Сабин Дюрант
Всички заподозрени (4)

Вторник

— Секс. Трябва ти уикенд извън града и ти трябва секс. Хората харчат купища пари за психотерапия и брачни консултации, но от мен да знаеш, няма брачен проблем, който да не може да се реши с едно хубаво чукане.

— Права си — казвам.

— Знам. Я го вразуми! Имате ли още хотелската стая?

Кимам унило и отвръщам с треперещ глас:

— Със старинна вана на крачета. С изглед към морето.

— Принуди го. Приложи му всичките си хитрини. А ако той не дойде с теб, аз ще дойда.

С Клара сме в кафене на пазара „Ексмът“ — модно заведение в Североизточен Лондон. Кафето е „занаятчийски печено“. Нямам представа какво означава това. Може би имат занаятчия в мазето, който го пече. Клара си е поръчала късо бяло, а аз — дълго черно само за да я разсмея. Взели сме си и десерт (ванилов кейк с джинджифил и юзу, честна дума). Вторник следобед е — денят, в който Клара преподава само до обед и аз съм взела такси дотук от студиото, вместо да се прибера у дома. Чувствам се като избягала от час.

Клара е дребна и слабичка. В лицето й има много характер: наситеносини очи, вирнат нос, очертани скули и широко чело. Тя е най-страхотният човек, когото познавам, и най-малко суетният. Понякога се вглеждам с копнеж в кадифената й пола с кройка трапец, бабешкото сако от туид или в платнената й чанта и си мисля: защо в студиото не ме обличат в този стил? Но знам защо. Не гардеробът и вещите й носят своеобразие, а тя самата. Притежава го по рождение.

— Добре ли си? — Разглежда ме с наклонена глава, взира се в лицето ми.

Снощи, докато чаках Филип да се прибере, й позвъних и поисках да се видим. С паника и настойчивост в гласа. Дори се разплаках: грозни, жалки сълзи. Сега ми е неудобно, че не се сдържах. Ужасната истина е, че екстремните емоции са трудни за понасяне. Имам спомен как Клара цъфна на прага ми след скандал с Пийт. Толкова силно хлипаше в кухнята ми, че се разхълца като бебе. На сутринта я вдигнах и й дадох кафе и тя се потътри към метрото, като ми се закле, че ще се върне вечерта, а следващия път я видях седмици по-късно, Пийт се беше нанесъл да живее при нея и всичко се беше подредило. Понякога приятелството се променя толкова постепенно, че не забелязваш, докато не се случат такива моменти и не формулираш нещата пред себе си. Щом Пийт се появи на сцената, осъзнах, че с Клара винаги ще сме си подкрепа при нужда — в беди „тежка категория“, както ги наричахме като ученички — но не във всекидневието, не както беше преди.

— Какво ще правите за Великден? — пита Клара. — Толкова рано е тази година. Пак ли ще ходите на ски или… Къде бяхте миналия април, в Ямайка ли?

— Не. На Филип му мина страстта за екзотични ваканции, слава богу. Той ще работи.

Мисля си за вилата в Пезънхол, която Филип купи с първата си премия, малката уютна кухня, спалните със скърцащи подове. Солидна къща, истинска, създадена между стените й да живее семейство, а седеше празна и ни чакаше като старо куче, изоставено край пътя.

— Защо всички не идем във вилата ни в Съфък за Великден? Да идем заедно, а?

— Съфък. О, не знам…

— Ще се разхождаме, ще си правим излети до морето. Ще изпълним къщата с веселие и смях.

Клара се усмихва. Необвързваща усмивка.

Старая се да не се чувствам разочарована. Зависимостта ми от Клара е малко прекалена, знам го.

— Как е Пийт? — питам ведро.

— Добре е. — Тя леко помръдва рамене.

Пийт е художник. Създава инсталации, но главно готви и оставя куп съдове за миене. С Филип някога бяха приятели. Вършехме какво ли не заедно — карахме сърф в Корнуол, яздехме велосипеди в Съри, напивахме се в Сохо — но нещата се променят. Животът излиза извън синхрон. И сега… ами налага ми се да лъжа по малко. Прескачам без коментар ски ваканциите, пътуванията до Ямайка (всъщност беше остров Невис), все неща, които предизвикват леки тръпки на напрежение в горната част на гръдния ми кош. Наскоро по време на вечеря в близкия до тях китайски ресторант Пийт нападна частните училища — били „просто средство да се приватизира държавното образование и да се даде в ръцете на местния бизнес“. Престижното училище на Мили, онова, на което Филип държеше, с претенциозните му униформи, плувните басейни, парка от лъскави сини автобуси танцуваше над главите ни като балонче от филмчетата на „Дисни“, в което се разиграва фантазията на героите. Избягвах очите на Клара. Знам какво си мислят — че с Филип сме изгубили връзката с истинските ценности. И са прави. Слаба и податлива съм. Би трябвало повече да се опълчвам на Филип, но, изглежда, се боя да не го ядосам.

Навън вали дъжд; струите се удрят шумно в стъклата. Заведението има прозорци от пода до тавана, широко отворени през лятото. Сега са затворени и е включено осветлението — модерни висящи лампи, подобни на голи крушки, чиито златисти тела хвърлят колеблива светлина върху дървените маси. Интериорът е доста пестелив, но уютен.

— Истинско време за бьоф ан доб — подхвърлям аз фраза от Вирджиния Улф. „Към фара“ се изучаваше подробно в хуманитарния ни профил в гимназията.

Прихваме, а когато млъкваме, Клара ме пита как се чувствам след преживяното с майка ми.

Поглеждам през прозореца. Минават две жени, прегърбени под чадърите си, сякаш забравили, че могат да ги вдигнат по-високо, ако пожелаят. Клара не пита често. Знае, че предпочитам да не говоря на тази тема. Не че я избягвам като болезнена, просто не искам да съм от хората, които са вечно вкиснати заради травми в детството си. Отпивам голяма глътка вода. Сухата болка се надига въпреки усилията ми, приижда мрачната грозота. Преглъщам с усилие.

— Нормално — изричам с безразличие, доколкото успявам. — Опитвам се да не се чувствам гузна. Знам, че вината не е моя, че направих всичко възможно да я спра да пие. Примирена съм. Или така си мисля. Все още се смятам за отговорна. Продължавам да си мисля, че трябва да намина да я видя, преди да осъзная, че я няма. В някои отношения е облекчение.

Клара събира устни и разтяга уста, а тази гримаса вече съм я виждала. Същата физиономия направи полицай Мороу предишния ден и с шок осъзнавам, че съм я приела като солидарност за онова, което предстои да се случи — безкрайните въпроси на инспектор Перивейл — докато сега виждам у Клара безпомощно съчувствие по повод нещо случило се вече, нещо, което съм безсилна да предотвратя и поправя.

— Помниш ли сливовия мармалад, който правеше съседката ви? Канеше ни у тях и ни даваше сандвичи със сирене, намазани с мармалад от сливи.

Не са важни думите, а това, което ни свързва от толкова години, веселите ни общи спомени от твърде тъжното ми детство.

Усмихвам се.

— Вечно се опитваше да ни храни. Сливите бяха от градината й. Но трябваше да се сварят, защото бяха толкова кисели, че не можеха да се ядат сурови. Колко пъти съм се катерила по дървото да ги бера.

Питам за родителите на Клара — още са във форма. Казва го като упрек към всички онези родители, които създават проблеми на децата си. Говорим си за Джъстис и Ана — стари приятелки, които не сме виждали от месеци. Ако не и от години.

— Ана ти изпраща поздрави — замислено подхвърля Клара. — Каза, че ти оставила съобщение…

— Да, така е. Ужасна съм — въздишам. — Нали разбираш, живеят толкова далече…

— Да, вярно.

Само че не живеят чак толкова далече. Работата е там, че Филип не ги харесва особено и… вината е моя всъщност. Оставих се да бъда засмукана в света на Филип. Пренебрегнах собствените си приятелства.

Променям темата и я питам за децата й с бодър тон, важно е да не проличи колко й завиждам. Дъщеря й, на единайсет, вече се заглежда по момчета. По-големият й син трябва да бъде ръчкан да учи, защото с този успех няма да го приемат в свястно училище. По-малкият я подлудява с ужасната си разхвърляност. Тя имитира физиономия на отегчен тийнейджър.

— Абе що якето ми още е мръсно? Хвърлих го на пода, но не виждам да се е изпрало само!

Акцентът върху недостатъците на децата й е нейният начин да ми каже, че и голямото семейство не е цвете за мирисане.

Минаваме на работата — има си някакви търкания със заместник-директора; десетокласниците са неуправляеми. Пита ме чувала ли съм се с Робин — всичките ни познати я обожават — и аз я осведомявам колко чудесно се справя и че се надявам да се видим по Великден.

— И ти можеш да я видиш — добавям, — стига да дойдеш.

Клара се интересува посближила ли съм се с Марта.

Въздишам.

— Нещо не се получава. Искам да сме приятелки. Сигурно е самотна, трудно е да живееш без близките си. Но опитам ли се да говоря с нея, все едно говоря на стена. Имам чувството, че не желае да има нищо общо с мен.

— Може би очакванията ти са прекалено големи. Робин вдигна летвата твърде високо.

— Невероятно подредена е.

— Предполага се, че това е качество, нали?

— Знам, би трябвало да е така. Така е. А и Мили я приема добре. Очевидно с нея е различна, което е най-важното.

— Само че ти не можеш да живееш с човек, с когото не се разбираш.

— Трябва да вложа повече старание. Въпреки че усилията ми май още повече развалят нещата.

Една жена край бара с много дълга коса и панталон с ципове на глезените постоянно ме поглежда. Не се сеща откъде съм й позната. Това я тормози. Пита се не съм ли онази, която ходи на фитнес със сестра й. Когато са те разпознали веднага, не се взират така.

Клара не е забелязала. Довършили сме кафето и сладкиша. Скупчват се облаци и притъмнява. Вдигам чантата си от пода. Това е безбожно скъпата чанта, която Филип ми подари за Коледа. Гледам да я прикрия от Клара, в случай че може да прецени колко струва, затова я слагам на скута си под масата като подкана да си тръгваме. Но си личи, че Клара има още един въпрос, върти го и го преобръща в ума си, репетира го безмълвно.

— Какво е усещането? — пита. — Какво е да откриеш труп? Как изглеждаше?

Взирам се в нея с интерес.

— Никой не ме попита това. Всички бяха по-деликатни. Питаха ме как ми се е отразило, не как изглежда. А може би това са искали да чуят със завоалиран въпрос. Изглеждаше като плът, не като личност, просто плът. И то ужасно обезобразена, наранена плът. Но нищо повече. Онова, което казват — че душата напускала тялото — е вярно. Аз така мисля поне.

— Страшно ли беше?

— Не. Умиращите са страшни. Те са като зомбита, които протягат ръце от гроба. Но според мен мъртвите не са.

— Поне нещо окуражително — промълвява тя.

Сбогуваме се на улицата. Толкова по-дребна е от мен. Чувствам раменете й много крехки, когато я прегръщам. Един старец пикае срещу стената на букмейкърски пункт, но ние стоим пред магазин, където се продават бижута във форма на скачащи зайци и абажури с десени на птици. Спряло е да вали за кратко — достатъчно, че да успея да си хвана такси, надявам се — и имам чувството, че моят „кошмар“, както Клара го нарече, е свършил, че мога да съживя брака си, да загърбя мъртвата жена.

 

 

Но ето го пак. В дъното на съзнанието си съм го очаквала и сега изпитвам едва ли не облекчение — както често става с нещата, които ни ужасяват.

Трябваше да послушам Клара. Тя ми каза да взема метрото. Но загубиш ли веднъж навика да пътуваш с обществен транспорт, е трудно да се приспособиш отново. Отне ми цяла вечност да хвана такси. А после шофьорът пое по някакъв идиотски маршрут през Уестуей и „Ърлс Корт“. Стив, вече благополучно у дома си в Уолингтън заедно с жена си, здравата би го насолил. Лондон проблясваше и мъжделееше зад стъклото. Дъждът прииждаше на вълни; свистяха гуми, които изплискваха водата настрани. Чистачките стържеха забързано по предното стъкло. Оптимизмът ми се оттече заедно с дъжда. „Фулъм Бродуей“, където беше първата ми квартира в Лондон, изглеждаше неприветлив, най-отблъскващата възможна градска картина — зеленчуци от пазара, гниещи край бордюрите, забързани пътници от метрото с подгизнали костюми. Под моста „Батърсий“ реката се пенеше бежова и осеяна с боклуци като изрината с пъпки. Докато приближавахме към къщи по Тринити Роуд, отстрани се ширна паркът, мрачен и сив. Таксиметърът тиктакаше, докато колата изчакваше в задръстването, образувало се зад затвора, и можех да видя тенис кортовете, където дребни фигурки се гушеха под дърветата: групово училищно мероприятие след часовете, провалено от дъжда. Значи полицейската лента би трябвало да е свалена.

Перивейл седеше в колата си и излезе веднага щом таксито потегли. Ровех за ключовете си — защо все не ги откривам? — и той ме приближи в гръб. Изрече любезно:

— Няма да са ви нужни, ако позволите да го кажа.

Престорих се на стресната, макар да бях зърнала колата в мига, когато таксито спря и да се бях забавила с плащането, за да успокоя нервите си.

— Говорих с домашната ви помощничка и тя каза, че могат да минат без вас за около час.

— Имате предвид Марта.

— Ако не възразявате, бихме искали да дойдете с нас до участъка. Там ще е по-лесно. Искаме да ви зададем още няколко въпроса.

— Казах ви всичко, няма какво повече.

— Знам, че на вас може да ви изглежда ненужно. Знам, че сте заета, но сигурно ще разберете, че ние трябва да проучим всички възможни следи. Никой — и вие най-вече — не би желал убиецът да се разхожда на свобода дълго време.

Прав е, няма как да се възпротивя, след като убиецът е на свобода, а и Перивейл следва установена процедура.

— На ваше разположение съм — отвръщам и се качваме на задната седалка на колата му.

Тя е очукан фолксваген голф и едва ли някой би си представил, че е необозначена полицейска кола. Мирише на освежител — на предното стъкло се люшка картонено борче — а също и на лук. От многото „Биг Мак“, изяден вътре, помислям си.

Перивейл сяда до мен. Зад волана седи друг човек, същият, който прилича на бандит. С късо подстригана коса, широкоплещест.

Говоря твърде много по пътя. Винаги го правя, когато съм нервна.

— Харесва ви да се возите отзад, така ли? — питам. — Да си имате личен шофьор?

— Много смешно.

— Значи просто ми правите компания?

— Нещо такова.

— Не спира да вали — отбелязвам след малко. — Сигурно заличава всичко на местопрестъплението.

— Така е, няма спор — отвръща Перивейл.

В полицейския участък минаваме забързано покрай приемното гише и тръгваме по дълъг коридор. Стаята, в която влизаме, е по-малка от най-малките, които показват във „Вера“ или „Скот и Бейли“ и ако има двупосочно огледало, то е много добре прикрито. Не е и добре изолирана. Шумове от участъка долитат през шперплата — смях, разговори, глас, който изрича: „Съжалявам, но ако си мисли, че може да ми говори така, сбъркала е адреса“.

Перивейл ми посочва стол и пита искам ли чаша чай. После изчезва през вратата, като я оставя отворена, и аз се озъртам наоколо в продължение на няколко минути. Стените са белезникави, наскоро освежени, макар че бояджията е пропуснал един малък участък — като липсващо парче от пъзел е, на мястото на което се вижда старата по-тъмна боя. Умът ми се лута във всички посоки, сякаш се опитва да открие утешителна мисъл, за която да се залови. Чудя се дали в полицейските участъци използват обикновени бояджии, открити чрез „Жълти страници“, или някой от служителите върши тази работа. „Ей, Робсън, ти си на ред да боядисваш. Следобед си на антитерористична акция, но сутринта мини една ръка в цвят магнолия“.

„Не искам да ви засегна, но аз съм тази, която търчи като финикиец тук…“. Същият глас отпреди малко е.

„Много съжалявам…“, „Не искам да ви засегна…“. Хората изричат тези фрази само когато имат предвид точно обратното. Въобще не съжаляват! Искат да се засегнете! Английският език е противоречив по природа. Може би двусмислиците са нещо типично британско. Или пък не. Докато си купувахме билети за влак в Южна Индия наскоро след сватбата ни, с Филип не успяхме да разберем дали можем да си запазим места. „Да, да“, повтаряше мъжът на гишето и поклащаше глава в знак на отрицание. Нищо чудно неяснотата да е заложена в човешката природа, желание да изречеш обратното на това, което имаш предвид.

— Ето, заповядайте. Не гарантирам за качеството, но поне е горещ.

Перивейл се е върнал, следван от друг мъж. Той е също толкова висок, но с по-малко коса и с шкембе, като че прекарва по-голямата част от деня зад бюро или по съвещания. Фигурата му е от типа „питон, глътнал яре“, за която д-р Джейни, медицинският експерт в „Добро утро на всички“, твърди, че е най-опасната. Носи сив костюм, електриковосиня риза и тясна черна вратовръзка и това старание за стил подсказва, че не си дава сметка на какво е заприличал. Перивейл също е с костюм, но без намек за модна линия или за каквато и да било линия. Едва сега забелязвам. С него прилича на бледо копие на Брайън Фери.

Перивейл ни запознава — главен инспектор Пол Фрейзър. Има шотландски акцент. Чудя се на глас дали не е от Абърдийн, при което той го потвърждава с изненада. Отваря уста да попита как съм отгатнала, но Перивейл потърква ръце и казва:

— Ами да започваме.

Никой от тях не е донесъл чай за себе си. Може би така биха изпратили погрешно послание. Това не е светска сбирка. Напъвам си ума да си припомня дали Морс някога пиеше чай в стаята за разпити.

Перивейл включва касетофон. Казвам си, че не е по-различно от писмен изпит, където чуваш думите „Предайте листовете си“ едва ли не минути след началото. Ще е приключило, преди да усетя.

— Първо, не сте арестувана. Свободна сте да си тръгнете по всяко време.

— Ами добре тогава. — Понечвам да стана.

— Ако го направите обаче, може да се наложи да ви арестуваме.

Подозирам, че се шегува, но у мен се прокрадва тревога. Маниерът на Перивейл се е променил. Сякаш тържествува, че знае нещо, което на мен не ми е известно.

Отваря папка и поставя снимката на Аня Дудек на пластмасовата маса.

— Нека само да потвърдим. Никога ли преди не сте виждали тази жена?

Рязка тръпка ме пронизва при вида на лицето й. Неочаквано очите ми се напълват със сълзи.

— Не. Вече ви го казах.

— И никога не сте били в апартамента й?

Преструвам се, че потърквам очи, за да мога да изтрия сълзите си.

— Не.

Предполагам, че повтаря въпросите заради записа или заради главния инспектор. Поглеждам към Фрейзър и той ми отправя бърза и изненадващо мила усмивка. Перивейл се държи така, за да се прави на важен. Аз съм само свидетел.

И тогава Перивейл вади нещо друго от картонената папка. Отначало си мисля, че е обявата от „Лейди“, но листът е по-широк, хартията е по-тънка, по-жълтеникава, разположението на текста и снимката са съвсем различни. Личи, че е бил сгънат. Макар да го гледам наопаки, виждам, че на снимката съм аз.

— Имате ли представа защо Аня Дудек е държала копие от това — „Моят идеален уикенд: телевизионната водеща Габи Мортимър цени времето, прекарано със семейството“, статия, публикувана в „Телеграф“ на седемнайсети септември, събота, миналата година?

В първия миг не разбирам какво има предвид. После пулсът започва да блъска в тила ми. Толкова много мисля за тази жена. Странно, че би могло и тя да е мислила за мен. Разглеждам листа в опит да се съсредоточа. Редовете скачат пред очите ми: „Петъчната вечер посвещаваме на филми. Като единствено дете на самотна майка, приемам семейството за жизненоважно. Съпругът ми задължително се прибира рано, поръчваме готова храна и понякога я ядем в леглото пред телевизора…“. Мисля, че беше юни, когато разговарях с журналиста, но бяха публикували материала доста по-късно. Като капсула на времето е, отзвук от по-щастливи времена. Има и колонка с въпроси и отговори. На въпроса: „Какъв е за вас уикендът мечта?“, съм отговорила: „Прекаран в разходка по разкаляни пътеки с дъщеря ми и мъжа ми“.

Вдигам поглед и усещам, че цветът се възвръща на лицето ми.

— Нямам представа защо е пазила това. Много странно. Вие знаете ли?

Фрейзър и Перивейл са втренчени в мен. Отново свеждам очи. Усещам, че мозъкът ми пламва. Започвам да разсъждавам на глас:

— Може би е възнамерявала да кандидатства за детегледачка, поради което е запазила и обявата от „Лейди“, но не го е направила по някаква причина. Вероятно е закъсняла да прати молбата си. А после у нея се е пробудило любопитство. Живея не много далече от нея. Може да ме е разпознала. Може да е изрязала статията, за да я покаже на някого — „Това е жената, която предлага работата“. Вие как мислите?

Поглеждам към Перивейл с надежда за отговор, но той се плъзга по допирателната. Опитвам се да се съсредоточа. Статията все още ме смущава, но явно не и него. Съобщава ми, че е претърсил апартамента на Аня и че в такива случаи…

— Имам си свое правило: тръгвам отляво покрай стената и обикалям стаята. Ако идете при лабиринта в Хемптън Корт и следвате левия жив плет, стигате до средата. Решили сте загадката. Добър метод е. Кръв, слюнка, влакна, мъх — не бих ги пропуснал.

Спечелил е интереса ми, макар да нямам идея накъде води това. Всъщност най-вероятно се перчи пред началника си.

— Във всеки случай не намерихме мобилния й телефон, което ни кара да мислим, че за някого е било важно да го прибере. Удивително е какво открих обаче. Сред купчината списания например беше не само това — сочи с брадичка към „Моят идеален уикенд“, — но също и това. — Вади от папката купчинка листа и ги разстила на масата като ветрило. Страници от „Изи Ливинг“, „Метро“, притурката на „Гардиън“, „Воуг“ — все интервюта, които съм давала миналата година.

За миг дъхът ми спира. Силна болка пронизва диафрагмата ми като при остро храносмилателно смущение, паника стяга гърлото ми. Трябва да положа усилия. Вдишване. Издишване. Мъча се да се съсредоточа върху въздуха, изпълващ дробовете ми, вливащ се в кръвообращението ми, газообмена в алвеолите, интеркосталните мускули, начален курс по биология, жизнения цикъл на жабата. Не е просто единичен материал. Папка. Цяла папка с изрезки.

— И така, защо са били запазени тези публикации?

Преглъщам мъчително.

— Нямам представа. — От къде на къде мога да знам? Редно е той да ми каже. Дявол да го вземе, това е адски ненормално. — Въобще нямам идея. В смисъл…

— Вие ли й ги дадохте?

— Не. Аз? Никога не съм я виждала.

Фрейзър издава лек шум, подобен на изсумтяване, но изглежда, просто си прочиства ноздрите.

— Моля ви, помислете добре, преди да отговорите на следващия въпрос. — Перивейл пак прави онази физиономия с увисналите ъгълчета на устата. Тя означава, че има нещо сериозно наум. — Не бързайте. Искам да помислите внимателно.

Той вади две снимки от папката си, оказала се кутията на Пандора. Едната е на зелено жарсено полуполо, другата е на сребристо болеро с три четвърт ръкав. Прострени са върху маса, от тези, които ги има в служебните барчета. И двете дрехи ми изглеждат познати.

— Бяха в апартамента на мъртвото момиче. Разпознавате ли ги? Помислете. Не е нужно да избързвате с отговора.

Не казвам нищо.

Фрейзър се размърдва и кракът на стола му изскърцва по линолеума на пода. Това явно кара Перивейл да побърза, защото не ме чака да мисля повече, а поставя още две неща на масата редом с останалите.

— Сега разпознавате ли ги?

Новите две неща са снимки от стопкадри на „Добро утро на всички“, свалени от уебсайта. На едната разговарям с Том Джоунс, жестикулираща и широко усмихната. Облечена съм със зеленото полуполо. На другата слушам как Стан разговаря с майката на дете, системно бягащо от училище, и нося сребристото болеро.

Не мога да мисля ясно. Размърдвам долната си челюст в опит да прогоня бученето в ушите си. Опъвам деколтето на пуловера си и собствената ми телесна миризма ме блъсва в носа. Дошло ми е прекалено.

— Не знам. Озадачена съм. И обезпокоена.

— Сигурна ли сте?

Има същите дрехи по една случайност? Или пък ги е видяла на мен и ме е копирала? Фигурата й е подобна на моята, а и двете неща подхождат на жени с тесни рамене и голям бюст. Или пък са били в торба, която съм предала за благотворителност? А дали Марта не е намесена? Възможно ли е да е раздавала вещите ми? Да ги е продавала? И тогава ми хрумва отговор — връзва се и с дрехите, и със статиите от списания — макар че е отговор, който навява ужас. Никак не ми се харесва.

— Този човек, който ме дебне… — промълвявам.

Двамата полицаи се споглеждат и сякаш си казват нещо.

— Мислите ли, че тя е била този човек? — Усещам, че ми прилошава.

— Защо излъгахте, че не сте докосвали тялото? — Това е първият въпрос, който главен инспектор Фрейзър задава.

— Не излъгах. Бях забравила. Тя ли ме е дебнела? И точно аз да я открия? Умът ми не го побира.

— Защо казахте, че не познавате жертвата, когато очевидно я познавате?

Какви ги говори този?

— Не я познавам.

— А и алибито ви — продължава Фрейзър и поглежда в някакви бележки. — Били сте с дъщеря си и бавачката й през част от вечерта, а през другото време сте били сама. Така ли е?

— Да. Мъжът ми се прибра чак в три през нощта.

— Непълно алиби — отсича Перивейл.

— Какво? Има ли някакво значение, че е непълно?

Перивейл се засмива саркастично.

— Защо ви интересува алибито ми? — Изправям се. Внезапно съм си дала сметка накъде води това. Уплашена съм, но чувството на гняв е по-силно. — Да не мислите, че аз съм я убила?

Перивейл разперва длани, накланя глава настрани и присвива уста: един от онези вбесяващи жестове в стил Колин Синклър: „Нямам коментар по въпроса“.

— Дори тя да ме е дебнела, това не е мотив, не е повод за убийство.

Те ненормални ли са, или просто са тъпанари?

— Никой освен ченгетата в полицейските сериали не се вълнува от мотива — заявява Фрейзър. — От опит знам, че важното е кой, къде и как, а не защо.

Перивейл става от мястото си.

— Ще се видим отново. Не предприемайте дълги пътувания.

 

 

В мига, в който влизам вкъщи, изтичвам нагоре към дрешника си — смъквам купчина след купчина, разпилявам ги по пода. Когато съм приключила, оставам права насред спалнята с дрехи, заплетени в краката ми.

Марта и Мили са в кухнята. Мили се е проснала на канапето и уж си приготвя домашното, макар че учебниците й са пръснати навсякъде и не държи химикалка. Марта е сложила латексовите ръкавици и търка мивката. Мили се хвърля към мен, настоява да узнае къде съм била и за какви събирателни съществителни мога да се сетя, защото Марта не знае никакви, после се впуска в дълъг разказ защо мрази Изи Матюс. Стрелвам поглед към Марта. Лицето й е сериозно.

— Не мразим хората — смъмрям аз Мили. — Никога. Просто кажи, че тя изважда на показ най-лошото у теб.

Щом сме приключили с домашното на Мили (колчан стрели, ято птици, отряд полицаи) и тя си е легнала с розовия заек и мечо (цял конгрес от плюшени животни), излизам от стаята и спирам Марта на площадката на стълбите. Питам я дали може да поговорим.

— Да — отвръща тя.

— Искаш ли чаша вино или чай, или нещо друго?

— Не.

Застанала е на най-горното стъпало с една ръка, опряна на стената, а другата — на перилата и блокира пътя; бледото й лице е неподвижно. Ако й кажех да слезе долу, щеше да прозвучи като господарска команда, така че там, на слабата светлина, по средата между горе и долу, я питам дали е виждала жарсеното полуполо и сребристото болеро, помни ли дали съм ги взела в Съфък за Коледа. Марта поклаща глава няколко пъти.

— А гривната ми — добавям, — онази със сребърните топчета, нея виждала ли си я?

Тя отново поклаща глава.

— Да кажеш нещо за Аня Дудек, убитата жена? Била е полякиня. Малко по-възрастна от теб, но може би си я срещала, може би се движите в една среда?

Още докато го изричам, си давам сметка, че е нетактично, защото Марта не е дала признаци да се движи в никоя среда. Взирам се поразена в нея.

— Тук съм да подобря английския си — заявява Марта. — Нямам интерес да общувам с поляци. Това ли е всичко?

— Аз… Да.

Тя изкачва последното стъпало и минава покрай мен, при което долавям слаб, но отчетлив лъх на смокиня. Колко странно. Носи същия парфюм като мен. Открехва съвсем малко вратата си, пъхва се вътре и затваря след себе си, но не преди да съм имала възможност да зърна купчините дрехи по целия под. Оставам там за секунда с чувството, че съм нахлула в личното й пространство.

Чувам входния звънец и аз едва не политам, като се втурвам по стълбите.

Открехвам съвсем леко — отвън стои едър мъж, понесъл кашони, пълни с найлонови торбички, които шумолят. Доставката от супермаркета. Отварям вратата широко, за да го пусна. Той отнася продуктите в кухнята.

— Къде желаете да ги оставя? Тук долу ли?

Станали са небивало учтиви, откакто въведоха въпросници, в които клиентите дават отзиви за разносвачите на покупки.

Има една разменена покупка — моркови вместо тиквички. (Винаги се радвам на шанса да узная как работи нечий чужд ум — сякаш човек би избрал зеленчук заради формата му.) Не забелязвам, че мъжът не е затворил входната врата зад себе си, докато не се връщам в антрето. Зеела е широко през цялото време. Могло е да нахлуе вятър, дъжд, боклук, всичко и всеки, без изобщо да видя.

 

 

В леглото решавам, че няма как да ме подозират. Невъзможно е. Биха ме арестували. Това е игра. Перивейл просто си е наумил да ме тормози. Още мога да подуша възбудата му. Като кон преди състезание е — изправя се на задни крака и разширява ноздри. Какво чакаха? Какво премълчаваха? И нещо друго чопли подсъзнанието ми. А-ха да излезе на повърхността, и после потъва.

Посред нощ сядам в леглото. Филип, който се е пъхнал до мен безшумно като призрак, не помръдва. Знам какво ме е тормозило. Онази розова блуза с къс ръкав и копченца отпред, простичка лятна фланелка: трябваше да я разпозная в мига, щом я видях. Когато я намерих мъртва в парка, Аня Дудек бе облечена с моя блуза.