да се възползваме един от друг. Симбиотични отношения. Като рибата попче и прикрепената към нея скарида. Или като онези птици, дето седят на главите на африкански диви животни.

Към нас се приближава голямо кафяво куче и започва да чопли кората на подпорите, като поспира, за да души новообразуваната дупка, после пак подхваща лудешкото си ровене. Пръст се сипе по крачолите на Джак Хейуърд, пълни маншетите на панталона му. Той се засмива и повиква кучето при себе си.

— Ела, момчето ми!

Кучето бясно върти опашка, забива за кратко нос в чатала му, лизва ръката му и хуква нанякъде. Хейуърд го гледа как се отдалечава. От далечината долита вик: „Роджър!“.

— Добре — казвам. — Сигурно съм откачила, но приемам.

— Какво, съгласна сте?

Кимвам. Просто трябва да бъда нащрек. Това е всичко.

Хейуърд размахва юмрук и възкликва:

— Хип-хип-ура!

— Ако го направите пак, може да размисля.

— Простете — казва той и беззвучно повтаря жеста зад гърба ми.

Преструва се на по-безгрижен, отколкото е. Заинтригувана съм. Може би играе роля, но не е единствен. Ще трябва да го държа под око. Да изчакам, пък ще видим.

Изправям се, бръсвам песъчинките и тревичките от скута си, запратени там от кучето, и двамата тръгваме към къщата ми. Заваляло е. Той говори с внимание към детайла като човек, за когото храната е важна, за разните вкуснотии в колата му — италианска содена питка от хлебарницата на Норткоут Роуд, съмърсетско бри от магазина за сирена — „реших, че си струва да се опита“ — и две бутилки белгийска бира — „не е много студена, но да не придиряме“.

— Мислите да дойдете с мен сега? — питам. — На минутата?

— Стига да не възразявате.

Алеята е нашарена с тъмни петна от дъжда, върховете на дърветата шумолят. Намръщвам се, придавам си вид, че обмислям въпроса, че претеглям плюсовете и минусите, че още контролирам ситуацията, и вътрешната напрегнатост, която дори не съм регистрирала в съзнанието си, започва малко по малко да се разнася. Може би от самота, отчаяние или страх от празната къща имам чувство, каквото не съм изпитвала от дълго време — да не искаш да се лишиш от нечия компания.

 

 

Джак отива до колата да си вземе „артефактите“ — както ги нарича — така че оставам сама за няколко минути. Звъня пак на Алисън Брет, но тя не отговаря. Така си и знаех. Прокарвам гребен през косата си и се залавям с обяда. Нарязвам домати и моцарела, наръсвам ги със сол и зехтин. Настъргвам морковите, доставени ми от супермаркета като заместител на тиквичките, при което обелвам пръста ми. Започвам да ровя из паметта си. Не приготвяше ли Карол Вордерман нещо хитро с моркови в кухнята на „Добро утро на всички“? Добавям естрагон и малко портокалов сок от хладилника. Бързам, което е нелепо, защото нищо не ме пришпорва — никой заникъде не се е втурнал.

Вдигам поглед и виждам Джак да прекосява моравата. Трябва да съм оставила отворена задната портичка. Това ме притеснява — най-малкото изглежда нахално — но нямам време да го обмислям, защото след секунди той вече е в кухнята. Косата и дрехите му лъщят от капчици. Издава онова конско пръхтене „бррр“, с което хората показват, че им е студено или изпитват някакъв дискомфорт, и разкопчава ципа на якето си. Питам го дали иска хавлиена кърпа, но той отвръща:

— Ще оживея.

Развързва си обувките, наведен над ръба на пейката. Дъждът пръска по прозорците и превръща градината в размазани зелени туфи. Подхвърлям му чиста домакинска кърпа, независимо дали иска или не. През рамо. Ето колко нехайно естествена мога да бъда. Тя пада на земята на крачка от него. Той се навежда да я вдигне, избърсва лицето си набързо и ми я връща.

— Благодаря — казва ми.

Ровя в хладилника за бутилка вино, когато той възкликва:

— Първокласни салати. Откъде се взеха? Няма да сме на хляб и сирене, значи. Ще пируваме.

Тъкмо затова бързах. Исках да види салатите сервирани на масата и да се впечатли. Прищя ми се да се изфукам. Ето че той е впечатлен — говори за „пир“ — и аз се чувствам глупаво. Това са просто моркови с портокалов сок, а той е само един досаден репортер. Не съм от жените, на които е нужно мъжко одобрение. Стига ми Джак Хейуърд да мисли, че съм приятна. Не е като да искам да се нанесе при мен. Какво ми става? Защо се разпърхах?

Държа бутилка розе, но я пъхам обратно до млякото и вместо това вадя кутия със сок.

— Портокалов сок става ли? — питам. — Макар че от него така и така има в морковите. А може би предпочитате чай или кафе?

— Нещо топло — изрича с особен глас, което ме кара да мисля, че и той се чувства неловко.

Сложил е хляба и сиренето на масата и е разпрострял опаковките им, сякаш са чинии от костен порцелан. Разглежда готварските книги по рафтовете на кухненския остров. Не е едър мъж — под метър и осемдесет е — но е набит и широкоплещест. Заема повече пространство, отколкото би ми се искало.

— Имам машина за неспресо — съобщавам ненужно. — „Крупс“.

— От друга страна, донесъл съм и белгийската бира, но трябва да се изстуди.

Той отива до хладилника, вади бутилките от пазарска торбичка и ги смества вътре. И да е видял розето, не казва нищо.

Включвам чайника просто за да се намирам на работа, вадя чинии — потрепвам при изтракването им — и двамата сядаме на масата. Той е преметнал якето си на облегалката на стола.

Докато сервирам, боравя притеснено с лъжиците. Започва да ми се иска да не бях се съгласила. Прескочила съм някои етапи. Трябваше да проверя статута му, да се уверя, че съществува Джак Хейуърд, а не си е измислил името или не си е присвоил чуждо, че е този, за когото се представя. Спомням си как Алисън Брет каза никога да не пускаме журналист в дома си. Дори тези от престижните неделни вестници ги гложди да се пошегуват с крановете на банята ти. Твърде късно е вече. Храним се. Усещането е странно — останалата част от къщата е тъмна заради затворените капаци и по домашному уютна.

— Може ли да ми подадете солта? — казва той. — Щипка сол ще им дойде добре на тези домати.

С Филип от месеци не сме сядали в кухнята. Ако сме яли заедно, то е било извън къщи.

— Те са от „Ривърфорд“.

— Ривър… какво?

— Чували сте за фирмата „Ривърфорд“ — кашони с биозеленчуци от Девън, които ти доставят пред вратата всеки вторник. Предишната ни бавачка Робин ни открехна за тях.

— Много шик. Кални зеленчуци за средната класа.

— Не ми ги пробутвайте тия, вие с вашето съмърсетско бри, което си струвало да се опита.

— Добре, спипахте ме на тясно. Да, наистина, виждал съм камионите им.

Размяната на реплики ме кара да се чувствам по-добре, не чак толкова нервна. Този човек не се оглежда наоколо — не измерва с поглед къщата, не оценява стойността на картината на Крейги Ейчисън. Аз съм тази, която претегля всеки жест, прави дисекция на всяка дума.

— Какво ще кажете за това бри? — пита той, като набучва парченце от него на вилицата си и го изучава като ботанически образец. — Приятно, но не е много бри, а?

— О, напротив, съвсем си е бри — отвръщам.

— Знам какво му е нужно.

Той скача, вади бирата, която не е имала време да се изстуди особено, и я отваря.

— Можете ли да готвите? — питам го, като поемам едната от него.

— Твърде прилично — отговаря той. — От ежедневния тип готвачи съм. Обичам простички съставки, съобразени със сезона.

— Такова твърдение в наши дни е равносилно на морален кодекс.

Той се засмива.

— Вярно. Майка ми много я биваше. Четири деца бяхме. Аз съм единственото момче. Научи всички ни да готвим. А вие?

— Майка ми не беше от онези, които да те научат да готвиш. По-скоро от онези, които притоплят печен боб от консерва.

— Но явно притежавате вроден талант. Морковената салата има… интересен аромат.

Пия бирата направо от бутилката. Има карамелен привкус. Чувствам я как се плъзга по гърлото ми също като в рекламата за масла „Кастрол“.

— Наблизо ли живеете? — питам.

— В Брикстън. Засега. Имам апартамент над обществена пералня, което си е удобство.

Интригуващо: мъж на неговата възраст с апартамент над „удобна“ обществена пералня.

— Няма ли госпожа Хейуърд?

Той набожда ново парченце бри и го поставя върху залък хляб.

— Не и понастоящем.

Значи е разведен и се опитва отново да си стъпи на краката.

— А деца?

— А… — Обира соса от зехтин в чинията си с парче хляб. Струпал е морковите в единия й край. Гледа да ги избегне. Сега се сещам, че Вордерман не слагаше естрагон, а кориандър. — Наистина са страхотни тези домати. Не, нямам деца.

Питам го как е станал репортер и той се впуска в житейската си история — Южен Йоркшър, най-малкото дете, починала майка, баща му бил още жив, завършил журналистика, постъпил в лондонски вечерен вестник, последван от „Експрес“ — а дали пък не каза „Мирър“? — в момента бил на свободна практика. Не го слушам много внимателно. Друга информация ми е нужна — колко е умен, доколко притежава доброта? Дали наистина може да ме измъкне от тази каша? Ще напише ли добър материал? Може ли да му се вярва? Лекият йоркшърски акцент се засилва, когато говори за семейството си — кратките гласни, отчетливото „г“, прилепващо към сричката като любимо одеялце.

— Е, стига за мен — казва той след известно време. Тръсва глава, сякаш за да каже „станах отегчителен“, макар аз да не смятам така.

— Аня Дудек — изрича той внезапно.

Ушите ми писват, надига се паника. Чувствам се гузна. Съвсем съм забравила, че всичко това опира до нея, както и до мен.

— Аня Дудек — повтарям, като изчаквам безпокойството ми да се уталожи.

Той отмества чинията си настрани, понечва да бръкне в джоба си и се спира, после отново поставя ръце на масата. Явно няма цигари.

— На това му се казва загадка. Доколкото разбрах при висенето ми отвън, била е работеща полякиня, обучавала се за учителка в колежа „Фробел“ в „Роухемптън“, като поемала работа във всички часове на деня, за да свърже двата края: гувернантка, разводачка на кучета, почасова бавачка. Учела балет и, обърнете внимание, подала молба за британско гражданство. Била е интелигентна, опитвала се е да постигне нещо, да пусне корени, а ето че е мъртва, удушена с тънка връвчица в собствения й апартамент и захвърлена в близкия парк. Бременна — добавя той, като че този факт задължително трябва да бъде отделен с пауза.

Просто изчаквам. Понякога затварям очи, като си помисля, че е била бременна.

— И в полицията мислят, че вие сте го извършили.

Неволно изпъшквам, защото ме заболява да го чуя като финал на това кратко експозе.

Хейуърд е преместил опаковката от сиренето и купите със салати в края на масата, сякаш се приготвя за бойни действия.

— Говори се, че това се превърнало във фикс идея за Перивейл.

— Фикс идея? — изричам с повдигната вежда.

Той ми хвърля укорителен поглед.

— Ами нещо такова. Мики Смит от „Мирър“, който си е чиста проба криминален репортер с доста богат опит, твърди, че Перивейл разполага с куп факти и възнамерява да ги намести. Онази жена полицай… как се казваше?

— Мороу. Полицай Мороу.

— Полицай Мороу не е доволна от посоката на разследването. Мики я чул в кръчмата да се оплаква пред други полицаи, че Перивейл бил „кон с капаци“. Повечето убийства са дело на някой близък — съпруг, съпруга… Големият въпрос е приятелят на Аня. Не знам защо не разследват него. В деветдесет и девет от сто случая гаджето е извършителят.

— Не е бил в страната по време на убийството й — пояснявам. — Перивейл ми го каза.

— Ооо…

Засмивам се.

— Толкоз за вашата теория.

Той се замисля.

— И все пак е странна тази негова обсебеност от вас. Според Мики Смит всичко е тръгнало от сутринта, когато сте открили трупа.

— Това ми беше голямата грешка — казвам. — Че открих трупа.

— Навсякъде е имало ваше ДНК… А това никак не изглежда добре.

— Оправих й сутиена и забравих да му го кажа. Докоснах косата й.

— Ето че има просто обяснение. Но пък налице са и други улики. Почвата — убеден съм, че ако изследваме околните улици, ще намерим следи от италианската кал пред всяка втора къща. Всеки би могъл да я нанесе: млекарят, пощальонът, куриер, оставил рекламни листовки за пица.

Не си е губил времето. Очевидно знае всичко.

— Ами другите връзки? — питам заинтригувана. — Изрезките от вестниците… физическата прилика помежду ни… От полицията предполагат, че тя може да ме е следила.

— Ето какво мисля аз. Казала е на съседка, че се кани да кандидатства за гувернантка при вас. Била е възбудена, притеснена. Виждала ви е по телевизията. — Улавя изражението ми. — Нямате ли спомен за това?

— Никакъв, уверявам ви. Не е идвала на интервю. Щях да я запомня, макар да бе сложно време за мен. Спомням си всички, с които се видях, с нея не съм се срещала.

Той ме гледа очаквателно.

— Сложно време?

Изпуснала съм фразата неволно.

— Майка ми беше много болна. Умря през същата седмица — съобщавам с доколкото ми е възможно равен тон, но разбира се, всичко, свързано със смърт, е заредено с емоции.

— Много съжалявам — промълвява той. — Рак ли?

— Нещо от този род.

Той слага ръка върху моята.

— Човек никога не е подготвен за това, нали?

— Прав сте.

Усмихвам се — жена, примирила се със загубата на майка си. Само че изобщо не е прав. Бих могла да му кажа колко подготвена бях, как от години знаех, че ще се стигне дотам, но няма да го направя. По кокалчетата му има тъмни косъмчета. Някъде бях чела, че тази характеристика се предава генетично.

Той отдръпва ръката си и се обляга назад в позата на човек, който иска да отпусне тяло, който е хапнал доволно и му е приятно да разтегне мускули, който никак не е притеснен от допира до топлата кожа на друго човешко същество. Между две копчета на ризата му, точно над панталоните, се показва гола плът.

Отново се навежда напред.

— И тъй, били сте разсеяна. Може да сте провели интервю с нея или пък да е дошла и да не е заварила никого. Във всеки случай мога да разбера защо е била заинтригувана от вас дотолкова, че да изрязва публикации, които да изпраща у дома на майка си. — Той поклаща глава. — Но виж, дрехите, касовият бон за пица, те наистина ме озадачават.

Не знам дали е заради бирата, но начинът, по който поклаща глава, ме изпълва с облекчение, което е толкова силно, че го усещам почти като наслада. Присъствието на човек, който знае толкова факти и подробности на експертно ниво, а все пак ме смята за невинна, ме довежда до бурен възторг. Приятелите ми, хората, които обичам, може да ми вярват, но те са чули моята версия, докато информацията на Джак Хейуърд е обективна. У мен започва да се заражда идея.

— Слушайте — казвам. — Става ли така? Аз ви давам вашето интервю, разбираме се да ме питате всичко каквото искате. Но преди това ще ми помогнете да проучим нещата за няколко дни. Вие явно имате контакти. Аз не знам откъде да започна. Не говоря за разследване, просто да поразровим, да зададем някой и друг въпрос, да потърсим там, където полицията не го е направила. Може би ще открием нещо, което ще изчисти името ми, а може би не. Но поне да натрием носа на Перивейл. Поне да направим редното по отношение на Аня. Аз… дължа й го.

Джак не ми отговаря известно време. Изглежда разтревожен, дори в лека паника. Дали всичките му приказки и мнения не са били само ход да ме спечели?

— Но вие сте на работа от понеделник — посочва той. — Колко време можете да отделите?

— Няма да съм на работа, това е един от проблемите.

Той отмята глава във въпросителен жест.

— Временно съм… отстранена.

Дълга пауза. Той се взира изпитателно в лицето ми. Почти съм изгубила надежда, когато отсича:

— Добре.

— Наистина ли? — прошепвам.

— Да. И без това нямам други задачи. А и виждам, че може да се получи. Сблъсък на два свята, но с повече подробности, плюс примес от разследваща журналистика. Бих могъл да го продам дори на обзорната новинарска рубрика на „Сънди Таймс“. — Той бърка във вътрешен джоб на сакото си и вади малък диктофон. — Откъде започваме?

Диктофонът ме кара да се чувствам неловко и тъкмо се каня да го помоля да го прибере, когато мобилният ми телефон иззвънява. На масата е и Джак поглежда дисплея преди мен. Филип е.

— О — казвам. — Това може да почака. — И слагам телефона в джоба си. — Да, откъде започваме? — повтарям като ехо. — Имам едно обяснение за дрехите и касовия бон за пицата, и то е Марта, бавачката ни. Но не записвайте това. Не е като за статията. Не мисля, че тя е убила Аня, просто, че я е познавала, но по някаква причина си мълчи. Казала е на полицията, че никога не я е виждала, а пред мен спомена, че май я е срещала един-два пъти в църквата.

— Къде е сега Марта?

— Гостува на приятелка в „Колиърс Уд“.

— „Колиърс Уд“ — изрича той с понижен тембър, сякаш съм казала „в леговището на звяра“. Усещам как цялата история се отмества от мрачната готика към комичното, напрежението спада. — Покажете ми къде спи тя.

— От полицията вече са влизали там. Какво, незабелязано от тях, бихме могли да открием?

— Различни очи, различен поглед. Най-дребното нещо може да не означава нищо за някого и всичко за друг. Непоследователните показания винаги са подозрителни. Хайде! — Той отмества стола си назад. — Ще разследваме ли или какво?

Правя жест с ръце в смисъл че се предавам, и го повеждам към горния етаж. Той върви след мен. Усещам тежката му походка. Изкачвам стълбите с непривична пъргавина. Когато отварям вратата на Марта, се стряскам. За миг си мисля, че лежи на леглото, но това е просто завивката — сгънала я е по особен начин и е поставила отгоре й възглавниците.

Джак отива до прозореца и вдига щорите. По стъклото се стичат дъждовни струи.

— Оттук се вижда паркът — казва той. — Над покривите на къщите.

Още стоя до вратата. Струва ми се, че има граници, които не бива да се прекрачват. Но Джак очевидно не страда от скрупули. Може би защото въобще не я познава. Дали това внася някаква разлика в морален аспект? Отваря вратата на дрешника, разглежда го. Отвътре се изтърколва ролка амбалажна хартия.

Поглежда към мен.

— Какво чакате?

— Предполагам, че няма нищо нередно.

Пристъпвам през прага и се присъединявам към него в дрешника. Все още с известна неловкост преглеждам рафтовете от едната му страна, като започвам от долния: разни учебници със заглавия от рода „Английски без усилия“, речник, купчина брошури — за Музея на мадам Тюсо и Лондонската тъмница, визитка на компания за таксита. В дъното са струпани подплатени пощенски пликове, дебели ролки скоч и няколко стойки за тях.

— Защо са й толкова много канцеларски материали? — чудя се.

— Хм, не знам.

Джак попипва безцелно дрехите по закачалките.

Прегледала съм купчините с кърпи и чаршафи, както и разните тоалетни принадлежности и минавам на най-горния рафт. За него трябва да се протегна и да проверявам с опипване. Там е смотана някаква дреха и когато я изваждам, виждам, че са изчезналите ми джинси. Взирам се в тях.

— Чудех се къде са се дянали — измърморвам след малко. — Трябва да ги е прибрала по грешка.

Джак затваря вратата.

— Какво търсехме всъщност?

— Не знам. Идеята беше ваша.

— Това какво е? — сочи той кутия за обувки под леглото.

— Дали е редно да надничаме?

— Права сте — казва той. — Не би трябвало, но ще я отворя все пак. Не ме гледайте така. За бога, Габи.

За пръв път ме нарича по име.

Стоя до вратата и в съзнанието си вече съм излязла, вече съм долу при включения чайник, докато той се навежда и плъзга напред кутията по килима. Не ми харесва фактът, че го прави. Припомня ми, че не го познавам. Вероятно изобщо не бива да е в къщата, какво остава за стаята на Марта. Той отмята завивката на една страна, сяда на леглото и отваря кутията. Когато вдига капака, две тънки листчета излитат навън.

— Пощенски квитанции, цял куп — съобщава той, като ги разравя.

Двайсет-трийсет на брой, все за пратки от последните два месеца. И пари. Тук трябва да има към петстотин лири в банкноти.

— На кого му трябва да ходи в пощата с толкова пратки?

— На фирма за каталожна търговия. Или… — Той прави гримаса. — На човек, който праща страшно много подаръци у дома.

— Да му се не види.

Прекосявам стаята и сядам до него. Вече съм заинтригувана. Някъде дълбоко в матрака подскача пружина. Губя равновесие и се килвам към него.

— О, господи, замая ме тази бира — изтърсвам, без да помисля.

Той вдига поглед към мен. Лицето му е съвсем близо, ръката му леко се опира до моята. И тогава — звук. Превъртане на ключ, изскърцване на входната врата, тропване при удара й в стената, изтракване при затварянето й. Позната поредица от шумове. С Джак замръзваме. Усещам натиска на ръката му. Стъпки в антрето. Изтропване. Пауза и после изкачване по стълбите с бавни тежки стъпки.

Пред краката ми на килима има петно — с формата на Южна Америка, обърната наопаки. Марта се е опитвала да го изчисти. Влакната на иначе гладкия килим на това място са щръкнали като на хавлиена тъкан.

Изправям се. Подът изскърцва.

Нора ахва сподавено, когато се показвам в коридора.

— Прощавай, Нора — избъбрям. — Господи, не знаех, че ще идваш днес. Изплаших ли те?

— Не — отвръща тя и поклаща глава, макар с една ръка да е притиснала гърдите си. — Дойдох пак, защото в четвъртък беше малко трудно да се чисти.

— Извънредно любезно от твоя страна.

— Съжалявам — казва тя.

— Не, не, аз съжалявам.

Протяга напред парцала за прах в ръката си — само че той се размотава. Не е парцалът. Липсващият колан на халата ми е.

— Намерих това на закачалката за връхните дрехи — уведомява ме. — Ще го занеса горе, може, нали?

— Чудя се как ли се е озовал там. — Обзема ме безпокойство: толкова много от личните ми вещи се оказват на странни места. Губя контрол над собствения си живот. — Прекрасно. Ти си чудесна. Благодаря ти.

Към Нора мога да изпитвам единствено искрена благодарност, но още докато думите излизат от устата ми, се питам дали те не са регистрирани и документирани. Зад вратата седи Джак Хейуърд и слуша.

 

 

Вечерта си приготвям вана. Релаксиращи соли. Невинаги действат. Лежа дълго време, загледана в крайниците си под водата. Вдигам ръка със старание да съм максимално тиха и слушам падането на капчиците. Луничките по ръката ми изглеждат тъмни на фона на бледия ми корем. Мисля си за Аня Дудек. Дали е имала моя тен? Било ли е тялото й бяло като моето?

Филип е оставил съобщение — „Какви са новините, любима?“ — но не му върнах обаждането. Потапям глава под водата и блокирам всички шумове освен гъргоренето в тръбите. Виждам през прозореца виолетови облаци, препускащи по небето, осветено от уличните светлини. Синьо или сиво, или оранжево: нощното небе над Лондон никога не е черно. Вали дъжд. Наблизо кръжи хеликоптер и бръмченето му периодично се засилва и отслабва. Затворник, избягал от „Уандсуърт“? Хайка за наркотици в „Брикстън“? Ядка на „Ал Кайда“ в „Тутинг“? Никъде не е безопасно.

След като съм се изкъпала и вече е заваляло сериозно, минавам през всяка стая в къщата и отварям капаците. Журналистите, изглежда, са се разпръснали. Дъждът разгонва досадните репортери по същия начин, както разгонва и протестиращите. Джак си тръгна през предния вход и набързо проведе разговор с мъжа пред портата — Мики от „Мирър“, предполагам. След това един по един се качиха в колите си, затръшнаха се врати, забучаха включени двигатели и отпътуваха. Би трябвало да изпитвам облекчение, но не е така. Тези тела отпред бяха буфер; държаха настрани нещо или някого, всяващи страх у мен.

Когато минавам покрай входната врата, преди да се кача в спалнята, ми се струва, че виждам силует през грапавото стъкло и че ръка се протяга да натисне звънеца, но това е само трепкащата сянка на маслиново дръвче, хвърляна от улична лампа.