Сабин Дюрант
Всички заподозрени (7)

Четвъртък

Продълговати снопове светлина. Прозорецът е от материал, дебел като дъно на бутилка, почти не може да се нарече стъкло. Прониква само белота. Дращи очите ми или така го чувствам поне. В гърлото си имам вкус на пепел и сяра. Вратът ми е толкова скован, че го чувам да пука при размърдване.

Отлепям се от матрака — кожата ми буквално се е сраснала с пластмасата и все едно отлепям скоч. От одеялото се надига воня на пот. Усукано е под мишниците ми. Аз съм тази, която вони.

Вън е утихнало, чува се само някакво мърморене. Дали молитва? Цяла нощ се разнасяха викове и крясъци. Дрезгав глас в дъното на коридора пееше фалшиво „Роксан“. Друг, по-силен, крещеше: „Застреляй ме де. Мразиш ме, нали? Хайде, гръмни ме между очите“.

Сега е настанал покой. Спят. Или някой ги е гръмнал между очите.

Трябва да пикая. Студен, блестящ алуминий. Няма хартия, с която да избърша седалката. В друга килия съм, не във вчерашната. Повишили са категорията ми.

Снощната лазаня съхне и се вкоравява в чиния край вратата.

Сядам на ръба на пейката. С вчерашните дрехи съм. В полицейска килия не ти дават да облечеш пижама. Кой да знае? Усещам зъбите си грапави. Попитах дежурния сержант може ли да получа четка за зъби и той ми отвърна, че ако много ми се налага, може да ме прегледа лекар, на това имам право. Но не и на четка за зъби. Човек би си казал, че е нарушение на европейските закони. Зъбната хигиена не е ли човешко право? Не е казано да е с електрическа четка на „Орал Би“, нищо луксозно. Дори сгъваемите, които раздават по самолетите, биха свършили работа. Пък макар и дъвката, която се продава по бензиностанциите редом с презервативите.

Липсва ми дъщеря ми.

Ще ми се да се бях свързала с Филип. Ако му бях казала, той щеше да се върне.

Отново започват да се надигат страх и паника, да ме заливат и задушават. Умът ми не го побира. Съвършено нищо не разбирам. Събитията, задействали всичко, са куп от странни съвпадения, това и аз го виждам. Но те бяха обясними донякъде. Двете с Аня сме си приличали. И какво произтича от това? Нищо. Опитвам се да го видя от гледната точка на Перивейл. Обявата, изрезките, дрехите… Може би ме е дебнела. Може и да не е. Светът е пълен с чудати неща. Веднъж имахме котарак в предаването, който се изгубил при преместването на собствениците си и успял да се добере до стария си дом през разстоянието от сто и петдесет километра от Норич до Лутън: истински случай на невероятно пътешествие. Или пък близнаците, разделени при раждането им: и двамата се бяха оженили за жени на име Линда, имаха синове с името Гай и кучета с името Баджър. Не е ли изумително? Тери мислеше, че е шашма, но когато седях до тях на канапето, усещах физически вълнението и смайването им. „Да, има по земята и небето неща, Хорацио, които нашата нещастна философия не е дори сънувала“.

Добре, но пръстта… касовият бон? Те как са попаднали в жилището й? Как се свързват с мен? Ето го най-страшния кошмар, това струпване на улики.

Снощи, когато пристигна Каролайн Флечър, дежурната служебна адвокатка, записа всичко, подреди го в списък, после вдигна очи към мен с изражение, което сякаш казваше „Ами сега?“.

Дръпнах нагоре ръкавите на блузата си, с което да кажа: „Нямам скрити козове“.

Нямах — и нямам — обяснение, което да дам. От къде на къде касов бон от моята кредитна карта ще е в жилището на мъртвата жена? Мястото й е в портмонето ми, макар от време на време да я оставям край входната врата, когато плащам за доставени вкъщи продукти. Изводът е един: използвал я е някой друг.

Каролайн Флечър, с къса прошарена коса, оформена в модерно рошава прическа, и черен костюм с панталон, е свестен човек. Убедена съм, че има добро сърце. Признава, че никога не е гледала „Добро утро на всички“.

— Прекалено заета съм. Семейството си иска своето, макар че и най-малкото ми дете е на път да напусне дома, за да учи в университет, слава богу. А и работата, и вечната въртележка…

Също така подозирам, че има остър ум. Казва ми, че вече са допуснати някои грешки.

— Ще ви измъкнем оттук, не се тревожете. Уверена съм.

После се върна след разговор с Перивейл и вече не беше толкова уверена.

— Направо е нелепо. Перивейл твърди, че има риск да избягате и че разполагате със средства и ресурси да се укриете.

— Какво означава това?

Тя мрачно сви устни.

— Че ще се бори да няма освобождаване под гаранция.

— Но… — Задавих се и едва успях да кажа: — Те не могат да ме държат тук.

— Могат.

— Ами детенцето ми? — Прозвуча като вопъл.

— Пълен абсурд!

Залови се да обяснява, че част от грешките са мои. Наблюдаваше ме, за да се увери, че ще се съвзема. Не трябвало да се съгласявам на разпит без присъствието на адвокат. Всички тези неофициални разговори, в които съм била въвлечена, си имали своята тежест. Не съм била с „подходящата емоционална настройка“. По нейно мнение той е решен да ме изобличи.

— Обсебен е от „лъжата“, че не сте пипали трупа. Случва се най-редовно.

— Кое, хората да докосват трупове ли?

— Не, да пропуснат нещо или да преувеличат. Тук леко драматизират, там нещо поукрасят. То си е в човешката природа. Объркване, смущение, желание да се приказва. Недостатъчно се възползват от правото си на мълчание. В стаята за разпити се губят или печелят повече дела, отколкото в съдебната зала. А и вие сте преживели шок. Трябвало е да се обадите… Кои казахте, че са адвокатите ви?

— „Уинтъргрийн и Спунър“.

— Трябвало е да се обадите на „Уидспу“ и да ги повикате тук. — С това ми даде да разбера, че познава този-онзи. И че ако поискам тя да ме защитава, не значи, че съм изпаднала. Да не би да е по-малко кадърна от прехвалените ми адвокати?

— Нямам какво да крия.

— Без значение — отсича Каролайн Флечър.

Това беше най-смразяващото, което ми каза. „Без значение“. Едва ли не беше все едно дали съм го извършила или не. Бях замесена. Влязла бях в процес, паралелен на нормалния ход на съществуването ми, който си имаше свои закони. Въобразяваш си най-наивно, че животът ти е твое притежание, че си има своята идентичност, а полицията и законът са част от обществото, присъстващи в случай че ти потрябват, като болниците, пешеходните зебри и замразените полуфабрикати. Не било така обаче. Те чакат, през цялото време чакат да се случи нещо такова, за да те препънат, да те сграбчат и да ти покажат, че твоят живот, който си си въобразявал, че контролираш, е несъщественият детайл. Животът ти е бил едно нищо.

Случайната ми находка е пуснала в ход всичко това. Ако не бях излязла да тичам, ако не се бях натъкнала на тялото, щях ли изобщо да съм тук? Отново се надига шум — дълбоко стенание, изпълнено с болка. Едва след няколко мига осъзнавам, че се изтръгва от мен.

 

 

Закуската е сандвич с бекон и яйце — в една от онези запечатани триъгълни кутии — и пликче коктейлни бисквити със скариди. Изяждам ги и двете. На подноса има и картонена чаша с чай. Вкусът му е гаден, но такъв е и вкусът в устата ми.

Полицаят, който внася подноса гърбом, като отваря вратата на килията ми с лакът, е същият младок от вчера. Има бледа кожа със свежа руменина; просто не можеш да си представиш, че се бръсне.

— О, прекрасно! Закуска в леглото — възкликвам. — Разглезвате ме.

Той се изчервява.

— Съжалявам. Не е кой знае какво.

Усилието, което полагам да се държа, докато ми идва да се сгуша в ембрионална поза, ми припомня болницата в деня след раждането на Мили. Усмихвах се на пожеланията, благодарях за мъфините, плюшените животинки и цветята, а изпитвах непрестанни болки от шевовете и се чудех дали отново някога ще мога да пикая.

Споменавам го на сладкия млад полицай.

Той се сконфузва, гинекологичните подробности му идват в повече и бърза да изчезне. Не съм убедена, че се сеща дори да заключи вратата. Вероятно бих могла да избягам.

 

 

Каролайн Флечър идва по-късно, отколкото е обещала. Когато най-сетне пристига, ме водят при нея в друга стая за разпити — различна от вчерашната, не тъй скоро боядисана.

Тя носи същия черен костюм с различна риза. Вчерашната беше в пастелен цвят — пепел от рози — копринена или полиестерна; тази е памучна, на тънки бели и сини райета. Обувките са същите — черни мокасини на бос крак. Косата й се е слегнала и е леко омазнена, пътят й е крив. Когато си прекарал нощта в затвора и не знаеш ще излезеш ли някога, тези дребни детайли ти казват всичко. Памучната риза и босите крака говорят за промяна в барометъра, повишаване на налягането — днес навън е по-топло, дори слънчево. Пролетта може би си пробива път. А разбърканата коса на Флечър и закъснението й — била е ангажирана тази сутрин. Не знам. С какво? Пазаруване в супермаркета? Друг случай, който да смести, друг клиент в остра нужда? Светът си върви и без теб. Дори не забелязва, че един човек отсъства от него.

Ден втори. Днес отново не съм на работа. Вчера направо не можех да го повярвам. Наблюдавах как минутите се изнизват и все си мислех как Стан ще флиртува с агитката, която всъщност беше моя идея. Когато 12:30 ч. дойде и отмина, едва не се разплаках от облекчение. Сега точно е време за рубриката на Индия „Какво ново под слънцето“… Четвъртък е, значи ще има и „Разходка по градинската алея“ с Роджър Пийдълс… Кой ли беше в кухнята днес?… Не мога да си спомня.

Днес вече е 10:50 ч. и рубриката на Гок Уан за пролетните тенденции отдавна тече, а аз чак сега се сещам.

Освен това Каролайн Флечър е с очила. Вчера не ги носеше. Да му се не види, и лещите си ли не е имала време да сложи?

— И тъй, свидетели няма. Перивейл прояви добрата воля да ми го съобщи. Кротнал се е вече. Не понасям, когато започнат да ми излизат с номера, че не можели да разкрият информацията докрай. Прозрачна тактика. Дай им да се надуват ей тъй, за идеята.

Осъзнавам, че я харесвам. Невъздържаният й речник събужда симпатията ми.

— Не разполагат с грам запис от охранителни камери. Нула. Нищичко. Във „Фицхю Гроув“ няма камери, а тези в „Теско Експрес“ на Балъм Хай Роуд са на двайсет и четири часов режим и записът вече е изтрит. Сигурно му е адски криво по този повод.

— Толкова за движението по лявата стена на лабиринта в Хемптън Корт.

— И това ли ви каза?

Кимвам.

— Фукльо нещастен. Все пак трябва да му представите алиби за осми февруари. Хубаво би било да сте прекарали целия ден в Хонолулу.

— Никак не съм сигурна, че съм била в Хонолулу.

— Също така не разполага с оръжието на престъплението. Обърнали са наопаки апартамента на Аня Дудек. Претърсили са парка. Вчера са ровили щателно и във вашата къща. И познайте какво. Там също не са открили оръжието на престъплението.

— Шегувате се.

— Не. С такива неща не си правя шеги. Имал е заповед за обиск. Впрочем чистачката ви е присъствала. Много е недоволна, че са влезли с обувки. Търсили са нещо като въженце. Така или иначе, нищо не са открили. Никакво оръжие на престъплението. Нито пък онзи медальон със свети Кристофър, който му е станал фикс идея. А също така — тя ме поглежда право в очите — не разполагат и с признание. А той това иска: признание. На това му се крепи всичко.

— Е, няма да го получи.

Тя продължава да ме гледа изпитателно.

— Отлично. И така, Габи — ако мога да те наричам Габи? — всичките му улики са косвени. Но имаш непълно алиби за вечерта на убийството. Така е, нали? Знам, че е трудно заради отрязъка от време. Не знаят точно в колко часа е убита. Отоплението в апартамента е било включено, което замъглява картината. И никой ли не беше с теб през цялото време?

— Дъщеря ми и бавачката й си бяха легнали. В един момент излязох да потичам. А мъжът ми се прибра чак в малките часове на нощта.

— Да. — Тя се консултира със записките си. — Перивейл е говорил с бавачката и според нея си била у дома през цялата вечер, но не е напълно сигурна. Съпругът ти е потвърдил, че е бил извън къщи. Бил е на работа и после на вечеря. Алибито му, ако имаше нужда от такова, е много солидно, свидетели са му цял куп колеги, клиенти и сервитьори. Казал е, че си била заспала, като се е прибрал. Сещаш ли се за нещо, което би могло да обясни… Честно казано, нещата опират до касовия бон. Колкото до онова с италианската почва, уликата му може да бъде обезсилена за две секунди. Уж е уникална, но съвсем наблизо има градински център, където, бас държа, има в изобилие тосканска пръст. Теорията ти, че убитата е била тази, която те е дебнела, също е интересна. Но какво правим с касовия бон? Няма да крия, той ме притеснява.

Казвам й, че много съм мислила по този въпрос, че съм си блъскала главата над него почти през цялата нощ.

— Двама души биха могли да имат достъп до картата ми. Съпругът ми, но той никога не се прибира толкова рано. Мисълта, че може да е бил в „Теско“ по това време, просто е абсурдна. — Засмивам се унило. — Другият човек е полската ни бавачка. Това би било твърде просто обяснение. Не казвам, че тя я е убила, а че може да я е познавала. И тогава всичко се връзва. Твърди, че не я познава… не я е познавала, но ако лъже, всичко би могло да се обясни. Дрехите: Марта би могла да й ги е дала. Вестникарските изрезки: не ми е приятно да го мисля, но ако Аня е била нейна приятелка, двете са били заинтригувани от професията ми… или все едно от какво. Или пък са ги събирали, за да ги покажат на някого.

Каролайн Флечър кима.

— Продължавай.

— Колкото до касовия бон, тя би могла да вземе кредитната ми карта. Понякога я оставям на открито. Ако съм говорела по телефона и е имала нужда от нея…

— Ами Пинкодът?

— Той е 2503, датата на сватбата ми.

— Не питам за номера. — С комичен жест запушва уши. — Би ли могла тя да го знае?

— Може да ме е видяла да го избирам. В пицарията или другаде. Била е с мен няколко пъти, когато съм използвала картата. Ако лъже за всичко това, може би има какво да крие.

Каролайн Флечър ме наблюдава внимателно през всичкото време. Смъкнала е очилата на носа си и ме гледа над тях. Значи са очила за четене тогава. Затваря бележника си и кимва. Казва да оставя нещата на нея и да не се тревожа.

— Най-важното е да те измъкнем оттук. Не могат да те задържат за повече от трийсет и шест часа, без да ти повдигнат обвинение. Така че им остава малко време. — Тя поглежда часовника си. — По-малко от час.

 

 

Отново крача и този път не наум. Обикалям жалката малка килия — нова. Нагоре-надолу. Представям си, че съм на тренировка по степ. Използвам пейката. В главата ми се върти глупава песничка, която пускат в часовете по аеробика през уикенда в Харбър Клъб. Защо въобще ми е притрябвало да членувам там? Жените на рецепцията са високомерни, пълно е с майки в прилепнали екипи от ликра, в басейна врещят разглезени богаташки хлапета, татковците им, в чиито глави се въртят само борсови индекси, се потят и изтезават взаимно на закритите тенис кортове… Филип беше много запален, но от къде на къде и аз се подведох по него?

Оставих се да бъда засмукана от снобския му свят.

Полицай Мороу отваря и подава глава иззад тежката врата като майка, която проверява дали бебето й е будно.

— Хайде, елате вече — казва тя.

Не знам какво става. Не искам да питам. За няколкото минути, които отнемат изминаването на коридора и изкачването на няколко стъпала до стаята, където чакат Каролайн Флечър и Перивейл, мога да се преструвам, че всичко ще е наред, че Стив ще се помотава на улицата и съвсем скоро ще си тръгна, загърбила този ужас, този кошмар, отпрашила с бясна скорост като Джаки Кенеди в лимузината след изстрелите в Далас. Алтернативата е твърде мрачна, за да помислям за нея.

— Провери си чантата. На тия тук не може да се има никакво доверие, като ги гледам.

Чантата, подарена ми от Филип, е на масата. Нужни са ми няколко секунди да осмисля думите й. Ръцете ми треперят толкова силно, че едва успявам да отворя ципа. Нямам представа какво съдържа. Нервната ми система е съсипана. Ровя вътре, но мозъкът ми не регистрира импулси. Запретвам ръкави нагоре, за да се опитам да върна усещането за допир в ръцете си, но съзнанието ми не се задейства. Нямам идея дали пипам телефона, портмонето, бележника, кутийка с тампони или, да речем, марля, която използват за превръзки.

— Всичко е тук — казвам, защото това ми е най-лесно за изричане.

— Добре. — Каролайн Флечър се изправя. — Перивейл?

Той изглежда унил. Заговаря почти механично:

— Освободена сте под гаранция до необходимост от следващ разпит. Не пътувайте надалече. Можете да си вървите.

За миг облекчението е едва ли не толкова непоносимо, колкото опасенията. Издавам звук, който е нещо средно между ахване и ридание.

Но Перивейл не мирясва, захапката му не ще да ме пусне. Държи да има последната дума.

— Виждам, че драскотините са заздравели.

 

 

Подложена съм на лекция. Трябвало да взема автобус 219. Полицай Мороу е ходеща енциклопедия на тема автобусни линии. Можело да се кача и на 319 и да се прехвърля или пък на 432, но той много заобикалял. Винаги съм се чудила какъв е смисълът от автобуси, но ето ти на. До спирката на 219 трябва да се походи, но „Я какъв слънчев ден, тъкмо ще ви се прочисти главата“. Каролайн Флечър можела да ме закара, но точно днес колата й била в сервиз, за да й регулират предницата. (Ето защо е била изнервена. На всичко му идва обяснението, стига да изчакаш достатъчно дълго.) В автобуса се оказва, че билетът вече бил с фиксирана цена без оглед на разстоянието. Кой да знае? И се дразнят, като трябва да връщат ресто. Така че ровя из чантата си. За да намеря нужните монети, залитам от движението. Всички други, изглежда, имат карта „Ойстър“. Сега, като обърна нова страница в живота си, ще си взема и „Ойстър“.

Когато излезеш от киното и не очакваш още да е светло, сякаш светът се е завъртял в един пълен цикъл без твое участие. В първите няколко мига, докато слизаш по стълбите или с ескалатора, самият факт, че е ден, е изненада — дори да го гледаш през витрините на търговския център „Саутсайд“. Точно такава почуда предизвиква свободата ми. Клапам Джънкшън представлява огромно, ярко и искрящо кълбо от активност. Ниското слънце осветява витрините. Редицата транспаранти прилича на празнични знамена. Иззад оградите на задните дворове се подават цъфнали в розово клони на череши. Отсреща в парка, където светлината е по-премрежена, дърветата издигат яркозелени корони на фона на небето — синьо като цвета на „Челси“.

На дъното на чантата си съм намерила едно от ластичетата на Мили и съм вързала косата си на конска опашка. Устните ми са сухи и напукани, постоянно ги облизвам, от което стават по-зле. Очите ме болят, като ги движа. Автобусът е пълен с хора, понесли пазарски торбички. Едно момче в училищна униформа до мен яде пържено пиле от кутия. Никой не ми обръща и най-бегло внимание. Няма побутване и споглеждане. Нощ, прекарана в полицейска килия — това е тайната на анонимността. Ще трябва да светна по въпроса Кейт Уинслет.

Изпълва ме отчаяно желание да видя Мили и да говоря с Филип. Би трябвало да изчакам, докато се прибера вкъщи, но не мога. Тревогата ми за брака ни е нищожна пред гигантската сянка на случилото се. Имам нужда да чуя гласа му, макар че не мога да говоря свободно. Та аз съм в автобус! Това ще му кажа. А после, веднага след като часовете на Клара свършат, ще звънна и на нея. Ровя в чантата си. Не проблясва светлина, може пък батерията да е паднала. Претърсвам джобовете си, опипвам подплатата. Изваждам по-тежките предмети един по един и тогава разбирам със сигурност, че го няма.

Първата ми мисъл е да се върна в полицейския участък — почти съм се надигнала да сляза от автобуса — но втората ми мисъл е, че ми е невъзможно да го направя. То е точно обратното на онова, което искам. А аз искам да се отдалеча колкото се може повече от Перивейл. Ще трябва да позвъня от стационарния телефон, когато се прибера. Може би ще се съгласят да ми го пуснат в пощенската кутия.

Откритието е пропукало облекчението ми, но само мъничко. Има спирка в самото начало на моята улица и аз слизам. Магнолията в градината на ъгъла сякаш е разцъфтяла от вчера до днес, освен ако не съм я забелязала преди: изобилие от рошави яркочервени цветчета, от онези, натрапчивите, типични за разгара на лятото, почти неприлично разкошни. Спирам се и заравям нос в клон, отрупан с цветове. Мед и лимон с лек лъх на лекарство: сиропът за възпалено гърло! Толкова години живея в къщата ни, а никога не съм я помирисвала. Аз обикновено дори не идвам в тази посока.

После завивам зад ъгъла. За част от секундата имам време да се обърна и да хукна, но частицата се разраства, разцепва се на милиони по-малки, а после и на милиарди и вече е твърде късно.

Жената в бежовия тренчкот ме забелязва първа. Изглежда, се е отдалечила малко, за да изпуши цигара. Затичва се към мен и я хвърля, още запалена, а тя се издига в дъга и пада насред платното.

— Габи! Габи! Как беше в ареста, Габи? Габи!

За секунди се озовава право насреща ми. Кожата й е жълтеникавосива, осеяна с перпендикулярни бръчки — от носа към ъгълчетата на устата, от устата към брадичката: белези на вентрилоквист. Останалите от глутницата са по петите й. Бръмчат камери. Някой се опитва да издигне микрофон над множеството. Късно е да се усмихвам, да се извръщам и да хвърлям погледи през рамо. Получават недоспал и абсолютно неугледен образ на жена в анфас, жена, която е преживяла много лош ден.

Следват още подвиквания. От мъже, които се правят, че ме познават.

— Габи. Габи. Погледни насам. Имаш ли коментар, Габс? — Затварям очи.

Преди години заснехме за „Панорама“ препускането на биковете в Испания. Шумът от копитата — все едно стоиш под мост и отгоре минава влак — вратовете на животните с напрегнати мускули, пръските пот, хвърчащи от тях. Хората се блъскат и напират. Овладяване на тълпата.

Ако се устремя напред, мога да пробия до празния тротоар отсреща, ала множеството се юрва заедно с мен като мравки, пренасящи троха. С изключение на жената в тренчкота всичките са мъже в черно — черни якета, черни подплатени с пух връхни дрехи, тук-там някоя поръбена с кожа качулка. Кълбо от разярени плъхове с преплетени опашки. Някои се опитват да се доберат до мен от другата страна на паркираните коли, като се прехвърлят през тях. Стържене на микрофон по метал. Нечия чанта пада с тропот върху обувки.

Редно би било да се усмихвам сдържано и тъжно — смирена от изпитанието, облекчена, че е зад гърба ми — но мускулите ми са се стегнали. Опитвам се да си пробия път, търся защитата на дома си. Колко е далече? На петдесет метра. Само да успея да стигна, без да рухна… Не бива да губя присъствие на духа или да плача. Какво ми е нужно? Достойнство, изисканост. Натъжена, но храбра. Хайде. Ред. Контрол. Жизненият цикъл на жабата. Предпоставките за Втората световна война. Дотук се справях. Къде ми е достойнството? Къде е моята изисканост?

В гърлото ми расте буца. Става ми трудно да преглъщам. Губя контрол над устата си. Тя трепери и се криви. Искам да им изкрещя да ме пуснат да мина, но трябва да съм тиха. Налага се да запазя мълчание.

Като стена са. Не мога да я преодолея. Всички тези лица срещу моето. Никой не е на моя страна. Паниката се надига. Отново съм в онази килия. Ядра. Цитоплазма. Външни хриле. Бял дроб. В главата ми преминават образи: Мили, Филип, Клара, Робин, хората, които обичам. Портата, входната врата… къщата ми е вече само на няколко метра. Подсмихващият се Стан, Перивейл. Не мога да стигна дотам. Въобще не мога да помръдна. Извивам се и се обръщам. Една от овцете във фермата на Робин, която ще бъде заклана. Вещица, която ще бъде посечена.

— Габи, Габи, на свобода ли си вече? Габи?

И тогава силата се надига у мен. Надига се, придобива яркочервен цвят и нахлува в кръвта ми.

— Махайте се! — чувам се да крещя с грозен глас, който не е моят. Пробивам си път през тях. Кракът ми ритва нечий пищял. — Оставете ме на мира! Отивайте си!

* * *

Вътре се облягам на вратата, затварям очи и чакам. Студът нахлува в ноздрите ми като мирис, онзи студ, който те вкочанява и заковава на място. Изоставена къща, в която не се живее. Колко време ме е нямало? Година? Месец? Не, точно трийсет и шест часа плюс (изненадващо бавното) пътуване с автобус до дома. Очите ми се отварят; не мога повече да ги държа затворени. Шумът отвън е утихнал. Снимка на Мили виси кривната на стената. Блед отпечатък от подметка личи на най-долното стъпало.

Озовавам се в кухнята — по инстинкт вероятно, това е сърцето на къщата. Подът е грапав; не точно мръсен, но леко замазан, сякаш Робин е идвала на гости с кучето си. Може би от полицията са довели куче. Странно, по плота са струпани пакети с мюсли, а този със захаросаните пуканки е отворен. Големи пръсти, които ровят. Нима са търсили и в пуканките? Надявали са се да открият оръжието на престъплението. Увито във фолио като безплатна играчка може би. Или някой се е по-лакомил? Представям си как Перивейл прескача до кухнята и налапва шепа пуканки.

Търся неговите следи. Няма мръсни отпечатъци от пръсти. Сигурно си е измил ръцете или е бил с ръкавици. В дневната възглавниците на канапето са разкривени — поставени са с щръкнали нагоре ъгълчета. Една от снимките в сребърна рамка върху пианото, на която сме ние тримата, липсва. Капакът му е захлупен. Фалшива нота в стая, пълна с дисонанс.

Не приближавай до прозореца. Късно е. Викове. Бръмчене. Още са там. Ято гарвани, сбирщина лешояди. Събирателните съществителни на Мили. Затварям капаците с дистанционното на Филип. Ръцете ми още треперят, прорязани от отчетливи сини вени. Улавям движение в огледалото над камината. Собственото ми побеляло лице. Стискам и отпускам зъби. Усещам мускулите на шията си като въжета.

Горе в стаята на Марта телевизорът е на земята, не на рафта, а капаците са отворени — голите прозорци се облещват срещу мен. Разхвърляните купчини дрехи са изчезнали, макар да се съмнявам, че от полицията са ги разтребили. През един етаж Бийчуд Хол, домът на причудливите същества на Мили, е килнат настрани като една от онези къщи в Америка, които ги преместват цели, и всичките мебели са изсипани към предната стена. Библиотеката й е прередена; книжките от Майкъл Молпурго, „Великолепната петорка“ и поредицата с вълшебни приказки са върнати в различен ред. „Лястовици и амазонки“ е до леглото й, явно е тръскана с все сила, защото оригиналната корица с йероглифи се е отделила от книжното тяло.

На пръв поглед спалнята ми, нашата спалня, изглежда недокосната, но в тоалетната чиния в банята плува угарка и четката за зъби на Марта по неведоми пътища се е добрала дотук. Повърхността на водата в чашата от моята страна на леглото е като стара напрашена лепенка скоч. Кувертюрата върху спалнята е с дискретен десен рибена кост. Винаги я постилам така, че райетата да лягат вертикално, а сега са хоризонтални и когато махам горната възглавница, забелязвам върху долната вдлъбнатина, като че някой е спал върху нея.

Отварям дрешника. Страната на Филип почти не е докосната, пуловерите и фланелките му са си все така сгънати по конец. Ала в моите неща е ровено. Блузи са смесени с панталони, помежду джинсите има поли. На дъното лежи смачкана рокля. Коприна, сатен, вълна, лен и памук — всичко са опипали. Дори и бельото ми. Рафтът, където бикините ми от „Маркс енд Спенсър“ и комплектите „Майла Марлинс“ би трябвало да са изрядно подредени (купчинка за ежедневното бельо и купчинка за… ами за никога), сега е в безпорядък. Всичките ми гащи са на една разхвърляна купчинка.

Смущение, съчувствие към онзи, който е трябвало да прерови това, раздразнение. Опитвам се да ги потуша, докато слизам по стълбите, по метода на Филип, когато музиката от съседите го държи буден и след известно време вече не шумът е проблемът, а собствената му обсебеност от тяхната нетактичност. Как смеят? Какво право имат? Играчките на Мили. Книгите й. Отвратително е. В градината са изпотъпкали кукуряка, а две от ранните лалета лежат прекършени на тревата. Как си позволяват. Ама как може така?

Седя до кухненската маса. Мили. Искам да видя Мили. Само това има значение. Мисля напрегнато. Четвъртък е. Има хокей след училище, но аз копнея да я притисна в прегръдките си. Бъркам в джоба си за телефона, но той, разбира се, не е у мен, а номерът на Марта е в него. Отново паника сграбчва пръстите на краката ми и плъзва нагоре. Къде е Марта?

Отпускам глава върху масата и усещам дървената й повърхност хладна до брадичката си. Толкова съм уморена, че не мога да мисля трезво. Шок ли е това? Изтощение? Ужас от собственото ми поведение там отвън? Лалетата. Захаросаните пуканки. Преровените ми вещи. Не съм очаквала това. Вярвала бях, че се владея, но постоянно се случват разни неща. Дърпат нишките на живота ми. Карат крайниците ми да се тресат неудържимо. Връзките, странните съвпадения — може би всички те са косвени улики, но са адски стряскащи. Имам нужда от отговори, само че не знам къде да ги открия. Не мога да видя посоката си. Безсилна съм, пленена в собствената си къща и не знам какво да правя.

Филип. В полицейския участък можех да мисля единствено за лошите неща, но сега други спомени изпълват съзнанието ми: дългото чакане пред спешното отделение веднъж, когато отрязах върха пръста си; епитетите, с които Филип описваше колегите си, за да ме разсейва от болката. Случаят, когато влакът ми се повреди в Лийдс и той дойде да ме прибере. Как ме убеждаваше да танцувам на онази сватба, как ме помъкна да се катерим по някакви хълмове в Уелс. Хората постоянно говорят за „алфа-мъжкари“ в наши дни, но Филип е точно това. Тези качества ме привлякоха към него — силата му, способността му да се справя с всичко. Той е човек, който винаги успява да държи нещата под контрол.

Неговият номер е единственият, за който нямам нужда от телефона си, знам го наизуст. Отнема известно време линиите да се свържат, спътниците да се наместят и когато най-сетне чувам дългия тон за звънене в чужбина, вече плача от предчувстваното облекчение.

Няма отговор.

Часовата разлика. В Сингапур са с осем часа напред, след полунощ е. Вчера е пътувал цял ден, пристигнал е късно снощи, сутринта му е била натоварена със срещи. Вероятно си е легнал грохнал още преди няколко часа. Оставям кратко съобщение на гласовата му поща, като го моля да се обади: достатъчно е. Егоистично би било да продължавам да упорствам, да звъня на номератора на хотела… Ако имах у себе си мобилния си телефон, можех да му пратя есемес, но го нямам. Ще говоря с него утре. Той трябва да се наспи.

Самото вземане на такова решение, проявата на доброта ме ободрява донякъде. Поне съм си у дома. Изправям гръб. Припомням си нещата, с които съм се справяла в миналото. Може и да не успея да преодолея това сама, но поне ще се опитам. Ще бъда организирана. Ще карам стъпка по стъпка.

Филип ще каже, че съм била смела. И дори само в представите ми това е равносилно на обич.

 

 

Започвам с практическите подробности. Знам кога предадох телефона си — стана в колата на път към участъка. Дадох го на Де Феличе. Сигурно още е в джоба му. Сега остава да открия номера на приемното гише, там, където бе седяла полицай Мороу — звънях от него на Филип и на Марта — но се оказва, че този номер е недостъпен, скрит, пазен съкровено. Избирам трицифрен код, който ме свързва с централа. Там обаждането ми се записва и учтив глас ми съобщава, че ще ме прехвърлят. Само че ме препращат към записано съобщение и аз затварям, преди то да ме е влудило.

Каролайн Флечър се е прибрала у дома.

За да се свържа с Тери, избирам номератора на студиото, където се налага да натискам още бутони измежду повече варианти, отколкото съм си представяла. Говоря с рецепцията долу — казвам името си по букви (тя трябва да е нова) — следва кратка размяна на реплики с Хал, асистент-режисьора и после изнервящо чакане.

— Слава богу — изричам, когато чувам гласа на Тери. — Аз съм.

— Габи!

Изправям се на стола. Виждам отражението си в прозореца — само формата на лицето, не чертите. Сърцето ми блъска в ушите.

— Съжалявам, Тери, никога не бих те подвела така за тези два дни, стига да имах някакъв контрол над ситуацията.

— В интернет само за теб пишат!

— Позвъниха да те предупредят, нали? Полицай Мороу обеща да го направи. Всичко наред ли беше? Ужасно съжалявам, че те насадих така. Стават странни неща, но вече върви към изясняване. Трябва да се обадя на Алисън от пиар отдела. Сигурно й е пламнала главата.

— Знам, че й отправят много запитвания. От полицията позвъниха вчера да ни информират… Но нищо, справяме се.

— Чудесно. Много се радвам. Стан сам ли трябваше да покрива? — Моля те, боже, нека да е бил сам.

— Ами всъщност…

— Индия ли се пробва? — По-лесно е, ако го изрека сама.

— Наложи се да я убеждаваме, но накрая седна на канапето.

— Много хубаво — казвам, а си мисля: Мамка му! — Получи ли се?

— Справи се добре… Но кажи ти как си? Какво става?

Справи се добре… Какво означава това? Ще трябва да го разнищя по-късно.

— Доста ужасно беше — отговарям, — но това е положението. Щом в интернет пише за мен, обяснявам си комитета по посрещането от репортери пред къщи.

— Значи поне си у дома. Това е добре.

Още се усмихвам; лицевите мускули ме болят от усилието, но разговорът изглежда насилен. Тя се държи, сякаш съм била в болница или в манастир.

— Всъщност съм развеселена от цялата тази история — подхвърлям. — Буря в чаша вода. Не знам какво са си въобразявали от полицията, като ме арестуваха, но се опитах да помогна колкото мога. Ужасно е това, което се е случило с клетата жена, но трябва да знаят, че и моето съчувствие си има граници. Чака ме работа. Други хора — ето, ти! — зависят от мен, така че…

— Габи…

— Така де, все едно. Вече мога да се върна на работа. Стига да няма възражения. Можеш тактично да предупредиш Индия и да кажеш на Стив да е пред нас в обичайния час. — Несъзнателно съм кръстосала пръсти.

— Габи… — Тя замълчава. — Сигурна ли си, че не е твърде скоро?

— Точно от работа имам нужда. Знам, че бях малко отнесена напоследък. — Гласът ми пресеква и аз прочиствам гърло, после се пробвам отново. — Имаме ли вече план за утрешното предаване?

— Почини си ден-два. Никой няма дати се сърди.

— В пълна форма съм. Знаеш ме, Тери, стара професионалистка съм. — Затварям очи. — Моля те.

— Нека видим как ще са нещата утре сутринта. Обади ми се.

— Добре. — Притискам юмрук към челото си. — Споко.

Тя затваря, преди да съм я помолила да ме прехвърли към пиар отдела. Разговорът протече неловко, но може би това и трябваше да се очаква. Утре ще му мисля, ще се оправя с Тери и Алисън на място.

След всичко това имам неудържимо желание да чуя приятелски глас. Ще ми се да знаех наизуст номера на мобилния на Клара или да го бях записала. Колко безнадеждно е да си зависим от технологиите. Филип винаги говори за „подсигуряване“. Прав е. Звъня у дома й, но никой не вдига. Може да е на мач на някой от синовете си или да има среща след училище, или… навсякъде може да е. Имам приятелки, на които бих могла да се обадя — Джъстис и Ана — но толкова отдавна не съм ги виждала, не мога да им тръсна изневиделица всичко това. В подобни моменти отбелязвам липсата на роднини — ех, да имах сестра или брат. Родителите на Филип биха се отзовали, веднага биха пристигнали, само че с тях няма връзка, те са на круиза си из Древния свят. Не мога да позвъня на Робин. Има бебе. Собствените й грижи не са малко. А на Джуд? Нея просто не я познавам достатъчно добре.

Поглеждам ръчния си часовник. 17:30 е, а Марта и Мили не са се прибрали и нямам представа къде са. Сама съм. Не мога да изляза от къщата. Не съм яла цял ден и нямам телефон. Съсредоточавам цялата си мъка върху последното.

— Нямам телефон! — вия като Андромаха от онази постановка „Жените на Троя“ в Националния театър, надаваща вопли, когато невръстният й син бе изтръгнат от ръцете й, за да бъде посечен от кръвожадните атински воини. — Нямам телефон — проплаквам отново.

Знам, че съм абсурдна, но поне съм сама. Захлупвам лице в дланите си и усещам как сълзите се процеждат през пръстите ми. За пръв път, откакто е започнало всичко това, плача с глас.

По-скоро долавям движение, отколкото да съм чула изскърцване. Вдигам глава. Марта е застанала на вратата на кухнята.

— Изгубих си телефона — произнасям патетично.

— Да — казва тя, — чух.

— Филип го няма. — Още плача, не мога да се спра. — И не знаех къде е Мили. — Хлиповете се изтръгват от мен като хълцане. — Нито пък ти къде си.

Тя ме оглежда с интерес.

— Мили е у приятелката си от хокея Изи Матюс.

Нямам салфетка, но стискам нос с палец и показалец.

— Но нали я мразеше?

— Не и днес — с равен тон отвръща Марта.

Не съм сигурна дали го изрича като преднамерена шега, но все пак се засмивам през сълзи. Грабвам ролка домакинска хартия да си избърша носа, опитвам се да се овладея.

— Ние ли трябва да я приберем?

Това „ние“ е чиста формалност. Аз не бих могла да изляза от къщата и да си проправя път през хората, при положение че отвън са се събрали като на връчването на годишната награда за интервю на Кралското телевизионно дружество.

— Майката, госпожа Матюс, каза, че не възразява Мили да спи у тях. На Изи обикновено не й позволяват да приема приятелки с преспиване през седмицата, но разбирала, че обстоятелствата са трудни. А и от утре започва великденската ваканция.

— В неделя е Великден!

Съвсем бях забравила. Излетяло ми е от ума като чучулига, подплашена от куче.

— И тъй… — казва Марта и поглежда през рамо.

Дали не крои план как да избяга, преди да съм отклонила темата към обсъждане на местните барове? Не. Пристъпва предпазливо по кухненския под, сякаш зацапаните плочки гъмжат от микроби. Облечена е в синя риза с индийски мотиви, доста прозрачна, и в джинси, които ми приличат на мои. Когато ме доближава, отново ме лъхва на смокиня. Чудя се дали е моят парфюм или нещо много подобно. Сяда и обяснява какво се е случило, докато съм била в ареста. Веднъж й казах, че държа да бъда информирана за всекидневните занимания на Мили, и тя влага прецизност в разказа си. Полицията претърсила къщата, но Мили още била на училище, така че не присъствала, ала тази сутрин започнали да чукат на вратата и веднага щом оставила Мили в училище — рано, защото днес имала тренировка в клуба по бягане — тя прегледала списъка с телефоните на децата от класа и се обадила на госпожа Матюс, която казала, че на драго сърце ще се погрижи за Мили.

— Надявам се, че нямате нищо против — добавя. — Занесох й четката за зъби на тренировката по хокей и й дадох чантата. Това ми изглеждаше най-доброто, тъй като — на лицето й се появява почти усмивка, трябва да я уловя и запаметя — аз тук държах фронта.

За момент не казвам нищо. Липсва ми Мили. Искам я тук. Но може би преспиването у приятелка е добра идея. Дава ми време да се овладея. Мога да се обадя на госпожа Матюс, благодарение на безценния списък с телефони на съученици, да говоря с Мили и да й пожелая лека нощ. Междувременно максимално ще се възползвам от ситуацията: миг насаме с Марта.

— Благодаря ти — казвам и после питам: — А ти добре ли си?

— Да — отвръща тя.

— Сигурно си се почувствала ужасно в къщата след всичко и не че ми е хрумнало да се сърдя, но ти в леглото ми ли спа?

— Не.

— О… Защото е… Няма значение.

— Срещнах се с полицията — казва. — Бяха тук и ми задаваха въпроси.

— Какво искаха? — питам я.

— Имаха много въпроси. Искаха да им кажа за вас…

— За мен?

— Питаха дали в онази вечер, когато са убили жената, сте излизали от къщата.

— Ти какво им отговори? Каза ли им, че бях тук?

— Не знам. Май казах, че сте били тук.

— Добре. Разпитваха ли те за Аня Дудек?

— Да. — Тя отново подръпва яката си, сякаш я опъва на тила. — Същото, което вие ме питахте преди. Не спираха с въпросите за това. — Намръщва се. — Вие знаете ли защо?

— Според мен мислят, че може да си я познавала, защото в разследването на убийството са възникнали разни странни съвпадения… Тъкмо затова ме повикаха там. И всичко би се изяснило, ако една от нас е била в апартамента й или й е давала дрехи, или е яла заедно с нея.

Очите на Марта се стрелват встрани.

— Значи не е била твоя приятелка?

Тя поклаща глава и загризва кожичка на пръста си.

— Сигурна ли си? Никога ли не си имала контакт с нея? Мислех си, че не е изключено да сте били приятелки, но да сте се отчуждили.

— Може и да е посещавала моята църква… Не знам.

— Онази на Балъм Хай Роуд? Близо до магазина на „Теско“?

Тя свива рамене.

— Много, много поляци ходят в моята църква. — Изрича го с някакво презрение, като че тя самата не е полякиня. — Може да съм я срещала, не знам.

— Каза ли това на полицията?

Тя отново кимва. За момент си мисля, че ще добави нещо, но явно се отказва. Поглежда ме едва ли не така, сякаш чака.

Решавам да рискувам.

— Вземала ли си назаем кредитната ми карта, Марта? Не се сърдя. Предпочитам да знам, защото това би обяснило много неща.

— Не използвам кредитна карта. Нямам такава.

— Питам за онази в портмонето ми. А може би съм я оставила на шкафа до входната врата? Знам, че понякога забравям да я прибера.

— Не.

Тя е свела поглед надолу, съсредоточила се е върху няколко трохи на масата, които бръсва към ъгъла и събира в шепата си.

Изпускам тежка въздишка и усещам въздуха от нея по ръцете си.

— Съжалявам. Просто се опитвам да си обясня всичко това, да намеря отговори. Някой е използвал картата ми и ако си била ти… тогава няма страшно. Бих почувствала облекчение.

Стъписващо внезапно тя се отприщва. Спира да забърсва трохите и заговаря много бързо за измама, свързана с кражба на самоличност, и за приятелка от езиковия курс, която живеела в „Колиърс Уд“, и как някой в магазина копирал кредитната й карта, а после я използвал да плаща сметки, да купува самолетни билети до Лагос и — това вече го изрича с особен шок и възмущение — парочистачка „Кархер“, „много, много скъпа“.

— Виж ти — промърморвам. — Сигурно и такава вероятност има.

И е истина. Това е вероятност. Разсеяна съм обаче от монолога й. Английският й е по-добър, отколкото съм си мислила. Въобще не е неправилен или беден.

— Да. — Тя се изправя и изсипва трохите от шепата си в кошчето за боклук. После отваря високия шкаф, изважда бърсалката, пълни кофа с вода и започва да почиства пода с равномерни движения. — Така че бъдете внимателна — казва ми.

Вдигам крака, когато стига до мен.

— Опа! — възкликвам, докато около стола хвърчат пръски. — Ето че ме спипа натясно.

Тя не се усмихва. Наблюдавам я, все още разтегнала устни в болезнено усилие да докажа, че се шегувам, но лицето й си остава неподвижно. Има насилената безизразност и лекото изчервяване на човек, който знае, че е наблюдаван. Отново се питам дали не лъже, дали има какво да крие, или ми изглежда така заради културните различия помежду ни. Не всеки използва усмивки при социален контакт; не всеки оставя лицето му да свърши половината работа. Бодва ме угризение, но съмнението си остава. Лъжкиня? Крадла? Или замесена в убийството? Възможно ли е? Онзи ден, докато се промъкваше през трафика на Южното околовръстно шосе, Стив дрънкаше за някакъв немски футболист.

— Прекалено систематичен и точен е, не като нас, няма го сърцето.

Отвърнах му:

— Познаваш ме, Стив, футболът не е по моята част.

Ала сега се замислям над думите му. Нима това тук е различно? Дали резервите, които имам към нея, са плод на усет или на ксенофобия?

 

 

Преди да си легнем, разтребваме къщата. Сътрудничеството ни е белязано с неловкост. Марта чисти стълбището с прахосмукачка, а аз минавам през всяка стая да оправям и пренареждам вещи. Не си говорим много, само от време на време разменяме по някоя реплика. „Може ли препарата?“. Споделена дейност. Нали все за това тръбят онези специалисти по семейните въпроси. Като Джо Фрост на канапето, така чудесно неуязвима за чара на Стан. Марта затваря всички капаци, спира достъпа на очи и обективи. Проверява и мазето, което аз не съм направила, не и при дефектното осветление. Всички тези трилъри от 70-те години в събота вечер — не ходи в мазето — са си казали думата. Мазето си е мазе, нищо че го наричаме сутерен, и е оборудвано с високотехнологични гимнастически уреди.

На Марта окото й не мига. Слиза надолу с тежки стъпки. Чувам я да се движи из офиса на Филип — дребни шумове, съскането на спрей, шумоленето на бърсалката по пода.

Докато е долу, телефонирам на госпожа Матюс, майката на Изи, която съумява да изрази загриженост за моята ситуация, без напълно да скрива неудоволствието си, че и тя е намесена в нея, но аз съм й твърде благодарна, за да се засегна. Вика Мили на телефона и дори само шумът от стъпките на дъщеря ми и дишането й, преди да заговори, карат сърцето ми да ликува. Тя е в много добро разположение на духа, сякаш вчерашния ден не го е имало — бъбрива е, весела, щастлива. Получила е 21 от 50 възможни точки на теста по правопис, но „това е добре, мамо, София получи 15!“. Изи имала легло със стълбичка. Но отдолу нямало друго легло, а бюро!

Пита дали татко й се е върнал вече.

— Не, миличка, още не — отвръщам. Тя откликва с мило снизхождение:

— Горкичкият зает татко.

Казвам й, че я обичам, и тя издава отегчен стон. Дори презрението й е успокояващо, балсам за душата ми.

Сменям чаршафите си. Новите са хладни и гладки, миришат на прано, но ми липсват старите. Намирам една от ризите на Филип в дрешника и увивам възглавницата в нея. Вдишвам мириса му. Знам, че не бива.

Той скоро ще се събуди — 23 ч. наше време означава ранно утро там — и веднага ще ми се обади.

Лягам си и чакам.