Сабин Дюрант
Всички заподозрени (13)

Сряда

Долният чаршаф е смачкан и усукан; завивката е наполовина върху мен, наполовина встрани. Дрехите ми са се проточили в индианска нишка по пода: тениската, сутиенът ми, всекидневните ми бикини от „Маркс енд Спенсър“ вътре в джинсите ми. Чувствам под мишниците си солената влага на прясна пот.

Водата в тоалетната е пусната и той застава на вратата на банята гол, със силно загоряло лице и млечнобяло тяло. Усмихва се и се тръшва по лице на леглото. Матракът изпуска въздух.

— Здравей — казва ми.

— Здравей.

Обхваща ме под кръста, завърта ме на една стана и се притиска към гърба ми. Наболата му брада дращи тила ми.

— Харесвам те с къса коса — промърморва. — Одобрявам прическата ти.

— Радвам се — отвръщам. — Твоето одобрение е най-важно.

 

 

Дойде направо от летището — първо у дома, а не в офиса. Не мога да си спомня кога го е правил за последен път. Вратата, тупването на чантата му, извикването на името ми, появата му в кухнята. Ядях мюсли и от лъжицата върху масата катапултираха няколко овесени ядки и пръски мляко. Нямах време да преглътна шока си. Той стоеше пред мен с разперени ръце, с бликащи от него терзание и емоции — донякъде пиян, донякъде замаян от часовата разлика. Вълна от изострени чувства. Решил да ме изненада. Веднага щом приключил със срещите, поискал да си дойде у дома. Единствено това го интересувало. Имало запланувана екскурзия с увеселително корабче, но… Устата ми бе неудобно притисната до рамото му, тялото ми беше смачкано от прегръдката му. Когато се засмях в смайването си, звуците излязоха като хълцане.

— Искам да видя Мили — промълви, като се отдръпна назад.

— Тя е в Съфък при Робин и Иън, казах ти.

Отдалечи ме на ръка разстояние, за да ме разгледа.

— Косата ти! — възкликва той.

После директно подхвана реч, вероятно подготвена по време на полета — как се редил на опашка за паспортна проверка, за такси.

— Съжалявам за всичко, Габи. Преживяла си адски мъки. Всичко ще се промени. Ще започнем на чисто. Ще направим каквото е нужно, ще отидем където поискаш.

— Добре.

— Какво става с полицията. Те дали…?

— Още никого не са обвинили.

— Оставиха ли те на мира?

— Може да се каже.

— Слава богу. Ами в работата? Дадоха ти почивка, така ли?

Нима наистина не знаеше?

— Нещо такова — отвърнах.

— Габс, толкова съжалявам. Не само за… случилото се с теб, а и за това как се отнесох… Не мога да повярвам… Ела насам.

Притегли ме към себе си. Усетих го досущ като масаж на цяло тяло. Държеше се непривично. Прекалено много се стараеше. Марта понечи да влезе в кухнята и двете си разменихме притеснени погледи. Тя отстъпи назад и изчезна. Чух хлопването на вратата й и скърцането на дървения под отгоре.

— Не трябва ли да отидеш в службата? — попитах след миг.

— Не. Могат да ми дадат един ден почивка, дявол да го вземе.

— Пил ли си?

— Само от онези малки бутилчици риоха в самолета.

— Спал ли си?

— Габи, добре съм, не се притеснявай.

Той седна на ръба на масата с намачкани като слонска кожа панталони, все същият красив, младеещ Филип. Но аз само го гледах. Беше ми странно. Усещах се като страничен наблюдател. Вече дори не изпитвах гняв. Беше застинал в някакъв ступор. Не можех да го определя точно. Беше направил и казал онова, за което си мечтаех, но то ми изглеждаше кухо, фалшиво, закъсняло. Преживяла бях всичко сама, без него и това бе променило нещата. Не знаех ще мога ли да извървя назад пътя допреди промяната. Целият този изблик на чувства до мен ли опираше или по-скоро до него? „Увеселително корабче“? Струваше ли си изобщо да се споменава? Продължаваше да говори, изливаше поток от думи:

— Запилях се на другия край на света въпреки травмата ти. Не бях тук да те подкрепя, когато са те безпокоили от полицията…

— Арестуваха ме, по-точно казано.

— Но ти си запазила самообладание както винаги.

— Прекарах една нощ в килия, Филип. В килия!

— Боже мой, нима те държаха там и през нощта?

— Да. — Това вече нямаше как да не го е знаел. — През цялата нощ.

Той си пое въздух.

— Много ли беше ужасно?

— Всъщност — реших да заявя — не беше нищо особено. Преживях го.

— Горкичката ми, не те заслужавам. — Забелязах вена в нежната кожа под едното му око. — Аз съм нищожество и негодник.

— По-кротко със самобичуването — подхвърлих, — иначе, току-виж, фокусът пак се изместил към теб.

Той извърна глава, притисна пръсти между очите си и разтри основата на носа си. Този познат жест раздвижи нещо у мен. Филип винаги го прави, обхваща носа си, когато е уморен, сякаш вярва, че така може да изцеди и прогони умората. Приближих се до него и го целунах по устата, място, което известно време беше забранена територия. Пробвах се да видя какво ще е. Той разпери длан на тила ми. Усетих натиска на зъбите му върху устните си. После ме хвана за ръка и ме поведе навън от кухнята, покрай затворената врата на Марта и нагоре към нашата спалня.

Познавам тялото му като своето. Знам къде кожата му е започнала да се бръчка, къде се е появила бенка и къде мускулите му са се стегнали. Отначало изпитвах стеснение — онова неловко чувство след дълъг период без секс — но не като в Брайтън. Част от мен наблюдаваше сцената отстрани и водеше въображаем разговор с Клара. С думи като „старателен“, „внимателен“, „грижовен“. Усещах силната емоция на Филип. Не беше точно страст, а нещо различно.

 

 

Преобръщам се като делфин, за да разгледам лицето му. Наболата му брада се е прошарила, повече по брадата, отколкото над горната устна, малко като при Перивейл, макар че тази мисъл е нежелана. Отстрани на носа му кожата се лющи, появило се е някое и друго косъмче за отскубване. Старческо петно се заформя на слепоочието му — това ново ли е? Дъх на мента.

— Измил си си зъбите — промърморвам. — Не е честно.

— Бях в банята и се възползвах от шанса. — После ме поглежда сериозно. — Ще положа всички усилия, Габи.

— И слагаш началото със зъбите.

— Слагам началото със зъбите.

Преценявам го за момент.

Внезапно той кихва, сякаш вторачването ми му е дошло в повече.

— Прощавай. Сенна хрема.

Отново кихва и този път изпълнява диригентския жест с палката. Нещо трепва в сърцето ми, когато прави това, в самата сърцевина на мускула.

Подпирам се на един лакът.

— Много се отчуждихме — промълвявам.

— Знам. — Той се пъхва до мен, сгъва възглавницата и я подлага под раменете си, взира се в очите ми. — И тъй, разкажи ми всичко, което се случи, докато ме нямаше. Не пропускай нищо. Значи, от полицията са те задържали в ареста, негодниците, но после са решили да те оставят на мира, слава богу. Какво друго? Как беше в работата? Надявам се да са ти оказали подкрепа.

Отварям уста да отговоря, но отново я затварям. Не знам откъде да започна. Би трябвало да имам потребност да му разкажа всичко, не е ли така? Нормално би било думите да избликнат, да се разплача, а той да ме утешава и отново да се упреква, че не е бил тук. Ще се ужаси, когато научи подробностите — заплашителното отношение от полицията, зловещата обсебеност на Перивейл, агресивността на маниака, който ме дебне, ужасната самота в арестантската килия през нощта. В началото си фантазирам този момент, представям си какво чувство на вина ще изпита Филип, как може би ще ме заобича мъничко повече. Ала нещо се е променило коренно. Не знам откъде да започна. Сякаш газя в дълбока вода по време на буря.

Накрая казвам:

— В работата всичко е чудесно.

— Нали ти бяха дали няколко дни почивка, за да се съвземеш?

Той май наистина е в неведение. Може би го съдя твърде строго. От устата ми излиза нещо като смях.

— Не съм сигурна, че бих го формулирала така.

Започвам да обяснявам за неловкия телефонен разговор с Тери, за изтеклата към пресата информация, за факта, че никой не ми връщаше обажданията, и за убеждението ми, че искат да се отърват от мен. Още докато говоря, съзнавам, че не това е важното в действителност, но ми е някак по-лесно да приказвам на тази тема, отколкото за нещо друго.

— Не могат да постъпват така — възмущава се той.

— Няма незаменими хора, Филип.

— Ще се борим, не се тревожи. Ще се свържа със Стивън от кантората „Уинтъргрийн“. Ако откажат да те върнат, ще е неправомерно освобождаване плюс нанасяне на морални щети. Нямат никакъв шанс срещу Стивън. До седмица Тери ще е уволнена.

Ето на. Филип се върна и се сражава за мен. Защо не ми става по-добре? А и не искам Тери да бъде уволнена. Реакцията му е толкова агресивна и лишена от съпреживяване, толкова типична за него.

Милва ме по косата. Едва потискам инстинкта си да се дръпна настрани.

— Разкажи ми за твоето пътуване — предлагам.

Той се обляга назад, намества си възглавницата, за да му е по-удобно. Започва да говори за къси и дълги продажби, за важността да бъдеш ориентиран относно сегашния пазар, за срещи с ръководители на корпорации, за оптични компании, за ефекта от измамите, за падането на някакви акции. Малко наподобява маниера му да прави секс. Продължава да бъде ангажиран и да влага старание. Обяснява ми внимателно подробностите.

— Срещна ли интересни хора? — питам. — Опита ли хубава храна?

— Бях в няколко изискани ресторанта, много ядене и пиене падна, основно интернационална кухня.

Свива рамене и за миг си мисля как би отговорил Джак — вероятно с щателно описание на пюре от боб с пържена ароматна юфка.

— Горкичката ми тя — изрича Филип.

„Горкичката ми тя“. Ето, пак го прави.

Той се прозява и тръсва глава, сякаш да си прочисти ушите. Очите му са притворени. Осъзнавам, че няма да ме разпитва повече за премеждията ми. Ръката му милва бедрото ми. Чудя се дали да му разкажа сега за дебнещия, за „Наблюдавам те 2“, за есвито в полицейския участък и тогава мобилният ми телефон започва да звъни. В джоба на джинсите ми е и те вибрират на пода, сякаш в тях се е приютила някаква животинка.

— Остави го да си звъни — промърморва Филип.

— Може да е Мили.

Навеждам се, бръквам в джоба и долепям телефона до ухото си в последния момент.

— Габи!

— О, здравей. — Да бях го оставила наистина. Не искам да говоря с Джак сега.

— Трябва да те видя — казва той. — Може ли да дойда? Случи се нещо важно.

Наполовина съм се измъкнала от леглото, матракът се притиска в корема ми, изплъзвам се още малко и се подпирам на пода с лакът.

— Моментът не е особено удобен — изричам бодро. — Мъжът ми току-що се върна от командировка. Не може ли да почака?

— Той се е върнал? Филип се е върнал? Не. Не може да чака. Много е спешно.

— Спешно? Сериозно? — обръщам се и отправям към Филип гримаса на почуда, а той на свой ред отвръща с гримаса на досада.

— Добре, слушай, ще ти го кажа набързо. Току-що ходих отново до апартамента на Криста. Помолих я да ми даде дневниците на Аня. Беше малко дръпната, но разбрах причината — не плаща данъци и се ужасява, че може да я депортират. Наложи се да пусна в офанзива целия си чар, като обещах да й уредя проблема с данъчните и в същото време отправих прикрита заплаха да я издам, ако продължава да упорства. Некрасиво, но необходимо.

— Звучи малко брутално.

— Важното е, че подейства, Габи. Тя се съгласи да ми ги покаже, само че са на полски и не ми вършат много работа. Тъй или иначе…

— За съжаление никой от тези часове не ми е удобен — казвам. Филип е започнал да целува пръстите на краката ми.

— Разбрах. Слушай, накарах Криста да провери. Миналата година — тринайсети август, два и половина часа следобед. Твоето име, твоят адрес. Пише ги в дневника й, Габи. Тя наистина е дошла на интервю. Отбелязано е. Сигурно си забравила, но ти си се срещнала с нея, Габи. Записано е в дневника й. Идвала е у вас.

* * *

Веднага щом ми се удава възможност, нахлузвам някакви дрехи и отивам долу да направя чай. Казвам на Филип, че ще го приготвя по всички правила — ще затопля каната и ще го оставя да се запари.

— И никакви такива с потапяне, изваждане и притискане на торбичката, както имаш навик да го правиш. Отнасяш се към чая небрежно, без грам уважение.

— Хайде, върви запарвай — лениво отвръща той. — Аз ще взема душ, дано се разбудя малко. Трябва да издържа до довечера, иначе цяла нощ няма да мигна.

Заставам в кухнята и се оглеждам. Ориентирам се в ситуацията. Не бива да изпадам в паника. Никакво бързане. Купичката ми от мюслито е прибрана. Домакинската кърпа виси изпрана и спретнато сгъната върху крана на мивката. Чайникът е горещ на пипане. Марта очевидно още е в къщата, макар да не чувам никакви шумове.

Сипвам вода в чайника и се залавям с търсене. Миналогодишният домакински дневник: беше марка „Смитсън“ с бледосини кожени корици и позлатени ръбове на страниците, подарък от шефовете на телевизията. Визуализирам го, в съзнанието си мога почти да го пипна. Дали не го дадох на полицията? Не, те така и не го поискаха.

Не е сред купчината книги до телевизора, нито на полиците в дневната, нито сред нотите за пиано на Мили.

Помпата за топлата вода издава своето металическо съскане, от тръбите в стената се раздава напевен шум.

Започвам претърсване на всички повърхности поред. Вече не съм толкова спокойна. Да не би да е рециклиран? Изхвърлили ли сме го? Възможно ли е да е в спалнята? Имам ли време, докато той е под душа, да изтичам горе и да погледна?

Тогава в паметта ми изниква образ: Джак взема книга и я връща обратно, прокарва пръсти по гърба й. И да, ето го — не е скрит, нито затрупан, а на видно място, прибран спретнато сред лъскавите готварски книги, които майката на Филип ми подарява всяка Коледа с неугасваща надежда — помежду „Джейми у дома“ и „Храната на Испания“ от Клодия Родън.

На горния ръб се е настанил паяк. Издухвам го. Кожените корици миришат на прах и на мазнина за готвене. Хартията е мека като коприна.

Намирам страницата: събота, тринайсети август. Датата е запълнена с бележки. Мили е имала състезание по гимнастика в Дагенъм — „Загряване 8:30, начало 9:30, ще ги заведе майката на Изи“ — и парти следобеда — „Хариет Пю става на 8: Грънчарницата на Сами Дюдър, Уебс Роуд, 16–18 ч.“. Написала съм с големи букви на цялата долна половина „КУПИ ПОДАРЪК!!!“ с подчертани главни букви, та не е чудно, че другата бележка е била пропусната. Личат само отдавна изтрити белези от писано с молив. Трябва да държиш дневника срещу светлината, за да го разчетеш. Няма име, нито подробности, само „14:30 — А. Д.“, скрито сред всички останали драсканици.

Взирам се в кратката бележка. Тя ту е на фокус, ту изчезва. Прелиствам страниците назад. Предишната седмица е запълнена с ясно изписани с молив цифри и букви. За понеделник: „18:30 — К. С. 19:00 — П. Т.“. Арменката от Кройдън и момичето, което съвсем скоро постъпваше в университет. За вторник: „19:00 — Н. М. 19:30 — Н.С.“. Жената без шофьорска книжка, южноафриканецът и прекрасната португалка със слаб английски. И в сряда: „17:30 — М. Р.“. Марта Рабчевска, компетентна, доста закръглена полска бавачка с отлични препоръки.

Говорила бях с Робин на път за болницата, в която беше майка ми. Спомням си това. Помолих я да отмени срещите ми за седмицата, да пренасрочи една вечеря и час при зъболекаря. Тя каза, че ще има грижата. И все пак беше заета с подготовката за сватбата, имаше някакъв проблем, изникнал в последния момент: столовете в шатрата били твърде широки. Дали не бе успяла да се свърже с Аня? Или въобще не бе сварила да й се обади? Беше ли дошла Аня в крайна сметка?

Плъзвам обратно дневника между готварските книги. Това е всичко и нищо. Не представлява доказателство. Обясненията: те съществуват, чакат да бъдат намерени.

Мисля си за седмицата, в която почина майка ми. Последните няколко месеца бяха същински ад. Полиция. Лекари. Терапевти за алкохолизъм. Водка, сипана във вази. Малки бутилчици в аптечката. Съмнителни мъже, изпаднали в алкохолен ступор на канапето. Филип, който бе намирал майка ми за „голям образ“, бе погнусен от това откровено падение. Не го карах да върши нищо, което не желае. Онзи последен път отидох в болницата сама. Кожата й беше пожълтяла, а бялото на очите — като жълтък на яйце. Подутите й пръсти размесваха невидими карти. Беше разчоплила раните по ръцете си и коричките по опакото на дланите си до кръв. Коремът й под чаршафа беше издут. Когато повърна в тавичката с форма на бъбрек, която държах, от носа й потече кръв.

Каза на сестрите, че съм седнала отгоре й, скубала съм й косата, пребила съм я. „Безсърдечна дъщеря“, процеди. Милвах я по гърба, докато заспа. Когато се събуди, повърна черни съсиреци.

Филип не беше с мен, когато тя почина. „Милата ми — бе ми казал по телефона на следващия ден. — Горкичката ми тя“. Изпрати цветя — спретнат букет от карамфили и перуански лилии. Закъсня за поклонението, дойде направо в крематориума от „служебен ангажимент“, вмъкна се на пръсти.

Чайникът писва и аз подскачам. Помпата за топлата вода се разтриса и утихва. Чувам съскане по тръбите в стената.

Започнала съм да наливам водата в каничката, когато телефонът иззвънява. Гнездото му на масичката в ъгъла на кухнята е празно — слушалката е до леглото горе — но има резервна, потънала помежду възглавниците на канапето. Когато натискам бутона за приемане на разговора, ми се струва, че чувам далечно щракване.

— Ало, мамо! На автогарата сме. Обядвам, а дори не е време за обяд още. Ще ям кренвирши и… какво според теб е най-вкусно: пържени картофи, задушени или на пюре? Мисля да избера пържените, защото Робин ме предупреди, че сигурно не използват масло. Каза: „Не мога да си представя картофено пюре без масло“.

— Или каквото и да е зеленчуково пюре без масло — добавям.

Мили и Робин. Сряда е. Прегледът при гинеколога. Мили пътува към дома. Съвсем скоро ще я видя.

— Сигурно ще е гадно. Записа ли ми „Къщата на Анубис“? Робин и Иън нямат „Никелодеон“, а трябва да разбера какво се е случило. Не мога да го пропусна, мамо.

— Мили?

— Чакай, Робин иска да говори с теб.

— Милс, може ли да те питам нещо?

— Добре.

Отивам със слушалката до прозореца.

— Спомняш ли си миналото лято, седмицата, когато бях с баба в болницата, точно преди уикенда, в който ти беше шаферка на сватбата на Робин?

— Дааа — проточва неуверено тя.

По-голямата част от градината е потънала в сенки, но камелията още е разтворена.

— Сутринта беше състезанието ти по гимнастика, а следобед — партито по случай рождения ден на Хариет, на които сами изработвахте глинени съдове.

— Аха, онова, на което ми бяха сбъркали името на дъното на чинията, която направих. Не ни разрешиха да моделираме пингвини. Аз исках да направя пингвин с папийонка. Толкова са сладки.

— А помниш ли помежду тези две неща да е идвала висока хубава жена с дълга червена коса, за да кандидатства за твоя бавачка?

Движение сред храстите.

— Да — казва Мили.

Една катеричка скача върху хранилката за птици под ябълката.

— Да?

— Да. Беше много мила. Каза, че може да прави странично салто, но се оказа, че ме е преметнала. Татко й направи кафе с новата машина за неспресо и загори млякото.

Отпускам се тежко на пейката. В далечна градина излайва куче.

Разговарям с Робин на автопилот. Пристигали в не знам колко часа, очаквали нещо си, Робин трябвало да стигне до еди-къде си.

Ако Аня е идвала и Филип се е срещнал с нея и дори й е правил кафе, защо си замълча?

Робин още приказва и аз трябва да съм отговорила, както е очаквала, защото тя се сбогува и затваря. Набирам Джак. Включва се директно гласова поща. Оставям телефона и издавам силен стон.

— Какво има?

Филип стои на прага в моя халат, влажната му коса е пригладена назад, страните му са розови, гладко избръснати. Оставя по пода мокри следи.

— Добре ли си?

Правя усилие и се усмихвам. Той се обръща с гръб и започва да отваря шкафове, вади тигани и прибори.

— Срещнах Марта на стълбите — подхвърля през рамо. — Дадох й трийсет лири и я пуснах в почивен ден, та къщата да е на наше разположение. Ще приготвя закуска на жена си. — Заврял е лице в хладилника и е разперил ръце встрани, сякаш разтяга мускул на крака си. — Няма кой знае какво тук: яйца, изсъхнало сирене, една глава лук, моркови… Омлет ала Филип.

Докато вади продуктите един по един, прави физиономия от сорта „тра-ла-ла, колко съм хитър, а?“.

— Колко си хитър, а? — съумявам да изрека.

Заставам до него край барплота и докато той разтопява масло, задушава лук и разбива яйца, аз вадя диетичен хляб от фризера и отрязвам две филии, за да ги препека. Откривам капсули за неспресо, напълвам машината с вода и остъргвам засъхналите остатъци в отделението за мляко. Опитвам се да мисля усилено, но мозъкът ми препуска и се лута.

Върху масата телефонът ми звъни и вибрира.

— Не отговаряй — казва Филип. — Ще върнеш обаждането по-късно. Погледни. — Показва ми празните си ръце, празните джобове на халата ми. — Няма и следа от блекбърито.

— Нима наистина го остави горе?

— Е, не чак там. В антрето е, мога да го чуя, но не го държа, не го притискам до гърдите си. Малко по малко, Габи, стъпка по стъпка.

Някогашният самоироничен Филип.

— Добре.

Сядам и си ям яйцата, усещам дращенето на вилицата по чинията, но се опитвам да се държа нормално. Казвам му за Мили и Робин, как ще бъдат тук до час-два. Наблюдавам лицето му. Дали е вдигнал телефона горе и вече знае? Ако е така, добре го прикрива. Изглежда възхитен, лицето му светва и сякаш се уголемява. Правя асоциация с балон, пълен с въздух, с морското конче, получено от Мили за рождения й ден, което увеличава десетократно размера си във вода.

— Моето малко момиче — промълвява той.

— Възможно ли е Аня Дудек да е идвала тук за интервю миналото лято? — запитвам внезапно. — Мъртвото момиче. Сигурен ли си, че не си забравил неволно такава дреболия като посещението й у дома?

— Не, разбира се, че не. Защо?

— О, нищо. Просто Мили спомена нещо такова.

Не може да не си спомня, че й е поднесъл кафе и дали тя е направила странично салто или не.

Когато най-сетне неговото блекбъри се обажда от антрето и той ме поглежда с наклонена глава и потрепваща устна, аз кимвам. Преструвам се, че неохотно давам съгласието си.

— Хайде, върви — подканям го. — Ясно е, че искаш.

Той оставя чинията си в умивалника, стяга колана на халата и изчезва от кухнята.

— Клайв — чувам го да казва, когато гласът му отново се приближава. — Да… Да… Добре. Да. — Отново е в кухнята. — Добре. Дръж ме в течение.

Усуквам края на плика с диетичния хляб и го връщам във фризера, като пренареждам замразения грах, за да му отворя място. Слагам си латексовите ръкавици на Марта, за да измия тигана.

Филип се опитва да улови погледа ми. „Двайсет минути“, изрича с устни. Кимвам.

— На кого друг ще го покажеш? — казва на Клайв.

Той излиза от кухнята, но не отива долу. Чувам вратата на дневната да се отваря и затваря.

Известно време слушам гласа на Филип, който се засилва и отслабва, докато той крачи из дневната и сипе сложните математически изчисления, удаващи му се тъй лесно и задушаващи всичко останало. След няколко минути, вече сигурна, че е погълнат от разговора си, се промъквам в сутерена.

Чекмеджетата му са чужда територия. Папки, надписани със спретнатия му почерк — „Данъци и ДДС“ и „Дивиденти“. Купчина изрезки от вестници — статии за оптични мултинационални компании. Писалки, телбодове, навит на руло бял кабел за флашка, слушалки, резервни зарядни устройства. Внезапно нещо убожда палеца ми: изпаднало от телбода телче.

Последното чекмедже, най-долното: паспорти, стари и нови, шофьорски свидетелства, кутия с фотографски негативи, найлонов джоб с квитанции и гаранционни карти. Упътването за хладилника, фотоапаратът „Никон“, който сам си подари при последното си пътуване, почти неизползван.

Докато търся, си мисля що за човек е Филип — внимателен с вещите си и подреден за разлика от мен, човек, който държи на сигурно място документите си, пази гаранционните карти, ако евентуално някой уред се повреди, както и застраховките за пожар, наводнение и прочее. Педантичен и прецизен е, а не разхвърлян и небрежен. Точно това си мисля, когато в пръстите ми попада бяло листче, пъхнато между фактурата за кафе машината „Крупс“ с титаниево покритие и тази за газовото барбекю „Уебър“ с пет горелки. Това е дълга квитанция с цифри след цифри и дата от миналия декември. „Ажан Провокатьор“.

„Любов“. Така се казва серията. Любовен сутиен, любовни прашки, любовно боди и любовен комбинезон. Толкова много любов. В крайна сметка всичко опира до любовта.

Насилвам се да дишам. Понякога чувството може да е толкова всепоглъщащо, че да нямаш сили да помръднеш.

Захвърлям квитанцията обратно в найлоновия джоб, който натиквам в чекмеджето. В мига, в който тя вече не е в ръцете ми, започвам да изпитвам съмнения. Ами онова бельо, което ми купи? За рождения ми ден ли беше или за Коледа? То беше от „Майла“, нали, магазинът, близо до неговия офис? Бързо притичване през обедната почивка. Може би дори купено от секретарката му. Или пък съм се объркала? Да не би да беше „Ажан Провокатьор“? Прекосяване на половината град. Усилие в името на любовта. Може и тази марка да беше. Дали бих могла да намеря обяснение за всичко?

Върнала съм и останалите джобове и папки в чекмеджето и сега се опитвам да го затворя, но то не отива докрай; нещо е изпаднало отзад. Промушвам ръка зад чекмеджето и после я измъквам отново. От пръстите ми виси златна верижка. Потъмняла е и една халкичка е счупена — май току-що от мен. На нея е окачено кръгло медальонче, което лежи в дланта ми.

Истинска рядкост в наше време. Светец, излязъл от мода, свети Кристофър, понесъл на рамене Младенеца.

Поемам си глътка въздух. Вдишването ми е по-скоро спазъм. И тогава с неестествено спокойствие затварям чекмеджето и се изправям. Безшумно прекосявам помещението на пръсти и се спирам в дъното на стълбите. Гласът му се приближава. Да не би да се кани да слезе долу? Шмугвам се във фитнеса. Наоколо ми се извисяват спортни уреди марка „Наутилус“. Ослушвам се напрегнато. Той не е на стълбите, нито близо до тях. Върнал се е обратно. Още говори по телефона и броди от стая в стая. Вече не го чувам. Сядам на пътеката за бягане, за да помисля. Оттук виждам прозореца с кръстосаните му железни решетки, част от небето, корона на дърво.

Вземам решение. Ще се кача горе, като че нищо не се е случило, и ще напусна къщата по най-бързия начин. Само че още стискам онзи свети Кристофър. Има отвор отдолу на пътеката за бягане, където две правоъгълни подпори водят в дълбоки хлътнатини в задната част на уреда — там е тъмно; при всякакви други обстоятелства не е разумно да рискуваш пръстите си. Пъхам медальона в това пространство, излизам от помещението и изтичвам обратно по стълбите към кухнята. Филип е в дневната, още говори по телефона и раздава отсечени команди. По звука съдя, че е седнал на столчето пред пианото. Чиниите ни и чашите от кафето още са в мивката. Спокойно могат да влязат в миялнята, но аз имам нужда да правя нещо с ръцете си. Като начало ги потапям в гореща вода.

Филип сигурно чува пуснатите кранове. Раздава се шумът от стъпките му и след миг той е в кухнята. Прави физиономия и въртелив жест с ръка, опира блекбърито на рамото си и го прикрепя с брадичка, приближава се до мен изотзад и ръцете му обгръщат кръста ми.

— Я ми повтори пак тяхната позиция? — казва.

Моите собствени ръце са във водата. Търкам изцапаната му чиния.

— Да… — казва. — Спираме се на това. По-късно ще решим кога да продаваме. Дочуване.

Той затваря, пъхва телефона в джоба на халата и опира брадичка върху темето ми. Насочена тежест. Ако натисне още малко, прешлените ми ще се смачкат и главата ми ще потъне във врата. Не съм сигурна дали мога да помръдна, но успявам да извадя сапунените си ръце от пяната.

— Нещата ще се променят — изрича той бавно. Гласът му е задавен.

— Искрено ли го казваш, Филип? — Свалям латексовите ръкавици и се обръщам с лице към него. — Петгодишният план и прочее? За Съфък ли говорим? Пчели, сладко от къпини и селско училище?

Мълчание. Пауза. Двете секунди го издават. Той няма намерение да се преместим в Съфък. Знам го.

— Ще го обсъдим — казва.

Ако само се бе показал честен… Не мога да се сдържам повече.

— Абсолютно сигурен ли си, че Аня Дудек не е идвала тук? Такава дреболия лесно може да се забрави в забързания ни живот.

— Казах ти. Не. Не е идвала, да му се не види. Господи!

Отстъпва назад, изважда телефона от джоба на халата и го запраща върху барплота.

Аз отново се обръщам към мивката и изваждам тапата. Водата прави кръгове и изчезва. Избърсвам ръцете си в домакинската кърпа, същата онази, която подхвърлих на Джак. По някаква причина си мисля за ДНК и се питам дали по тази кърпа я има неговата.

— Ще отскоча до супермаркета да купя мляко и нещо за ядене — съобщавам кратко. — Няма с какво да нахраня Робин и Мили. Искаш ли нещо специално?

Той търка очите си.

— Вземи някакъв антихистаминов препарат. Поленът явно е станал по-обилен.

— Разбира се.

— Габи?

— Какво?

Той ме гледа с особено изражение.

— Нищо.

Грабвам чантата си, нахлузвам някакви обувки и излизам от къщата.

Сребристото мондео е паркирано от другата страна на улицата. Минавам точно край него на път към колата си. Перивейл си кротува вътре, просто седи. Би трябвало да се почувствам успокоена, но не е така. Знам, че е редно да почукам на стъклото и да вляза, но не съм готова. Вместо това отминавам бързо и усещам погледа му в гърба си, после се качвам в своята кола. Желанието ми е да карам и карам, да настъпя педала на газта, да се махна надалече оттук. Вместо това изминавам краткото разстояние до „Уейтроуз“. Сканирам с ръчното устройство пиле, пликче със салата, два литра мляко, течен шоколад, два стръка алиум, няколко пакетчета бенадрил. Отнасям сканиращото устройство до касата. Някакви проблемни покупки? Не, никакви. Сещам се да си заверя талона за паркинг все пак.

На паркинга дълго седя в колата, опряла чело на волана, със затворени очи. Толкова съм спокойна. Невероятно е. Почти ми се иска да се засмея. Кой би очаквал?

Държа визитката на Криста — „Разкрасяващи услуги, Южен Лондон“ — и набирам номера.

Настава дълго мълчание, след като й съобщавам коя съм.

— Очаквах, че може да се обадиш — чувам накрая.

— Разбрах, че Джак те е посетил сутринта — казвам. — Да, донесе цветя и сладкиши от онова кафе. Аз…

— Мислех, че му нямаш доверие, макар да е такъв чаровник.

— Каза, че иска да оправи нещата за теб, и предложи да ми помогне в данъчната служба.

— Но ти си обещала на Аня…

— Както каза Джак, тя е покойница. Ти си жива. А от полицията искат да те пратят в затвора. Джак ми каза, че имаш дъщеричка, и…

— И ти му преведе част от дневника й.

— Той каза, че целта му е само да изчисти името ти. А всъщност не исках да вземе дневника. В него има лични неща…

— Разбирам това.

— Но Джак беше толкова убедителен, Габи. Накара ме да се почувствам гузна. Каза, че мога да бъда обвинена във възпрепятстване на полицейско разследване, в укриване на информация.

Паркингът постепенно се запълва.

— Не разбирам. Значи все пак си дала на Джак дневника? И той сега е у него?

— Не знаех какво да направя.

— Каза ли му за любовника на Аня?

— Не…

— Но в дневника сигурно го пише. Ако Джак го занесе в полицията, в което съм убедена, родителите й ще узнаят, даваш ли си сметка за това?

— Опитвам се да направя най-доброто за Аня — продумва уморено тя. — Не знам вече кое е правилно.

— Добре — казвам. — Благодаря ти, Криста. Важното е да си сигурна.

— Ти си добра жена — промълвява тя. — Много мила. Държиш на Аня.

Вибрации. Жена е джип е спряла до мен и е смъкнала стъклото си. Почуква по моето.

— Ще тръгвате ли? — извиква ми.

— Не още — изричам само с устни.

Жената цъка с език и прави гневна гримаса. Потегля с ругатня по мой адрес.

Имам три пропуснати обаждания от Джак.

— Къде си? — пита той, когато се свързвам. — Може ли да се срещнем? — Говори тихо и напрегнато.

Прекъсвам го, преди да е казал друго, и му съобщавам, че Аня е идвала за интервю у дома, но не се е срещнала с мен, а с Филип, само че той не си спомня…

— Това е много странно, Габи…

Трябва да го уведомя за откритията си колкото се може по-спокойно.

Сега. Преди да е изрекъл каквото и да било, преди да съм закрещяла.

— Има и още. Криста потвърждава, че Аня се е срещала с друг мъж и че е забременяла от него, не от Толек.

— Знам. Габи…

Продължавам.

— Открих квитанция от „Ажан Провокатьор“ в чекмеджето на Филип, както и медальона със свети Кристофър, онзи, който полицията търси. Бил е у него. Тя му го е дала или той го е взел. Беше го скрил в дъното на бюрото си, зад чекмеджето. Онзи, липсващият свети Кристофър. — Звуча истерично. — Другият мъж. Филип е. Филип е другият мъж.

— Къде си?

— Пред „Уейтроуз“.

— Супермаркетът ли?

— Всичко се връзва, Джак, щом Филип е имал връзка с Аня: маратонките „Асикс“, калта от предната ни градина, квитанцията за пица. Трябва да е взел моята карта, без да се замисли дори… — Гласът ми пресеква. Моят ПИН: 2503. Датата на сватбата ни.

— Изрезките от вестниците също — очевидно се е интересувала от теб, след като е въртяла любов с мъжа ти.

— Дрехите…

Гласът отново ми изневерява. Не са купени втора ръка, нито са й продадени от Марта. Подаръци са от Филип. Представям си го да рови из дрешника за подходящи дрехи.

— На десет минути от теб съм — казва той. — Идвам да те взема. Ще отидем заедно в полицията. Ще занесем дневника на Криста. Някой ще го преведе.

— Не, недей…

— Трябва. Ако Филип е убиецът…

— Не знаем така ли е. Още се опитвам да подредя нещата в ума си. Това, че е бил любовник на Аня, не го прави непременно нейния убиец, нали така? Не мога да си го представя. Не е възможно. Познавам Филип по-добре от себе си. Той не е убиец.

— Но ако е бил просто неин любовник…

— Просто неин любовник. — Отново се засмивам. Не е най-добрият ми смях.

— Ако е бил просто неин любовник, Габи, защо не е отишъл да си признае, когато ти беше арестувана? Невинен човек така би постъпил. Съжалявам, не ми харесва. Идвам да те намеря.

— Просто не мога да повярвам, че той я е убил. Защо?

— Може би е заплашвала да ти каже.

— А алибито му? Той има алиби.

— С алиби или не, той я е убил, разбира се. Това е очевидното обяснение. Колко непоклатимо може да бъде едно алиби, което обхваща цяла нощ и което се предава като щафета между секретарка, колега и келнер? Знам ги неговите показания. Използвал фитнеса в сутерена на офис сградата, вечеря в „Нобу“, няколко питиета в „Дорчестър“. Сред тази тълпа ти би ли забелязала кой е там и кой не?

Затварям очи. Велосипедът на Филип — „Парли Зет 2“. Колко е горд с неговата скорост. От службата до вкъщи е за петнайсет минути. Нищо работа.

— И все пак може да е Толек — настоявам. — Може да лъже за Полша. Още не се знае дали не е той. В пристъп на бясна ревност. Все пак… няма да ида в полицията, докато не науча повече. Не е нужно да узнават подробности, освен ако Филип не я е убил. В противен случай не искам Мили да е подложена на този ужас. Ново струпване на репортери пред къщи. Тя се връща днес. Ще пристигне всеки момент.

— Хайде, Габи — търпеливо ме увещава той, — та това са улики. Съжалявам. Полицията трябва да научи по един или друг начин. И ако Филип е извършителят, ти не си в безопасност. За бога, може да се е опитал да изкара теб виновната.

— Перивейл спомена за ново веществено доказателство. Питам се какво ли е.

— Ще се свържа с Мороу да видя не мога ли да го изкопча от нея.

— Направи всичко възможно да разбереш. Спи с нея, ако трябва.

— Стегни се — смъмря ме той.

И двамата се смеем. Или поне аз мисля, че се смея. Може би плача.

— Дай ми няколко часа. Трябва да има някакво друго обяснение. — Вече съм го ударила на молба. — Трябва да го чуя със собствените си уши. Довери ми се, Джак. Моля те.

 

 

Къщата е празна. Не се чува и звук. Гробна тишина. Безмълвие от онова, което обгръща главата ти като с наушници.

Приближавам се до стълбите и се ослушам за глас, за изскърцване. На най-долното стъпало лежи плик с моето име на него. Почеркът на Филип. Оставил ми е писмо.

Пликът не е запечатан, лъскавата ивица лепило върху капачето е неизползвана. Вътре има два сгънати листа. Сядам и ги отварям.

Мила Габи,

Мислех, че ще мога да издържа, без да ти кажа истината, но не ми е по силите. Трябва да ти я кажа или всичко губи смисъл. Напълно се лишава от съдържание. Малодушие ли е да ти го пиша в писмо? Е, аз съм малодушен страхливец.

Аня наистина дойде в къщата за интервю. Трябваше да ти го кажа, но същия уикенд майка ти почина. А и бездруго се оказа, че вече си наела Марта. После ми изскочи от ума. Изглеждаше маловажно.

Няколко дни по-късно случайно се натъкнах на нея в парка. Прибирах се след работа с колелото си и едва нея съборих точно отвъд моста, където свършва велоалеята. Почувствах се виновен, защото така и не й се обадих по повод нейната кандидатура, и в крайна сметка я почерпих с кафе. Изпратих я до дома й.

Започнахме връзка. Ето, написах го. Не мога да накарам написаното да изчезне.

Не бяхме възнамерявали да се влюбваме един в друг. Би трябвало да излъжа и да кажа, че не съм я обичал, но я обичах. Когато ми каза, че е бременна, не знам какво съм мислил или чувствал. Никога не ми беше хрумвало да напусна теб и Мили. Това беше нещо допълнително. Много хора в службата имат извънбрачни връзки. Жонглирах известно време. Казвах й, че трябва да намеря подходящия момент да ти съобщя. Не знаех какво да правя. Когато тя си помисли, че е изгубила бебето, едва ли не се зарадвах, сякаш решението бе взето без мое участие.

Чувствах се физически зле, Габи, разкъсван. Терзаеше ме мисълта, че може да узнаеш.

Не е тук мястото да пиша за нейната смърт, за убийството й, за ужаса, за който съм сигурен, че съм отговорен по някакъв начин. Тя беше жена, която вдъхваше силна страст. И ако…

Нататък това изречение е задраскано.

Габи, не съм я убил аз, кълна ти се в живота си. Не знам как да те накарам да ми повярваш, но не съм я убил. Никога не бих могъл да я убия.

Спирам да избърша очи и минавам към втората страница. Сълзи са покапали върху хартията и на места мастилото е размазано. Използвал е автоматична писалка и истински лист за писма — само хартия с воден знак „Базилдън Бонд“ и писалка „Монблан“ са достойни за съболезнователни писма и признания в прелюбодеяние.

Вторият лист е с по-грапава повърхност — използвал е погрешната му страна — и почеркът е по-разкривен. Остават само още няколко реда:

Не мога повече да продължавам с лъжите. Извърших нещо ужасно и не знам какво друго да направя или да кажа. Толкова много съжалявам, любима моя. Мога само да се надявам, че след време ще ми простиш.

Филип

Сгъвам двата листа и ги връщам в плика. После го поставям на най-долното стъпало до мен. Някъде е отворен прозорец. Студено течение лъхва врата ми.

Пазарската торбичка от „Уейтроуз“ още е в краката ми и аз я вдигам. Пластмасовите дръжки се впиват в пръстите ми, докато я отнасям в кухнята и я слагам върху барплота. Изваждам храната, потапям стръковете алиум във ваза. Лекарството на Филип оставям на плота.

Иззвънява телефонът и аз вдигам, без да се замисля. Мъжът се представя като полицай Евънс. Смътно разпознавам името.

— Боя се, че имам лоша новина — казва той. — Инспектор Перивейл ме помоли да ви осведомя относно заключенията.

— Заключенията?

— За беда, по дивидито, което сте предоставили, няма различими отпечатъци освен вашите собствени. Колкото до заподозрения, когото сте идентифицирали, той е репортер от „Сънди Мирър“. Поговорихме с него и го предупредихме да не се държи като пълен глупак. Опасявам се, че всички те са долни наглеци. Уви, нищо повече не можем да направим.

— Добре — отвръщам.

После бавно тръгвам нагоре по стълбите.

Филип е проснат върху леглото ни с лице, заровено във възглавницата. Носи нови обувки. Етикетът с цената още е върху една от подметките.

За част от секундата си мисля, че е мъртъв. Стоя на прага и го наблюдавам замислено. После коленича и изричам името му, а той обръща лице към мен, подпухнало, покрито с червени петна и набраздено от сълзи, с подути очи — едно напълно съсипано лице.

— Филип — продумвам отново и като отчаяно дете, търсещо закрила, той се надига, захлупва глава върху гърдите ми и започва да хлипа.

Ръцете му са се вкопчили в блузата ми. Дали е скръб за момичето или терзание за действията му, или гузна съвест, или страх какво мога да кажа? Не знам. Всичко и нищо. Тялото му се тресе, същинска развалина. Същество, а не човек. Отначало не мога да понеса дори мисълта да го докосна — не бяхме възнамерявали да се влюбваме един в друг — но след няколко минути плъзвам ръка по косата, после по раменете му. Започвам да го милвам леко, а после с повече натиск като при масаж. Изтласквам покрусата от него. Жалостта пърха в гърдите ми като птиче, затворено в клетка.

Минава време. Треперенето му отслабва, после престава.

Когато повдига глава, закрива очите си с длан, за да не го гледам. Внимателно отмествам ръката му.

— Измокрих ти цялата блуза — казва той с изтънял глас.

— Помести се.

Той се отдръпва навътре и аз лягам до него. Гледаме се един друг. Той повтаря отново и отново, че съжалява.

— Защо не ми каза? — прекъсвам го.

— Беше мимолетна връзка. Реших, че не е нужно да узнаваш. Всички в службата имат извънбрачни връзки. Просто помислих…

— Просто си помислил?

— Помислих, че мога да мина метър. — Той простенва. — Питър Андерсън ми каза веднъж, че извънбрачната връзка е премия, почерпка за упорития труд, бонус, който си върви с работата.

Стомахът ми се обръща.

— Но ти си бил влюбен в нея.

Той изпъшква сподавено.

— Не знам. Не се канех да те напусна. Никога не бих ви оставил, теб и Мили. Нагазих в твърде дълбоки води. — Спрял е да плаче и вече се е овладял. — Тя ми напомняше на теб. Каквато беше, когато се запознахме, тъй яростно независима, толкова решена да загърби миналото и да постигне нещо.

Взира се в мен с нежност.

— Дори хапеше ъгълчето на устната си по същия начин, по който го правеше ти, със смесица от дързост и несигурност. Онзи ден в кухнята ни, когато майка ти беше болна, тя беше толкова мила с дъщеря ни. Аз…

— Защо не ми каза, когато те питах, Филип, искам да кажа, още когато умря? Как можа? Как ти даде сърце да го премълчиш? Просто не разбирам.

Той затваря очи.

— Бях ужасен. Габи? Моля те, изслушай ме. Аз не знаех, че мъртвата, чието тяло ти, моята жена, си открила, е Аня, докато от полицията не дойдоха в службата ми. Мислех, че е някоя тийнейджърка. Ти ми каза, че е тийнейджърка.

— Не съм. Казах „момиче“. Погрешно си ме разбрал.

— Едва не припаднах, когато полицайката ми съобщи името й. Тревожех се за нея. Не си вдигаше телефона. Седмица-две не бях я виждал много. Беше ходила в Полша на сватба. Трябваше да се срещнем у тях в сряда, но тогава ти ме закова с онази романтична вечеря насаме. Опитах се да й се обадя… Въобще не си представях… Някак издържах разпита на полицаите. Те се интересуваха повече от теб, не от мен, нямаха и представа за връзката ни. Видях, че полицайката ме поглежда особено, защото бях започнал да се потя. Казах й, че съм ял нещо съмнително. Записаха моето алиби и си заминаха. А аз отидох и повърнах в тоалетната, Габс, не бях на себе си… И тогава просто се качих на колелото си и го подкарах. Не знаех накъде. Говорих с теб от Хайд Парк, казах ти, че още съм в службата. Бях в шок. Не знаех къде да се дяна. Изчаках, за да съм сигурен, че си заспала, и чак тогава се прибрах вкъщи.

— Онази нощ те видях долу, пред бюрото ти. Имаше вид, че работиш.

— Аз умирах.

— Значи излъга и мен, и полицията? Реши, че и двете неща нямат значение, така ли? Всички улики, които свързаха нея с тази къща — пръстта от градината ни, квитанцията от „Теско“, дрехите? Дори когато заподозряха мен, откараха ме в участъка, тикнаха ме в килия и ме държаха там до сутринта. — Повишила съм глас. Не мога да се спра. — Ти не се върна да изясниш нещата. Остави ги да си мислят, че аз съм го извършила.

Филип започва да хапе ръката си. Дръпвам я настрани от устата му. Отново е започнал да плаче.

— Не можех… — изрича задавено той. — Не можех да кажа на полицията. — Думите му са почти неразбираеми.

— Защо?

Той поклаща глава.

— Трябва да ми кажеш — настоявам.

Дълго мълчание и накрая:

— Аз бях там. — Закрива лице с длани. — Вечерта, когато е умряла. Бях там.

— Разкажи ми — подканям го отново. Нежно издърпвам ръцете му надолу.

Той ги притиска силно към главата си.

— Наистина използвах фитнеса. Бях и в „Нобу“, и за по чашка в „Дорчестър“. През повечето време бях с хора. Но имаше един промеждутък от четиресет минути, през който не бях с никого. Боб мислеше, че водя телефонен разговор отвън, но не беше така. Излязох от „Нобу“ и отидох с колелото до апартамента й. Не отговаряше на телефона и се бях разтревожил.

— И ти се прищя бърз секс?

— Не, Габи. Недей. — Той се обръща към мен със съкрушено лице. — Нямаше я, а аз не исках да си идвам вкъщи и се върнах с колелото обратно в ресторанта. Очаквах полицията да научи за това, но никой не беше забелязал, че ме е нямало известно време. Беше ми се разминало. А и никой не знаеше, там е работата. Бях използвал телефон с предплатена карта и го унищожих. Винаги се срещахме тайно. Не бях казал на никого. Дори на Питър. Беше ме страх. Никак не изглеждаше добре, Габи. Любовницата ми е мъртва, а аз съм бил пред жилището й вечерта, когато е умряла. Нямаше да имам никакъв шанс.

— И реши, че животът може да продължи, сякаш нищо не се е случило?

— Не. Опитах се. Господи, какви адски мъки положих да се преструвам през онзи уикенд в Брайтън. А тази командировка я уредих само за да се махна. Имах нужда от време да помисля.

— Да скърбиш насаме?

— Да, предполагам. Да. Имах само една среща. Можех да се върна до трийсет и шест часа. Седях с часове в хотелската стая или в случайни барове, напивах се до забрава, мъчех се да се съвзема, да измисля какво да правя. Изпитвах непосилно напрежение при телефонните ни разговори, като се преструвах, че всичко е наред, измислях си увеселителни корабчета и караоке клубове.

Взираме се един в друг, докато най-сетне аз питам:

— Кой я е убил тогава, Филип, след като не си ти?

Той издава протяжен стон като при раждане.

— Не знам. Може би бившият й приятел Толек. Ревността му я побъркваше. Или друг, когото е срещнала. Имало е друг англичанин преди мен. Навсякъде, където идеше, пленяваше мъжете. Не че беше толкова хубава, но човек не можеше да откъсне очи от нея. — Прозвучава още едно ужасяващо ридание. — Или някой побъркан? Не искам да… Но не аз, Габи, искрено ти го казвам. Моля те, повярвай ми.

— Шшшт, успокой се.

— Тя ме привлече неудържимо, омагьоса ме. Беше като сън. Не разсъждавах трезво.

Милвам го по косата. Иска ми се да не казва всичко това в опит да получи опрощение. Боли ме от думите му.

— Успокой се — повтарям.

Крайниците му се отпускат мъничко. Сгушва се във възглавницата. В един ъгъл покривката на леглото е свободна от телата ни и той я мята върху рамото си.

— Пращал си й цветя, купувал си й скъпи подаръци. „Ажан Провокатьор“. Давал си й от моите дрехи.

Той пак закрива лице с ръцете си. Не чувам добре какво казва. Този път не отдръпвам ръцете му. Просто питам:

— Ти наистина ли я обичаше?

— Да, но беше повече…

— Повече плътско желание?

Подавам му реплики. Той кимва.

— Дори и с тази татуировка? Колкото и апетитна да изглеждаше черешката, не те възприемам като любител на татуировки.

— Тя беше различна. Всичко у нея беше различно. Аз ставах различен човек, когато бяхме заедно.

Той се изважда от уравнението, отърсва се от отговорност. Не го е вършил той. Вършил го е „различен човек“. Сега поставя ръка върху моето лице, обхваща цялата ми буза.

— Съжалявам, Габи. Никога не съм искал да те нараня.

— Ами…

Вдишвам мириса на тялото му — лъха на сапун, кафе и лимон. И вече не мога да мисля за нищо друго. Известно време мълчим.

— Трябва да отида в полицията — казва накрая той.

Поставям ръка върху неговата, за да я задържа на мястото й. Сълзите ми се спират между пръстите му.

— Мили ще е тук всеки момент — изричам, опряла устни в кожата му. — Иди после. Може би дори утре. Какво са няколко часа повече? Нека си изживеем нашия ден.

Филип изпуска въздишка, от която цял потръпва. Втренчва се в мен с надежда и доверие. Държа в ръцете си живота му, самото му пулсиращо сърце.

— Закъде съм без теб? — отронва той.

Лежим така още малко. Не знам колко дълго. Изгубвам представа за времето. После под прозореца изригват шумове. Затръшнати врати на кола, смях, гласове, потракване на портата.

Оставям Филип в спалнята, слизам долу, отварям широко входната врата и пред мен е Мили по шорти, с боси крака и лице, порозовяло от разходки на чист въздух и домашно приготвена храна. Следва я милата Робин, весела и земна, държи в ръка китка ревен.

За известно време се отдаваме на прегръдки и пискане. Мили подскача напред-назад и се цупи за подстриганата ми коса, а Робин, жертва на тежкото раждане, се втурва към тоалетната. Държа китката ревен и се чудя какво се очаква да правя с него. Тогава на стълбите се появява Филип. Лицето му е влажно, явно се е наплискал със студена вода. Щом го зърва, Мили надава възторжен вик, а той слиза, грабва я на ръце и я завърта, обсипва я с целувки, прегръщал, издава приглушен гърлен звук като ръмжене. Робин излиза от тоалетната, докато още вдига ципа на джинсите си, подмята въодушевено нещо за събраното накуп семейство и за момент аз забравям кошмарната ситуация и си мисля, че всичко ще е наред.

 

 

Изживяваме нашия ден. Печем пиле, от което Мили не хапва, защото е преяла с кренвирши и пържени картофи, играем на Дяволското състезание, което е отредено само за празници. Отиваме да се разходим до детската площадка и Филип сяда до мен на пейката; държим се за ръце с преплетени пръсти като защита срещу побутванията и втренчените погледи. Тези хора, те въобще не ме познават. Мислят си, че е така, но не е. Когато си извън екрана и не си никой специален, трябва да полагаш повече усилия. Ще се потрудя над неща от този род, щом всичко приключи.

По-късно у дома откривам в една от лъскавите готварски книги рецепта за кейк с ревен и след като е готов, тримата се сгушваме на канапето и го ядем, докато гледаме „Къщата на Анубис“. Филип се опитва да остане буден. Мили го потупва по ръката, щом главата му клюмне. Очите му сълзят. Носът му тече. Сенна хрема, умора от часовата разлика или скръб. Наблюдавам го как рухва.

Когато блекбърито му иззвънява, той не забелязва или може би му е все едно.

Моят телефон не спира да звъни: родителите на Филип са се върнали от своя круиз, пълни с разкази за Древния свят и модерната му канализация. Дали могат да ни посетят през уикенда? Удобно ли ще е? В ума им са само Спарта и Византия и прекрасната двойка от Уест Байфлийт, с която са се запознали. Иска ми се да им разкажа за всичко, случило се в тяхно отсъствие, но не го правя. Някой съсед ще ги осведоми. Или приятелите им. Това може да почака. Имам есемеси и пропуснати повиквания от Джак. Не ги чета и не му се обаждам. Гласовата ми поща е препълнена.

Робин се връща към пет следобед зачервена, с разрошена къдрава коса. Небето е притъмняло; плътните облаци са я накарали да бърза от спирката на метрото. Казвам й, че е живото въплъщение на здраве и плодовитост.

— Не ще и дума — потвърждава тя. — Докторът ме успокои, че съм тип-топ отдолу.

Изгълтва набързо чаша чай и парче кейк с ревен, но гърдите й са напращели и има отчаяна нужда да се прибере при бебето си.

— Ами ти, малка госпожице? — обръща се към Мили. — Наистина ли искаш да се върнеш с мен?

— Искам да остана с мама и татко — отвръща Мили. — Но пък искам и да отида на партито на Роксан.

— Ще дойдем да те вземем през уикенда — обещавам.

Робин се изправя.

— Е, тогава да не се помайваме, а да тръгваме.

Отнасям Мили до колата. Усещам горещите й ръчички около шията си, краката й, обхванали ме през кръста, малкото й мускулесто телце, притиснато до моето. Закопчавам я с колана, целувам я по челото, по брадичката и по двете бузки. Филип се навежда да се сбогува и я целува.

Стоим и махаме. Подтичвам след колата по улицата с вик: „Ще се видим след два дни!“. Дъждовни капки изпъстрят тротоара. Когато се обръщам, Филип вече се е прибрал в къщата. Тухлената фасада се мокри и потъмнява. Оставил е входната врата отворена и аз я затварям след себе си.

В антрето е мрачно. Той се е качил горе. Кухнята е по-притъмняла от обичайното. Дъждът не е силен, трябва да се вгледаш внимателно, за да разбереш изобщо, че вали. Осветен квадрат над ябълковото дърво се взира към мен. Все още не съм поръчала щори за тук.

Пръстът ми е на ключа за лампата, когато Филип казва:

— Едно не ми е ясно.

— Господи! — Поставям ръка на сърцето си. — Как ме стресна само.

Той седи на пейката в полумрака.

— За татуировката. Откъде знаеш за нея?

Светвам лампата. Възглавницата до него още е запазила очертанията на Мили.

— Каква татуировка?

— Татуировката на Аня, онази с черешката.

Нареждам чашите и чиниите в съдомиялната. Изваждам от шкафа четката и лопатката и помитам от пода трохите от кейк.

— Видях я на тялото й. Блузата й беше запретната нагоре. Моята блуза. — Поглеждам го от упор. — Която, неизвестно защо, си й дал заедно с всичко останало. Макар че всъщност… — Преставам да мета и се замислям. — Може и да не съм я видяла. Може от полицията да са ми казали за нея и да съм си въобразила, че съм я видяла. През всичките тези часове разпит сигурно е станало дума и за това.

— Боже мой. Часове разпит. Толкова съжалявам.

— Мислех си, че никога няма да ме пуснат. Но — ура — направиха го! А сега ще ти приготвя ваната.

— Толкова съм изморен, Габс.

— Знам, сигурно.

— Трябва да отида в полицията.

Целувам го по главата.

— По-късно — прошепвам. — Имаме достатъчно време затова.

Качвам се по стълбите, влизам в банята и пускам крановете, като изсипвам във ваната капачка от скъпоценното ми релаксиращо масло. Не е нужно много.

Той влиза. Толкова му се спи, че почти не може да говори. Сваля си дрехите гърбом към мен с непохватни движения и се потапя във водата.

— Така вече е добре — измърморва.

— Какво ще кажеш за едно уиски?

— Още по-добре.

Когато се отпуска с голяма чаша в ръка, навличам долнището на екипа си за бягане. Ще ми се любимите ми „Асикс“ да бяха тук. Подметките на моите „Дънлоп“ не са достатъчно еластични. Връщам ги обратно в шкафа и обувам маратонките „Асикс“ на Филип, като затягам повече връзките.

Заставам на прага на банята. Взирам се в лицето, което обичах. Клепачите му се затварят. Умората, стресът, скръбта — един път и той да изглежда по-възрастен от мен.

— Отивам да потичам, мили — казвам му.

И напускам къщата.

* * *

Предпочитам да тичам вечер, отколкото сутрин. Това ми помага да заспя. Не съм много умела в загърбването на дневната суматоха. Дъждът е спрял или може би въобще не е започвал истински. Облаците не изпълниха заплахата си.

Поемам по пътеката край езерото. Земята под краката ми е влажна и лепкава. Дори с втория чифт чорапи маратонките на Филип са ми твърде големи. Калта също ме затруднява, не мога да набера скорост. А трябва да изкарам всичко от себе си с тичане. Всички си имаме начини за справяне с тежки ситуации. Равномерното тупкане на гумените подметки по асфалт, чакъл и трева — това е моят начин.

Около главата ми кръжат мушици. Отпъждам ги. В някои сезони паркът „Уандсуърт“ може да изглежда идиличен, особено при подходяща светлина — гобленът от зелени нюанси, пастелно оцветените храсти глог, пищната пъстрота на есента. Ала тази вечер е унил и неприветлив. Количка от супермаркет лежи преобърната сред бурените. Наблизо са се скупчили отегчени гъски.

Отдалечавам се от езерото и поемам по централната алея. Черен шал — кашмирен може би, макар че нищо чудно дъждовните капки да създават този ефект — виси от парапет. Сред храстите стърчи счупен детски скутер. Частици от хора. Изпуснати. Забравени. Изоставени.

Оглеждам алеята за гривната си. Никога не пропускам да го направя.

Дишането ми е по-неравномерно, когато съм разстроена. Въздухът засяда мъчително в гърлото ми.

Истинският ад на живота, беше казал някой, е, че всички си имат своите основания.

Тичането: без него не бих преживяла всичко това. Престорените усмивки, храбрите пози, фалшивите прояви на семейно щастие с надеждата лошото да изчезне. Тържества за рожден ден. Обеди навън. Романтични вечери. Тичането ми помагаше донякъде да изпускам гнева. Изтласкваше навън болката, горчилката. Може би всичко щеше да е различно, ако бях откровена, ако се бях изправила открито пред него от самото начало, ала затварянето на очите пред истината е моя естествена реакция, култивирана още от детство. Всички онези часове край кухненската маса — жизненият цикъл на жабата, предпоставките за Втората световна война, с тях блокирах пиянските изстъпления. Житейски уроци, преподадени от майка алкохоличка. Не сваляй усмивката и продължавай напред.

Завивам зад ъгъла. Разминавам се с друг бегач, лакти, размахвани като ножове. На детската площадка две тийнейджърки с кожени ботушки се люлеят на люлките. Спирам, навеждам се напред, опряла длани на коленете си. Едва си поемам дъх. В крайна сметка не съм сигурна, че ще мога да тичам тази вечер. Не съумявам да го направя както трябва. Нищо не съумявам да направя както трябва. Главата ми пулсира и се върти, сърцето ми думка твърде бързо. Паника ли е това? Или тялото ми ме предава? Облягам се на оградата на детската площадка, опитвам се да се съвзема.

Той наистина ли си е мислил, че не знаех? Разбира се, че знаех, по дяволите. Е, не и в началото, не и когато погребвах майка си и бях сломена от скръб и чувство за вина. Заподозрях го седмица или две по-късно, когато болката ми се уталожи и притъпи. Мъжът ми, тайният прелюбодеец. Само че не чак толкова таен. И кое издаде великия любовник ли? Една прозявка. Беше неделна вечер през септември, след уикенд, който двете с Мили бяхме прекарали в Йоувил, за да опразня апартамента на майка ми, „да изрина боклуците“, както се изрази Робин. Попитах го какво е правил, как е прекарал тези два дни. Той понечи да отговори: „Аз, ъъъ…“, и тогава млъкна и отвори широко уста в бавна престорена прозявка, за да печели време. „Малко каране на колело — отговори, — малко работа“. Така че не беше червило по яката, изчервяване или дълъг рус косъм. Филип преигра в имитацията на умора.

Наблюдавах го внимателно. Променливо поведение — прекалено мил в един момент, отчужден в следващия. Изчезваше в най-необичайни часове. Телефонът му се включваше директно на гласова поща. Миришеше странно, не на парфюм, нищо тъй романтично, а на пържена храна и на пране, сушено върху радиатор. Една събота, когато не заминах в Йоувил, както беше по план, бе сприхав и раздразнителен с Мили. Когато телефонът му иззвъня, отиде да говори в градината.

По-късно се заплесна с колелото си и съобщи, че са му нужни допълнителни части.

Момичетата с ботушките ме поглеждат, привлечени от звуците, излизащи от гърлото ми. Изправям се и изтичвам до входа на затвореното кафе.

Той дори не вземаше колата. За колко глупава ме мислеше? Прекосяваше парка, а аз го проследявах. Срещаха се недалече оттук. Виждах ги да вървят един срещу друг, не се целуваха или докосваха, просто се срещаха. Поемаха към игрището за крикет. Пръстите им уж случайно се докосваха. При тенис кортовете зад прикритието на дърветата го наблюдавах как се обръща, прави крачки назад и я притегля към себе си с две ръце. Бяха пъстро петно сред пустошта. Неподвижност и движение. Дрехи, преливащи се едни в други.

Пред кафето има маса за пикник, сядам на пейката и свеждам глава между коленете си. Боря се с пристъпа на гадене. До днес не знаех как са се запознали. Значи беше дошла на интервю. Да става бавачка на дъщеря ми… на нашата дъщеря. Била е в къщата ми. Срещнала се е с Мили. Предателството няма край. Сексуалната ревност е мъчителна, но друга е истинската ми болка, а тя е тъй пронизваща, че не знам как да се справя с нея. Филип бе най-добрият ми приятел. Знаеше всичките ми тайни. Беше моят пристан в бурята. А бе заговорничил срещу мен по начин, по който никой не го е правил. Майка ми ме предаде, но тя бе в плен на нещо по-силно от нея, на болест. А Филип ми го причини по своя воля. Знаел е какво върши. Това беше непоносимо. Поклащам се напред-назад. Аз му се доверявах, а той ме предаде. Никой не е този, за когото го мислиш. Всички си имат неподозирани страни. Никой не държи достатъчно много на теб, за да те запази в безопасност.

Вдигам глава и се облягам на дървената колона. Наблюдавам фаровете на колите да се плъзгат по Тринити Роуд отвъд игрището за крикет, а по-нататък са сребристосивите стени на затвора „Уандсуърт“.

Насилвам се да се изправя и да затичам, този път както трябва, да се опитам да изтласкам всичко вън от себе си, покрай зелената морава на игрището за петанк, нагоре по стълбите, покрай съблекалните на тенис корта. Искам да прочистя главата си, но не мога. Разбъркала съм тинята във вира.

Била съм направо жалка. Чаках, наблюдавах, наивно се надявах, че ако съм добра, любяща и весела, всичко ще отмине. Казвах си, че един скандал само би влошил нещата. Озовал се под обсада, Филип би се заел да се окопава. Когато аз исках още едно дете, а той не, колкото повече спорехме, колкото повече плачех, толкова по-твърд ставаше той.

При тази криза реших да мълча. Намирах си утешение в клишета от рода на „несериозен флирт“, „временна забежка“ — фрази, подсказващи незначителност и краткост. Всичко бих сторила да го задържа. Мисълта за живот без него бе невъобразима. Това трябваше да приключи. Ала не приключваше — точеше се още и още. Но Коледа той правеше дълги разходки „да си проветри главата“. Взе да ни трябва мляко по никое време. Два-три пъти го проследих, повисях пред мизерния й апартамент, от което се почувствах омърсена, окаляна, съсипана.

Трябваше да го обмисля. Трябваше да продължа напред, да съм сигурна.

Рожденият ден на Мили. Не знам дали се беше срещал с Аня, или бе разсеян от мисли по нея, но го забрави. Не се прибра. Мили духна свещичките без него. С Марта й пяхме, а тя отвори подаръците си и аз се преструвах, че всичко е наред — „Горкият зает татко“. Годишнината от сватбата ни. Бях се вкопчила в мисълта: „Нужно ни е да заминем някъде само двамата“. Не просто за секс, а за приятелско общуване, за закуска в леглото, за обикновено неделно бъбрене. Запазих стая в хотел, подбрах бельо, организирах романтична вечеря, за да обсъдим пътуването. Но той не желаеше да ходи никъде. „Да го отложим за по-нататък, Габс“, подхвърли небрежно и така пренебрежително, сякаш изобщо беше престанал да ме забелязва.

Тогава ме налегна отчаянието. Мога да го почувствам дори сега. Измъчвах се толкова месеци, че изгубих представа кое е реално и кое не. Обвинявах себе си. Ако само бях подходила различно… Ако само… Бях изтощена от страха, че ще ме напусне. Не знаех коя ще съм без него. Демонстрирах фасада на оправна работеща майка. Каква лъжа. Сега се смея сред храстите и лабиринта от дървета; звукът отеква през железопътния прелез към алеята отвъд. Спирам рязко. Полудявам. Вече съм полудяла.

Онази вечер. Образи, които съм погребала, черни и мъгляви, изплуват на повърхността.

Събрала бях куража, репетирала го бях в ума си. Пробвах фрази, отхвърлях клишета (какво ми „дължи“ той; доколко съм „важна“ за него). Щях да съм спокойна и кротка. Нямаше да беснея. Изчаквах. Плаках. Облякох сивия му суичър, за да усещам мириса му. Опитвах се да си припомня какво беше, когато бяхме близки. Забравила бях как да бъда естествена, такава, каквато съм. Фантазирах си как той рухва разплакан под напора на угризенията и обичта си. Изпих едно питие. После още едно. Изчаквах. Когато той позвъни от „Нобу“, бях кълбо нерви от напрежението; един удар и щях да се разтроша на парченца.

Онази вечер той не се канеше да се прибере. Всичко се оказа напразно. Хукнах навън. Добрах се дотук, тичаща по алеята с ръце, разперени под странен ъгъл, с пламнала глава. Задумках по вратата й, обезумяла, останала без дъх. Защо отидох? Да й се моля? Да й вдигна скандал? Не се сещам. Колкото и да напрягам паметта си, не успявам.

Спомням си единствено как изглеждаше тя, застанала там с изгризаните си нокти, боядисана коса и евтини панталони от „Топшоп“. Вярно е, малко приличаше на мен. Не беше някакво зловещо сходство, а банално. Тя беше точно неговият „тип“. Каза ми, че „изглеждам разстроена“, и ми направи чай. Не можах дори да докосна чашата. Не се държеше предизвикателно. Отношението й бе мило, извинително, но белязано с естественото снизхождение, присъщо на младите. Каза ми, че съжалявала, но вече било твърде късно. Фил щял да напусне работата си, да се премести и да отвори нова страница в живота си.

Фил.

— Филип не обича провинцията — казах й. — Няма да отиде там.

— На него му е безразлично къде ще е — заяви тя със самодоволно поклащане на главата. — Стига да сме заедно. Фил иска да имаме деца.

— Филип не иска деца. Вече си има едно.

Тя се усмихна тайнствено.

— Бебето вече е на път.

Бебе. Друго бебе.

— Филип не иска друго бебе — отсякох. Говорех твърде бързо, крещях. — Той мрази да се разкъсва. — Неговите думи в моята уста; дотам ли се бях обезличила?

— Това го иска — заявява тя. Поглади с две ръце плоския си корем. — Елате! Погледнете какво купи.

Последвах я в спалнята. Там беше горещо. Не можех да дишам, борех се с всички сили да не заплача, не и пред нея. Стоях на прага в екипа си за тичане, представях си как бебето разбърква бюрото на Филип, отрупано с високотехнологична електроника. В гърдите ми се надигаше ридание, опитвах се да се съсредоточа върху жизнения цикъл на жабата, върху предпоставките за Втората световна война. Пъхтях, усукала стъпало зад крака си, задъхвах се за въздух, премятах в ръце връзката от качулката на суичъра му, връзвах възел и го развързвах, а тя се наведе да вземе нещо от леглото. Зърнах триъгълника на прашките да се подава над панталоните й. Когато се обърна, видях, че е допряла до лицето си плюшен заек.

Беше като розовия плюшен заек на Мили, само че по-нов.

Изражението й — детинско, доверчиво, изражение на жена, свикнала да бъде обгрижвана и обичана — се заби в съзнанието ми. И глупостта на Филип да подари на любовницата си същата плюшена играчка като на дъщеря си. В този миг връзката се изхлузи, тъй като от едната страна възелът беше развързан и аз неволно я бях измъкнала.

С мигновено движение я стиснах с две ръце, пристъпих към жената пред мен и я усуках около врата й. Пръстите й се вкопчиха в шията й, дращеха и се забиваха в кожата, но аз просто стоях там. Тя се гърчеше, извиваше и мяташе. Това само влошаваше положението й. Вдигнах я над пода. Колко са леки някои жени. Умиращите, както казах на Клара, са по-страшни от мъртвите. Не отне много време — само няколко минути, преди тялото й да застине неподвижно. Тогава я положих върху розовата дантелена покривка на леглото.

Спъвам се в някакъв корен и за малко не падам по лице с размахани ръце. В последния момент си връщам равновесието. Сега вече хлипам. Не исках да я убивам. Аз не съм лош човек, макар да съзнавам какво ужасно нещо извърших. Убих жена. Беше верига от събития. Просто исках да си имам свое семейство. Единствено това съм желала винаги. Като самоокайване ли звучи? Съжалявам.

— Съжалявам. Съжалявам. Съжалявам — мълвя полугласно.

После, когато си дадох сметка за стореното, не знаех какво да правя. Стенех и кръстосвах апартамента. Постоянно се връщах при тялото да проверя дали не съм сбъркала, дали все пак не е още жива. Забивах нокти в дланите си. Издрах ръцете си — Перивейл го забеляза. Имах чувството, че това не е реално, че мога да спра времето, да върна часовника назад, но истината бе неумолима — случилото се беше действителност и аз не бях в състояние да поправя нищо. Дори сега, когато се събуждам сутрин, има един миг, в който все още не осъзнавам реалността на извършеното от мен, преди тя да ме зашлеви с всичка сила. Сигурно ще го има завинаги, надявам се да е така. Този миг невинност е най-сладкото от целия ден.

Трябваше да изтичам в полицията. И се канех да го направя. Извадих телефона си. После го прибрах. Помислих си за Мили и се задейства друг вид адреналин. Започнах да разсъждавам, мислите ми препускаха. Дали би могло да мине за нахлуване с взлом, за обир с фатален край? Отново крача из апартамента. Имаше ли нещо, което да докаже присъствието ми тук? Не бях пила от чая: добре. Докосвала ли бях нещо друго? Може би шията й. Отидох в кухнята и използвах кухненска кърпа, за да отворя шкафа. Извадих белината и я напръсках с нея. Опитвах се да не поглеждам лицето й, изцъклените очи, подутия език. Медальонът й със свети Кристофър се бе скъсал при борбата. Сложих го в джоба си заедно с връзката от качулката, още лепкава от врата й. Исках да приседна, но не посмях. Трябваше да действам бързо. Налагаше се да тръгвам.

Какво друго? Какво друго? Мина час, а може би два или три: бях изгубила чувство за време. Мислех само за ДНК; в съзнанието ми изплува „От местопрестъплението: Маями“ с триизмерни образи на двойната спирала. В едър план. Все трябваше да съм оставила нещо, парченце кожа, капчица слюнка. Щеше ми се да знам повече по въпроса: колко време оцелява, кое спомага запазването й. Би ли имало значение, ако бях наясно? Моята ДНК я нямаше в тяхната база данни, но веднъж щом узнаеха за Филип — а те щяха да узнаят, защото той веднага щеше да си признае, щом научеше — излезеше ли връзката им наяве, аз щях да бъда заподозряна. А щом моята ДНК беше върху тялото…?

И тогава ми хрумна идеята да я преместя в парка, където „да я открия“ самата аз. Това би обяснило присъствието на моята ДНК. А и така беше по-добре: случаен обир или убиец психопат. Трябваше да побързам. Насилих се отново да погледна тялото й. Не бях сигурна дали въобще мога да го докосна, а какво оставаше да го вдигна. Беше лека, слабичка, няколко клетки растяха в нея, още не бебе, не бебе, не. Опитах се да я метна през рамо, но все пак беше труп… тази приказка за мъртвата тежест не е случайна. Поставих я да легне обратно, блузката й се запретна под мишницата. Зърнах татуировка на черешка под кръста й.

Мислех усилено, оглеждах жилището. Ако имаше нещо като количка или… и тогава погледът ми попадна върху гардероба. Върху него имаше грамаден мек куфар на колела. Свалих го и отворих ципа. Вдигнах отново тялото от леглото, натиках го с кръстосани ръце и свити колене. Пъхнах вътре и шишето с белина. Успях да го затворя, но не напълно. Част от косата й се заплете в ципа.

Беше тиха нощ, леко ръмеше, по телевизията предаваха някакъв важен мач. Поех по тясната, оградена с кестени пътека от жилищната сграда към парка; двестаметров преход, при който куфарът се удряше в мен и ме жулеше. Хлипах по целия път. Това е пътека, която хората избягват вечер — твърде тъмна и плашеща. Нямаше никой навън: късмет, щастливо стечение на обстоятелствата; толкова много от тази история опираше до това. Сигурно ми трябваха три минути да стигна дотам, най-дългите три минути в живота ми. Когато се озовах при дърветата, имах намерение да я положа внимателно, но накрая в бързината, след като освободих кичурите й от ципа, я изтеглих отвътре за косата. Оставих я на земята под някакви фиданки, само на няколко метра от мястото, където ги бях видяла да се целуват.

Потрепервам и се затичвам покрай горичката обратно към игрището за петанк. Вече три пъти съм пробягала същото разстояние тази вечер. Въртя се като омагьосана, не мога да се измъкна. Стигам до къщичката, където някога живееше мършавата черно-бяла котка. Сядам на стъпалото. Все още плача. Иска ми се да мога да спра. Плача за нея и мъничко за него, но най-вече — съжалявам, знам, че не е редно — за себе си.

Човек си мисли, че знае тези неща от криминалните романи и телевизионните сериали. Ала е едновременно по-лесно и по-трудно. Границата между живота и смъртта, която в представите ни е невъобразима пропаст, безкрайно дълбока и широка, всъщност се оказва тъничка нишка. Скъсва се като памучен конец. Завързването на възела е по-трудното. Вършиш го в движение. Дребните неща са тези, които накланят везните.

Издухвам си носа в крайчеца на суичъра и се опитвам да мисля трезво. Допуснах грешки, знам го. На път съм да бъда разкрита. През цялото време бях на косъм. Пак си преговарям всичко. Правя го непрекъснато. Трябва да бъда предпазлива, но предпазливостта прераства в параноя, преди да се усетиш. Телефонът й: изхвърлих батерията, корпуса и СИМ картата заедно с шишето белина — в различни контейнери (такъв ни е кварталът, слава богу — има по два на всяка улица). За куфара избрах препълнен контейнер, за който бях сигурна, че ще бъде изпразнен още на другия ден. Верижката отнесох у дома; не знам защо. Убийците често прибират нещо за спомен. Чела съм за това. Просто следвам стереотипа. Но я скрих добре. В една къща има стотици скривалища, като се стигне дотам, колкото и щателен да е обискът (подобна самомнителност също е клише в жанра). Първо я пъхнах в плик със замразен грах, после — зад чекмедже в бюрото на Филип — хареса ми идеята той да я съсипва все повече всеки път, когато го отваря и затваря — но в пътеката за бягане е по-добре. Няма отпечатъци — бях с латексовите ръкавици на Марта, когато я преместих днес; ще си помислят, че той я е изтрил от отпечатъци. Спортният уред бе добро хрумване. Един мъж би избрал такова място и мъж би потърсил там. Лесно е да се намери, така и ще стане — довечера или утре сутринта.

В просеката отвъд храстите потраква влак. Вибрира в прешлените ми, под кожата ми.

Още носех у себе си връзката от качулката, оръжието на престъплението, когато се прибрах у дома. Мачках я в ръцете си, опитвах се да я накарам да изчезне. Мислех си да я пусна в тоалетната. Накрая с толкова треперещи ръце, че се набодох милион пъти, я върнах отново в качулката. Закачих на нея безопасна игла и я нанизах малко по малко, а после развързах възлите, разтегнах тъканта и връзката напълно изчезна в шева. Пъхнах суичъра му и клина, който бях носила, в прането. Собственият ми суичър вече беше там. Марта щеше да ги изпере и изглади до обед на другия ден, знаех го. Беше риск, но щеше да е подозрително да ги пусна в пералнята по-рано.

Филип се прибра у дома и си легна, а аз внимавах телата ни да не се докосват. С голямо усилие възпирах крайниците си да не потрепват, устата ми да не изпусне крясък, очите ми да не се отворят. Изчаках, докато вън просветля, извадих клина си и суичъра на Филип от коша с мръсно пране, облякох се и напуснах къщата.

Шокът да я видя отново, легнала в горичката, където я бях оставила, не може да се изрази с думи. Зверството на собствените ми действия, тяхната окончателност, потресаващата гледка на тялото й ме накараха да изживея физически ужаса си. Мисля, че частичка от съзнанието ми очакваше тя да не е там, надявах се да съм го сънувала, да е някаква моя отвратителна фантазия. Ала тя лежеше там безжизнена. Аз бях извършила това. Беше боса. Презрамката на сутиена й се беше откачила, на сутиена, който Филип й бе подарил, макар да не го знаех тогава. Изглеждаше толкова уязвима. Забравих, че е била любовница на Филип. Бе просто момиче, нечия дъщеря, чийто живот бе брутално отнет.

Дойдоха полицаите — Мороу и Перивейл. Нека си го кажем, аз съм актриса в занаята си, не журналист, но шокът, отчаяната тъга не бяха престорени. Съумях да задам въпросите, които сметнах, че трябва да задам, както и онези, на които исках отговори (обривът на лицето й). Отидох на работа, изкарах някак деня. Ала когато Перивейл дойде по-късно, започнах да правя грешки. Изпаднах в паника. Дадох му моя суичър, не този на Филип, който бях носила, в случай че откриеха връзката, но бях притеснена. Ами ако тъканта беше малко по-различна? Знаех, че съм докосвала тялото, но в ужаса си не си спомнях какво съм правила. Нито какво е правилно да кажа. Прекалих с обмислянето какво би си припомнила една жена свидетел в моето положение, какво би казала. Секундите течаха и стана твърде късно да кажа каквото и да било.

Намерих думите по-късно, „изрових“ спомена. Не би трябвало да е от значение, но нещо в забавянето ми събуди подозренията на Перивейл, нещо дребно, неумело поднесена информация с разрастващи се последствия. Или причината беше у мен? Нещо в маниера ми ли? През цялото време се стараех толкова много да реагирам адекватно на разните обстоятелства, да укротя страха и мрачните предчувствия, които изпитвах почти непрестанно, и да ги представя като шок и негодувание, подходящи за поведението на един невинен човек. Всичките улики, които той ми сервира, снимките, изложени като трофеи. Колко усилено трябваше да работи мозъкът ми. Пръстта: трябваше да помета пода на Аня, голяма глупост от моя страна. Изрезките: колко странно, че Аня ги бе запазила. Дрехите: бях озадачена от тях. Не ми беше хрумвало, че Филип ще рови тайно из дрешника. Магазинът с дрехи втора употреба и Марта с нейната търговия в Ибей ми се бяха сторили правдоподобни обяснения. Напомнянията за бременността бяха като удари по главата. И тогава Перивейл извади квитанцията, платена с кредитната карта. Филип бе използвал моята по грешка, беше очевидно. Но какво обяснение можех да измисля аз? Виждаше ли Перивейл страданието в очите ми зад лековатите забележки и неуместните шеги? Оттам ли идваше всичко?

Влагата по стъпалото е проникнала в клина ми. Премествам се встрани. Имам желание да се просна по очи. Чувствата на другите, страданието им — дойде ми прекалено. Скръбта на Криста, гневът на Толек. Някой умира, но това не е краят. Агонията продължава още и още.

Уикендът, когато той не можеше да се свърже с нея, когато аз знаех, че е мъртва, а той — още не; колко изнервен и отчаян беше. Обядът с родителите му: аз може и да минавах през ада, но съумях да се овладея, да се усмихвам, също както го правех в работата си. Презирах го, задето игнорира баща си и е затънал в егоистичните си мисли. Спомням си как си помислих: „Радвам се, че тя е мъртва“. Денят, в който той научи, беше различно: телефонният разговор с мен беше свръх силите му, едва говореше. Когато го видях в кабинета му същата нощ да се взира с празен поглед в екрана, гневът ми си отиде, изместен от угризения и жалост. Трябваше да се насиля да остана на мястото си, да не се втурна да го прегърна.

Очаквах Филип да отиде в полицията. Наблюдавах го с крайчеца на окото си, чаках, но той не го направи. Бях в напрегнато предусещане на следващите му стъпки. Ала той остана пасивен и се наложи аз да се пренастроя, да мисля напред, да впрегна здраво мозъка си. А щом ме арестуваха, Филип трябваше да си остане далече. Копнеех за него с всеки нерв в тялото си, но трябваше да потискам това чувство, защото имаше опасност той да побърза да се върне. Щеше да се появи с армия адвокати, но рискът бе прекалено голям. Би разказал всичко на полицията, а може би и той самият би ме заподозрял. Сингапур ме улесни в стратегията ми. Докато той беше извън картинката, аз оставах без мотив.

Успявам да се изправя, но моментално прикляквам. Някакъв мъж се мотае около кафето и се оглежда. Дали ме е чул да крещя или да хлипам? Забелязал ли ме е? Опитвам се да остана неподвижна, но цялото ми тяло се тресе. Закривам очи.

Въображаеми гласове, скърцащи дъски. Полицията, папараците — с тях можех да се примиря. Ала чувството, че съм шпионирана, следена, болната ми фантазия, стимулирана от чувството за вина в стремеж да се самопотуши — те ме подлудяваха. Човекът, който ме дебне, не съществуваше. Това беше вик за помощ, неуспешна заявка за съчувствие в разгара на връзката на Филип. Само че Филип почти не обърна внимание. Съживих отново измислицата си миналата седмица в последен изблик на ужас — дивидито, което бях купила заедно с ментовите бонбони в ъгловото магазинче в „Пътни“, за да отклоня вниманието, да се опитам да убедя Перивейл, че някой ме преследва. Всички онези, подходящи да бъдат заподозрени, които разхвърлях по пътя си като мръвки пред куче: Марта, Толек, мъжът в червеното рено, всички те бяха невинни. Полицията продължаваше да е надвесена над мен.

Внезапно движение в храстите — излита птица с шумен крясък. Сърцето ми препуска. Работата е там, че Перивейл е решен да ме преследва докрай.

Вибрация в джоба. Телефонът ми.

Джак.

Превключвам на безшумен режим. Изправям се и оглеждам околността. Няма следа от мъжа край кафето. Изглежда, си е отишъл. Трябва да се стегна. Не бива да се предавам сега. Нямам много време.

Джак.

Отначало го използвах — отчаяна реакция на човек, хванат в капан. Дали той също ме използваше или не? Трябваше да проведа разследване, а не можех да го извърша сама. Един съчувствено настроен към мен репортер беше допълнителен бонус. Аня имаше приятели, хора, с които би могла да е споделяла, работодатели; трябваше да разбера дали някой знае за Филип. Избрах Джак на случаен принцип. Исках той да ми помогне, но не ми се щеше да е много умен и прекалено добър в работата си. Наблюдавах и слушах, обмислях всичките му думи и действия, всеки ден по милион пъти донастройвах стратегията си. Трябваше да контролирам нещата.

Отначало всичко вървеше добре — интересът му към случая беше умерен, имаше си и други задачи, които да движи. Ала възникнаха трудни моменти. Оказа се едновременно по-сантиментален и по-схватлив, отколкото си бях представяла. Твърде бързо запомняше имена — на Каролайн Флечър, на Мили, на Клара — а това ме безпокоеше. Знаеше, че Филип е в Сингапур. В един миг край реката дори си помислих, че се е досетил за всичко.

Харесвах го. Харесвам го. Той е внимателен, забавен и открит. А най-вече ме трогва това, че ме харесва. При това знае разни неща. Казах му ги. В ресторанта пийнах повече. Отворих уста, позволих му да надникне в тъмните кътчета на душата ми. И странното бе, че това го привлече още повече, засили интереса му към мен. А може би и аз започнах да си падам по него, което пък бе съпътствано от загуба на контрол и достойнство.

Промени и настройки в крачка — бяха необходими през цялото време. Веднага щом разбрах, че Криста е била наясно за друг мъж в живота на Аня от фразата й „бащата на бебето“, се постарах да отдалеча Джак от случая. Не можех да рискувам той да стигне твърде близо до истината. Ала бе невъзможно да го удържа вече. Беше се развихрил в страстната си решимост да докаже моята невинност, да се срещне с Толек и с бъбривата Хана Мороу.

А после беше приложил чар и заплахи, за да измъкне дневника от Криста. Дневникът е това, което заковава случая. Филип със сигурност е назован там черно на бяло. Дори да не отиде в полицията лично, истината ще излезе наяве.

Това е краят. И цялата ирония е, че Джак предреши изхода за мен. Съсипа ми живота поради своята доброта. Всичко отиде в погрешна посока. Нещата се решават в движение. Трябва да направиш най-доброто на базата на наличното.

 

 

Сега съм по-спокойна. Общо взето, спокойна. Трябва да мисля. Трябва да действам.

Отправям се към къщи. Нужно е да вляза в крак. Вече е по-оживено — двама кучкари провеждат задължителната вечерна разходка, група хлапета се мотаят около успоредката.

С Филип имахме навик да идваме тук в началото, когато се нанесохме — редовно се разхождахме в парка, щом се приберяхме след работа. Вървяхме, хванати за ръце, разказвахме си как е минал денят, аз споделях своите надежди, той — своите амбиции. Щяхме да ремонтираме къщата, щом имахме парите, да направим сутерена. „Да я напълним с деца“, спомням си, че казвах.

В хубави вечери сядахме край игрището за петанк и се опитвахме да подмамим мършавата котка.

Косата на Филип се къдреше над яката му. Помня, че наблюдавах ръцете му, докато галеше бялата гушка на котката. Веднъж извади от джоба си парче шунка, което бе запазил от обяда си.

Облягам се на едно дърво. Не бива да си припомням тези неща сега. Те са кадри от друг свят. Вече е прекалено късно. Филип не е същият човек. Твърде много се промени. Онзи мъж го няма. Трябва да откъсна съзнанието си от подобни мисли. Сега трябва да съм точна. Не мога да си позволя да сбъркам. Никакви грешки повече.

Мисли! Сглоби!

Алиби. Дошъл е с колелото си дотук. Бил е пред апартамента й. Алибито му е непълно.

Мотив. Тя е била бременна, заплашвала е да ми каже. Или се е срещала и с друг — с Толек? Или го е изнудвала? Няколко възможни мотива.

Улики. Моята ДНК може да бъде обяснена. Аз открих тялото. Нормално е да има мои следи на местопрестъплението. А дрехите, кредитната карта, пръстта: всички те водят към къщата — към Филип — както бях повтаряла през цялото време. Полицията вече ще разполага с дневника. Остава още едно последно препятствие, което може да ме препъне. Последното открито веществено доказателство в апартамента: какво може да е?

Изваждам телефона си и се обаждам на Джак. Той иска да знае дали съм добре. В гласа му звучи тревога.

— Добре съм — отвръщам, — нищо ми няма. Всичко ще е наред. — Уверявам го, че ще му позвъня отново, когато се ориентирам какво става. — Не, не съм в никаква опасност, гарантирам ти.

Казва ми, че е предал дневника на Мороу, тя щяла да намери преводач. Ами новото веществено доказателство от апартамента на Аня? Питал ли я е какво е то?

— Нищо интересно — отговаря той. — Някаква стара счупена гривна, така каза.

Гривна. Моята гривна. Скъсала се е, когато я убивах, плъзнала се е в гънките на покривката или под леглото. Моята ДНК е на нея, но също и тази на Филип. Мисля си за сведената му глава, докато ми я слагаше и закопчаваше. Мъж, който е крадял дрехите на съпругата си, за да ги дава на любовницата си. Защо не и една гривна? С гривната ще се справя. Опасявах се да не е хартиена кърпичка, изпаднала от ръкава ми. За такова нещо не би имало обяснение.

И тъй, полицията разполага с дневника. Вече няма връщане назад.

Джак още говори. Споменава как му се искало да съм се обадила по-рано, как направо се побъркал от притеснение за мен.

— Аз също се побърках — казвам.

Опирам се на стената в края на алеята. Поглеждам нагоре към дърветата. Променят ли се хората? Според мен да. Филип не е същият човек. Става ми по-лесно, когато си мисля така. Аз също съм се променила. Трябва да се прибера у дома. Нямам много време. Сега се налага да мисля за Мили.

 

 

Филип още е във ваната. Потънал е в дълбините на съня — часовата разлика, релаксиращото масло, пакетчето антихистамин, разтворен в уискито му. Чашата проблясва под ваната. Трябва да е паднала от ръката му. На постелката се топи бучка лед. Надявам се да е изпил всичко до капка. Когато разговаряхме по-рано, щеше да е добре да прояви по-малко егоизъм и да мисли повече за горката Аня. Не ми харесаха всички тези оправдания, това прехвърляне на вината. Щастливец е бил да я има. Сега го знам. Тя е заслужавала нещо повече. Това важи и за двете ни. Само че не искам да го боли. Не желая той да страда.

Нося ръкавици. Ръцете ми треперят толкова силно, че едва държа бръснача. Вертикална линия, знам го от доктор Джейни от „Добро утро на всички“. Хващам здраво едната китка, за да спра тремора, и това помага. Не е трудно, след като веднъж съм направила първия прорез. Подът почти не се изцапва.

Самоубийство. Полицай Мороу беше казала: „С много такива случаи се сблъскваме в работата си“.

Сгушвам се на пода в банята, обгърнала коленете си. Плача толкова безшумно, колкото мога. Чувствам кръвта да пулсира бурно в собствените ми вени. Лошо е, много по-лошо, отколкото съм си представяла. Бих направила всичко, за да го запазя, и наистина се постарах. Ала нищо не се оказа достатъчно. Ще събуя маратонките му „Асикс“ след минута. Медальонът със свети Кристофър очаква полицията под пътеката за бягане. Оръжието на престъплението ли? Отново съм измъкнала краищата на връзката, та да са на показ, където трябва да бъдат. И предсмъртното писмо на самоубиеца — сам си го написа — бележката с признанието му. Така удобно е разделил първата и втората страница. Лесно е да накарам първата да изчезне, а втората оставям на леглото. Всичко е там. Думи, фрази, истории, лъжи. Колко грешки допуснах? Дали следват още? Мога единствено да се надявам, че не.

Изчаквам още малко тук, в банята, докато ужасът премине. Ръката ми е притисната към лицето; чувствам как пръстите ми са се отпечатали на бузата. Скоро ще сваля ръка и ще започна да крещя.