Сабин Дюрант
Всички заподозрени (10)

Неделя

Сутринта Филип отново звъни и този път отговарям. Казвам му, че нещата са утихнали.

— О, хубаво — отговаря той. — Ужасно е да се тревожа за теб, когато съм толкова далече.

Фалшива загриженост. Щом толкова ужасно се тревожиш, защо не вземеш да си дойдеш?

— В службата ти подкрепят ли те? — пита ме и аз му отговарям наум: Да ме подкрепят? Ако наричаш подкрепа забраната да припарвам до тях.

Но на глас не казвам нищо такова.

— Дадоха ми няколко дни почивка. — Звуча като капризно дете.

— Е, браво на тях.

Подпирам чело на дланта си. Чувствам се едновременно раздразнена и изцедена. Той е толкова далече от разбирането какво изживявам.

— Да, браво наистина — отговарям накрая.

Съвсем различна съм по телефона с дъщеря ми. Мили възбудено излива новините си: агънца, великденски шапчици, излети с велосипед с Роксан, племенницата на Иън, която е само на девет, но вече са й продупчили ушите. Изпитвам възторг при всяка нейна радостна дума. Чуват се звуци от кухнята на Робин — дращенето на кучето и гукането на бебето, тракането на съдове. Шумотевицата на всекидневието.

— Това е, защото е наполовина испанка — подвиква Робин. — На тях ушите им ги дупчат още при раждането.

— Нещо като обрязването ли? — питам я, когато идва на телефона.

— Я стига — смъмря ме тя. — Кажи, Габи, добре ли си? — Тонът й е сериозен.

— Напълно — отвръщам весело.

— Сигурна ли си? Приятно ли прекарваш почивните дни?

— Да! Какво става при вас?

Тя ми разправя, че Мили била прекрасна, много била мила с бебето и си изяждала всичките зеленчуци. Питам дали си мие зъбите както трябва. Сега, когато са пробили големите нови резци, всичките са под най-различни ъгли, та може да пропусне някои. Робин, която ме познава достатъчно добре, че да не се стряска от маниите ми, ме уверява, че Мили полага голямо старание. Извиква й, за да я включи в разговора:

— Ама вчера трябваше да те върна да си измиеш и онова зъбче, дето расте отстрани, а? — Чувам разсеяното потвърждение на Мили. — Тя храни Чарли — извинява я Робин. — Вече въвеждаме твърди храни.

— Какво яде?

— Моркови.

— Имам цели тонове от тях.

— Донеси ги! Тук в затънтената провинция няма много. Кога мислиш, че ще можеш да дойдеш?

Надавам лек стон.

— Хайде — подканя ме меко тя. — Качи се в колата и пристигай. Ако натиснеш газта, може да си тук за предобедното кафе. Имам от любимите ти понички.

— От „Маркс енд Спенсър“?

— От „Сейнсбърис“. Не са чак толкова вкусни, но почти.

— Понички, а?

— Скачай в колата и идвай на кафе и понички.

Отново изпъшквам.

— Не мога да мръдна. Трябва да чакам… Следващия уикенд сигурно ще мога да прескоча. Липсва ми моето момиченце.

— В сряда съм в Лондон на преглед при гинеколог. Ще се отбия да те видя. Няма как да ти върна Мили, защото Роксан има рожден ден в петък и съм обещала на Мили, че ще присъства на празненството, но мога да ти я доведа за през деня. Ако чак толкова ти е домъчняло за нея дотогава.

— О, да, хайде, моля те.

— Стига да успея да я отделя от Роксан и бебето… — Гласът й заглъхва. — Искаш ли да кажеш дочуване на мама? — И после добродушно прикрива коравосърдечието на малкото ми ангелче. — Ще ти позвъни по-късно.

Поставям ръката си на сърцето. Тъничък кинжал на разочарование.

— Добре — изричам весело. На дъщеря си прощавам всичко. — Обичам ви и двете.

 

 

Бях забравила. Мислех си, че след като репортерите са си отишли, ще съм в безопасност. Умът ми още е в кухнята на Робин, докато излизам от къщата през предния вход, сякаш животът ми си е нормален. Когато вратата се затваря, вече е твърде късно. Сребристо мондео е паркирано пред портата и вътре е Перивейл. Бодване на страх бавно пропълзява нагоре по гръбнака ми, от таза до черепа, прешлен по прешлен. Снощи съседът ми беше паркирал на това място. Перивейл трябва да го е изчакал да потегли или е правил кръгчета наоколо.

Облечен е в мръснозеленото промазано яке и както седи неподвижно, лицето му изглежда по-месесто под брадичката, отколкото го помня. На седалката до него са струпани купчина вестници, а в ръце държи чаша от полистирол. Усмихвам се, а сърцето ми блъска като чук. Той кимва отсечено и припряно поглежда към вестниците, като при движението разплисква малко кафе, сякаш смутен, че съм го видяла.

Изтичвам към собствената си кола, която е паркирана зад ъгъла. Седя за миг, докато пулсът ми се успокои. Очаквам да почука на стъклото, но той не го прави. Защо не ме заговори? Какво чака? Чудя се дали да не се върна и да почукам на стъклото му. Предпочитам да знам какво иска и да приключа с това. Представям си се да крещя: „Наоколо се разхожда убиец. Не си губете времето да наблюдавате мен и да правите кръгчета!“. А после си помислям: Защо, след като съм невинна, трябва да му обръщам внимание? Самата мисъл пречиства нещо у мен име кара да се чувствам по-добре.

Небето се е изяснило и е ведър лазурен ден. Слънчево е, но студено както в морето след проливен дъжд. Деца на миниатюрни скутери профучават покрай мен, дребни кученца със скъпи рошави прически припкат на поводи, лениво разхождащи се родители подвикват: „Спри!“. Всеки миг някой от тях ще ме забележи да седя като манекен на витрина, така че пъхам ключа в стартера и потеглям.

Отначало не го забелязвам. Карам по Тринити Роуд, хванала съм средната лента и виждам в далечината светлината на светофара. Ако остана където съм, ще бъда принудена да завия надясно. Давам мигач. Колата зад мен, малко червено рено, шофирано от мъж с къса коса, също дава мигач. Изсвирва клаксон. И двамата се отклоняваме в съседната лента. Реното намалява скоростта си и оставя известна дистанция помежду ни.

Още е там, през две коли, когато завивам вляво по „Ийст Хил“, и продължава да е там, плътно зад мен, след като рязко съм преминала в лентата за автобуси. Ръцете ми стискат волана; сменям скоростите, обзета от гняв и страх. Вливам се в основния поток на движението и веднага свивам вдясно към жилищния квартал „Тонслис“, където е пълно с еднопосочни улици, бариери и знакове за забранено влизане. Завивам ту в една, ту в друга посока, връщам се назад. Обзели са ме дързост и някаква ярост. Скоростите ръмжат, воланът се тресе под ръцете ми, заживял свой живот. Кой е? Перивейл ли? Възможно ли е да е сменил колите? Или репортер от таблоид, който ме е причаквал скрит?

Паркирам колата и чакам с включен двигател. Около мен по улицата няма движение. Самолет оставя спираловидна следа. Долита скърцането на спирачки на далечен автобус. Още веднъж оглеждам улицата, излизам на заден ход, справям се с тристепенен завой и подкарвам бавно през „Тонслис“ по пътя, по който дойдох. Озъртам се. Нищо. Завивам вдясно по „Ийст Хил“ и продължавам. Обзема ме странно чувство на превъзходство. Да се впуснеш в екшън е нещо добро. Мога да надвия противниците си. След като съм съумяла да се отърва от опашка, със сигурност мога да устоя на Перивейл, да се боря за репутацията си, да си върна живота.

При метро станцията „Ийст Пътни“ спирам на двойна червена линия. Няма следа от Джак. Закъсняла съм, но и той също. Не е валяло цяла сутрин, но край бордюрите още текат вади, а раираната тента над сергията за цветя е увиснала от влагата. Ръкавици топлят ръцете на младата цветарка; тя ги потупва една в друга, сякаш ръкопляска.

Зад нея има павилион за вестници. Излизам от колата и изтичвам до него да си взема бутилка вода. Грабвам няколко неща от щанда, включително пакетче ментови бонбони „Поло“. Гърлото ми е пресъхнало, вероятно от нерви.

Връщам се в колата, подредила съм покупките си до появата на Джак. Виждам го, преди той да ме е забелязал. Главата му е наведена и върви с малко изкривена стойка поради чантата „Адидас“, преметната през едното рамо. Смачква някаква опаковка — от кифличка с кренвирш? — и я хвърля в най-близкото кошче. После вдига очи, зърва ме и тръгва към мен почти на бегом. Прескача локва, твърде неуспешно; кал опръсква джинсите му отзад. Днес е с по-топло яке, от което бръсва трохите, и модерна версия на каскетчето на Шерлок Холмс. В колата го сваля и косата му бухва, сякаш освободена от плен.

Намества крака помежду празни кутийки от напитки, обвивки от бонбони, лотарийните билетчета със залепени на тях дъвки. Колата ми е зона, свободна от почистване, копие на мърлявата ми разхвърляна природа — онази моя страна, която Филип никога не можа да проумее. Джак не казва нищо. Може би се чувства като у дома си в кочина. Вместо това се извинява, че е закъснял. Оказало се по-дълго пътуване, отколкото си представял: много чакал на „Виктория“ влака в посока „Уимбълдън“, а другият, на който се прехвърлил, се тътрузел като междуселски автобус.

Малко по-рано бих му разказала за червеното рено, бих покрещяла, но сега вече напрежението от случката ме е напуснало безвъзвратно. Дали не ме гони параноя? Възможно ли е да съм си въобразила цялата история? Чувството, че съм следена и наблюдавана, може да преминава в по-тежък стадий… Аз ли съм проблемът? Само в съзнанието ми ли съществува? Адреналинът отпреди малко се е изпарил. Ако не знам кое е реално и кое не, как въобще мога да бъда сигурна в нещо?

Стигнала съм до светофара.

— Накъде? — питам.

Гледам право напред. От притеснение ме заболяват челюстите, които не преставам да стискам. Нямам никаква представа какво си мисли Джак за мен. Изгубила съм почва под краката си. Не знам какво да правя с лицето си.

— А, да. — Той вади телефона си и се занимава с него, докато открива каквото търси.

Семейство Бакстър живеят на приятна улица с дървета от двете страни, в една от викторианските вили близнаци, типични за „Уест Пътни“. Не ни следят. Продължавам да проверявам. Къщата им е боядисана в онези пастелни цветове, наложени от общината — различни нюанси от бежово до кремаво — и е отдръпната от улицата зад порта и малка алея за кола. Декоративна ниска череша, отрупана с бонбоненорозови пъпки, се мъдри сред цветна леха до входната врата.

— Вкусът на хората по отношение на растенията често е далеч по-вулгарен, отколкото за всичко останало — отбелязвам. Гласът ми звучи странно. Цитирам Роджър Пийдълс; когато не е пред камера, много то бива да сипе мъдри презрителни обобщения.

Джак ме поглежда и поклаща глава.

— Не мога да повярвам, че го каза. Седя в очукан нисан със снобка на тема растения.

— Очукан нисан? — Повдигам вежда. — А дали аз не седя със сноб на тема автомобили?

Той се усмихва и осъзнавам, че и двамата се отпускаме от тази словесна престрелка.

Разбрали сме се аз да чакам в колата. Джак изскача навън. През отворения прозорец до слуха ми достигат детски викове. Задната градина: катерушката от снимката в полицейския участък. Червеното пластмасово автомобилче. Мили толкова много искаше такова. Защо ли не й купихме? Вероятно Филип е преценил, че са грозни. Входната врата се отваря. Слаба жена поздравява Джак. Очакват го, позвънили сме им предварително. Госпожа Бакстър лесно се остави да бъде убедена. Много обичала Аня. Всички те я обичали. Ужасно много липсвала на децата.

Вдигам стъклото и се облягам назад. Намерила съм спокоен пристан. Никой не е по петите ми; повтарям си го пак и пак. Трябваше да кажа на Джак; не, късно е вече. Никой не е по петите ми. Тротоарите са пусти. Жителите на „Уест Пътни“ са по домовете си, готвят обяд, пишат си домашните, градинарстват на чистия пролетен въздух. За момента съм в безопасност. В колата е приятно топло. Прозявам се.

 

 

Когато Джак се връща, дъхът му мирише на кафе. По подметките му са полепнали влажни венчелистчета от черешата.

— Научи ли нещо интересно?

— Да се махаме оттук.

— Добре.

Настъпвам газта и потеглям със свирещи гуми. Преструвам се, че шофирам кола, която напуска местопрестъпление, но не ми достига смелост. Духът, който раздвижваше крайниците ми по-рано, го няма, изпарил се е. Скоростомерът сочи двайсет и пет километра в час.

Той обаче долавя смисъла на този повтарящ се мотив в поведението ми и процежда през стиснати зъби:

— Бързо! След нас са.

— Накъде?

— Към кръчмата. Какво ще кажеш? — Държи бележник със спирала. Размахва го като ветрило. — Събрах сведения.

Правя ляв завой, после десен по задните улици на „Пътни“, докато стигаме до реката. „Кръчмата“: странно как хората използват определителния член, сякаш носят платоничен идеал във въображението си, в който може да се вмести кое да е заведение. „Дюкс Хед“ е обширен и просторен пъб, доста приятен. С Филип сме идвали веднъж тук преди години да наблюдаваме регатата. Паркирам до наклонения тротоар, възможно най-близо до моста. Минава червен автобус. Отражението му накъдря водата долу, в небето се носят облаци — всичко е като за рекламна снимка на Лондон.

Дошъл е приливът, вълните плискат по балюстрадата и край хангарите кипи дейност — пренасят се лодки, мокри крака, напрегнати мускули, патици се плискат във водата. Пъбът е почти празен, още не е обедно време, макар че група широкоплещести гребци на бара се смеят гръмогласно и държат халбите си по начина, типичен за някои мъже — с ръка, свита в юмрук, и лакът под прав ъгъл. При влизането ни ме разпознават. Прибраната на опашка коса и липсата на грим някога вършеха работа като дегизировка, но вече не. Не и сега, когато съм снимана с оголени зъби. Усмихвам се насреща им. Безответно. Един от тях, по шорти и тениска с надпис „Във форма“, сръчква съседа си.

— Какво ще пиеш? — пита Джак.

Искам диетична кока-кола, но би прозвучало безлично и плахо, така че обръщам гръб на гребците гадняри с безизразни физиономии и казвам:

— Донеси ми една светла „Шанди“.

После избирам място до прозореца.

Той прекосява помещението, извърнат странично, за да избегне масите, и подвиква през рамо:

— От кой вид?

Гребците го наблюдават, но той, изглежда, не забелязва.

В миг на паника не мога да си припомня какво точно е „Шанди“.

— Светла — провиквам се като пълна нещастница.

— С лимон или лайм?

— С лимон, ако обичаш.

Джак постоянно се обръща към мен с гримаси на нетърпение по повод бавната барманка. Разлива малко от питието ми, тъй като го е тропнал твърде бързо на масата, и го обърсва с ръкава на якето си. Гребците вече са изгубили интерес и възобновяват дърдоренето си.

— Така. — Джак, в пълно неведение за присъствието им, отпива от своята „Гинес“. По горната му устна остава пяна. Вади бележника от джоба си. Дали има сериозна следа там или просто думи и предположения? Минава направо на въпроса. — Аня е работила при тях седем месеца. Отзовала се на обява за бавачка през уикенда, която пуснали в сайт. Господин Бакстър работи в рекламата и прекарва много време в Дюселдорф, защото агенцията му обслужва „Бе Ем Ве“.

Повдигам вежда, за да отбележа, че съзнавам значението на подобна реклама в очите на един сноб на тема автомобили.

— Да бе, да. Госпожа Бакстър не е много добре със здравето, страда от лека форма на следродилна депресия и лекарят й е препоръчал спокойствие. Отначало Аня работела само през деня, но била толкова прекрасна с децата — момченцето Алфи очевидно има навика да хапе — че станала тяхна основна гувернантка.

— Има навика да хапе?

— Да, неподатлив на дисциплина, не си владеел гнева. Аня имала подход, така казаха. Умеела да го прилъже за разни неща като никой друг, да си изяде вечерята например. Била отзивчива и сърдечна, с лекота комуникирала с всички. Купувала на децата подаръци за Коледа, правела сладки с тях. Завела ги до Чесингтън с влака преди няколко седмици. При друг случай — той прави сверка с бележките си — ги водила да събират попови лъжички в парка „Ричмънд“.

— Неподатлив на дисциплина? — Не мога да сдържа смеха си. Мъжът, който смята, че е „във форма“, ме поглежда. — Не си владее гнева? Та той едва ли е на повече от пет години.

— Стига за Алфи! — Джак ме поглежда над халбата си. — Не Алфи е фокус на разследването ни. Не могат да си представят кой би искал да й навреди. Всеки я обиквал от пръв поглед.

Нещо ме прерязва отвътре. Мисля си за снимката, която Перивейл ми показа с децата и усмихнатата Аня. Целият живот е бил пред нея. Каква ли майка би била? Прекрасна: млада, пълна с енергия и ентусиазъм. Всеки я обиквал от пръв поглед. Мисълта ми се отклонява към Мили. Правя усилие да се съсредоточа.

— Знаели ли са за приятеля й?

— Тъкмо щях да стигна до това. — Той почуква по масата с показалци, леко барабанене. — Да. Толек, неин сънародник, били гаджета още от ученическите години. Последвал я в Англия. Строител. Били сгодени, макар че тя още нямала пръстен, бил един от онези годежи, които се проточват без конкретна перспектива. Годеж между католици, служил може би само като извинение да правят секс.

— Познават ли го?

— Вземал Аня от работа няколко пъти с вана си, но госпожа Бакстър не го била виждала наскоро. Изпълнявал голяма поръчка на удължено работно време. Изглеждал приличен.

— „Изглеждал приличен“. Това ли е всичко? Горката Аня. Не е много, нали?

— Трябва да говорим с него. Дори да не го е направил той, може да знае нещо.

Един от мъжете на бара се разсмива гърлено. Друг се превива от смях. Онзи с тениската „Във форма“ тропа по плота с длан.

Джак повдига вежди. Опитвам се да гледам само него, да си представям, че сме сами.

— Какво още? — питам.

— Не споделила с тях, че е бременна. Полицаите им съобщили. Ала започнала да се държи различно. Когато отишла при тях в началото, изглеждала притеснена финансово. Купувала си дрехите от магазини втора употреба. Госпожа Бакстър й направила комплимент за палто, което носела, и тя й казала, че го купила от „Фара“ на Норткоут Роуд. „Явно вече разполагаше с пари — каза госпожа Бакстър. — Самата аз си мислех да се отбия там“.

— И без да съм виждала госпожа Бакстър, мога да си я представя как го казва. Но какво мислиш за моите дрехи? Дали може да ги продават във „Фара“ и Аня да ги е купувала?

Той свива рамене.

— Не е невъзможно. Просто би било невероятно съвпадение. Но или Аня, или приятелят й явно са се сдобили с пари. В къщата за нея пристигнал огромен букет цветя месец преди смъртта й.

— Ами след като е работел по голяма поръчка…

В бара прииждат още гребци. Мъжът е тениската „Във форма“ се навежда и им шепне. Те се извръщат и се втренчват в мен.

— Така е — потвърждава Джак, който нищо не забелязва. — Това би обяснило замогването на Аня. — Поглежда бележките си. — Започнала да се прибира с такси, да се облича по-стилно, с дизайнерски дрехи по преценката на госпожа Бакстър, не втора употреба. А веднъж — стана й малко неудобно, че е забелязала това — когато Аня трябвало да пренощува у тях, донесла нещата си в плик на „Ажан Провокатьор“. Госпожа Бакстър била впечатлена. „Ажан Провокатьор“ беше марка бельо, нали?

— Много шик бельо. Скъпо. Секси. — Нещо в начина, по който изговарям „секси“, ме кара да искам да се скрия под масата.

— Нямали телефонен номер на гаджето й, но ми казаха, че имала приятелка на име Криста. Един път гледала децата, когато Аня била заета. И — той почуква по бележника с пръст — ето го номера й.

Гледа ме очаквателно.

— Добра работа — хваля го.

И съм искрена. Изненадва ме. Приел го е по-сериозно, отколкото очаквах. Благодарна съм му. Аз не бих имала представа как да подхвана разговор със семейство Бакстър. А това си е нещо, някакво начало е. Ако събраните от него факти ни доближават до Аня, със сигурност трябва да е успех.

— Бакстър свестни ли са? — питам. — Знам, че няма пряко отношение, но ми се ще да мисля, че са били мили с нея.

— Вярвам, че са били.

— Сигурен ли си, че не си безкритичен?

Той изглежда смутен, отваря уста и я затваря.

— Мисля, че са държали на нея. Според мен са били добри работодатели, да.

— Посещавали ли са жилището й?

— Не. Никога.

— Странно колко едностранчиви са такива отношения, нали? Тя е знаела толкова много за тях, била е част от живота им, хапана е от малкия Алфи, за бога, и все пак те са преставали да мислят за нея в секундата, когато е излизала през вратата. Смятали са, че познават Аня, а не са имали представа що за човек е била в действителност или какво е ставало в живота й. И дали са били естествени с нея, или са възприели стандартната поза на работодатели? Всички имаме навика да се представяме в различна светлина пред хората. Ето Марта например — може би и тя ме намира дръпната и чудата, както аз нея. Всички ние показваме разни свои лица и понякога се правим на нещо, което не сме.

Джак изглежда разтревожен. Засмивам се.

— Прощавай. Малко задълбах. Просто все си мисля как тя е мъртва. Убита.

Той поглежда телефонния номер, надраскан в тефтера, подчертан с двойна линия.

— Да позвъним на Криста — предлагам. — Тя може да знае нещо. Най-малкото може да ни насочи към Толек.

Той кимва. Пъбът се пълни, глъчката се усилва. Компенсаторният рефлекс на Ломбар: хората проявяват тенденция да говорят по-високо и по-високо, за да бъдат чути. (Онзи ден имахме един социолог в предаването, говори на тема проучване на шумовото замърсяване в Югоизточна Англия.) Джак изгълтва остатъка от бирата си, а аз не мога да се преструвам повече, че отпивам от моята „Шанди“. Босонога двойка, току-що дошли от реката, поглеждат към масата ни. Помахвам им и изчаквам да доближат. Отместват погледи, когато стигат до мен, и дори не благодарят.

 

 

Навън вече не е толкова студено, нито толкова ведро, колкото беше. Вятърът е утихнал. Заплашителни облаци се сгъстяват в небето. Наблизо има пейка, отиваме там и сядаме в двата й края. Докато Джак набира номера на телефона си, аз се взирам в ширналата се кафява река. Хората в пъба са ме разстроили. След няколко мига Джак ме пита:

— Да оставя ли съобщение?

Поклащам глава. Залива ме отчаяние.

Той прибира телефона в задния си джоб.

— Добре ли си? — промълвява. — Онези мъже вътре бяха просто невъзпитани.

Видял е, значи. Може би забелязва повече, отколкото показва.

— Добре съм — отвръщам. — Всъщност, ако се поставиш на тяхно място…

— Неделните вестници винаги са най-ужасните — казва той. — Пълни с лъжи.

Значи и днес има снимки с насинени пищяли.

— Не съм ги поглеждала — признавам. — Пъхам вестниците под канапето.

— Добра стратегия — усмихва с е той.

Седим още известно време. Джак споменава за обяд.

— Не яде ли кифличка с кренвирш само преди два часа?

— Не… Ти откъде…? Не беше кифличка с кренвирш, а картофен пай.

— Картофен пай? Това пък що за чудо е?

— Полакомих се — оправдава се той. — Отказвам цигарите и все съм гладен. Нямах време да закуся, а край метростанцията „Брикстън“ има страхотна пекарна.

— Смаяна съм, че не си дебел.

— Повечето сутрини тренирам. Пипни.

Поднася ми бицепса си, един вид покана. Стисвам издутия мускул и после веднага отмествам поглед. Взирам се смутено в мудната река.

След няколко минути той се обажда:

— Един бърз преход, а?

— Преход, а не разходка?

— Да започнем с преход, пък да видим как ще потръгне.

Приливът е спаднал, откакто пристигнахме, и реката се е прибрала в коритото си. Отпадъци — автомобилни гуми, трески, полиетиленови пликчета, някой и друг умрял плъх — изпъстрят речния бряг. Жена със загорели голи ръце отминава покрай нас.

— Толек — отсича Джак. — Трябва да намерим Толек.

— Ех, този Толек да не беше в Полша. Ако се намираше в Лондон, може би Перивейл нямаше да се вкопчи в мен, а в него.

— Само че Полша си е направо желязно алиби.

— Какво значи „желязно алиби“? Това е просто клише, което спира хората да търсят по-нататък. Какво му пречи да е влязъл в страната в нечий багажник и отново да я е напуснал нелегално? Да не би да е невъзможно? А да нямаш алиби като мен — нито за вечерта на убийството на Аня, нито за касовия бон — не е гаранция за вина. Просто означава, че нямам достатъчно приятели. — Засмивам се, за да покажа, че не съм докрай сериозна.

— Перивейл да се е мяркал наскоро? — пита Джак.

— Днес отново цъфна пред нас. Ще ми се да не беше толкова потаен и да се свършва с това. Същото е като да ти се иска да те извикат в кабинета на директора. — Обръщам лице към него. — Параноична ли съм, като си мисля, че дебне да ме спипа?

— Не. — Той пъхва енергично ръце в джобовете на джинсите си в знак на потвърждение. — Не си параноична. Наистина смятам, че този човек има изкривено мислене и похвати.

— През цялото време съм нащрек. Сутринта имах чувството, че ме следят с кола.

— Сигурен съм, че е било плод на фантазията ти. Нормално е да си изнервена.

— Като сърбеж в липсващ крайник е. Също като в онази детска книжка „Косматият палец“. Нали я знаеш? — питам и цитирам със страховит глас: — „Кой ми открадна косматия палец?“.

— Не, не я знам.

Не можеш да говориш за детски книжки на мъж без деца.

— Не е кой знае каква литература — допълвам.

Спираме за малко, за да пропуснем пред себе си екип гребци. Наблюдаваме ги как носят на рамене лодката си към недрата на хангара, като че е трофей, обредна мъртва акула, и няколко минути крачим в мълчание. Минаваме покрай детска площадка — викове, шумно тупкащи топки.

Питам се какво ли прави Мили. Надявам се да не й е мъчно за дома.

— Ами Марта? — заговаря Джак. — Тя има ли алиби за часа, в който е издаден касовият бон?

— Не знам. Не мога да си спомня.

— А и замогването на Аня. Ще ми се да науча повече по този въпрос.

Достигнали сме място, където пътят свършва и започва крайбрежна алея. Опирам се на перилата, облягам брадичка върху ръцете си и се заглеждам надолу във водите на Темза. Чудя се дали всичко това не е безсмислено. Би ли могла Криста да ни каже нещо полезно, дори да успеем да се свържем с нея? Тук мирише на дълбока и тъмна тиня. Представям си, че ще останем минута-две, ще посъзерцаваме черната кал и ще се върнем при колата.

— Да продължим ли напред? — пита той.

— Не знам. — Изправям се. — Преход ли правим или разходка?

— Може ли да повървим още малко, без да се обвързваме с квалификации?

— Добре.

Алеята пред нас е пуста, с хилави дървета и храсти от едната страна и тухлена стена, спускаща се към реката, от другата. Теренът е неравен, редуват се ту чакъл, ту пръст, с дупки, в които се е събрала дъждовна вода. Разнася се неприятна миризма на мокри дрехи и гниеща растителност.

— Харесваше ли работата си? — внезапно пита Джак.

— Харесвах я. Харесвам я. Не съм умряла още.

Мълчание. Дали още имам работа? Тревогата се надига и ме залива като гадна лепкава мъгла. Тери не ми е звъняла. Дали аз да не й се обадя? Щели да се оправят без мен, докато течало разследването, така ми каза, но може да й е хрумнало друго. Може би й липсвам. Дали рейтингът е паднал? Да й позвъня ли по-късно, за да проверя? Да смея ли да се надявам?

Джак ме наблюдава със странно изражение.

— Има си и добрите, и лошите страни — казвам.

— Като например?

Мисля внимателно. Тази информация ще влезе в профила ми. Трябва да бъда предпазлива.

— Лошото е, че започваме рано сутрин, че ме разпознават по улиците, че хората ме имат за даденост, а това ме кара да се чувствам неловко, макар да е много ласкателно. Хубавото е, че обичам срещите с хора. Понякога това са знаменитости, но често са обикновени хора с необикновени истории. Или пък експерти в дадена област. Събираш разнородна информация, която може да се окаже полезна.

— Каква по-точно? — вдига въпросително вежда той.

— Онзи ден, като бях в участъка, присъстваше шефът на Перивейл, главен инспектор Фрейзър, шотландец е. Наскоро имахме в предаването преподавател по постановка на гласа в театрална академия, който говореше за акцентите и как пейзажът на района влияе върху изговора на жителите му — мелодиката в Източна Англия е равна като релефа, докато акцентът и интонацията в Уелс се изкачват и спускат като по тамошните хълмове. При всеки изговор си има точка на напрежение.

Посочвам точно под носа си. Очите на Джак проследяват пръста ми.

— Ето тук — пояснявам — е точката на напрежение при абърдийнския акцент. Причината е лютият студ и че всички гледат да прикрият усти от вятъра. Във всеки случай, водена от догадка, го попитах дали не е от Абърдийн. И взех, че познах. Мисля, че му стана приятно.

— Хитро — отбелязва той. — А какво ще кажеш за моя?

— От хълмисто място е, но с много простор. Инструкторът май каза, че йоркшърският изговор е в мажорна тоналност — завършва на дефинитивна нотка, кара те да изглеждаш сигурен в себе си. Разбира се, притежава също надеждност и предразполага към доверие — и двете качества се асоциират с йоркшърския акцент. Идеален е за журналист.

— Ами вашият акцент, госпожо Мортимър? Вашето съмърсетско бръмчене? Къде е вашата точка на напрежение?

— Моето съмърсетско бръмчене? — Значи знае, че съм от Съмърсет, проучил ме е. — Научих се да го прикривам — отвръщам. — Отдавна съм заличила всички следи.

За миг се притеснявам, че съм разкрила твърде много. Малко проточих думата „отдавна“. Навява на чувство за вина и гняв. Точки на напрежение. Не искам да влизат в профила ми. Един ден и на това ще му дойде времето, но не желая да звуча огорчена или сърдита. Отклонявам поглед.

Задава се мъж на велосипед, завива, за да избегне локва, и ни отминава. Край виещата се алея пред нас има самотен хангар за лодки. Крачим към него, когато Джак пита:

— Филип възнамерява ли да се прибере скоро от Сингапур?

Още един глух звънец за тревога. Името на съпруга ми е публично достояние, но фактът, че е в Сингапур? Не го знаят много хора. А после си помислям, че при толкова папараци все някой е научил и му го е казал.

— Настоях да остане там по-дълго — изричам безгрижно. — Работата на Филип е… като да се движиш по острие на бръснач. — Защо „острие на бръснач“? Звучи много драматично, а всъщност не е така.

— Той винаги ли е „Филип“?

— Мрази да го наричат Фил. Опитах в началото, но беше обявена пълна забрана.

— Аха!

— Ами бившата госпожа Хейуърд? — парирам. След като той спомена моя съпруг, мога да му отвърна със същото. — Тя къде се вмества?

— Госпожа Хейуърд — промълвява той. — Госпожа Хейуърд. Беше по-млада от мен. Имахме културни различия. Преструваше се на каквото не е. — След секунда-две схващам, че не е по средата на изречението, а в края му. — Жени — избъбря.

Поглеждам го да видя дали не се шегува („Жени“? И таз добра.), но няма такова нещо.

При хангара за лодки сме. Очаквах да има някакво спортно събитие и зрители, но насреща ни е гола паянтова сграда, затворена и запусната. Слънцето се е скрило и алеята пред нас е празна и мрачна. Не се мярка жива душа.

— Всички са се струпали в пъба — казвам. У мен вече са възникнали съмнения относно Джак. — Най-добре да се връщаме.

Поглеждам го. На челюстта му играе мускул. Очите му под гъстите вежди са потъмнели, като че и тяхната светлина се е затулила зад облак.

— Не съм сигурна — повтарям — дали да не поемем назад.

Извива се ветрец и набръчква повърхността на Темза като каймак върху кипнато мляко.

Той все така не проговаря. По тила ми плъзват тръпки. Какво беше казал Перивейл? „Не предполагай нищо, не вярвай на никого, проверявай всичко“. Така и не стигнах да проверя дали Джак е този, за когото се представя. Всеки може да е. Въртял се е наоколо, спотаен, дебнещ пред къщата ми, знае за мен неща, неизвестни на другите хора. Целият този блъф, празните дрънканици, паят с картофи може да са маска. Сега пък се навежда. Не знам какво прави. Сещам се за твърдите му бицепси. Подгонва ме инстинкт да се отдалеча бързо, дори да затичам натам, където има лодки, хора и патици.

Сега е с гръб към мен. Оглежда земята, подритва я и явно намира онова, което търси, каквото и да е то, защото се навежда да го вдигне. В ръката си държи камък.

Застивам на мястото си. Джак тръгва към мен, насочва се към склона към реката, накланя се встрани и запраща камъка по повърхността на водата. Той подскача два пъти и потъва.

— Изгубил съм си умението — отбелязва, като се връща при мен.

Отново се усмихва; покрай очите му под рязко очертаните вежди са се върнали бръчиците, оприличаващи го на Палин. Цялото му лице се променя от усмивката. Изглежда подмладен и дружелюбен.

Сбъркала съм в съмненията си спрямо него. Облекчението ме прави бъбрива.

— Уплаших се, че ще ме удариш с камъка — изтърсвам. — Хрумна ми, че не знам кой си.

— Какво? От къде на къде?

— Изглеждаше ядосан.

— Извинявай. Заради спомена за бившата ми жена.

— Не биваше да питам.

— Да се връщаме вече, а? Да идем на нашата пейка и да пробваме отново с Криста.

— Звучи като добър план.

Стрелвам го да проверя изражението му и той избира точно този момент да ме погледне, при което очите ни се срещат за части от секундата. Не съм сигурна дали още вървим, или сме спрели. Затаявам дъх. Не знам дали се плаша от него или от себе си. Тогава се случват две неща: зеленоножка изхвърча от храстите като стрела, пусната с лък, и телефонът на Джак иззвънява. Рингтонът му е бавният настойчив звън на старомоден офис телефон от петдесетте години в Ню Йорк.

Той се потупва по тялото, за да го открие къде е. Не е в горния джоб на якето му. В задния на джинсите е. Едва не го изпуска, докато го вади, изпълнява комичен скеч на тема „кашкавалени пръсти“, за малко не се спъва и изрича задъхано:

— Джак Хейуърд — А после: — Да. Благодаря ви. Аз бях, да. — Ококорва ми се и с устни произнася: „Криста“. — Да. Простете, че не оставих съобщение. Сложно е.

Усмихвам се. Говори високо и с някаква странна отчетливост, както често правят англичаните при разговор с чужденци.

— Приятел съм на работодателите на Аня от „Пътни“. Подготвям възпоменателна книга за нея, за да остане в спомените на децата. Те много я обичаха.

Отправям му физиономия в смисъл „Какво ти става?“. Той сбърчва нос и разперва ръце в паника. Иска да каже: „Помагай“. Известно време слуша.

— Да, разбирам. Моля ви, ако не възразявате, възможно ли е да ви посетя, за да поговорим за Аня? Стига да не ви нарушавам удобството. Да?

Когато пъха телефона си обратно в джоба, казвам:

— Значи се връщаме при колата, нали?

— Добра идея.

— А Криста? Тя види нас утре, да? Удобството й няма да бъде нарушено?

— О, я се гръмни — добродушно отвръща той.

 

 

Ровя из чантата си да открия ключовете за къщата — никога не са във вътрешното джобче, където им е мястото. Напрегната съм какво ще видя пред портата, ослушвам се за стъпки. Изнервена съм до краен предел. Светът на връщане от „Пътни“ беше пълен с червени коли. Слагам чантата си на земята и прикляквам, за да потърся както трябва. Най-сетне. Ето ги. Трябва ми по-голям ключодържател. Изправям се, отключвам, вземам си чантата и съм вътре, облегната на входната врата с чувството, че съм избегнала куршум.

На изтривалката лежи пакет с размерите на книга с меки корици. Същият кафяв плик е като онези, които Марта държи складирани в дрешника си. Вътре има дивиди. „Наблюдавам те 2: Нощта на бала“. Не се препоръчва за деца под 15 години. Няма бележка.

Миг по-късно прозвучава звънецът на вратата. Ушите ме заболяват. Чувствам как кръвта ми кипва. Костите ми вибрират.

Открехвам вратата съвсем мъничко.

Перивейл стои там и поклаща ключовете ми в ръка като торбичка с кучешко ако.

— Оставихте ги в ключалката — съобщава.

Минават няколко мига, преди да ги взема.

— Благодаря ви. Трябва да съм… След секунда щях да се сетя.

Има ужасна стойка. Толкова е висок, че се е прегърбил. Не е човек, който се чувства уютно в кожата си. Очите му се насочват към мен, но когато заговаря, сякаш едва помръдва челюст.

— Като нищо нямаше да забележите, докато не ги потърсехте чак утре. Всеки би могъл да ги вземе. Твърде забързана бяхте. Предупредих ви да сте внимателна.

Къде ли е паркирал? Не видях колата му. Цял ден ли е бил тук?

— Търсех ги в чантата си и не ги намирах. — Вдишвам дълбоко и оглеждам улицата за сребристо мондео или за червено рено. — Постоянно ми се случва. Някаква женска черта ли е това? Мъжете имат навика да ги носят в задния си джоб с риск да пробият дупка.

Перивейл се потупва по бедрото.

— В предния джоб.

— Ще внимавам повече. — Гласът ми пресеква.

— Добре ли сте? — пита Перивейл. Звучи като искрена загриженост.

— Вижте. — Вдигам дивидито от пода, където съм го захвърлила. — Ето какво заварих току-що, пъхнато в този плик.

Той ги взема от мен и ги разглежда.

— Ще имам грижата полицаят, натоварен със случая, да ги прати за снемане на отпечатъци — обещава.

— Марта, бавачката на дъщеря ми… Знам, че сте говорили с нея, но… Държи същите пликове в дрешника си. Доста много са.

— Ще го имам предвид — казва и кимва снизходително. — А като съм тръгнал, ще снема отпечатъците и на Роуз, пресаташето ни в участъка. Тя също си пада по подплатените пликове.

Решавам да игнорирам този опит за хумор.

— Освен това някой с червено рено ме следеше тази сутрин. От вашите ли е?

— Не — поклаща глава той.

— Е, вече знаете — отсичам. — И така, давам ви тези неща и ако това е всичко… — Хващам вратата, сякаш се каня да я затворя под носа му. — Научих си урока от миналата седмица. Няма да разговарям с вас без присъствието на адвоката си. Така че…

Той вдига длан.

— Само едно нещо. Много набързо.

— Не, сериозно.

Не бива да го допускам. Не бива да му позволявам да ме въвлича в това.

— Извън протокола, не е нещо официално… просто си говорим. И не се отнася до вас, а до майка ви…

— До майка ми? — Стените на антрето изведнъж са се сближили.

— Направих проверка в Бюрото за криминални досиета. Мортимър, Г.: Административно поделение на полицията в Ейвън и Съмърсет, Йоувил, община Бримптън. Нищо.

— Сигурно защото никога не съм имала проблеми със закона. Няма какво да откриете в нито едно административно поделение на полицията, знаете го.

— От друга страна, Мортимър, Д. има доста дълго досие.

— Не чак толкова — промълвявам. Гласът ми звучи, сякаш излиза през много тесен процеп.

— Предупреждения за нарушаване на обществения ред, пиянство и непристоен външен вид… През октомври преди две години и отново през януари миналата година е получила присъда за шофиране в пияно състояние. — Не сваля очи от мен и в тях личи не подозрение, а съчувствие.

— Да — съумявам да отроня. — Подготвили сте си домашното.

— Трудно се израства с такава майка.

— Онова, което не те убива, те прави по-силен.

— Ницше.

— Нима? — подхвърлям с лековат тон. — Винаги съм смятала, че е казано от Естър Ранцен.

Той се засмива с внезапна сърдечност.

— И умната — припомня ми.

 

 

Вечерта е тягостна и протяжна. Крайниците ми са натежали, омекнали от обездвижване. Главата ме боли. Уплашена съм: дължи се на Перивейл. Ала също така ниско в стомаха си усещам влажна пихтиеста бучка на ужас заради неща, които е трябвало да бъдат сторени, а не са. Оттеглила съм се в спалнята си. В останалата част от къщата твърде остро се усеща отсъствието на Филип и Мили, прекалено населена е с призраци и сенки, а между стените се носи далечно ехо от нормален живот.

Не мога да спя. Леглото ми е неудобно, прекалено много го изпълвам с излъчваната от мен топлина и миризма, бодат ме трохите от препечения хляб, изяден по-рано. Преобръщам възглавницата в търсене на свежест. Затворила съм вратата към стълбището, но не се чувствам сигурна. Планирам бягството си — да отворя прозореца, да хвърля един матрак и да скоча. Или през банята? През задната тераса. Там скокът ще е по-къс.

Времето тече. Мисля си за Мили, заспала във фермерската къща на Робин. Поне се надявам да е заспала. Дано не е уплашена. Или да има кошмар; понякога й се случва. Дали ще се пъхне в леглото на Робин, ако е така? Ще има ли Робин нещо против? Иска ми се да беше тук с мен сега, крачетата й да са преплетени с моите крака. Затварям очи, представям си лицето й; юмруците ми се свиват инстинктивно. Можеше да е с мен — репортерите си отидоха, не ходя на работа… Но пък там, където е, е по-защитена, нищо не може да й навреди. Тук е опасно. Не се заблуждавам за това.

В полунощ отново светвам лампата. Опитвам се да чета. Не позвъних на Тери по-рано, чувствах се несигурна и притеснена. А трябваше да го направя. Ако можех да се концентрирам върху работата си, щеше дами е по-лесно. Дните ми щяха да имат ритъм, перспектива, щяха да са населени с други хора — Стан! — с които да водя схватки. Нямаше да е толкова силно чувството, че съм в капан. Колко дни още ще ме държат изолирана? Два? Три? Дали да не отида там, за да се срещна с Тери лице в лице и да я умолявам? Ами ако ме отреже? Би било още по-лошо. По-добре да си запазя надеждата. По-добре да не знам…

Шумове от улицата. Крясъци и подвиквания. Трополене. Пискане. Тийнейджъри.

Ако лежа тук още малко, ще откача. Ще стана по-луда, отколкото вече съм. Имах пропуснато повикване от Клара, но не ми вдигна, когато й позвъних. Твърде късно е да си поговоря с Мили. Филип? Не.

Джак.

Номерът му е на маркера на книгата ми. Записах го, когато ми позвъни преди много дни.

— Извинявай. Да не си легнал вече?

Гласът му е тих.

— Не. — Прозява се. — Работех.

— Върху какво? Нещо, свързано с мен ли?

Той се засмива сънливо.

— Върху рецензия на книга за „Мейл он Сънди“.

Споменава авторка на трилъри на средна възраст, но аз не го слушам внимателно.

— Извинявай, че ти позвъних — казвам. — Чувствам се малко… и аз не знам… изнервена. Получих анонимна пратка от моя дебнещ. — Опитвам се да говоря нехайно, но сърцето ми думка. — Филм на ужасите на дивиди. „Наблюдавам те 2: Нощта на бала“.

— „Наблюдавам те 2“?

— Да. Кошмарен е.

— Ама това всъщност е смешно. Самата идея да се опитва да те плаши с продължение. Сигурно първият филм „Наблюдавам те“ е бил изчерпан. Представи си колко се е подразнил, докато е бродел сред рафтовете, за да открие подходящ филм. Помисли само от кои се е отказал. От сериала „Убийството“? Прекалено висока класа. „Нощта на живите мъртъвци“? Хм… твърде долнопробен.

И аз се засмивам, но е смях, примесен с хлипане.

— Никога досега не са ми пращали нещо толкова заплашително.

— Просто глупава шега. Не го мисли.

— Пликът беше от същия вид като онези, които открихме в шкафа на Марта.

— Може да е съвпадение, но съобщи на полицията.

— Направих го вече. Перивейл беше тук, дадох му го.

— Добре си постъпила. Марта у вас ли е?

— Не.

— Сигурно е в пощата.

— Именно!

— Ще говорим утре. Трябва да поспиш.

— Знам. Лека нощ тогава.

— Лека нощ. Ще се видим утре сутринта.

— Рецензия за книга — отбелязвам. — Значи наистина си журналист. Не ме лъжеш?

Той мълчи. Започвам да си мисля, че е затворил. И тогава казва:

— Не е нещо за хвалба, та да те лъжа.