Сабин Дюрант
Всички заподозрени (3)

Понеделник

Започна се още вчера сутринта. Бях събудена от телефона. Журналист на име Джак Хейуърд ме помоли за интервю.

— На каква тема? — попитах предпазливо и доколкото успях, учтиво, предвид, че още бях сънена.

— По повод неприятния инцидент с мъртвата жена, един вид сблъсъкът на два свята.

— Много сложна концепция за този ранен час — отвърнах, докато умът ми работеше бързо.

Значи наистина беше твърде късно. Фактът, че съм намесена, вече бе широко известен. Дали от полицията бяха дали пресконференция? Или бяха осведомили „източниците си“? Във всеки случай информацията беше оповестена. Нищо не можех да направя.

— Сигурен ли сте, че не искате просто кирливите ризи в семейството ми, изневерите ми, булимията ми в юношеството?

Този човек, Джак Хейуърд, се разсмя. Имаше приятен смях на закоравял пушач, който се опитва да откаже цигарите.

— Пощадете ме — възкликна с патос.

Извиних се любезно, казах му, че се надявам да ме разбере.

— Може ли да ви оставя телефона си, в случай че размислите? — попита той.

— Няма да размисля — уверих го, но все пак записах номера.

Позвъних на Алисън Брет, завеждащата пиара в „Добро утро на всички“. Надявах се да не съм я събудила. Дори и така да беше, тя моментално превключи на професионална вълна.

— Избягвай да говориш — поръча ми. — Но ако ти цъфнат досадници, кажи им каквото искат. Така ще си идат. Позирай за кратко, не им забранявай да те снимат. Знам, че е неприятно, но една такава снимка в извънработно време може да е добра за рейтинга ни. Ти си знаеш урока. Небрежно-елегантна, достъпна. Изтупана, но не прекалено.

С това, последното, можех да се справя. Отворих вратата да прибера неделните вестници с лек грим в стил „естествен вид“ (малко руж и гланц за устни) и по джинси (както ходех вкъщи). Отвън вече чакаха двама фотографи, все едно подбрани на кастинг — ниски, набити, червендалести. Като ме видяха, угасиха фасовете си.

— Застани за снимка, Габи.

— Хайде, Габи.

— Усмихни се, Габи, няма да боли.

Изчаках малко, пъхнала вестниците под мишница. После благодарих на фотографите — което винаги ги изненадва — и затворих вратата.

Е, това беше, помислих си. Ала тази сутрин ме има по всички вестници. В колата на път за работа чета за „Тайния ужас на Габи“ и „Злокобната сутрешна находка на Габи“. Има ги повечето подробности за видяното от мен заедно с нова информация за жената. Името й не присъства, но пише, че била полякиня и живеела „наблизо“. Цитирана е работодателка, чиято скръб блика в таблоиден стил: „Беше прекрасен човек и ще липсва много на всички, до които се докосна“. В никоя от статиите няма нейни снимки. Тя е отсъстваща. Присъстващата съм аз, тъжна, но храбра на прага. Толкова е фалшиво.

На една от снимките се вижда тъмен силует в антрето зад гърба ми. Отнема ми един миг да осъзная, че това е Марта.

Стив ме поглежда в огледалото за обратно виждане.

— Добре ли си?

— Всичко е наред — отвръщам. Решително пускам вестниците на пода под краката си. — Някакви новини от гинекологията?

— Нищо сериозно — казва той. — Полипи.

— Полип?

— Не, полипи.

Кой знае защо, и двамата се засмиваме.

 

 

Тери ме заговаря в коридора, преди да влезем на оперативката. Кметът Борис Джонсън, който трябваше да дойде да говори за проекта на летище в устието на Темза, се е извинил е разстроен стомах. Тери иска да запуши дупката с нещо сериозно и актуално.

Избързвам и влизам преди нея.

— Какво друго имаме в предаването? — питам и сядам.

В стаята е тихо, усеща се напрегнатост.

Доун, помощник-продуцентката, се консултира с бележките си и прочита програмата, която си спомням от петък: урок по флиртуване от водещата на ново предаване, посветено на любовните срещи; Саймън Кауъл в кухнята — ще приготвя коронните си агнешки шишчета; Индия с нейните интерфейси и апликации; наскоро възкръсналата Кейт Буш („Това съм аз — Кати. Завърнах се.“) с нов албум; три красиви актриси от „Абатство Даунтън“ ще говорят за… ами за сериала, естествено.

Блъскам си главата. През уикенда си съставих наум списък и сега прехвърлям няколко от идеите си — не са гениални: разрастването на феномена флашмоб (рок хор от Бъркшър е завзел търговски мол в Бейзингстоук); дегустация на кафе с вързани очи на улицата (продажбите на „Старбъкс“ бележат спад за тримесечието и вече предлагат двойна доза еспресо).

Надвисва мълчание. Никой не ме поглежда освен Тери и Стан, който е вдигнал крака върху отсрещния край на масата.

— Ами просто… — продумва Тери. Побутва нагоре модерно старомодните си очила с дебели черни рамки. — Аз си мислех… коя е голямата сензация от уикенда? За кое бихме искали да научим?

— За теб. — Стан е свалил краката си от масата. — Ти си сензацията, сладурче. — Не звучи толкова самонадеяно, колкото би се очаквало от него.

Питам се дали се чуди има ли изгода за него в това, дали претегля плюсовете и минусите, дали пиар агентът му не го е посъветвал и той да се включи в полицейско разследване.

— Мислех си — пак подхваща Тери — за един акцент, в който да споделиш какво си изпитала по време на ужасното си преживяване. Говориш директно към камерата, разказваш историята от своята гледна точка. Можем да докараме психолог, който да седи до теб на канапето и да обясни какъв вторичен шок се очаква евентуално. „Моята травма“, нещо в този дух.

Алис, новата асистентка, вдига очи.

— Адам Филипс каза, че може да е тук до десет часа.

— Това не е моя травма — възразявам. — Аз просто открих тялото. Не е моя трагедия. Тук не става въпрос за мен.

— Не знам много за мъртвата жена — продължава Тери. — Каква е била? Чистачка полякиня, която между другото се е пускала тук-там ли?

Трепвам.

— Не съм сигурна… — подхващам.

— Все едно. Просто си представям, че за да се случи такова нещо, животът й е бил съвсем различен от твоя, че се е движила… — Свива рамене, сякаш дори тя е наясно, че е опасно да се правят фриволни предположения. — В различни кръгове.

— Сблъсък между два свята — измърморвам, — нещо такова.

— Именно.

Тя бързо размачква с пръсти върха на главата си, сякаш меси тесто. Има къса коса, изрусена по краищата. Често прави този жест. Не е почесване, просто признак на нетърпение нещата да вървят напред, да се ускорят.

— Негодуванието, което изпитваш — предлага Доун. — Ти като индивид, част от обществото.

— Не изпитвам негодувание — казвам аз.

— Може и да не знаем достатъчно, но случилото се определено разтърси този населен от средната класа район… — Тери, която е родена в бедняшкия „Хакни“ и е отраснала там, се мъчи да си припомни къде живея. — „Ню Молдън“ или който е там.

— Няма да стане — отсичам, настроена закрилнически към Джуд, Марго и Сузан.

— Хайде — настоява тя, сякаш увещава дете да облече палто. — Добра идея е. Нужна си ни. Ще е интригуващо.

— Не ме интересува — държа на своето, като се опитвам да остана спокойна и съсредоточена, да отхвърля пристъпите на паника чрез визуализиране на урока за избухването на Втората световна война в учебника по история. — Не го намирам за редно. Предпочитам да се откажа от предаването, отколкото да експлоатирам тази тема.

— О, ужас. — Стан имитира дълбокия дрезгав глас на Дон Лафонтейн, човека, озвучил безброй филмови трейлъри. Неотдавна бяхме поканили в предаването Ред Пепър, британския му аналог. — О, потрес.

Вероятно не бих реагирала, само че забелязвам как Стан се старае да улови погледа на Индия. Тя се е свила на стола си, усуква кичур коса и се опитва да не се замесва. Той намига. Може би е сухарско от моя страна, може би при различни обстоятелства и на мен щеше да ми е смешно, но ми идва прекалено.

— Не изпитвам ужас — казвам. — Не съм потресена. Една нещастна жена е умряла.

Повишила съм тон. Смутени, всички отвръщат очи от мен. Стан изсумтява.

За щастие, Доун, заета с лаптопа си по време на тази размяна на реплики, ме спасява. С доволно щракване на пръсти тя съобщава, че е проверила и можем да покажем най-дебелата жена във Великобритания чрез видеовръзка с дома й в Тайн енд Уеър. (Не е напускала къщата си от четири години.)

Алис предлага все пак да повикаме Адам Филипс за психологически тълкувания на затлъстяването и Тери, потиснала паниката си, изглежда, мирясва. За днес съм се отървала, а утре, с малко късмет, историята ми вече ще е овехтяла.

След оперативката установявам, че имам пет пропуснати обаждания и куп съобщения, включително едно от Джуд Морис. „Ама че си тиха вода! Защо не каза? Сигурно ни мислиш за идиотки с Марго и Сузан!“. Клара е звъняла два пъти, а Маргарет, майката на Филип — веднъж. Безценната Робин, нашата бивша бавачка, се е записала на гласовата поща: „Здрасти, мила. Какво става, по дяволите? Да не ви остави човек сами и за минута!“.

Звъня на Клара на път към гримьорната, но тя вероятно преподава в момента, защото директно се включва гласова поща. Така че вместо това пробвам с Джуд.

— Мразиш ли ме, че не ви казах? — питам, когато отговаря. — Сложно е. Ще ти обясня.

Тя отвръща, че, естествено, не ме мрази. Уверявам я, че съжалявам най-съжалително (израз, който Мили и връстниците й постоянно използват), и тя се засмива.

— Но никакви лъжи повече.

Преди да затворя, казвам:

— Оставаме си приятелки, нали? — Доста е дръзко от моя страна, предвид, че още сме на ръба на тази категория.

Каня се да прибера телефона в джоба си, когато Стан ми препречва пътя.

— Да, добре — казва той. — Правилно решение, моето момиче. Така мисля.

Дъхът му е неприятен коктейл от чесън и ментови бонбони.

— Благодаря, моето момче — отвръщам.

— Но си луда, че не взе два-три дни отпуск да се съвземеш. Не искам да си мислиш, че няма как или че ще изтървеш фронта. Веднъж поне можеш да се пощадиш. Знам, че остана на поста, когато майка ти… така де… и се върна само две седмици след като роди преди толкова години…

— Да, беше в далечното минало — вмятам аз.

— Но всички напълно ще те разберем. Тъкмо казвах на Тери, че Индия си умира да се пробва на главното канапе. Интересно ще е да се види има ли химия между мен и нея. Знам, че си стар професионалист, но просто ще й направиш услуга.

— Много любезно, Стан — отвръщам, като запазвам „стар професионалист“ за после. — Признателна съм ти за грижата.

* * *

Звъня на Робин от колата на път за вкъщи. Тя иска да знае какво се е случило.

— Сутринта майката на Иън донесе „Мейл“ и всички останахме като гръмнати.

Ала един ден е дълго време в живота на отскорошна майка. Моите премеждия отиват на заден план, изместени от сложните потребности на четиримесечния жив часовник. Робин се опитва да сложи „бебето да спинка“, преди роднините на Иън да пристигнат на вечеря.

— Понякога — казвам й — чак не ми се вярва, че живя при нас осем години. Звучиш, сякаш току-що слизаш с раница на гръб от влака от „Хийтроу“.

— Ама голям късмет извадих, че те заварих да ме чакаш пред ескалаторите.

— Робин, Робин, ние извадихме късмет с теб.

Чувам Чарли да хленчи и да хълца тревожно, както правят бебетата, когато имат нужда да заспят, но не знаят как.

— Хайде да нанкаш — подканя го Робин. Хленченето става по-настойчиво. — Ама хайде де, искам те заспал. Кой да готви вместо мен?

— Помниш ли гениалния съвет, който ми даваше? Бебето трябва да го люлееш здравата. Противоречи на логиката, но действа. Накрая се стига до момент, когато плачът му става ритмичен и после очичките му бавно се затварят.

— Трябва да си родиш второ — казва тя.

Почти изпявам отговора си.

— Късно ми е вече.

Разговаряме още малко — за бебето и за нерегулирания му сън, как майката на Иън смята, че шише с биберон ще помогне. Казвам й колко добре се справя, каква прекрасна майка е, защото си личи, че Робин има нужда от ободряване и разсейване, но след няколко минути гласът й става по-тих.

— Е, как е, добре ли си? — прошепва тя.

— Напълно — отвръщам.

Робин се прозява.

— Що ли не си открадна кратка дрямка?

— Така те искам — казвам й.

 

 

Един мъж седи в автомобил пред къщата ми, когато Стив спира колата. Мисля си да позвъня на полицията, но се оказва, че те вече са тук.

Инспектор Перивейл този път е довел със себе си полицай Мороу. Когато заставам на прага на кухнята, тя се ухилва със зъбатата усмивка на Уолъс от „Уолъс и Громит“, която казва „Ей ме пак“. Марта ги е пуснала вътре, а тя самата е отишла да прибере Мили и ги е оставила „на самотек“ според думите на инспектор Перивейл. Чистачката ми била в къщата, добавя полицай Мороу, сякаш бих тръгнала да се притеснявам за сигурността си. Чувам Нора да движи прахосмукачката напред-назад в стаята на Марта, а после шума от водата в тръбите, докато търка банята за гости с „Мистър Мускул“.

Облягам се за миг на рамката на вратата; не съм сигурна, че имам сили да помръдна. Чувствам краката си отмалели.

— Не отговорих ли вече на въпросите ви?

Полицай Мороу, която седи на пейката, сбърчва луничавия си нос. Челото й е съвсем гладко. Носи на ушите си малки златни сърчица.

— Знам, че е много досадно — казва тя, — но…

Инспектор Перивейл начело на масата изучава лист хартия и тъй като не я гледа, тя извърта очи в гримаса и свива рамене.

— Седнете за няколко минути, ако обичате — казва той и вдига поглед, сякаш току-що съм въведена в кабинета му. — Няма да отнеме дълго, но е важно.

През уикенда го проверих в Гугъл. Началник е на главния следователски екип в участъка на „Батърсий“ и е получил грамота за потушаването на междуособиците сред собствениците на индийски ресторанти в „Тутинг“ през 2009 година. (Да ви говори нещо? И на мен не.)

Отлепям се от рамката на вратата и сядам срещу тях на масата. Мисля си да им предложа чай, но нещо в тона му ми подсказва, че не бива.

— Виждали ли сте тази жена преди? — пита инспектор Перивейл.

Между резците му се е закачило парченце маруля, а на закопчаното му горнище, „Адидас“ има петънце, което май е засъхнал кетчуп. Ако бях експерт криминолог, бих заключила, че е ял „Биг Мак“ по пътя за насам.

Той завърта една снимка към мен.

Знам, че ще е нейна, още преди да съм я погледнала. Всъщност очаквала съм със страх този момент.

Снимката е направена в градина до катерушка. Две деца са увиснали на по-ниските пречки. Червено пластмасово автомобилче, от тези, на които се качват едва проходили дечица, е изоставено в краката й и тя се е протегнала да улови едното дете, широко усмихната. Предните й зъби са наклонени навътре, а тъмночервената й коса е прибрана назад в две опашки. Има крехка фигура, слабо тясно лице и гъсти изкуствени мигли, които казват: „Според мен не съм за изхвърляне, ако ще и никой друг да не го мисли“. На едното си ухо има поне шест халки.

Снимката ме натъжава неимоверно.

— Децата нейни ли са? — питам.

— Въобще ли не ви изглежда позната?

— Освен в смисъл… Сам споменахте онзи ден, че малко прилича на мен. Коя е тя? Това нейни деца ли са? — питам отново.

— Знаем, че е била Аня Дудек, на трийсет години, с адрес комплекс „Фицхю Гроув“ номер осемнайсет. — Той казва „била“, не „е“. — Семейството, при което работела в „Пътни“, я обявило за изчезнала, когато не се появила в събота. На снимката са техните деца. Работела при тях като детегледачка за уикенда.

— Аня Дудек — повтарям.

Детегледачка. Поне не са нейните деца. Добра работа в добро семейство от „Пътни“, приятното и спокойно предградие, където живее Ник Клег. Въобще не е никакъв сблъсък на два свята.

— Името говори ли ви нещо?

— Не — поклащам глава. — Нищо.

— Били ли сте някога във „Фицхю Гроув“?

— Не. Но знам къде е, разбира се. — Това са няколко блока до парка, бивша собственост на общината. — Никога не съм ходила.

— Сигурна ли сте?

Кимвам.

— И Аня Дудек никога не е била тук?

— Не. — Поглеждам към полицай Мороу, която криви уста и прихлупва устни с комичното изражение на някой, озовал се в глупава ситуация, и сякаш от женска солидарност ми казва: „Не ми се ще да съм тук, но няма как“. Усмихвам й се. — Никога.

— Интересно.

Той ми подава листа, който досега е държал в скута си. Представлява откъсната страница от списание в прозрачен найлонов джоб. Това е обява от „Лейди“ за детегледачка, живееща в дома, в района на „Уандсуърт“. В мига, в който я зървам, по думите и оформлението разпознавам обявата, която пуснах миналото лято, след като Робин ни даде предизвестие за напускане.

— Имате ли представа защо беше закрепена с магнит на вратата на хладилника на мъртвата жена?

Миналата зима страдах от синузит и инфекцията се прехвърли във вътрешното ми ухо, което предизвика внезапни пристъпи на загуба на равновесие. Лекарят го нарече унилатерална вестибуларна дисфункция. Не беше толкова световъртеж, колкото усещане, че стаята се е отклонила от оста си. Точно това усещане изпитвам сега. Взирам се в масата, в найлоновия джоб; виждам отражението на небето и облаците в лъскавата му повърхност и за миг-два не знам дали седя, или падам.

Съумявам да отговоря, че нямам представа. Инспектор Перивейл задава въпроси, които едва чувам, защото отминалото вече замайване ме оставя с бучене и хаос в главата.

— Тя дойде ли за интервю? — заговаря за пръв път полицай Мороу. Кимва, сякаш вече уверена в отговора.

— Бих искала да мога да кажа, че да — отвръщам най-сетне, — но не е идвала. — Обхващам с поглед спретнатата кухня. — Ако мога да открия миналогодишния календар, бих ви показала кой е идвал. О, сетих се, имам папка с техните автобиографии. Ще я намеря…

— Просто ни кажете какво си спомняте — прекъсва ме полицай Мороу.

— Всичко помня. Беше трудно лято. Майка ми беше болна, а предишната ни детегледачка Робин щеше да се омъжва — което безспорно беше чудесно, но означаваше също, че трябва да ни напусне, а това вече беше тъжно. Искам да кажа, за нас.

— Ако може да се върнете към това — обажда се инспектор Перивейл и почуква с пръст обявата от „Лейди“.

— Да, извинявайте. Провеждах интервюта два дни. Срещнах се с около шест млади жени. Всъщност сбърках — пет жени и един мъж. Две бяха англичанки; едната постъпваше в университета през септември, така че там беше безнадеждно; другата не можеше да шофира. Имаше една по-възрастна арменка, която искаше да идва всяка сутрин с влак от Кройдън. Мъжът беше южноафриканец: чудесно, ако имахме момчета. Приятна португалка, която беше евентуална възможност, но английският й беше практически несъществуващ… Трябваше да видя още няколко, но здравето на майка ми се влоши и на втория ден открихме Марта.

Говоря твърде много; опитвам се да им дам колкото се може повече информация. После ми хрумва идея, вероятно обяснение.

— Може би тази… тази Аня е възнамерявала да кандидатства за работата, след като това е професията й, и не го е направила.

— Да, може би — казва полицай Мороу. Поглежда Перивейл. — Има логика.

— Нали знаете — продължавам с облекчение — как понякога закачате неща на хладилника и забравяте за тях?

— Да. — Полицай Мороу сбърчва нос. — Аз съм закачила на нашия хладилник високопротеинова диета. Питайте ме дали съм я погледнала.

— Не ви трябва диета — казвам. — Особено диетата на Дънкан прави дъха ужасен.

Тя сковано прегърбва рамене, сякаш би се засмяла, ако можеше. Отново си помислям колко е млада. „Нашият хладилник“ вероятно е на майка й.

Инспектор Перивейл взема найлоновия джоб, слага снимката върху него и ги поставя пред себе си на масата. Забелязвам прашинки пърхот в пътя на косата му. Питам се дали е женен, има ли деца.

— Добре. Още един въпрос. — Не ме е поглеждал, но сега го прави и очите му се забиват в моите като свредели. — Питах ви и преди, но ще ви попитам отново. Докосвахте ли тялото?

— Тялото. — Взирам се в него. Опитвам се да върна мисълта си назад. Главата ми продължава да бучи. След като сега не мога да понеса дори да си представя тялото, как бих могла да съм го докоснала тогава? Плът: бих си спомнила. — Не.

— Сигурна ли сте?

— Знам, че докоснах косата й.

— Взехте ли нещо от тялото?

— Не.

Отново ме обзема безпокойство. Не разбирам накъде водят тези въпроси. Имам чувството, че съм забравила нещо важно.

— Не свалихте ли от врата й свети Кристофър на верижка?

— Не. От къде на къде ще правя такова нещо?

Той потърква очите си с палеца и показалеца си.

— Вижте… Едмънд Локард… Принципът на Локард е: всеки контакт оставя следи. Чували ли сте за това? Едно от първите неща, което научаваш в полицейската академия. Косми, петънца боя, влакна, грим — частиците се движат, местят се, отклоняват се. Всяка прашинка си има своя идентичност. Памукът има усукани влакна, които напомнят панделка; тези на лена са като тръбички със заострени краища. Намериш ли частиците, е само въпрос на време да намериш източника.

— Добре.

— И макар убиецът очевидно да е напръскал шията й с белина…

— Значи от това беше миризмата?

Той кимва и продължава:

— Открихме някои влакна, чужда ДНК по ключицата й, която… Ще ни е полезно, ако си напънете мозъка. Разбирам, че сте изживели травма, имате нужда от специализирана помощ — той едва доловимо ме посочва с брадичка, — но ако си припомните всичко, това много ще ни помогне в разследването.

Вдигам поглед. Нора е влязла на пръсти в кухнята с кофа и бърсалка. Не съм чула кога е дошла. Носи чехли, докато чисти, и стъпките й са почти безшумни. Ставам от масата, отивам в антрето да намеря чантата си и вадя отвътре парите й. Можех да отложа плащането й за следващата седмица, но мразя да правя това. Тя има семейство във Филипините и праща повечето си пари у дома.

Махам й за довиждане от вратата и когато се връщам в кухнята, инспектор Перивейл ме пита дали Нора е от този квартал (може би иска да провери документите й) и аз осъзнавам, че не бих могла да му отговоря, дори да исках. От години чисти у дома — изпразва кофите за боклук, търка тоалетните чинии, а аз не знам къде живее. Сядам. Дали си въобразявам, или полицай Мороу и инспектор Перивейл наистина се споглеждат?

— Така че, просто за да сме наясно — подхваща полицай Мороу, — освен косата нищо по вас ли не е допирало нищо по Аня Дудек?

Ако забравиш нечие име, най-лошото, което може да направиш, е да си напрягаш мозъка; често, когато помислиш за нещо съвсем различно, то ти хрумва. Може би разсейващите мисли за Нора са тези, които ме подсещат. А може би след време тъй или иначе щеше да ми изникне в ума.

— Наистина я докоснах — казвам. Главата ми се е прояснила. — Закачих презрамката на сутиена й. Закопчаваше се отпред и презрамката висеше отвън, беше се откачила. Така че я докоснах, докато закачах презрамката. Не знам защо не го споменах по-рано. Сигурно защото казахте „тяло“, а самото тяло не съм докосвала. — Поклащам глава. Внезапно си спомням колко трудно влезе кукичката на презрамката, колко студена беше материята на сутиена. — Виждам се как го правя. Не знам как ми хрумна, но го направих. Хората — добавям — вършат странни неща в състояние на стрес.

— Аха. — Инспектор Перивейл звучи така, сякаш току-що е отгатнал дума от кръстословицата в „Таймс“. Пита дали не съм премълчала и вземането на свети Кристофър. Хвърлям му възмутен поглед. — Добре — кимва той.

Изглежда, сме разяснили една загадка. Питам дали знаят какво е причинило смъртта й и той отговаря:

— Сърдечна аритмия, предизвикана от притискане на каротидната артерия. Повърхностните криволичещи драскотини си е нанесла тя самата, докато се е борела да свали примката от шията си.

Усещам, че пребледнявам.

— А по въпроса за „кой“ имате ли някаква насока?

Перивейл се взира в мен.

— Няма ли приятел? — питам. — Не са ли те обикновено първите заподозрени?

— Приятел има — кимва той. — Но не е бил в страната в този момент, което е… дразнещо.

Леко се засмивам.

— Няма и очевидно оръжие на престъплението — допълва полицай Мороу.

Вече отчаяно копнея да си тръгнат. Не искам да чувам нищо повече, но Перивейл пак започва да приказва за влакна — полиестерните, както научавам, имали гладки, ненабръчкани стъбълца — а после пита, просто с цел елиминиране, дали може да вземе дрехите, които съм носила онази сутрин. Изваждам от дрешника по най-бързия възможен начин клина, тениската и сивия суичър, с които тичам. И тогава, тъкмо когато си мисля, че сме приключили, той ме пита къде съм била вечерта преди убийството между четири часа следобед и полунощ. Не разбирам защо ми задава такъв въпрос.

— Не бях в парка — отвръщам, — ако тогава е убита. Не и в тези часове.

— Тя не е убита в парка — осведомява ме разговорливо полицай Мороу. — Убита е в апартамента си. Знаем го от стичането на кръвта в тялото й.

На челото на Перивейл се появява бръчка от раздразнение и досада.

— Когато сърцето спре — продължава той с монотонния глас на човек, повтарящ информация за енти път, — кръвта се оттича в най-ниската част на тялото и причинява порозовяване или зачервяване на кожата на това място. Хипостазата в тялото на Аня предполага, че тя е убита в поза, когато краката й са били по-ниско от останалите части на тялото — това е в съответствие и с вдлъбнатините върху покривката на леглото в жилището й. Имаше две чаши с чай, едната недокосната. Чаша с вода беше преобърната.

— Бях тук — казвам, — у дома. Подремнах, направих едно бързо тичане, после взех душ, вечерях, почетох на дъщеря ми, гледах телевизия…

— Какво гледахте?

— Не си спомням. Май „Момчетата от Медисън Авеню“.

— Някой може ли да го потвърди?

— Марта. А Мили за ранните часове от вечерта.

— А после какво правихте?

— Легнах си рано, сама. Съпругът ми беше на работа, а после имаше излизане с колеги.

Старая се да съм в услуга, но и си мисля: защо искат да знаят къде съм била? Аз само открих тялото. Да не би да подозират, че съм я убила? Усещам паника и наченки на страх. Това ли било полицейското разследване? Безцелни въпроси? Загъване в бюрократичното тресавище?

От друга страна, може би той просто е длъжен да попита. Може би такава им е политиката — както ти правят тест за СПИН, като си бременна — защото после той минава на друга тема и разпитва за онзи, който ме дебне. Досието по този въпрос било „изплувало на повърхността“. Казвам му, че дебненето, ако може да се нарече така, започна в края на миналото лято, което той поне намира за достатъчно интересно, че да го запише.

— Може да е просто съвпадение — казвам, — но съм сигурна, че някой наблюдаваше къщата в събота, а и сега, когато се прибрах, имаше подозрителен мъж с вид на бандит в кола отвън.

Опитвам се да говоря безгрижно, не искам да си помислят, че вдигам шум около себе си.

И двамата се изправят. Полицай Мороу прави кръгови движения с ръце, за да отпъди напрежението. (Трябваше да й предложа да си разменим местата, защото пейката не е особено удобна, ако седиш на нея дълго време.)

— Онзи мъж с вид на бандит отвън? — казва инспектор Перивейл и свива рамене. — Той е от нашите.

 

 

Отивам да тичам. Това е като да се качиш отново на кон, който те е хвърлил на земята: трябва да го направиш рано или късно. Маратонките ми „Асикс“ ги няма, нито любимите ми дрехи за бягане — не знам кога ще си ги получа обратно — но имам едни стари „Дънлоп“, както и клинове, които ще свършат работа. Връзвам около кръста си сивия суичър на Филип. Сигурно няма да ми потрябва, но ми скрива дупето.

До „Фицхю Гроув“ може да се стигне през парка — една алея води от футболното игрище към Джон Арчър Уей, новия път, изникнал от нищото, когато построиха модерния жилищен комплекс, а после покрай редица високи кестени. Ако се избере този маршрут обаче, се сблъскваш с полицейската лента и дори да я заобиколиш, тези големи кестени с дебелите си надвиснали клони превръщат алеята в смущаващо тъмен коридор, така че вместо това тичам покрай Тринити Роуд: шест ленти с оглушително движение. Близо до „Фицхю Гроув“, подрънкваща от вибрации при минаването на камиони, има жълта табела, която призовава свидетели. Тичам пред нея на място за малко, като се преструвам, че я чета, и после отивам още малко навътре, само дотам, където са паркирани колите. Между високите блокове има градинки с хилава трева. Виждам лампата на покрива на полицейска кола да се върти край втория блок и периодично да оцветява стената в оранжево. Чувствам се привлечена, заинтригувана. В последната минута се обръщам обратно и затичвам към къщи.

Вече съм до портата на къщата ни, когато от сенките пред мен изниква фигура.

Едва сподавям писъка си.

— О, недейте — казва мъжът и протяга ръка. — Извинете. Господи, съжалявам. Изплаших ли ви? Какъв идиот съм. Прощавайте.

Втурвам се бързо покрай него. Той не ми прегражда пътя, отмества се с готовност. Долавям дъх на ментовите бонбони „Поло“ и на чай, и на изкуствения букет от аромати на омекотител, който не ползвам.

— Извинете — изричам, когато вече съм поставила портата помежду ни.

— Не, вие извинете. След шока от случилото се нервите ви сигурно са се скъсали.

Засмивам се и казвам:

— Най-малкото са изопнати.

Сега вече го виждам както трябва. Не е много по-висок от мен, с къдрава коса и дебели стърчащи вежди. Има големи кафяви очи, приятни, шеговити, с леки бръчици отстрани, напомня ми на някого… точно така, на Майкъл Палин!

— Във всеки случай, простете, че ви безпокоя така. — Отново протяга ръка. — Джак Хейуърд. Говорихме по телефона.

Кимвам и се ръкувам с него.

— „Един вид сблъсъкът на два свята“.

— Да, аз съм, същият. Реших, че си струва да ви помоля лично. Темата е толкова благодатна. Открих разни неща оттогава. На свободна практика съм. Имам нужда от шанс. Дайте ми шанс. — Той разперва ръце.

— Мислили ли сте да си намерите редовна работа? — питам го, но не заядливо.

— Пробвах го това с редовната работа. Представяте ли си, карат те да ходиш всеки ден. Да носиш вратовръзка и да седиш зад бюро.

— Нечувано.

— Всички хвалят паузите около автомата с минерална вода и колко забавно било там, но да сте ходили напоследък до автомата с минерална вода? Мъртвило. Нищо. Навърта се по някой от счетоводството и толкова. Казвам ви, купонът се е преместил другаде.

— Може би не отивате при точните автомати за вода.

Усмихвам се, но пристъпвам назад към входната врата.

— Моля ви — казва мъжът.

— Грохнала съм. Нямам какво да кажа.

— Моля ви — настоява той.

Невъзможно е да си груб с човек, който има очите на Майкъл Палин. Вече съм извадила ключа си.

— Друг път може би — казвам. — Когато нещата се поуспокоят.

* * *

Филип звъни в осем вечерта. Няма да се прибере за вечеря. Имал е труден ден. Едва приказва от изтощение или от стрес. Не сме разговаряли от неделния обяд насам. Беше толкова невъзпитан с родителите си, че после не исках да го погледна. През цялото време на масата или се занимаваше с телефона си, или излизаше от заведението да води разговори. Обичам родителите на Филип, но Маргарет, майка му, е безпомощна в моменти на конфронтация. Просто продължаваше да се усмихва, сякаш нямаше нищо нередно, а Нийл, пенсиониран училищен директор от дните, когато ерудицията е била по-важна от чара, задълба на тема историята на имената на пъбовете, докато аз отчаяно се опитвах да замажа неловката ситуация с ентусиазиран поток от възклицания „О, нима?“ и „Не, не го знаех!“. Беше катастрофа. С Маргарет станахме последни от масата и аз казах:

— Извинявам се заради Филип. Напрегнато му е.

Тя ме погледна и за момент си помислих, че ще иска да чуе подробности. За кратко ме завладя неудържимо желание да споделя някои неща с нея. Исках да й кажа кое всъщност ме плаши: че Филип се отдръпва от мен. Ала тя се усмихна отново и с жизнерадостен тон заключи:

— Филип си е Филип. — След което тръгна навън.

— Идваха от полицията — казва ми той сега. — Трябваше да изляза от съвещание.

— От полицията? — отронвам.

— Заради мъртвата жена. По този повод.

— Но защо? — настоявам. — Какво имаха да те питат теб?

Той не отговаря веднага. Закрил е с длан слушалката или я е оставил върху бюрото. Иде ми да се разкрещя, за да привлека вниманието му. Но когато се връща на линия, се насилвам да остана спокойна.

— И тук идваха — съобщавам му. — Знаят коя е. Името й е Аня Дудек.

— Да. Казаха го.

— Какво искаха от теб?

— Било рутинно. Тъй като ти си я намерила.

Пак изчезва. Или на мен така ми се струва.

— И? — питам го, като се връща.

— Ами… обикновени въпроси, Габи. Не е ли ясно? Къде съм бил. Къде си била ти.

— Моля те, недей да си толкова раздразнен. Съжалявам, че са те обезпокоили в службата. Но не можеш ли да ми разкажеш малко повече? Моля те. — Ето на, все още съм спокойна.

Той изпуска дълбока въздишка.

— Съжалявам. Да. Не мога да повярвам, че се случи на теб… Защо на теб?

— Да, разбирам те.

— Каза, че била тийнейджърка.

— Не, жена.

Поредното мълчание. Да не би наистина да разговаря едновременно с някого в офиса си?

— Полицаят сравняваше каквото си му казала… за това как си я открила и… — Чувам далечно повтарящо се щракане като от химикалка. — В общи линии сверяваше подробности за време и място.

— Тоест алибито ми, така ли? Проверявали са алибито ми?

— Нещо такова. Не че аз съм ти от голяма полза. — Прозвучава горчив смях.

— Бях в среща след среща, последвани от служебно пийване, последвано от служебна вечеря. Имам километричен списък от алибита. Жалко, че не мога да ти услужа с едно-две от моите.

* * *

Толкова силно копнея той да се прибере, че за своя изненада се правя на заспала, когато наистина си идва. Искам да ме събуди, да ме сръчка; искам той да го поиска. Но не го прави. Пъхва се в леглото почти безшумно. А после, в ранните часове на утрото, когато се събуждам от само себе си, него го няма; половината му от леглото още е топла или поне хладка. Изчаквам известно време, но когато чаршафите напълно изстиват, слизам на пръсти три етажа по-надолу. Стигам до сутерена и спирам с босите си крака до колелото му, което той е намерил време да нагласи внимателно на специалната му поставка.

Понякога Филип тренира във фитнеса, когато не може да спи, но тази нощ се е отпуснал в стола пред екраните си — „Блумбърг“ и Си Ен Ен хвърлят отблясъци върху безизразното му лице. Толкова е погълнат от мислите си, че дори не ме чува.