Сабин Дюрант
Всички заподозрени (12)

Вторник

Страховете ми, че ме чака безсънна нощ, не се оправдаха. Заспала съм дълбоко и когато отварям очи, имам чувството, че съм била в кома. Известно време не мога да се опомня.

Събудил ме е телефонът, но аз не го осъзнавам. Какво е това? Къде съм? Коя съм? Двайсет секунди в главата ми има само бяло петно.

— Събудих ли те? — пита Джак.

— Да — отговарям.

— Извинявай. Добре ли спа? — В гласа му има нотка, която не мога да разтълкувам: нежност ли е това или упрек?

— Изненадващо добре. Сигурно от виното.

— О, господи, да. И на мен ми се замота главата снощи. Това наливно френско вино е много коварно. Почти не си спомням как съм се прибрал.

По този начин освобождава от неловкост и двама ни. Или поне така си мисля.

— Аз също — казвам. — Като в мъгла ми е.

— Може ли да се срещнем?

Назовава ми мястото: парка „Спенсър“, недалече от дома ми. Никога не съм ходила там, макар че веднъж един колега на Филип ни покани на парти в този парк. Имало тенис кортове, градина с рози и алея с рододендрони от двете страни. Май дори плувен басейн, заобиколен от смокинови дръвчета, макар че това може да са само празни приказки.

— Защо там? — питам предпазливо.

— Ще разбереш, като дойдеш.

Оставя го за финала като награда, както Мили си запазва за накрая слоя с карамел в „Туикс“.

— Не знам, Джак — промърморвам. — Сериозно мисля онова, което ти казах снощи. Не съм сигурна, че трябва да продължаваме. Окей, срещнахме се с Криста, от което се почувствах по-добре. Но полицай Мороу е наясно с положението и ще се погрижи да го изясни. Джак, играем си на детективи. Прекалено опасно е.

— Ти не разбираш! Свързах се с Толек! — изстрелва той името като свит юмрук. — Криста току-що ми се обади. Не съм бил прав за нея, тя наистина е готова да ни съдейства. И то заради теб. Каза, че те харесала и че си „неправомерно обвинена“, тази фраза трябва да я е чула по телевизията. Иска да ти помогне. Толек работел в парка „Спенсър“ през последните месеци, ремонтирал една сграда, която граничи с него. Днес имал малко свободно време, докато чакал да пристигне някакъв кран. Криста ще ни превежда. Нали това искахме, а?

Какво му става? Не ме ли чува?

— Не съм сигурна…

— Какво има?

— Плаша се от мисълта докъде може да доведе всичко това.

Той се засмива. Каквото и да кажа, няма да го разубедя.

— Паркът „Спенсър“. Къщата с големия открит контейнер отпред. Ще те чака там след петнайсет минути.

* * *

Джак седи на тухлената ограда пред голяма викторианска къща с чаша кафе и похапва нещо от книжна торбичка.

— Ммм, трябва да опиташ този ягодово бадемов сладкиш, взех го от „Гейлс“ на Норткоут Роуд. Неустоимо съвършенство.

Повдигам вежди.

— Никога ли не преставаш да ядеш?

— Тичах дотук. Отвори ми се апетит. — Той посочва с комично изражение маратонките си. („Асикс“. Както казах на Перивейл, всички носят „Асикс“.) — Хайде, опитай.

Поднася ми някакви трохи и ми хрумва нелепата мисъл, че само трябва да отворя уста като чавче и той ще започне да ме храни. Вместо това протягам ръка. Трохите се раздробяват още повече — смлени бадеми и смачкани ягоди полепват по пръстите ми.

— Абсолютен разкош — заявявам, след като съм ги облизала бързо.

Той носи торбести светли шорти. Виждам мускулите на прасците му.

— Е, къде е този Толек? — питам.

Той посочва една измазана в бяло къща по-надолу по улицата, чиято фасада напомня на замък. Алеята за коли пред нея е задръстена с тръби и дървени греди. Двама мъже пълзят по покрива. Гърми музика — рап в изпълнение на Тайни Темпа. Мили харесва тази песен, но се обзалагам, че съседите се дразнят.

Очукано ауди с дълбоки драскотини по единия калник паркира срещу нас и от него слиза Криста. Пресичам улицата и се целуваме по двете бузи. Тя ме отдръпва от себе си на ръка разстояние и ме оглежда.

— Косата ти! — промърморва. — Хм!

Носи вчерашната рокля на цветя, жилетка и ниски обувки. Лакирала е ноктите си в бледорозово.

— Благодаря ти за отзивчивостта — казвам аз. — Много мило от твоя страна, но не беше нужно. Не мога да си представя, че Толек изгаря от желание да ни види. Е, няма да му отнемем много време.

— Мъчно ми е за теб — отвръща тя. — Добър човек си, личи си. Искам да ти помогна. Като откриеш информация, ще я дадеш на полицията и ще те оставят на мира.

Кимвам.

— И за Аня — добавям. — Правим това за Аня.

— Добре. Само че бързам. Нямам много време. Отивам при клиентка в „Челси“, а понякога на моста „Батърсий“ стават задръствания. — Тя ми подава визитката си. „Разкрасяващи услуги, Южен Лондон“. — Маникюр, педикюр, коламаска, масаж. Ходя по къщите. — Потупва ме по ръката. — Позвъни ми, за теб ще направя отстъпка. Сега отивам да намеря Толек.

— Мобилен бизнес — отбелязва Джак, когато тя се скрива зад големия контейнер. — Това не го очаквах.

— Говори за моста „Батърсий“, сякаш го прекосява най-редовно — допълвам. — По това съдя, че има редовна клиентела в „Челси“.

— Какво ти разправях аз? — подхвърля той. — С теб сме същински детективи, не ще и дума.

Усмихваме се един на друг и после като че по взаимно съгласие отклоняваме погледи.

 

 

— Това е Толек — представя го Криста. — Има пет минути.

Слабият жилав мъж с редичка руса брада и къса коса кимва. Изглежда ми бегло познат. С фланелка без ръкави е, от която се показват загорелите му рамене; на издутия му бицепс е татуиран орел. Притиска обяда до гърдите си — кифличка с кренвирш, ябълка и чипс. Започнал е работа в шест сутринта, пояснява Криста.

Влизаме в парка и с известна неловкост сядаме под едно дърво в рехав кръг. Над главите ни литва гълъб с паническо пляскане на криле. Тревата е яркозелена, сякаш е боядисана през нощта.

Толек изважда кутийка „Ред Бул“ от джоба на анцуга си и я отваря, при което се раздава глухо съскане. Изпива я на един дъх. Сухожилията на ръцете му играят; дланите му са изцапани с бяла боя. Започва да яде кифличката си с енергично движение на челюстите. Питам се защо се е съгласил да дойде и колко добре познава Криста. Тя бързо го засипва с поток от полски думи.

Той избърсва устата си с пръсти и изрича нещо в отговор. Гласът му е с неочаквано висок тембър. На езика си има сребърна халкичка.

— И така — обръща се към нас Криста, — Толек се притеснява от полицията, защото работи нелегално. Вече достатъчно е разговарял с тях. Пред вас ще говори, но не желае да го цитирате. В никакъв случай. Задавайте въпросите си.

— Те са свързани с миналото им — казва Джак. — Колко дълго са били заедно? Къде са се запознали? Такива неща.

Криста и Толек говорят на полски, после тя ни предава, че се познавали от училище, родителите им живеели в едно и също село.

— От колко време са в Лондон? — пита Джак. — Заедно ли са дошли?

Криста го поглежда. Не си прави труда да превежда.

— Аня дойде преди две години — казва. — Толек пристигна миналата пролет.

— Такъв ли е бил планът им? — пожелава да уточни Джак. — Аня искала ли е той да дойде?

Криста отново изучава напрегнато лицето му, като че обмисля дали да преведе това или не. Говори на Толек, а той дава дълъг отговор и после извръща поглед встрани.

— Да — подхваща Криста. — Такъв е бил планът им. Толек е останал да поспечели пари, за да може да дойде. Аня го чакаше. Щяха да се женят. Обичаха се.

Толек отхапва голямо парче от ябълката. Тя е неестествено лъскава.

— Съжалявам, че питам за пари — обажда се Джак. — Но работодателите на Аня казват, че й е изпращал скъпи цветя и че през последните шест месеца тя е започнала да се облича по-изискано. Би ли го попитала дали може да обясни това?

Криста и Толек говорят на полски известно време.

— Тази поръчка — тя посочва с брадичка голямата бяла къща — носи добри пари на Толек. Работи от сутрин до вечер, много часове.

Толек хвърля огризката от ябълката си към гълъбите, които се пръсват и прегрупират. Отново се извръща, следи с поглед потока от коли по Тринити Роуд. Не знам защо, но си спомням мъжа, който ме гледаше от балкона на Криста. Минава ми през ума, че може да е бил Толек.

— Предай му колко много съжаляваме — изричам бързо. — Съчувстваме му за загубата.

Тя му превежда и Толек ме поглежда за пръв път. Бледосините му безизразни очи са зачервени, като че е много уморен или е плакал. Отстрани на устата му са вдълбани дълбоки гънки. Поглеждам ръцете му, по които като змии се вият виолетови вени. Опитвам се да си ги представя около бялата шия на Аня Дудек.

Той казва нещо на полски.

— Благодаря — превежда Криста.

— Сеща ли се за някого, който е мислел злото на Аня? — питам. — Карала ли се е с някого, с приятелка или… бивше гадже?

— Интересува ни също така възможно ли е да се е срещала с друг мъж — намесва се Джак. — Докато Толек е бил в Полша и дори след това…

Криста свива устни. На бузата й потрепва мускул. Казва нещо на полски и Толек махва с ръка, сякаш се е канел да отговори на въпрос в клас и внезапно се е отказал. Изправя се и смачква на топка хартиената торбичка от обяда си. За миг имам чувството, че ще ритне кутийката от „Ред Бул“ в лицата ни. От устата му се изсипва поток от думи, може би ругатни.

Джак също се изправя. Двамата застават един срещу друг. Толек е по-дребен, но челюстта му е заплашително стисната. Отново вдига ръка и този път прави жест, сякаш разрязва въздуха с нож. Джак отстъпва една крачка, а Толек се намръщва и поема обратно към бялата къща. Джак изтичва след него. Поглеждам безпомощно към Криста, след като и двамата са се отдалечили.

— Толек е добър човек, но сега е разстроен — обяснява тя. — Има нужда да се върне в Полша, за да е със семейството си и с роднините на Аня. За него така ще е по-добре. — Тя се изправя. — А сега трябва да тръгвам. Иначе ще закъснея за работа.

Аз вземам кутийката от „Ред Бул“ и също се надигам.

— Благодаря ти, че се срещна с нас — изричам бързо. — Искрено съм ти признателна. Не искам да мислиш… Криста? — Тя ме поглежда. — Правя това за Аня. Знаеш го, нали? По никаква друга причина.

Криста кимва. Взира се в мен, сякаш се кани да каже нещо. Ала тогава Джак, който е отвъд пътя, извиква:

— Толек!

Криста се отправя към колата си. Затичвам се след нея.

— Знаеш ли нещо? — питам, когато я настигам. — Има ли нещо, което не ни казваш за Аня?

Тя стига до колата си. Държи ключа и се опитва да го мушне във вратата. Ръката й трепери леко.

— Не.

— Моля те, Криста. Умолявам те. Помисли за Аня. Помисли за бебето.

Тя се обръща с помръкнали очи.

— Мисля за Аня. И за горкото бебе. Тъкмо заради Аня и бебето…

— В друг ли е била влюбена? На такова започва да ми прилича. И може би не е била бременна от Толек. Права ли съм, Криста? Опитваш се да защитиш някого ли?

Тя се обляга на колата, за да запази равновесие.

— Полицията ще открие истината — уверявам я.

— Не искам да говоря с полицията — отговаря тя.

— Мога да те предпазя от тях. Стига да ми кажеш.

Криста ме гледа и се колебае.

— Обещах на Аня — казва, след като си поема дълбоко въздух.

— Какво й обеща?

— Дължа го на нея и на родителите й. Те скърбят. Обичат Толек…

— Значи наистина се е срещала с друг?

Дълго мълчание.

— Моля те, Криста — проронвам.

И тогава тя кимва. Почти незабележимо, но кимва.

— Кой е той? Кого предпазваш?

— Никого не предпазвам. Аз… — Тръсва раздразнено глава, сякаш й е дошло премного. — Никога не съм го виждала. Англичанин е, Аня казваше, че е добър човек. Но не я е убил той, това го знам, иначе щях да кажа на полицията. Той я обожаваше. Отнасяше се с нея като с принцеса. — Поглежда през пътя. Джак тича към нас. — Не му казвай! — заръчва, като го сочи с брадичка. — На такива чаровници като него им нямам вяра. Обещай ми, Габи.

— Аз… Обещавам.

Джак стига до колата запъхтян и пита:

— Какво каза Толек, преди да избяга?

Криста се качва в колата си, но той задържа вратата й, за да не може да я захлопне. Тя ме стрелва с поглед и казва:

— Не познава никого, който да е мислел злото на Аня.

 

 

Нямам търпение да се махна, за да обмисля трезво току-що наученото, но Джак като че не иска да си тръгнем. Отново прекосява пътя и наблюдава как Толек изхвърля боклуци от разрушената баня в контейнера, как мята в него чували изкъртена мазилка и натрошени плочки с такава лекота, сякаш са есенни листа.

— Някой лъже — отсича Джак. — Един от тях крие нещо.

— Ще ми се да знаехме полски.

— Това би ни помогнало — съгласява се той със сериозен тон.

— Струва ми се, че съм го виждала — казвам. — А ти?

— Не — поклаща глава той.

Не знам какво да правя. Иска ми се да споделя с него наученото от Криста. Ала колата й още е на улицата, прави сложен завой и аз не мога да му го съобщя веднага. Ще трябва да изчакам поне още малко. Тя ме накара да обещая, че няма да му кажа. Защо? Наистина ли не бива да му се вярва? Или нейната подозрителност се дължи на различната култура?

— Хайде да идем за кафе — подръпвам го аз за ръката.

Той се подчинява и двамата тръгваме към завоя, след който вече не се виждаме от ремонтираната къща.

— Избухлив нрав има това момче — отбелязва Джак. — Направо побесня. Ако Аня е имала любовник и е забременяла от него, предполагам, че той се тресе от дива ревност. След като Перивейл не си е направил труда да проучи Марта, едва ли е проверил и дали Толек действително е бил в Полша.

— Има такава вероятност.

— Парите — добавя Джак, — новото бельо… Толек връзва ли ти се с марката „Ажан Провокатьор“?

— Не знам, Джак. Какви точно мъже се връзват с „Ажан Провокатьор“?

Той се залавя да обмисля предположения.

— Може би тя му е поставяла финансови изисквания, настоявала е да работи все повече и повече, за да задоволява скъпите й вкусове. А после той е открил, че Аня спи с друг мъж и бебето не е от него.

— Възможно е.

— В „Гейлс“ имат супа в менюто — казва той. — Май ми се мерна супа от грах и спанак. Дано е гъста. Обичам гъстите супи.

Хрумва ми, че Джак може би не е толкова лаком, колкото изглежда, и просто механично говори за ядене, докато разсъждава напрегнато над нещо друго.

— Ако тя се е срещала с друг мъж — добавям предпазливо, — може би този мъж я е убил.

Тогава той ме поглежда въпросително. Каня се да му кажа. Намираме се под сянката на току-що разлистени кленове с белеща се кора. Чува се монотонният тътен на влак по линията отвъд шосето. Ала изведнъж си представям какво ще предприеме той — ще се втурне обратно да разпитва Толек, ще преследва Криста, ще усложни още повече ситуацията. Сега, след като тя вече ми е казала, искам да изоставя всичко. Явно у мен се събужда инстинкт за самозащита. А може и да му кажа, но после, когато реша какво да правя по-нататък и когато той се поуспокои. Вероятно дори ще предоставя тази информация на полицията.

— Джак — подхващам, — не ми се струва редно да правим догадки. Нека оставим нещата в ръцете на хората, на които това им е работата.

— Не те разбирам.

— Опитах се да ти го кажа снощи, а и по-рано днес… по телефона.

— Какво ти става? — разперва ръце той.

— Говоря сериозно.

— Ти го започна, Габи! — Лицето му се изкривява. — Ти ме въвлече в това.

Стигнали сме до главната улица. Пред нас е мемориалът от черен гранит в памет на жертвите в катастрофата при Клапам Джънкшън. Зад него е железопътната линия — същата, която минава през участъка в парка, където открих тялото на Аня Дудек.

— Мисля, че беше грешка от моя страна.

Джак ме гледа втренчено, сякаш съм го зашлевила.

— Не е за вярване — промълвява той. — Габи Мортимър, телевизионната звезда, май се държи неадекватно.

Не ми харесва злобата в тона му и това иронично „Габи Мортимър, телевизионната звезда“. Може би Криста е права да не му се доверява. Погледите ни се срещат. Не мога да разтълкувам изражението му. Той прокарва палец и показалец по веждата си.

— Само те поднасях — добавя след малко.

 

 

Оставям Джак да стърчи сам на ъгъла.

— Не искаш ли супа? — подвиква той след мен.

Вървя много бързо, разтварям крака като пергел. Изпитвам натрапчива необходимост да се прибера у дома, да се свра в някой ъгъл, да се почувствам защитена. Минавам през елегантния модерен комплекс, съседен на „Фицхю Гроув“, и прекосявам игрището за крикет, на метри от мястото, където лежеше тялото на Аня Не умея да подсвирквам, но си тананикам нервно, за да отпъдя призраците. Мъжът бил англичанин, каза Криста, но не знаела кой е. Как би могло да се установи това? Чрез състудентите на Аня от колежа? Чрез други приятелки? Чрез Толек? Може би той знае. Стъпки зад гърба ми. Мъж в костюм ме настига и задминава. Движение в храстите. Човек? Куче е. Потискала съм този спомен с усилие, но картината на обезобразената й шия, на „повърхностните криволичещи драскотини“, както ги нарече Перивейл, внезапно е толкова ярка, че ми прилошава. Дърветата затягат обръча си около мен. Затичвам се.

Стигам до кафето, пълно с майки и бавачки, навред са пръснати велосипедчета и скутери, тревата е осеяна с натрошени солети. Небето е лазурносиньо. Децата танцуват. Пролетта е дошла без нея.

Няма я жълтата полицейска лента, не е останало дори късче, закачено на клон. Съвършено нищо, което да подсказва какво се е случило тук.

 

 

У дома заварвам Перивейл — седи до кухненската маса и разговаря с Марта. Страх стяга гърдите ми. Би трябвало да му кажа какво съм научила от Криста. За бога, редно беше сам да го знае вече. На върха на езика ми е, само трябва да отворя уста и да пусна думите да излязат. И тогава ще се отърва от целия кошмар. Но ето че реагирам както винаги когато съм в стрес. Напрягам се, изучавам ситуацията от дистанция, заключвам истинските си чувства.

— Ооо, инспектор Перивейл — изричам. — Вие пак сте тук.

Той се изправя. Приближавам го, сякаш се каня да го разцелувам като дългоочакван гост. Марта, която е боса, се изнизва покрай мен към вратата. Дали е успял да я подложи на разпит?

— Прощавайте, че се натрапих — казва той. Небръснат е и по наболата му брада се мяркат бели косъмчета. Изпреварила е скалпа му в остаряването. — Имаме минимален… — Млъквай след миг констатира: — Подстригана сте.

— Да. — Опипвам краищата на косата си. — Харесва ли ви? — Не знам защо питам, просто ми дойде на устата.

— Във всеки случай сте променена.

— Ще го приема като комплимент — казвам с леко кокетство.

Той ми отправя пародиен поклон.

— И така, имаме минимален напредък. Питах се дали бихте имали нещо против да дойдете в участъка.

Не е въпрос, а заявление. Заповед. Не мога ли да кажа, че имам нещо против? Или да се тръшна на пода, да започна да блъскам глава и да крещя, докато той си тръгне?

— Какъв е този минимален напредък? — подхвърлям небрежно. — Напредък в откриване на убиеца ли?

— Не става дума за случая с Аня Дудек, макар че… — Той напъхва ризата си в размъкнатите джинси. — Макар че нещата се движат. Върнахме се в апартамента, претърсихме го отново. Очертава се ново веществено доказателство.

— Очертава се? — промърморвам. — На хоризонта ли?

— Не го намирам за смешно — заявява той. — Но както и да е, въпросният минимален напредък е свързан с онзи, който ви дебне. По-рано днес арестувахме един мъж. Ваш съсед съобщи около единайсет часа, че някакъв човек се държи неадекватно, и аз пратих един от хората си, който е успял да залови предполагаемия нарушител. Така че, ако нямате спешна работа, не е зле да дойдете до участъка да погледнете есвито.

— Есвито? — повтарям недоумяващо. — Латиноамериканец ли е?

— Това значи електронна система за видеоидентификация. — Разчленява думите и всяка една е като ръжен, който забива в тялото ми. — Днес използваме база данни вместо някогашните очни ставки.

— Ти да видиш… — промълвявам.

 

 

Когато пристигаме в участъка, полицай Мороу — Хана — е на приемното гише. Тя ми помахва с леко разперени пръсти и подвиква:

— Здрасти!

Чудя се дали Перивейл има представа колко е нелоялна и колко информация изнася зад гърба му.

— Каролайн Флечър да ви е под ръка? — питам Перивейл, докато крачим по коридорите.

— Не ви е нужна. В случая вие сте жертва, не заподозряна. — Заковава се пред една стая и надниква през квадратното прозорче. — Освен ако не настоявате.

— Не, разбира се. Прав сте. Защо ми е Каролайн Флечър?

Той стисва лакътя ми, но по начин, който не можеш да сбъркаш с вдъхване на кураж. Самото ми присъствие там събужда ужаса и клаустрофобията ми. Краката ми са натежали като олово от сковаващ страх.

Перивейл отваря вратата. Една от познатите бели кутийки е, само че в нея има бюро, три стола и компютър. Сядаме и известно време той чука нещо по клавиатурата. Червената лампичка на стенната камера просветва — прилича на екзотична птица.

Вратата се отваря и полицай Мороу влиза забързано. Сяда на третия стол и изрича безмълвно: „Уф, пардон“, над главата на Перивейл.

— Закъснявате — изричам на висок глас.

— Ами такава съм си — с шеговита гримаса отвръща тя. И никак не си толкова наивна, на колкото се правиш, мисля си.

— Добре.

Перивейл е открил програмата, която му е нужна, но екранът е замъглен и се налага Мороу да се наведе и да му покаже къде е копчето за яркост, за да виждаме ясно.

— Така — произнася той малко надуто, за да прикрие технологичното си невежество. — Ще видите серия от дванайсет кратки видеозаписа, всеки на различен човек, показан в профил и анфас, отговарящ на вашето описание на онзи, който ви дебне. Моля, изгледайте внимателно всеки видеозапис и ако го разпознаете, ни дайте знак. Този процес се заснема в момента. — Той посочва към стенната камера. — И се прави звукозапис — посочва една маса в ъгъла, — за да е гарантирано, че нито аз, нито полицай Мороу въздействаме по някакъв начин на мнението ви.

— Никакво покашляне и смушкване с лакти — поръчвам на полицай Мороу. — Ясно?

Перивейл включва програмата и аз наблюдавам различни физиономии да потрепват и да се сменят на екрана. Къси коси, сплескани черти, кръгли лица. Милиони пиксели. Имам колебания за третия. Почти сигурна съм за петия. Към осмия вече губя увереност в себе си, но деветият…

— Това е той! — извиквам. — Определено е той.

— Процент на сигурност?

— Сто процента — отсичам. Очите ми са впити в екрана. Едрото месесто лице с тясно чело, войнственият поглед. Потръпвам. — Да, сто процента. Това е мъжът, който беше пред къщата ми. Мъжът в червеното рено.

Перивейл изключва апарата и се изправя.

Питам го дали съм познала, дали получавам количка или плюшена играчка като награда, но той отговаря, че не знае, случаят не бил негов. Ако бил, нямало да може да е в стаята с мен. Казва, че ще информира полицай Евънс, който води това досие, и щели да се свържат с мен.

Усещам спазъм на безпокойство.

— Значи на вас не ви е известно дали по дивидито има пръстови отпечатъци?

— Мога да разбера.

— А този човек, знаете ли дали е арестуван или…

Той трепва.

— Заснели са го с камера, вероятно са му отправили предупреждение и са го освободили.

— Така значи. Ами… добре. — Бутам стола си назад и тръгвам към вратата. — Едно не разбирам обаче. След като случаят не е ваш, защо вие дойдохте да ме вземете от къщи. Защо вие седяхте с мен тук?

Перивейл поглажда увисналата луничава кожа под брадичката си.

— Хайде сега — подхвърля той, — мислите ли, че бих пропуснал възможност да съм в компанията ви?

Полицай Мороу се изкисква нервно. Не знам какво да кажа. Нима всичките шеги, които пуснах, онова „никакво покашляне и смушкване с лакти“, доведоха единствено дотук? До този мазен опит за флиртуване? Нима съм му позволила да си мисли, че ме познава? Може би Джак е прав. Това е знак колко предубедено е цялото му разследване.

Толкова съм ядосана, че едва успявам да отвърна:

— Ще ми се да можех да кажа, че чувството е взаимно.

 

 

Марта отново е в кухнята, застанала край плота на кухненския остров. Веднъж Клара каза, че според нейния опит (години на междучасия с кафе в учителската стая) хората се делят на два типа: отточни тръби и радиатори. Самата Клара е радиатор, няма спор. Робин е радиатор. Марта определено е отточна тръба. Питам я дали е видяла някой подозрителен тип да се мотае наоколо сутринта, а тя поклаща глава. Не е видяла никого.

 

 

Яла е овесена каша и сега поставя купичката в миялнята, а млякото в хладилника. Наблюдавам я как снове из кухнята — пестеливи, внимателни движения. Сяда отново до масата и започва да разлиства списание. Решавам този път да прескоча увода.

— Тази седмица правих пролетно почистване — казвам и се опитвам да се усмихна. — Реших малко да поразтребя и в твоята стая.

Малко да поразтребя. Дори не мога да говоря с нея затова, без да изтръпвам вътрешно.

Марта вдига унил поглед.

— Намерих джинсите си! Сложени са там по грешка.

Тя се изчервява. Не знае как да го обясни. Долавям вътрешната борба по лицето й. Накрая казва:

— Съжалявам. Взех ги назаем. Само да видя добре ли ми стоят.

Сърцето ми леко се смекчава.

— И добре ли ти стоят?

Тя свежда очи към списанието.

— Не.

— Е, изяснихме една загадка. Другото, което нямаше как да не забележа, бяха пликовете и кутията с квитанции под леглото ти.

Тя разперва пръсти върху чашата си. Има черен лак с лъскава звездичка в центъра на всеки нокът — сложен маникюр, който изисква професионални умения. Светът сякаш се е смалил до неколцина души, плътно разположени точки на графика.

— Просто се почудих… — Чака да чуе какво ще кажа. Усещам напрежението й. — Не искам да харчиш свои пари за такива неща — заключавам, — за изпращане на вещи до вкъщи или каквото е там. Нека аз плащам.

Лицето й е сковано.

— Не — казва. — Няма нужда вие да плащате.

— Но всички тези подаръци до вкъщи…

— Не са подаръци. Не ги пращам вкъщи. Това е електронна търговия.

Тя оставя чашата и дръпва краищата на конската си опашка, за да я стегне.

— Продавам по Ибей.

— По Ибей? — Усещам как се приближавам до истината. — Какво продаваш?

— Просто вещи.

Наблюдавам я внимателно.

— Вещи?

— Вещи, които съм намерила… или съм купила евтино.

Мъглата се разкъсва. Екранът се изчиства. Само трябва да откриеш точното копче. Толкова е очевидно, колкото и шокиращо. Тя е вземала дрехите ми, скатавала е по нещичко, крадяла ги е.

Сядането ми носи облекчение. Краката ми са оловно тежки.

— Продавала ли си нещо на Аня Дудек?

Лицето й става безизразно. Ръцете й лежат неподвижно на масата.

— Не.

Дали лъже?

— Знаеш ли — продължавам внимателно, — горе имам цял чувал с дрехи, които можеш да вземеш. Така или иначе, ще идат за благотворителност. Задръж каквото спечелиш. Ще ми направиш услуга.

Марта потърква кожата под очите си.

— Ама… — започва тя, но млъква.

Чувствам се донякъде възмездена да видя следите от унижението й, различното изчервяване, този път по скулите. Вероятно би трябвало да съм ядосана, но долавям неохотен респект. Толкова ли е лоша постъпката й? Изпращат ми купища дрехи с рекламна цел. Някои си стоят още е етикетите. Дори не съм забелязала изчезването им.

— Каза ли на полицията, че търгуваш в Ибей?

— Не.

— Те споменаха ли, че пак ще те викат? Перивейл разпитва ли те днес?

— Не.

Облягам се назад.

— Озадачена съм. Всички улики, с които разполагат за убийството на Аня Дудек, са свързани не с мен, а с тази къща. Всеки може да е. Днес Перивейл каза, че е открил и друго, само че не знам какво е. Може да няма връзка. За мен странното е защо полицията не разпитва и теб, колкото мен.

Тя свива рамене.

— Перивейл е наясно, че не съм я убила аз.

Все по-трудно ми е да формулирам онова, което искам да попитам.

— Откъде знаеш? — задавам й въпрос най-сетне.

— Откъде знам, че не съм я убила ли?

Неволно се засмивам.

— Откъде знаеш, че той е наясно?

— Знам, защото няма начин аз да съм го извършила. Бях с друг човек през цялото време.

— Ще възразиш ли, ако попитам с кого?

Тя се залавя да ми разправя история, чийто смисъл въобще не успявам да проследя. Става дума за Мили и кошмара, който сънувала, и как „Мили беше уплашена и дойде в леглото при мен“. До съзнанието ми достигат разни подробности — Марта пяла на Мили и й разправяла приказки за някакво пиле — но не знам как да ги подредя в ума си. Не чувам как завършва разказът й.

— Моля? Какво каза?

— Че така и обясних на полицията, няма как аз да съм убила Аня Дудек, защото през цялата нощ бях с Мили.

Само че аз не я слушам внимателно, не се съсредоточавам върху казаното, защото то не ме интересува. Не ме засяга кой е убил Аня Дудек или чие алиби Перивейл е проверил и чие не. Мисля си единствено как, когато Мили е имала кошмар, не е дошла при мен, нейната майка, а е потърсила Марта: сгушила се е до нея, преплела е крака с нейните. Тази жена, една самотница и дребна измамница, която тайно носи джинсите ми и използва парфюма ми, е пяла на дъщеря ми вечерта, когато Аня е била убита, успокоила я е, дала й е сигурност.

За момента само това има значение.

 

 

Когато мобилният ми телефон зазвънява, дълго време не вдигам. Лежа на леглото в полумрака. Марта е отишла на вечерния си курс. Стените скърцат, пъшкат, чува се дращене. Или движението по Тринити Роуд е много натоварено, или вятърът духа в погрешната посока. От време на време къщата се разтърсва. Мислите ми отново са потънали в хаоса, логиката е изместена от нерешителност и страх. Имам чувството, че ще се случи нещо ужасно.

— Джак е — казва той, но аз бездруго знам. — Обаждам ти се да кажа, че съжалявам.

Старая се да звуча безгрижно.

— За какво съжаляваш?

— Че бях груб и нетактичен.

— Всичко е наред.

— Само че не е. Не биваше да те наричам „Габи Мортимър, телевизионната звезда“. Ти не си нищо подобно.

— Е, много мило!

— Знаеш какво имам предвид. Много повече от това си.

— Благодаря.

— Държах се като гъз.

— Какво?

— Не използваме ли тази дума? — засмива се той.

— Не и ако можем да си я спестим.

— Добре. Държах се като лайно.

— Лайно? — повдигам вежди.

— И тази ли се цензурира?

— Не знам. Може би.

— Загубеняк?

— Да речем, че загубеняк е уместна дума.

— Аз просто…

— Какво?

— Ами знаеш… Ти си забавна, сладка, в беда си и в един миг търсиш помощта ми, но в следващия я отхвърляш.

„Забавна и сладка“ — тези думи са като маргаритки. Мога да се пресегна и да ги откъсна, да си направя венец от тях и да си го окача на шията. От толкова дълго време никой не ме е наричал забавна или сладка. Звучат измамно, думи от миналото.

— Извинявай, че постоянно ти развалям настроението — казвам накрая.

— Сигурно съм бил изнервен от глад.

Усмихвам се.

— Да, бяха минали цели десет минути от последното ти ядене.

— Отначало не бях много склонен на всичко това. Откровено казано, готов бях да ти угодя само за да получа интервю, но сега… сега, след като те опознах, желанието ми е да разреша проблемите ти. Честно. Така че ми се иска да ми дадеш тази възможност.

Гласът му е нисък и дрезгав, сякаш е настинал или е препушил — хубав глас, точно по такъв би трябвало да си падне едно добро момиче.

Смъквам главата си от възглавницата върху юрганчето, с което е покрито леглото, и краката ми увисват от ръба. В полезрението ми попада малка черна точка на тавана. Може да е дребен паяк или муха, или просто сажда. Движи ли се? Разширява ли се разстоянието между черната точка и полилея, или си остава постоянно?

— Благодаря ти — казвам след малко.

— Знаеш ли какво си мисля? Продължавам да смятам, че Криста знае нещо. Трябва да я помолим да ни даде дневниците на Аня, не си ли съгласна, Габи? Да узнаем какво е ставало, да изровим нещо, което да отмести фокуса от теб.

Сега би трябвало да споделя с него какво каза Криста за другия мъж. Ала беше дълъг ден. Чувствам се странно уморена. А и разговорът ми харесва такъв, какъвто е сега. Ето един мъж, който знае, че съм в беда, и отчаяно се стреми да ми помогне. За разлика от Филип. И може би е ужасно от моя страна — през главата ми минава мимолетна мисъл за една жена, която веднъж ни гостуваше в предаването и която се възстановяваше от синдрома на Мюнхаузен, изразяващ се в това, че си бе измисляла болест след болест, за да получи съчувствие и внимание, каквито са й липсвали в детството. Сигурно това е същият синдром на Мюнхаузен — задържам известно време информацията за себе си, та да може Джак да ме обгърне със своята загриженост. Ще ми се да можех да кажа, че не му съобщавам, защото спазвам обещанието си към Криста, но не е това. Причината е, че желая фокуса на вниманието върху себе си, поне засега. Така че няма връзка с почтеността. Мотивите ми, общо взето, са по-спорни.

— Добре ли си? — пита той.

— Да. — Гласът ми е изтънял до цвъртене на мишка. — Просто начало на настинка.

— Габи, има нещо, което премълчаваш. Кажи ми какво.

Черната точка на тавана не е помръднала. Не е насекомо, а просто мръсно петънце.

Изпускам дълбока въздишка.

— В полицията имат ново веществено доказателство. Не знам какво. Перивейл ми каза днес, докато… докато бях в участъка.

— Била си в участъка? Защо си ходила там?

— Тази сутрин заловили някакъв мъж да се мотае пред къщата ми — същия от вчера. Задържали са го, но после го освободили.

— Заключи ли всички врати?

— Да.

— Сама ли си?

— Марта е на вечерен курс.

— Идвам при теб.

Под прозореца бръмчи двигател на кола. Позволявам си да се почудя кога за последен път Филип ме е карал да се чувствам обгрижвана. Амбицията и стремежът да си на върха могат да изтикат в ъгъла обикновената човешка доброта. През последните няколко дни се усещам разголена и нищожна, а Джак иска да се грижи за това голо и нищожно създание. И ето че у мен се надигат съмнения, с които не знам как да се справя.

— Искаш ли да дойда? — пита той.

Сериозността на тона му ме кара да мисля за ръцете му, за квадратните върхове на пръстите му, за черните косъмчета по кокалчетата. Мисля си и за лицето му и как настроенията му пробягват по него естествено и неприкрито. Безпристрастно оценявам тялото му, чудя се колко тежко би могло да е, ако е върху мен, представям си меката му коса, заплетена между пръстите ми.

— Нищо не правя — казва той. — Седя си тук самичък. Като най-големи вълнения за вечерта ми се очертават чаша евтино вино и купешка пица.

Чаша евтино вино и купешка пица, мила употреба на думата „самичък“. Апартамент над обществена пералня, двуетажни легла, пълни с деца. Ако не бях срещнала Филип, може би щях да се омъжа за такъв като Джак. Може би дори той е типът мъж, който Филип щеше да е при повече спънки в живота и по-малко успех.