Сабин Дюрант
Всички заподозрени (1)

Петък

Тази сутрин излязох от къщи по-рано от обикновено. Навън не е пълен мрак, но все още не е и светло. Паркът е населен с привидения и сенки. Голите дървета приличат на железни скулптури, които не желаят да наметнат ранния тюл на пролетта; храстите и къпинакът покрай железопътната линия са гъсти и преплетени — идеално скривалище, ако някой реши да те нападне и обере, но се старая да не мисля за това.

Поемам по обичайния си маршрут — по моста и около футболните игрища, които наподобяват бурно море с изровените си чимове. Най-неприятно е на завоя на алеята, където си приклещен между релсите от едната страна и оградата на детската площадка от другата. Подгизнал и раздърпан син анорак, метнат върху един стълб, придобива зловеща прилика с човешка фигура и аз ускорявам крачка, докато алеята не излиза на поляната, зад която е шосето. То е осветено от фаровете на колите с пътуващи в тях хора, които трябва да отидат на работа по-рано и от мен, ако това изобщо е възможно. Нечий силует приближава безшумно към мен — друг бегач. Зървам слушалки и екип от ликра, усещам полъх на топлина и пот. В следващия миг сме се разминали. В Лондон никога не си сам, дори посред нощ, дори в смразяващия мартенски студ преди изгрева. Винаги има вероятност някой да те наблюдава, да те следи какво правиш. Това не ми харесва.

Тичането помага. Темпото, ритъмът, усещането за постоянно движение на крайниците вкарват ред в главата ми. Снощи не можах да спя. Дори когато се унасях за кратко, сънувах, че съм будна. Накрая дойде време за ставане. Фокусирам се върху дишането си. Вдишам. Издишам. Ще потичам и ще се опитам да подредя мислите си, а като се прибера, ще си взема душ. Стив ще дойде да ме закара до студиото, за да съм там в седем. Ще целуна Мили за довиждане, Марта ще й даде закуската. Ще се постарая да харесам Марта малко повече. Дали ще видя Филип? Най-вероятно не. В този момент — колко е, пет и петнайсет? — той вече се къпе и бръсне, и се съвзема след „Нобу“ и „Дорчестър“ (подуших миризмата на пури, докато се препъваше към леглото в три сутринта), напъхва се в екипа от ликра и завърта педалите на чисто новия си велосипед от въглеродни влакна срещу екрани с данни от „Мейфеър“, Токийската борса, „Блумбърг“. Преди тичахме заедно. (С един и същи модел мъжки и дамски суичър, с еднакви маратонки „Асикс“. Много ли ще съм жалка, ако кажа, че обожавах това?) Не сме тичали заедно от миналото лято. При неговото напрежение било нужно здраво да напомпа мускулите си, необходима му била издръжливост. Тичането изобщо не можело да го освободи от стреса.

Дишам на пресекулки. Чувствам парене в гърдите си. Не бива да е така. Не го правя както трябва. Безнадеждна съм, дори не мога да тичам по правилния начин. Завивам по централната алея, отминавам трогателната пейка, на която някой всяка година окачва коледен венец с надпис „Мама“. Най-добре първо да отсея ежедневните дреболии. Родителите на Филип искат отговор за обяда в неделя. Повторното празнуване на рождения ден на Мили: моля се Филип да не пропусне и него. (Как можа да не си дойде във вторник?) Уикендът в Брайтън… Със стомаха ми се случва нещо ужасно, като се сетя за това. Бил адски зает.

— Нищо де, споко — отвърнах, но не мислех така.

Аз дори не използвам тази дума. Като че се правех на по-млада и нахакана, като Индия например, онова момиче в службата с перфектната перлена усмивка, протежето на Стан Кенеди, достатъчно хубава и умна, за да хвърли око на моята работа. Споко? Дали Филип не ме изгледа странно, като изтърсих това? Дали не прозвуча като опит да се направя на интересна? Споко. Но всички тези неща, които наричам дреболии, ме тормозят, там е проблемът. Кое е дреболия? И кое — важно? Неделният обяд с родителите на Филип, секси бельото за хотела в Брайтън, перлените зъби на по-млада жена, моментът, в който осемгодишно момиченце духа свещите на тортата си. Животът е съставен именно от такива неща. В крайна сметка всичко се свежда до любовта.

По моста и край. Тук вече е по-оживено. Двама души тичат по тревата. Едно голямо куче души покрай езерото. Три гъски отлитат, като плющят с криле и крякат. Небето изсветлява — някъде зад надвисналите металносиви облаци изгрява слънце и още първите бледи лъчи успяват да обезличат парка, да го лишат от контраст и дълбочина. Една червена обувчица е окачена върху сивата ограда на детската площадка. Мокра шапчица с форма на калинка виси от сребрист клон. Всички тези зарязани вещи, частици от хора, останали след тях… Веднъж, докато тичах, видях в шубраците мъжки гащи. Ама как е възможно? Това не е паркът „Клапам“. В „Уандсуърт“ сме. Тук сме все собственици на лабрадудели и тенисисти аматьори, не министри от кабинета в компрометиращи ситуации. Ние не се чукаме на обществени места.

При кафенето вземам спонтанно решение и завивам — бърз спринт около игрището за петанк. Но когато стигам до къщичката при тенис кортовете, нещо ме тегли към пущинака на близката горичка. Обикновено не минавам през нея. Представлява гъсто залесен триъгълен участък с високи дървета, който граничи с футболното игрище, но вътре не се виждаш от алеите. Усещането е некомфортно, прекалено рисковано е. Защо го правя? Заради по-ярката светлина, която дразни очите? От желание да надбягам деня? Да напусна равния терен и да наруша умереното си темпо? Заради безнадеждното ми неумение да отсявам важното? Не знам. После щях да го отдам на внезапен копнеж да почувствам свежа растителност под краката си, да се изтръгна от нелепата и скучна подреденост на парка. Да остана сама със себе си за няколко секунди.

Не мога да го обясня.

Не ме е страх, макар че май тичам прекалено бързо, но е по-трудно, отколкото очаквах. Теренът е неравен и има опасност да се препъна. Клончета стърчат на нивото на очите ми; високата трева се замотава около глезените ми. И в този миг го зървам през плетеницата от клони.

В първия момент ми заприличва на надуваема кукла. Или на голяма риба. Веднъж по време на една почивка на остров Уайт се натъкнахме на мъртъв делфин сред дюните — плашещо блед и отпуснат, стряскащо не на място — а преди години като студентка в Оксфорд настъпих мъртъв лебед, докато се разхождах покрай канала. Шокиращото беше не че е мъртъв — макар погубваното на тази красота и белота да ми се стори варварско — а че е проснат там на тротоара и че никой не се бе погрижил да го вдигне, преди да се спъна в него.

Спирам и си проправям път през храсталаците, като отбутвам белезникавите вейки на младите брезички, и стигам до място, където листата са стъпкани от кучета, лисици или човек, стигам до неясния предмет.

В този момент ужасът от видяното ме връхлита и единствената ми мисъл е: това не е кукла, нито риба, нито лебед.

Тя лежи на една страна и голите й бледи ръце са прострени над главата, а гърбът й е извит. Тъмнокестенявата й коса е отметната назад, все едно някой я е дръпнал от лицето й. Отворените й очи са мътни, сякаш покрити с прозрачно фолио. Има дълги и гъсти мигли — толкова дълги и гъсти, че сигурно са изкуствени — слабо лице и ситни зъби, прехапали подут изплезен език. Облечена е в прилепнал бежов панталон, може би от „Топшоп“ — с джобове на бедрата и ципчета на глезените. Боса е. Ноктите на краката й са с тъмен, почти черен лак. Докато ноктите на ръцете й са изпочупени и нащърбени. Розовата блуза с къс ръкав се е набрала на гърба й, така че се вижда черното триъгълниче на прашките й. Лицето, шията и видимата част от гърдите й са синкавобели, но целите в кръв, прорезни рани и драскотини, мънички точици, хоризонтални тъмни линии и охлузвания. А шията й… Нямам сили да погледна към нея.

Не изкрещявам. Не издавам и звук. Това не е ли странно? Изведнъж обаче обръщам внимание на дишането си — все едно хлипам или се напъвам да повръщам. Задъхвам се. Учудвам се на реакциите си — мисълта за „Топшоп“ например. Какво ме интересува откъде си е купила панталона и дали е с изкуствени мигли? Подробностите, които забелязвам и регистрирам в съзнанието си, ме заливат като порой. Не ги анализирам, а когато го правя, оформям фрази в ума си. Подреждам ги. Чудя се какво ще кажа на хората. Вече мисля за по-късно.

Притиснала съм ръка към устата си и за миг ми се струва, че наистина ще повърна. В гърлото ми се надига жлъчка, но я преглъщам и със залитане излизам на алеята. Започвам опипом да търся джиесема си, който е закопчан с цип в калъфчето на врата ми, и са ми нужни няколко опита да отключа клавиатурата. Натискам бутоните адски бързо. Пръстите ми са прекалено големи; треперят толкова силно, че едва не изпускам телефона, когато най-сетне съм набрала.

Гласът от другата страна е тих и спокоен, толкова тих, че повтарям няколко пъти:

— Чувате ли ме? Чувате ли ме?

Жената отвръща, че ме чува, и аз изпелтечвам подробностите. Не мога да си спомня името на улицата, която е най-близо до тази част на парка, съвсем близо до дома ми, една от успоредните на моята улица, застроена със същите големи, масивни къщи, наистина добре позната. Затова давам ориентири:

— Тринити Роуд, затворът, скъпарският комплекс в самия парк… Нали се сещате за преките там? Има едно кафе. Казва се „Комън Граунд“. Точно зад него е. В горичката с форма на триъгълник.

Тя явно следи екрана на сателитен навигатор, защото, изглежда, е по-наясно от мен. Пита дали съм добре, дали се чувствам в опасност. Казва ми да чакам където съм.

Когато връзката прекъсва, усещам, че ми прилошава. Не знам къде да се дяна. Изтичвам обратно до тенис кортовете, за да мога да видя полицаите, като наближат, да ги насоча към мястото. Наоколо няма никой — пред погледа ми са само колите, преминаващи непрестанно в двете посоки по Тринити Роуд, отвъд игрището за крикет, издигащият се в далечината покрив на затвора „Уандсуърт“ и проясняващото се небе над големите къщи по улицата, чието име сега си спомням — „Дорлкоут“. От къщичката до тенис кортовете се разнася проскърцване; виждам тъмните прозорци на това малко бунгало, в което преди години живееше мършава черно-бяла котка, сигурно отдавна умряла. Сега се намирам от другата страна на релсите — за километър-два тичане съм се преместила само на няколко метра спрямо железопътната линия. Насипите от двете страни са стръмни, но има много храсти и дървета и през есента влажните капещи листа забавят влаковете, а също така има и безброй сенки и кътчета, където човек може да приклекне. Децата са си устройвали лагери в храсталака точно до мен, правили са хралупи, в които да се крият. Шумолене — може да е лисица или катерица, или дори само птичка, но за пръв път усещам страх. Струва ми се, че наблизо има някой, който ме наблюдава.

Осъзнавам, че снова напред-назад по алеята, затичвам се към шосето, размислям, отново се връщам. Държа се така, както вероятно би реагирал лабораторен плъх в условия на стрес. Момичето не е пред погледа ми и внезапно ме обзема усещането, че е изчезнала, че някой я е отнесъл или че изобщо не е била там, така че се втурвам обратно с препъване и залитане, а ръцете ми са протегнати напред, за да предпазят лицето ми от малки вейки и големи клони, проправям си път сред глог, прещип и сребриста бреза и не ме е грижа за драскотините. Накрая стигам до онова ужасно място. Още преди да съм се озовала там, знам, че не е изчезнала, че лежи на земята в онази плашеща изкривена поза с изцъклени очи, все така мъртва.

За кратко е тихо. Птичи песни, това е всичко. После затрещяват колелата на влак. Вече е светло, денят е настъпил. По краищата на близките до мен клони се виждат зелени връхчета. Сигурно са пъпки. Ще закъснея за работа, ще трябва веднага да тръгна за студиото и да се пооправя в колата, но… сега не бива да мисля за това. Прикляквам и сядам на мократа трева. Сами сме с мъртвата. Тя изглежда така уязвима. Долавям острата застояла миризма на болничен коридор или на съблекалня към басейн. Опитвам се да не гледам очите й. Ситни точици покриват клепачите й чак до тънките изскубани вежди. Докосвам косата й. Не е жива на пипане, но косата по принцип не е, нали? Нещо в блузата й — с къс ръкав и копченца отпред — ме притеснява. Опъната е силно под едната мишница и сутиенът й се показва. Презрамката, хлабава ивица черна дантела, виси от деколтето й; явно се е откачила. Не знам защо го правя. Почти несъзнателно е. Нещо ме подтиква отвътре и аз хващам черната дантелена презрамка, за да прикача кукичката й към чашката на сутиена. Кокалчетата на пръстите ми се отъркват в плата. Студена и лепкава материя. Чувам някакви звуци и осъзнавам, че излизат от мен. Приспивна песен, която някога пеех на Мили, за да я успокоя. Така и не я запомних докрай. „Нани-на, отиваме в страната на съня, а тя е далече…“. Думите засядат в гърлото ми, звучат като стенания.

Струва ми се, че е минала цяла вечност, но в действителност само след минути се разнася вой на сирени. Знаех, че ще се случи нещо, още в мига, когато излязох от къщи. Имах усещане: тежест под лъжичката като от гадене, мрачно предчувствие, ако щете. Може би звучи неубедително и пресилено? В такъв случай грешката е моя.

 

 

Двама са. Жена в униформа, която ме разпознава — личи си по мимолетното поруменяване на бузите й и погледа, който хвърля на колегата си с леко разширени очи, сякаш да сподели: „Това е онази, сещаш ли се, от телевизията“. Дори и да ме е познал, мъжът не го показва. Той е в цивилни дрехи — джинси и спортна риза — знак за по-висок ранг в полицейската йерархия. Достатъчно епизоди на „Инспектор Морс“ съм изгледала, за да го знам. Представя се и прокарва пръстите на едната си ръка през леко омазнената си гъста тъмна коса. Той бил инспектор Перивейл, а…

— Това тук е полицай Мороу.

До къщичката на тенис кортовете сме. Изтичах обратно там, когато сирената млъкна и забелязах между дърветата сини отблясъци. Ръкувам се с тях, защото внезапно изпитвам неудържимо желание за физически контакт. Не бива да плача; в крайна сметка аз съм си жива и здрава. Полицай Мороу, която изглежда като тийнейджърка, придържа ръката ми над лакътя, докато вървим. Дребна и луничава е, с кестенява коса, прибрана на конска опашка; може да мине за хубава, ако очите й не бяха толкова приближени, а един от предните й зъби — с много несполучлива коронка. Казва ми, че дежурството й тъкмо свършвало, когато получили обаждането.

— Вече си представях сандвич с бекон, кетчуп… малко сос барбекю.

Опитва се да ме накара да се отпусна. Инспектор Перивейл не се интересува от състоянието ми. Крачи пред нас с прегърбени рамене и провиснали джинси. Стъпва така, както скиор забива щеките си, решително, сякаш за по-добро равновесие.

Не е нужно да им посочвам къде е тя. Очевидно е. Когато приближаваме, инспектор Перивейл ми казва да изчакам на алеята — или по-точно ми показва с ръка, протегната като бариера.

— От Отдела за криминални разследвания е. Още е нов — с извинителен шепот ми обяснява полицай Мороу. — Обадихме се да пратят кучета. Екипът сокъри ще пристигне съвсем скоро, може би до седем-осем минути, ако карат с включени светлини.

— Сокъри? — питам, като си мисля за футболното игрище само на метри от нас.

— От СОК, службата на криминолозите. Ще отцепят района, ще огледат за улики.

Питам я за какви улики става дума и тя отвръща:

— Всякакви — следи от обувки, оръжието на убийството, влакна, кръв, косми, боя, стъкла. Невероятно е какви веществени доказателства откриват. Така че не можем да допуснем да компрометирате местопрестъплението.

— Дано не съм го компрометирала вече — промърморвам.

Тя се вглежда в храсталаците.

— Тия хора не се научиха да си прибират боклуците.

За миг си помислям, че говори за тялото, и леко се засмивам в шок, но тя посочва с брадичка смачкана торбичка от „Макдоналдс“, от която са се изсипали кутийки от полистирол и късчета маруля.

— Мислите ли, че това може да е улика? — питам, загледана натам.

— По-скоро са обикновени боклуци. Да не говорим какво причиняват мазнината и солта на артериите. Хлапета са най-вероятно.

— Хлапета — повтарям и си мисля: кой друг е бил тук?

Инспектор Перивейл все още е при момичето. Не я докосва, просто е клекнал и я оглежда, а после вади телефона си. Извиква нещо на полицай Мороу — звучи като поредица от числа — и тя набира номер на апарата си. Умора започва да стяга врата и главата ми. Когато полицай Мороу приключва разговора си, питам дали мога да си тръгвам, но тя отговаря, че първо трябва да запише някои данни.

Обяснявам, че имат нужда от мен в студиото, тя кимва и отговаря:

— Товааа… мога да гооо… разбера.

Провлачва думите, за да подчертае разликата между моите приоритетите и нейните. После разменя няколко думи с инспектор Перивейл и двете се отправяме към кафето да си намерим пейка. Тя казва:

— Изглеждате малко по-различно. Не ви правя комплимент, но сте по-млада, отколкото по телевизията.

— Заради косата е — засмивам се. — В сутрешно телевизионно предаване се иска изобилие от червена коса. В действителност имам тънък косъм, но за пред камерата я пръскат с толкова много лак, че заприличва на шлем.

— Фризьорка ли ви прави прическата? — интересува се тя и когато кимвам, пита смаяно: — Какво, всеки ден ли?

— Много сюрреалистично е — промълвявам — да си приказваме нормално, когато…

— Разбирам ви. Когато за пръв път видиш мъртво тяло, винаги е малко шокиращо. Някой ми беше казал, че през първата си година полицаите развиват инстинкт за две миризми. Едната е на дрога. Другата — на смърт.

— Миризма наистина имаше… — отбелязвам.

Тя сбърчва нос.

— Като в старчески дом, кисела.

— Нещо друго — казвам.

Тя изважда бележника си, където си записвала (както някои хора книгите, които са им харесали) мъртъвците, с които се е сблъскала през двегодишния си стаж — самоубийство (чрез обесване), смърт при автомобилна катастрофа и два-три инфаркта.

— Самоубийство? — отронвам.

— О, боже, да! — отвръща тя. — С много такива случаи се сблъскваме в работата си.

Разказва ми как мъжете и жените се самоубиват по различен начин, било чрез свръхдоза, прерязване на вените, обесване или прострелване. Знам, че бих могла да размишлявам над това, но ми идва в повече. Искам да се прибера у дома, да изпия едно кафе, ако имам време, а ако нямам, да си го занеса в колата. Давам си сметка, че бъбривостта й ме дразни, и се чувствам виновна. Но може би не го прави от доброта, с цел да ми помогне да се отпусна, а просто си е такава. Така че я прекъсвам и започвам да й разказвам какво се е случило („Ооо, по-бавничко“, казва тя), как съм си тичала и не знам какво ме е накарало да мина по онази алея, но че нещо ме е теглило натам и как отначало съм взела бледата издължена фигура за лебед или делфин… Тя си записва. Пита ме дали съм видяла нещо или някого и аз споменавам двамата бегачи и кучето край езерото. Никой друг, не.

— А нещо необичайно?

— Само… момичето.

Тя препрочита каквото е записала и аз решавам да я попитам за точиците по лицето на момичето.

— Ситни точици — описвам ги, — като обрива, за който следиш, като имаш бебе, онзи, който не изчезва при притискане с чаша.

— Знам какво е — казва тя и оставя бележника си. — Петехия, признак за асфиксия.

— Имаше и белези по шията, сякаш е прерязана с тънък канап, но също и синини като от пръсти. Мислите ли, че е била удушена с връв или въже? Или с ръце?

— По този въпрос ще трябва да изчакаме мнението на патолога — казва тя. — Не съм специалист, но в такива случаи белезите от пръсти не са на убиеца, а на жертвата. Борят се да разхлабят примката.

Потръпвам неволно, а после отново, защото от това се чувствам по-добре. Около кръста ми е вързан сив суичър. Развързвам го и го обличам върху тениската си. Чувствам как шокът ме отпуска, става по-поносим, обясним.

Полицай Мороу казва:

— Може ли един подпис?

Обръщам се с инстинктивна усмивка, с ръка, вдигната в готовност, преди да осъзная, че тя не иска от мен автограф, а да подпиша показанията си.

Когато вдигам поглед, виждам инспектор Перивейл да се задава по алеята и чувам нови сирени откъм еднопосочните улици на квартала, звучащи все по-силно. Кучета, криминолози, мъже с фотоапарати и разни неща — как да ги нарека, пръчки? — с които ровят из тревата за улики във вид на влакна, боя, стъкълца, за да открият извършителя.

Чувството е странно, не знам дали ще го разберете, но е като измиване на ръцете. Тялото вече не е моя грижа. Занапред принадлежи на тях.

 

 

След задръстването между „Стокуел“ и „Уотърлу“ закъснението ми се увеличава още повече, четирийсет и петте минути прерастват в деветдесет и пропускам сутрешната оперативка, което ми обърква целия ден. Не че той не е объркан вече от факта, че съм се натъкнала на мъртво тяло.

Стан Кенеди, другият водещ на предаването, е в чакалнята пред студиото и си бъбри с двама от гостите — акушерка, спечелила Наградата за професионализъм на „Памперс“, която ще говори за раждането по повод ново предаване за майчинството, и една съсипана жена, приблизително на моята възраст, чийто син тийнейджър се е самоубил преди година след тормоз във Фейсбук. Някакъв помияр души под масата за трохи от бисквити. Помощник-продуцентката Доун ме осведомява, че бил „пленил нацията“ с клип в Ютюб, в който играел футбол с пиле. Животът, смъртта и кучетата са днешните теми в „Добро утро на всички“.

Дори и да ме е забелязал, Стан не вдига поглед. Животът би бил по-лесен, ако двамата с него се разбирахме. Когато се отправям към гримьорката, чувам характерния му дрезгав смях, заради който изглежда толкова естествен, симпатичен и сякаш изцяло погълнат от събеседника си. Дори опечалената майка е очарована — усмихва се леко със сведени очи и приглажда несъществуващи гънки на полата си. Получава му се с всички освен с мен. Воюваме чрез взаимно пренебрежение. Приятелката ми Клара, която го е виждала няколко пъти, твърди, че стърчащите му кучешки зъби го правят привлекателен — с остротата си балансирали женствените му черти. Долната му устна е много по-дебела от горната, все едно е подута от удар с юмрук. Но според Клара, умницата, била чувствена и ти се искало да я захапеш.

Когато стигам до стаята си, все още чувам как между стените кънти хрипливият му смях на пушач. Нещо в този смях винаги ме кара да се чувствам изолирана. Ани чака, изнервена от закъснението ми, строила в редица флаконите си и голямата кръгла четка за коса. Започвам да се извинявам, защото мразя да правя работата й още по-трудна, отколкото е. Не знам дали са й казали причината, поради която съм закъсняла — от колата предадох накратко на продуцентката какво се е случило и тя може би го е разгласила.

— Приличаш на смъртник — казва Ани, когато сядам. Да ме беше видяла по-рано.

Ще ми се да имах време да споделя с нея. Прекрасен събеседник е, винаги й го казвам, когато се опитвам да я освободя от комплекса относно професията й. Всъщност по-скоро се мъча да се освободя от своите предразсъдъци относно професията й. Но сега не е моментът, защото наближава десет часът. Няма време. Само още повече ще я изнервя. Ани, чиято коса е къса, а лицето — без грим, е твърде притеснена, за да бъбри. Вече съм се напъхала в алена рокля на Даян фон Фюрстенберг и изопвам лице за козметиката на „Боби Браун“, разтварям устни за червило в нюанс сангрия или Стария Холивуд, затварям очи за житния серум и минералните сенки за очи върху него. Тя може би е права все пак. Май наистина приличам на смъртник с тези торбички и все по-увисващи клепачи. Косата ми не е гъста както някога, тицианово червеното избледнява към… какво, цвят сьомга? Мисля си за косата на майка ми — толкова лъскава и жива беше в детството ми, а накрая придоби оранжево-розов мръчкав оттенък. Косата на мъртвото момиче също беше червена. Едва ли естествена. Трябва да беше боядисана. Налудничаво ли е да кажа, че ми се стори позната?

— Ето така — казва Ани и отстъпва назад. — Придоби по-човешки вид.

— Блестяща си — казвам, макар че блестящата съм аз с този перлен грим и отразяващи светлината микрочастици.

На екран ще изглеждам достатъчно прилично. Никой няма да забележи мъничкия мускул, потрепващ в окото ми. Ала това не съм аз — тази външност, тази огромна коса. Ако трябва да съм искрена, каквато никога няма да бъда пред Ани, в увеличителното огледало се виждам като травестит. Жените се превръщат в мъже с възрастта, мъжете се превръщат в жени. Не си спомням кой ми го каза. Да остаряваш е гадно. И все пак, както твърди Клара, алтернативата да си останеш вечно млад е по-лоша.

Не можех ли да си взема почивен ден днес? Не ми ли беше дошло в повече? Дори когато майка ми беше болна, почти не пропуснах предаване. Имаше нощи, в които изобщо не лягах, заета с ужасите на болестта й, но в ранните часове потеглях по магистрала М4. Заставах пред камерите усмихната, а ръцете ми още намирисваха на повръщано. Колко ли жени си мислят, че просто сме извадили късмет и затова сме на екрана. Но стига един гаф, една неточност, и изхвърчаме. Тази сутрин обаче може би не биваше да идвам. Когато се докоснеш до трагедия, понякога е трудно да я осъзнаеш в първия миг. Веднъж в предаването ни гостуваше семейна двойка, чието едва проходило детенце загинало, докато те били улисани да товарят в колата си багажа в края на ски ваканцията. Покрай детето минал снегорин и то се задушило от хвърчащия настрани сняг. И ето една шокираща подробност: след като отнесли малкото телце в болницата, прекосили с автомобил Алпите и успели да хванат ферибота, за който имали резервация, в същия този ден. Моето премеждие въобще не може да се сравнява с тяхната трагедия, знам, но мисълта ми е, че хората вършат странни неща в състояние на стрес.

Ани иска да й протегна пръстите си — слага ми яркочервен лак в тон с яркочервените карамфили във вазата на масичката в студиото. И тя си има своите инструкции: тези детайли са от значение. Дори да е забелязала треперенето на ръцете ми, нищо не казва. Притискам длани в хавлиената кърпа върху тоалетната масичка и усещам треморът да пълзи нагоре по ръцете ми.

Червените нокти. Червените цветя. Червената рокля с дълъг ръкав. Мисля си за кръв и смърт, за безкръвна смърт — онези белези по шията на момичето. Размахвам към Ани ръце с червени нокти.

— Не съм ли прекалено червена?

— Приятна гледка си — отвръща Ани. — Ободряваща за такова сиво мартенско утро. Изглеждаш прекрасно, както винаги. Разведри ни! Бог знае, че имаме нужда.

* * *

Никога не съм мислила да ставам водеща на дневно предаване. Озовах се неусетно на тази длъжност. Бях репортер и проучвах различни теми, когато дойде предложението, и тъй като Филип беше ентусиазиран, казах „да“, преди да ми хрумне да кажа „не“. Това е странна професия. Нито е актьорство, нито журналистика. Надали е високо в списъка на нечии амбиции. Никой не храни респект към водещите на дневните предавания. Синоним сме на лековатост и в очите на хората сме дори по-ниско от четящите новините — „Хубавки лица, хубавки дупета и нищо по средата“, както казва Кейт Ейди. „Когато Тони Блеър започне да бомбардира Багдад — заяви веднъж Ричард Инграмс, — ще бъдем информирани за този факт от усмихната глупачка с идеални зъби“.

Когато срещна състуденти от Оксфорд, сериозни играчи в издателския бизнес и академичните среди, или разни хора, с които сме стажували заедно в Би Би Си, а сега са продуценти на политически предавания или важни задкулисни фигури в политиката, вече не се впрягам от оскърбленията. „Как е в света на кривите банани?“, подвикна ми отдалече един познат на раздаването на националните телевизионни награди миналата вечер. Заедно бяхме проучващи асистенти в „Нюзнайт“. Един Бог знае какво прави сега, но май носеше все същата риза. Усмихнах се и отвърнах: „Свали си панталоните и ще ти кажа“. Всички останали на неговата маса се разсмяха.

Сега, като си го припомням, се чувствам гадно. Не беше забавно. Засмяха се само защото съм (донякъде) известна, виждали са ме всички домакини. И в този смисъл хиленето им беше по-лошо и от тъпата му реплика. Много добре знам, че дневните предавания се асоциират с безработицата и трайната депресия и че са само малко повече предпочитани пред тишината по време на гладене. Така че неслучайно казах „всички домакини“. Но знам също така, че онова, което върша, изисква много качества и не всеки би се справил. Не опира само до съвършени зъби или детайлното познаване на изискванията на ЕС относно производството на зеленчуци; тънкостта е да говориш на зрителя директно — не на всички вкупом, а индивидуално, лично на всеки. Ние със Стан оживяваме във вашата дневна, а това си е умение, дори изкуство.

Въпреки всичко днес съм на канапето преди него. Ани твърди, че обича да ме изпреварва, та да може да се присмива на закъсненията ми, на „ежедневието ми на жонгльор“, както той се изразява. Убеждавам я, че това са само шеги, добродушно заяждане помежду ни, което всъщност прави предаването ни хит. Ала се боя, че зад усмивките и потупванията по рамото Стан води кампания да ме свалят от екран, за да обсеби цялото предаване. Не е сигурен дали печеля повече от него, но не може да понесе съмнението.

Нагласят ми микрофона — Хал, асистент-режисьорът, го закача под деколтето ми точно в хлътнатината между циците ми — и аз се сещам за младата жена и сутиена й, който сигурно е бил от така наречените „многофункционални“, със свалящи се презрамки, иначе нейната не би се откачила. Твърде интимно е и се опитвам да спра да мисля за това, когато Стан влиза с нехайна походка, говорейки с продуцентката Тери.

Вижда ме и разперва ръце с престорена изненада.

— Ето я мис Марпъл. Разгада убийството, съдейства на полицията и успя да пристигне на работа навреме. Или пък намираме мис Марпъл възстаричка като модел за подражание? — Той подръпва невидим мустак и изрича с белгийски акцент; — Може би Еркюл Поаро?

Питам се дали от самото начало не е замислил да влезе след мен. Винаги е добре да си изправен, като се опитваш да принизиш някого. В този контекст, в който животът ми се е изтръгнал от обичайното ежедневие, за него може би е важно да изглежда по-ангажиран, повесел, по-овладян и по-жизнен от мен.

— Не съм разгадала убийство, Стан Титан — усмихвам се аз. Не бих допуснала Тери да ме види уязвена. Тя е мъжко момиче и не търпи лигльовци, но запазя ли достойнство, ще застане на моя страна. — Само се натъкнах на него.

Когато той се тръшва на канапето, възглавниците под мен се издуват от изместения въздух.

— Напомни ми никога да не тичам с теб — казва той по-скоро на всички присъстващи, отколкото лично на мен.

Студиото на „Добро утро на всички“ заема целия пети етаж на висока сграда на южния бряг на Темза. От прозореца зад мен се разкрива изглед към Лондон и реката — великолепен и съвършен, сякаш е снимка върху тапет. Нашият сектор с килим на екстравагантни шарки и уютна атмосфера на дневна е в средата на студиото. Прожекторите вече са включени. Това е едно сияйно, прелестно кътче, един слънчев лъч, но аз седя тук и мога да мисля единствено колко е грозен Стан. Звучи музика, пуснали са шапката на предаването, а той ръси остроумия — към осветителите, към звукотехниците, към асистентите и към красивата Индия в ъгъла, която очаква своята рубрика, посветена на Туитър и Фейсбук. Държи се грубиянски като ръгбист по време на мач.

— Как некрофилите наричат погребалните агенти? Сводници! Каква е разликата между педофилията и некрофилията? Осемдесет години.

Опитва се да ме изнерви. Чудя се дали не заваля леко думите.

И ето ни в ефир. Изричам моите пожелания за добро утро и си казвам началните думи, докато Стан гледа в камерата, обсебва я с поглед, взира се в душата на зрителя, сякаш единствен той разбира от тия неща. Във въведението, дирижирано от гласа в слушалката ми, съм обявила мъпет в кухнята и съм рекламирала класацията ни за най-добре облечен член на парламента. Обещала съм „Преглед на печата“ със Сали Бъркау, споменала съм любимото куче на нацията и наградената акушерка. Ала майката с Фейсбук са я дали на Стан. Изражението му е печално, а ъгълчетата на устата му сочат надолу, докато известява, че по-късно в предаването следват тъжни моменти.

— Преди година — казва той — Сол, четиринайсетгодишният син на Маги Ленард, си е отишъл от този свят заради тормоз по интернет.

Обръща се към мен със съкрушен поглед. Кимвам съчувствено, дори си позволявам бегла скръбна усмивка. Двамата с него тичаме в един впряг.

Той потърква долната си челюст и аз единствена чувам дращенето на набола брада.

— Един жесток ден — обобщава Стан.

 

 

Преди няколко седмици, когато министър от кабинета бе хванат в лъжа, изречена по Би Би Си (във „Време за въпроси“), поканихме в студиото една психоложка да говори за езика на тялото и изкуството на преструвката. Децата, каза тя, често си запушват устата с длан, след като изрекат някоя лъжа; възрастните докосват брадичката си или подръпват маншетите си в несъзнателно желание да кръстосат ръце.

В днешното предаване внимавам с езика на тялото си, защото имам чувството, че редя лъжа след лъжа. Нищо от казаното не ме вълнува. Днес тривиалностите изглеждат особено безсмислени и скучни. Закъснявам да анонсирам Индия и трябва да се извиня в ефир, като правя разкаяна физиономия за зрителя.

— Споко — изрича Индия в отговор.

Разнежвам се с помияра, който се казва Били, за да подразня Стан, ядосвам се, че не подсетих Марта за алармата и не я предупредих да не прекосяват парка, а да минат по обиколния път до училището. Но сутринта не бях на себе си. Трябва да се вземат някои предпазни мерки.

По време на интервюто с Маги Ленард седя с наклонена настрани глава. Знаем какъв речник е допустим в този часови пояс. Казваме „отиде си“, „прости се с живота“, „вече не е сред нас“, „напусна ни“. Направо е безумно това избягване на думата „мъртъв“.

На път за вкъщи облягам лице на страничния прозорец на колата. Облекчение е да сваля гарда. Мисля си за горкото момиче. Колата спира и тръгва, подскача и ускорява. Удрям челото си в стъклото. Отпуснала съм мускулите на врата си. Стив, шофьорът ми, бъбри за снощния турнир по дартс и за ремонта на кръстовището при „Елефант енд Касъл“.

— Писна ми това време — споделя. — Нито е студено, нито е дъждовно, нито е топло. Никакво не е. Тази година март е отврат.

Витрини на магазини, решетки от ковано желязо, завои, входове за метрото, строежи с кранове и багери, оградни платна, покрити с графити, всичко си е все там. Ужасните неща се случват на безобидните хора. Катастрофират автобуси, умират деца. В Конго изнасилват и обезобразяват жени — имаше предаване за това миналата вечер. Приятели ти разказват за трагедии — млад съпруг умира внезапно от инфаркт, шестгодишно хлапе храбро се бори с левкемията. И всички тези ужасни драми докосват живота ти. Иска ти се да не са истински, защото късат сърцето ти в среднощните часове, но после отскачат като камъчета от предното стъкло на кола и след известно време за свой срам ги забравяш. Продължаваш си с твоя незначителен живот, тревожиш се за собствените си дребни проблеми — безразличен съпруг, арогантен колега. Но това, тази смърт, преобръща всичко. Прекалено близо е. Никой не е защитен. Това е свят, в който хора убиват други хора. Смъртта не е само бавна, точеща се с месеци и години като при майка ми. Може да се случи мигновено, за някакви си секунди. Въже около врата, подръпване… и дотам. При тези мисли усещам, че ми се завива свят, сякаш съм на ръба на пропаст.

Колата вибрира на светофарите. Моят идеален живот. Какво е той в сравнение с това? Нищо. Не мисля за смъртта на момичето, а за раждането й. За майка й, баща й, ученическите й години. Летните ваканции. Работата. Семейството. Приятелките. Приятелят. Дали са им съобщили? Полицията установила ли е коя е? Коя е била. Дали е харесвала живота си, или е копнеела да бъде различен? Започнала съм да треперя, макар че в колата е топло. В прозорчето на Би Би Си на айфона ми не се споменава нищо. Няма стрелкичка или надпис „Ново“. Никаква „извънредна новина“. Това дали се брои за новина? Не знам. Онзи изплувал на повърхността обезглавен труп в „Даймхаус“, торбата за смет, пълна с крайници, плаваща в Риджънтс Канал, виж, това бяха новини. Но може би с целите тела е различно. Може би в паркове из други предградия — „Бекслихийт“, „Саутхол Грийн“, „Крауч Енд“ — всеки ден откриват цели тела. Кое е нормално? Кое не е? Изгубила съм представа.

Трафикът замръзва. Огромен камион, пъплещ през кръстовището откъм Уолуърт Роуд е блокирал всичко във всички посоки. Свирят клаксони. Димят ауспуси.

— Тия тирове ги карат само простаци — недоволства Стив. — Грам уважение към другите нямат. Всичките са една стока, бивши затворници според мен. Ако ги чуеш с каква скорост минават през гърбиците по нашата улица, ще си помислиш, че гърмят бомби. Сигурен съм, че нарочно го правят, психари гадни! — А после, изгубил снизхождение, отсича: — Абе, да ги избесят.

Платното се отпушва. Придвижваме се безпроблемно по Кенинпън Парк Роуд, където настилката е гладка под гумите и Стив, подал лакът през прозореца си, приказва срещу вятъра, който свисти край ушите му, край станцията на метрото, край църквата „Сейнт Марк“ и отнася думите му. Не ми остава много. При парка „Клапам“ той ще затвори прозореца, вече успокоен. Трябва да го попитам за жена му — днес беше часът й за преглед при гинеколог — да се поинтересувам дали дъщеря му Сами е минала на интервюто. Ще го направя след малко, когато затвори прозореца. Сега е удобен момент да позвъня на Клара — ще е в учителската стая, най-спокойното място, където мога да я открия при нейното ежедневие.

Както винаги Клара казва:

— Здравей, Габи Мортимър. — Прочела е името ми на дисплея на своята нокия.

Освен гласа й чувам и тракане като от бавен влак или от разчистване на подноси в стола.

— Там ли си? — пита тя.

Прокашлям се и отвръщам:

— Здравей, Клара Макдоналд.

— Господи, петък е, едва го дочаках. Искам само да се прибера у дома, да взема гореща вана, да оправя децата — Пийт ще готви — и да вдигна крака пред телевизора да погледам „Момчетата от Медисън Авеню“. Имам да готвя купища уроци, но няма да се чувствам гузна, защото „Скай Плюс“ толкова се е препълнил с филми, че ще започне да се самоизтрива. Или може би не, ами просто си търся извинение. Във всеки случай ще изгледам една-две серии, и аз съм човек.

Дори само да слушам гласа й ми действа ободряващо. Приятелки сме от училище и за мен Клара Макдоналд е най-перфектният човек, който може да съществува.

— Какво става? — опитва се да тълкува мълчанието ми тя. — Кой те ядоса? Филип ли? Продължава ли да се държи тъпанарски? Или пък онзи женствен красавец в службата?

— И двамата — отвръщам с лек смях. — Но също така…

Дълго съм се чудила как да й го кажа, как да подредя думите, дали да започна с „Няма да повярваш какво ми се случи днес“ със загадъчния тон, с който споделяш клюка, или да бъда мрачно сериозна: „Виж, скоро ще го съобщят по новините и исках да го чуеш първо от мен“. Все още не знам. Нито едното, нито другото ми се струва редно. Първото е много безчувствено. Второто… в него звучат онези нотки, прокрадващи се в тона на хората, когато ви съобщават ужасни неща. С глас, който любимата ми леля наричаше „гробовен“, превзет и самомнителен. Отвратително. Освен това знам, че Клара ще се разстрои до сълзи заради травмата, която съм получила. Не е честно да й го сервирам точно в този момент. Представям си я, застанала в учителската стая със суетящи се наоколо колеги, преметнала през рамо торбичка от „Донт Букс“, за да чете, докато пътува с метрото. Може би вече е облякла палтото си — онова от туид, купено на разпродажба, и е омотала около шията си раирания шал. Представям се как се кани да отвори вратата към шумния коридор и любезен колега й предлага да я откара до станцията на метрото.

Стив е затворил прозореца. Отказвам се да й съобщавам каквото и да било. По-късно ще говоря с нея, когато не бърза. Струва ми се, че излишно драматизирам нещата. Бодро, доколкото успявам, казвам:

— Звъня просто да те чуя как си преди уикенда.

— Искаш да кажеш, преди пълната лудница — засмива се безгрижно тя.

 

 

Марта е в кухнята, но не яде, а е седнала сковано до масата и прелиства „Грация“. Тя като че никога не яде. Това ме тревожи. Миналото лято всичко ми се струпа наведнъж — Робин, предишната ни детегледачка, забременя, а майка ми умираше. Проявих повече небрежност, отколкото би следвало. Може би не зададох точните въпроси на интервюто. В паниката си се сдобих с детегледачка на бегом. Сега се притеснявам за нея. Не я обвинявам, че не яде моите манджи — не съм най-страхотната готвачка на света. Но се чудя къде и с какво се храни и дали това не трябва да е моя отговорност. Тя е само на двайсет и четири години. Може би й е мъчно за Полша или има някакви проблеми с храненето, за които е редно да знам. Представям си как тайно се тъпче с „Туикс“ и чипс, и сирена.

Мили е на тренировка и ще я докарат с кола. Марта е приключила с прането. Идеално подравнени купчинки от сгънати пуловери и тениски — включително екипът ми, с който бях сутринта, изпран и изгладен — чакат да бъдат разпределени по местата си. Кухненските плотове от светъл гранит са разтребени и чисти, подът свети. Ако отворя шкафа, по който няма и прашинка, вътре ще видя спретнато подредени кутии с мюсли и буркани със сладко. Това пък е другото при нея — голяма чистофайница е. Когато дойде в началото, единствената й молба беше да я запася с домакински ръкавици — латексови, като втора кожа. Знам, че трябва да съм й благодарна. Филип най-сетне е доволен, че вкъщи цари ред, както в главата му. Само че аз се чувствам неловко. Робин, която пристигна от Нова Зеландия и живя с нас седем години, докато не забременя и не се омъжи миналото лято за нейния фермер от Източна Англия — да й се чудиш! — беше невероятно разхвърляна, но мен това ме устройваше. Тя беше част от семейството. Двете си поделяхме домакинските задължения. Марта е друга — чувства се като наемна работничка. Разбирам, че това, моето, е комплекс на висшата класа, и съм наясно, че трябва да го преодолея, но би ми се искало да ме чувства като приятелка.

Безмълвно си правя чай с лимон и джинджифил, полезен за нервите, и сядам на пейката. Марта примирено вдига поглед. Очаква, че ще подхвана разговор. Ужасява се от това. Но аз трябва да й кажа за случилото се. Не искам да я плаша, обяснявам, но е важно тя да бъде предпазлива. Трябва да внимава прозорците и вратите да бъдат заключени. Да не минава през парка нито с Мили, нито сама. Да бъде нащрек. Не знаем кой вилнее там, добавям, като търся да уловя някакъв проблясък, тревога дори, каквото и да е, но не тази безучастност.

Тя ме гледа помежду две завеси от черна коса. Когато млъквам, отклонява очи, загризва кожичка в края на нокътя си и започва да я чопли с палец. Казва ми, че винаги е внимателна, когато се грижи за Мили, и не пропуска да включи алармата. Може би просто си въобразявам, но имам чувството, че се оправдава, сякаш аз съм си измислила цялата история само за да се заяждам с нея. Сигурно не съм се изразила както трябва.

Вглеждам се в списанието, разтворено пред нея. Там има снимки на Пипа Мидълтън и Марта си е драскала по страницата с химикалка, макар че не са точно драскулки, а по-скоро черти, сякаш е зачертавала лицето на Пипа.

Питам я как върви курсът й — учи английски в езикова школа в „Тутинг“. Споменавам един бар, за който съм чувала, че е пълен с млади хора, „най-вече готини пичове“. Не мога да повярвам, че съм изрекла това. Готини пичове? По дяволите. На вратата се звъни и аз хуквам към входа просто за да престана да дрънкам.

Висок тъмнокос мъж с торбести джинси и мръснозелено промазано яке стои на прага с гръб към мен. Леко приведен е и разглежда отблизо едно листо от провисналото клонче на маслиновото дърво до вратата. Секунда по-късно, отколкото би трябвало, той се обръща и казва:

— Произвеждате си домашен зехтин, а?

Това е инспектор Перивейл.

— Маслиновите дръвчета са засадени само преди месец — обяснявам. — Направиха ни пълно обновяване на градината, отпред и отзад. Фирма на име „Кални ботуши“. Така че не знам още. Само три дръвчета са все пак и дори при горещо лято едва ли ще го докараме до зехтин.

Той пристъпва напред и разперва ръце, сякаш мери разстояние.

— Бива си я къщата. Сигурно тримата се гоните из нея.

За да прикрия изненадата си, че въобще знае нещо за мен („тримата“), се накланям назад и оглеждам червената триетажна тухлена фасада с елегантно оформена викторианска куличка, гъсто преплетените ластари на новозасадената глициния, сякаш виждам къщата си за пръв път, сякаш някой друг живее в нея.

— Колегата ми — подхвърля той — ми каза, че съседната къща се продала за пет милиона.

Изчервявам се. Той просто подема неангажиращ разговор, но аз се чувствам неловко. Не знам защо каза това. Стоим там, взираме се в къщата, после се поглеждаме и аз не знам какво да мисля. Тогава той изрича нещо, което ме плаши, защото съм се надявала моята роля да е приключила. Мислила съм си, че всичко е свършило.

— Имате ли време да си поговорим?

 

 

Марта е изчезнала. Изнизала се е от кухнята, докато съм била на входната врата. Трябва да е избягала на горния етаж, макар да не съм я чула да се качва по стълбите. Изгладените дрехи ги няма, няма я и чашата ми с чай. Сигурно е изляла остатъка и е пъхнала чашата в съдомиялната. Иска всичко да разтреби, включително и мен.

Поканвам инспектор Перивейл да седне, но той не го прави. Остава прав. Напълвам чайника с вода от чешмата, за да правя нещо, и чувам скърцане на кожа, докато той премества тежестта си от крак на крак. Носи елегантни обувки, от онези с перфорирани дупчици на бомбето, които асоциираш с Джърмин Стрийт, с модните обущари, изработващи всичко ръчно.

— Наблизо ли живеете? — питам го.

— В „Батърсий“. — С гръб е към мен. — От другата страна на Клапам Джънкшън.

— Е, там не е съвсем евтино — казвам и мигом се намразвам за това.

— Хубава картина. Дъщеря ви ли я е рисувала?

Слисана съм. Разбира се, стигало му е само да кликне в Гугъл — едва миналата седмица имаше репортаж за мен в „Сънди Таймс“ в рубриката „Един ден от живота им“ — но все пак е притеснително, когато съвсем непознати хора знаят разни неща за теб. Това се опитах да обясня на полицая, с когото говорих миналото лято по повод странните случаи на дебнене на известни хора. (В шоубизнеса не си никой, докато не се сдобиеш с дебнещ.)

— На Крейги Ейчисън е — отвръщам, като пристъпвам и заставам до него.

Картината представлява куче на изчистен фон — лазурносиньо небе и яркозелена трева. Има едно дърво, просто тъмна мазка, напомняща космите на четка за рисуване. Измамно елементарна, естествено: у кучето се долавя някаква изолираност и вглъбеност. Предполагам, че идеята е да те подтикне да мислиш за Христос.

— Това е бедлингтон териер.

— О, бедлингтон териер, не просто какъв да е териер. И още едно маслиново дърво. Очевидно това е широко застъпена тема тук.

— Според мен е кипарис. Нали знаете, той символизира смъртта. Съпругът ми я купи преди години, но когато Ейчисън почина, цените на картините му скочиха невероятно. Извънредно предвидлива покупка.

— Извънредно предвидлива покупка — повтаря той, сякаш никога не е чувал по-голяма глупост в живота си.

Надявам се да вкарам игрива нотка в тона си със следващата реплика. Но вероятно прозвучава снобско.

— Четири негови картини са изложени в „Тейт“. И Елтън Джон притежава една.

Той леко свива рамене. По-млад е, отколкото го помислих отначало. Бях го взела за над петдесетгодишен, но сега ми се струва, че е на моя възраст — малко над четирийсет. Привичните му пози и жестове — привеждането, с което може би се опитва да прикрие ръста си, отпуснатите ъгълчета на устата му, акцентирани от честото им подръпване с пръсти, сякаш се опитва да избърше трохи — го правят да изглежда по-възрастен. Няма бели косми в кестенявата си коса — слепоочията на Филип са вече посребрени. Лицето му е с високи скули и хлътнали под тях страни, издължено, с изсечени черти. Трябва да понапълнее малко и ще бъде почти привлекателен. С дългата си коса и костна структура е като незавършен денди.

Стига лигавщини, нареждам си и казвам:

— И така, чай. Бял даржелинг или предпочитате нещо по-левичарско? — Иде ми да се застрелям.

— Какъвто и да е — отвръща той.

Най-сетне е седнал до масата. Свалил е якето си и го е преметнал старателно сгънато върху облегалката на стола. Сега гледа към задния ни двор — прекрасната ни зелена морава, алпинеума, батута, майсторски изработената декоративна къщичка върху дървени греди край зида зад редицата бонзаи. След като ремонтирахме сутерена, Филип реши, че трябва да обновим градината — строителите съвсем я бяха съсипали.

Нещо сред храстите, полюшващи се от мартенския вятър, изглежда, привлича интереса му. Може би ти става навик, като си полицай: очите ти се приковават в дребните детайли; никога не се знае кое може да е важно и кое не.

— Докосвахте ли тялото?

Едва не изпускам чашата му с чай. Поднасям я към масата и тя се разплисква върху онзи нежен триъгълник кожа между палеца и показалеца ми.

— Ох!

Слагам ръка под струя студена вода от чешмата и я наблюдавам как облива кожата ми. За момент мозъкът ми е фокусиран върху това — ръката и кожата ми. После в мисълта ми е единствено косата на жената — вяла и безжизнена на пипане.

— Тялото — промълвявам. — Не. Тялото й не съм докосвала.

Когато се извръщам към него, той ме гледа.

— Познавахте ли жената?

— Не. — Поемам дълбоко дъх и изтръсквам ръката си да я изсуша. Моментът е отминал. — Както казах на полицайката, никога преди не я бях виждала. Разбрахте ли вече коя е?

— Още не.

Сядам срещу него на пейката, разположена по цялата дължина на масата, с гръб към градината. Той вече е започнал разпита, край на любезния разговор. Иска да разкажа отново какво се е случило. Не си води бележки. Очевидно е просто неофициално бъбрене, но докато говоря, жестовете ми са сковани и се чувствам неловко. Има си етикет при разговор: слушащият трябва да гледа говорещия; на говорещия му е позволено да отклони очи. Ала инспектор Перивейл изобщо не ме поглежда — аз съм тази, която го наблюдава — до момента, когато замълчавам, и тогава погледът му се вперва в мен и ме пронизва. Смущаващо е. Когато накланям глава, събирам косата си на опашка и я усуквам, за да застане на място, усещам, че движенията ми са неестествени, като опит да имитирам спокойствие. Същото е и като завирам длани в ръкавите на пуловера си. Най-добре да се старая да остана неподвижна; нали така съветваме гостуващите в предаването ни. Седни си на ръцете, ако трябва. По шията ми плъзва топлина. Когато завършвам разказа си — идентична версия на онзи, който полицай Мороу е записала по-рано — казвам на инспектор Перивейл, че ме кара да се чувствам виновна и поражда у мен импулс да се оправдавам. Изпитвам същото усещане на иглички по тялото, както като минавам покрай охранителен пост или покрай яките момчета на входовете на скъпите магазини.

— Често го правите, а?

— Кое?

— Посещавате скъпите магазини.

Шляпвам го леко по ръката. Неловък момент е. Кожата му под късите ръкави на ризата е бледа, с тъмни тънки косъмчета. Поглежда към ръката ми с яркочервени нокти.

— Още треперя от ужас — промърморвам и си дръпвам ръката. — Лакирана съм така заради работата си.

Той се подсмихва леко.

— Пийте си чая — подканям го. — Съжалявам, че не мога да ви помогна повече. Ще ми се да бях забелязала нещо, каквото и да е. А така май се разкарвахте напразно. Горката жена все пак.

— Никога не го приемам като напразно разкарване.

Може би е от онези, които избиват комплекси, като карат другите да се чувстват притеснени. Напомня ми на шефа ми в „Панорама“, когато бях стажантка — Колин Синклър с черните му кожени дрехи и мъничкото му червено сузуки. „Нямам коментар по въпроса“, заявяваше неизменно при най-беглия опит да му се възрази. Или пък, когато влакът ми имаше закъснение: „Аз ти вярвам, но милиони няма да ти повярват“. Мозъкът му блокираше, ако не можеше да открие отъпкана пътека, на която да стъпи, дежурна идея, за която да се залови. Този полицай май прави същото. При положение че в парка има мъртва жена… ако още е там.

— Тя още ли е там? — питам. — В парка. Или я вдигнахте вече? Нямам представа какво се прави в такива ситуации. — Чукам на дърво по масата. — И слава богу.

Той потърква лицето си.

— Вдигнахме тялото. Пратихме го за аутопсия.

— Хората ви от СОК откриха ли нещо? Нещо, което да ви подскаже какво се е случило? Дали целта е била обир? Или изнасилване? Или е било случайно убийство? Може би някой маниак се разхожда на свобода, за което всички трябва да сме известени. Простете за тези въпроси, но не е зле… да се знае. — За своя изненада съм на път да се разплача.

— Трябва да изчакаме — отвръща той, но не рязко. — По-късно ще знаем повече. Девизът ми е: Не предполагай нищо, не вярвай на никого, проверявай всичко. Ще ви известим. Обещавам ви.

— Предполагам, че за автоасфиксия и дума не може да става?

— Дори без нищо да допускам — заявява той, — можем да изключим автоасфиксията.

— Странно, че преди смъртта на Майкъл Хъчънс никой не беше и чувал за това, а сега е първото, за което всички се сещаме. „О, автоасфиксия“, кимаме мъдро, нали сме светски хора, нищо не може да ни шокира. Но все пак е странно, че някой може да се възбужда сексуално от задушаване.

Плещя каквото ми дойде на езика, навик ми е да го правя, когато съм притеснена. Той само ме гледа със смесица от отегчение и интерес, както се наблюдава риба с ярка окраска в аквариум.

— Значи не знаете коя е? Нямаше ли мобилен телефон… или портмоне?

— Не. — Той изпуска почти театрална въздишка. Може би пък да не е чак толкова непоносим. — За момента не знаем нищо.

Внезапно ме наляга силна тъга.

— Сигурно сте привикнали с такива неща.

— Не може да се каже.

— Вярвам, че ще се справите — изричам аз нова безсмислица.

— Съвсем нищо друго ли не можете да си спомните?

Връхлита ме спомен, шокиращ като внезапна студена вълна.

— Странна миризма. Почти… звучи глупаво, но почти като на белина.

— И аз я усетих — кимва той. — Патологът ще потвърди.

— Ами очите й? Исках дави питам… Сякаш бяха покрити с прозрачно фолио. — По някаква причина съм възприела възходяща интонация в края на изреченията си като Мили, когато е прекалила с гледане на сериала „Ай Карли“.

— Роговицата помътнява. Няма връзка с начина на смъртта, по-скоро с времето на настъпването й. Когато налягането спадне и очните ябълки омекнат, очите се замъгляват.

— Светлината си е отишла от тях.

— Именно.

Поглеждам часовника си. Всеки момент ще доведат Мили и бих предпочела той да си е тръгнал, преди да се е прибрала. Трябва да обмисля какво да й кажа и как. Трябва да позвъня и на Филип. Ужасно е, че още не съм го направила. По време на последните дни на майка ми всеки ден се чувахме с него по телефона. Необичайно и смущаващо е, че още не сме разговаряли — поредният знак, сякаш ми е нужен такъв, за дистанцирането ни. Изправям се, вземам чашата на инспектора и запретвам ръкави, за да подскажа, че се каня да я мия. Той се вглежда в ръцете ми. Проследявам погледа му. Ръцете ми са издрани от вътрешната страна, а гривната ми я няма.

Тя ми е подарък от Филип за миналия рожден ден. Трябва да се е изхлузила. Но това не интересува полицая. Разтърквам китките си.

— От храстите — пояснявам. — Докато съм си пробивала път. Дори не бях забелязала. Добре че в предаването носех рокля с дълги ръкави, иначе зрителите щяха да започнат да ми изпращат литература на тема самонараняване. Трябва да ми съчувствате — добавям с американски акцент (защо?), — преживяването е оставило белези върху мен в буквалния смисъл.

За щастие, той май не чува. Облича си якето. Омазнено е по маншетите и долу, при ципа.

— Трябва да взема ДНК проба с цел елиминиране — казва той. — И ето какво много би ми помогнало: маратонките, които сте носили сутринта. Заради подметките им.

— Разбира се.

Той бърка във вътрешния си джоб и вади полиетиленово пликче и памучен тампон. Следва неочаквана, почти комично унизителна сценка, при която отварям уста и изпускам дъх на лимон и джинджифил, а той пъха вътре тампона, вади го, после го поставя в пликчето и го връща в джоба си. Излизам бързо от кухнята и хуквам нагоре. Тропам по стълбите по-шумно, отколкото се налага. От мен се изтръгва смях. Пликчето беше в джоба му и чакаше. Сещам се за съучениците ми от гимназията в Йоувил — в задните им джобове винаги имаше кондом в изпомачкана опаковка. В спалнята надавам безмълвен крясък срещу лицето си в огледалото на тоалетката, за да освободя напрежението. Грабвам маратонките от шкафа и тичам обратно долу. Когато минавам покрай стаята на Марта на полуетажа, чувам зад вратата тътен от електронна музика — басѝте са твърде силни за моя вкус.

Инспектор Перивейл е в стаята вдясно от входната врата — решил е да се разходи сам, сякаш си е у дома. Това са две помещения с портал по средата — просторен хол с кремави стени, стъклени масички, меки канапета, отрупани с издути възглавнички; хол, който, естествено, никога не използваме. Инспектор Перивейл е застанал до една от камините и разглежда снимките, поставени в рамки.

Взема една. Отдалече се сещам коя е. Аз и Филип в деня на сватбата ни. Смея се срещу обектива, а той ме е прегърнал с една ръка през кръста и ме е притеглил към себе си. Филип, с буйна и разрошена тъмна коса, с широко отворени очи и с нелепо момчешки вид, е облечен в размъкнат костюм втора употреба. Аз нося измачкана бяла рокля — от онзи тънък полиестер, който беше последният писък на модата по онова време; свиваше се при пране и трябваше дълго да се глади. В неловката изкривена поза, която заемаш в стремежа си да се вместиш в кадър, изглеждам така, сякаш всеки миг ще се изтъркалям по стълбите пред кметството в „Челен“. Помня, че си мислех: не мога да повярвам, че избра мен! Ожени се за мен! Отпразнувахме сватбата в кръчмата, а останалата част от уикенда прекарахме в апартамента без дрехи, защото бяхме младоженци, а и отскоро бяхме гаджета — познавахме се едва от шест месеца. В онези дни не можехме да се наситим един на друг.

Инспектор Перивейл обръща снимката към мен и за своя изненада едва устоявам на изкушението да се хвърля и да я грабна от ръцете му. Избъбрям някакъв коментар колко сме млади на нея, но той ме гледа с особено изражение, сякаш има нещо, което не схващам.

— Само на мен ли ми се струва така? — промърморва той.

— Кое и как ви се струва?

Той разтърсва глава да прогони някаква мисъл.

— Извинете. Нищо. Просто…

Вземам снимката и се преструвам, че я изучавам, после я връщам на полицата над камината. Тази снимка ме натъжава. Постаравам се да я наглася симетрично спрямо снимка на Мили по време на тренировка.

— И тъй — заключава той. — Скоро пак ще се чуем с вас.

— Така ли? — учудвам се. — О, да, подкрепа за жертвите.

— Подкрепа за жертвите ли?

— Веднъж, след като ми откраднаха мобилния телефон от чантата в мултиплекса, ни посети една полицайка, загрижена за психическото ми здраве. Беше твърде настойчива. Вероятно предлагате беседа с психолог след натъкване на мъртвец. Или греша?

— Не бих казал, че истинската жертва на това престъпление е в състояние да се възползва от каквито и да било беседи.

Това е упрек и той вероятно е прав, но се чудя осъзнава ли всъщност колко ужасно е да си обикновен гражданин и да откриеш мъртвец.

— И без това не ми е нужен психолог, по-силна съм, отколкото изглеждам — отсичам аз.

Той все още стои до камината и в този момент, изглежда, взема решение. Чувам на улицата да се затръшват врати на кола, а после — въодушевени момичешки гласчета. Оставих това посещение да се проточи твърде дълго. Не го отпратих навреме.

— Поразен съм — отбелязва той — от физическата прилика между вас, или поне каквато сте на тази снимка, и онова момиче там.

— Просто и двете сме червенокоси — промърморвам и премятам косата си през рамо, за да скрия колко съм неспокойна. — Тя изглеждаше много по-млада от мен. И… по-ниска.

Инспектор Перивейл вдига ципа на якето си, като подръпва омазнения участък в края, после пъхва ръце в джобовете си. Докато прекосява стаята, забелязвам, че подметките на обувките му отпечатват формата си върху кремавия килим.

На входната врата той казва нещо странно.

— „Такива неестествени разстройства са плод на неестествени дела“. Уилям Шекспир.

— О, сега пък поезия. И хубав, и умен…

— Имам предвид да сте внимателна. Това е всичко. Бъдете внимателна.