Сабин Дюрант
Всички заподозрени (6)

Сряда

Идват за мен рано сутринта. Сякаш са чакали таксито на Филип да потегли и да завие зад ъгъла, преди да почукат.

Недооблечена съм. Отивам до вратата с чорапогащника в ръце. Светлината навън днес е розова, сякаш слънцето е решило веднъж да пробие облаците.

— Помислих, че мъжът ми звъни — казвам. — Реших, че си е забравил паспорта.

— Габи Мортимър?

— Д-да.

Нещо не е наред. Перивейл, който отлично знае, че съм Габи Мортимър, не ме поглежда. Взира се в глицинията, в усуканите дървесни стъбла и даващите надежда яркозелени млади листенца, сякаш търси пъпки сред тях.

— Арестувам ви — изрича той — по подозрение в убийството на Аня Дудек през нощта на петнайсети март. Не е нужно да казвате нищо, но ви предупреждавам, че може да навреди на защитата ви, ако по време на разпита премълчите нещо, на което по-късно да разчитате като доказателство пред съда.

Това ли е правилното изречение? Звучи ми погрешно, формулирано по този отблъскващ начин. Случайни грозни думи. Или причината е бученето на кръвта в главата ми? През нервната ми система пробягва електрически ток. Опитвам се да проговоря, да кажа: „Какво? Не ставайте смешен!“, но устата ми е задръстена от зъби и език. Коленете ми треперят. Крайниците ми изтръпват и напълно омекват. Тялото ми натежава, плътта и костите сякаш са чужди. Още виждам Перивейл в центъра на полезрението си, но останалият свят наоколо е потънал в черно.

Полицай Мороу се показва иззад него, хваща ръката ми и ме повежда навътре в къщата. Говори ми тихо, сякаш съм объркана старица, която е взела старческия дом за хотел. Насочва ме нагоре по стълбите и все още ме подкрепя.

— Така, нагоре. Качваме се по стълбите — казва. — Сега ще се дооблечем с вас, а после ще идем в участъка и там ще пием по чаша хубав чай.

Или пък каза „в болницата“? Или „в дневния помощен център“? Не знам какво е казала. Усещането е като за мигрена без главоболието, когато не можеш да разграничиш реално от нереално.

Присядам на ръба на леглото и се чувствам стогодишна, а тя се опитва неуспешно да ми обуе чорапогащника. Изведнъж чернотата се разчиства.

— Мога сама — казвам и я изритвам. — Извинете. О, господи, страшно съжалявам. Заболя ли ви? Съжалявам. От шока е. Ама защо, за бога? Какво става? Това е просто абсурд! Лудост!

Вдигнала съм си чорапогащника и крача из стаята. Сега, след като съм преодоляла шока, беснея от възмущение. Спирам до прозореца и през вдигнатите капаци виждам Перивейл и остригания мъж от фолксвагена. Полицейската кола е паркирана насред улицата с включен двигател и светлини. Флуоресцентните ивици по нея искрят. Ще събуди всички съседи. Ако Рейчъл Къртис разхожда кучето си, ще се наслади на сензацията.

— Разбирам ви — казва полицай Мороу и сбърчва дружелюбния си луничав нос. — Сигурна съм, че всичко ще се изясни и ще сте си у дома за обяд.

— Аз съм на работа — почти изкрещявам. — Обядът не ми е на дневен ред.

— А пък на мен — да. Не пропускам хранене и винаги започвам със солидна закуска. Днес ядох овесена каша с мляко и сироп от захарна тръстика, който съдържа по-малко калории, отколкото човек би си помислил. От „Контрол на теглото“ му слагат само една точка. Старая се да не ям между храненията. — Тя потърква хлътналия си корем, стегнат в полицейските панталони с демодирано висока талия. — Проблемът е автоматът в стола. Хайде един „Кит-Кат“ или пък едно „Баунти“, или пакетче маслени бисквити…

Взирам се в нея, изгубила дар слово.

След няколко секунди, през които не съм сигурна дали няма да се разкрещя, произнасям:

— Според мен имате прекрасна фигура.

Перивейл е оставил входната врата отворена. Защо? Дали не следи няма ли да избягам през задната? Или му е все едно и грижата да затвори вратата, както диктува етикетът и както е нормално, не му влиза в приоритетите. Промяна в акустиката — вибриращото боботене на полицейската кола и тътенът от първите самолети, излитащи от „Хийтроу“ — са събудили Мили. Когато излизам от стаята си, тя седи на стълбите, стиснала розовия си заек.

— Какво става? — пита.

Обхващам съненото й лице между дланите си и внимателно го покривам с целувки. Полицай Мороу минава покрай нас.

— Няма защо да се тревожиш, Милс — казвам. — Ще почукам на вратата на Марта да я помоля да стане. Трябва да изляза по работа. Просто по работа.

— Наистина ли? Татко замина ли?

— Наистина. Ще кажа на Марта да ти даде закуската.

— Време е да вървим — подканя ме полицай Мороу.

— Обичам те, Мили — подвиквам, като се старая да не звуча отчаяно.

 

 

— Явно се шегувате — казвам на мъжа от фолксвагена, когато поставя длан на главата ми. Издърпвам се от него, но той отново натиска темето ми и ме насочва към задната седалка на колата. Цялата треперя, но си давам сметка, че е и комично, нещо, което бих могла да разкажа на Филип. — Не мога да повярвам, че се държите така! Да ми натискате главата! На това ли ви учат в полицейската академия? Мислех, че само в тъпите сериали го правят. Явно не. Очевидно е практика и в реалния живот.

Полицай Мороу и инспектор Перивейл са отпред, като този път Перивейл е на шофьорската седалка.

— Трябва да съм в ефир след четири часа — съобщавам. — Идвам доброволно само за да не разстройвам дъщеря си още повече. Аз съм добросъвестна гражданка, оказвам съдействие. А вие явно всичко сте объркали. Какво безумие! Това на нищо не прилича — да събудите дъщеря ми! Господи, ами ако нямаше кой да се погрижи за нея?

— Щяхме да го уредим — обажда се стриганият, който е седнал прекалено плътно до мен.

— Освен това шофьорът ми ще е тук след по-малко от час. — Посягам инстинктивно за телефона си. — Ще му позвъня и ще му поръчам да ме вземе от полицейския участък. Бързо ще приключим, нали? Трябва да е някакво недоразумение. Няма да съм ви нужна задълго, нали? Всъщност може ли да позвъня на съпруга ми? Докато още не се е качил на самолета.

Мороу се извръща назад.

— Ще го уредим. Не се тревожете, не е нужно нищо да правите. Ние ще се погрижим за всичко.

Тези думи съм ги чувала и преди. Това е мантрата на туристическия агент, когото Филип толкова харесва, онзи, чиято специалност е „индивидуално подбраният лукс“.

Странно как същата комбинация от срички в друг контекст може да звучи толкова смразяващо.

 

 

Килия е. Кой си помисля някога, че ще види затворническа килия отвътре? Има пейка, на която да седна. Пейка. Квадратно прозорче високо горе. Мъничко синьо петно. По-скоро бяло. Небето е бяло. Далечен шум от бръмчене на бургия. Няма кофа. Очевидно мога да почукам на вратата, когато имам нужда да отида до тоалетна. Но съм толкова напрегната, та не си представям някога отново да се облекча. Нямам нищо със себе си. Нито телефон, нито писалка, нито книга. Човек би очаквал графити по стената: „Дан беши тук“, „Мамка ви“. Но и от такова четиво съм лишена. Няма какво да правя, освен да гледам четирите голи стени и да се тревожа за участта си.

Питам се на глас дали в полицията не са откачили. Аз съм Алиса, влязла в заешката дупка. Опитвам се да извикам в ума си по-ободряващи прецеденти, но не успявам. През последния час са ми въвели данните в компютър, информирали са ме за правата ми, снимали са ме — щрак: анфас; щрак: профил. Докато това се случваше, се мъчех да не мисля за копията, които щяха да последват от тези снимки. Ще бъдат показвани до безкрайност във всеки материал за мен като лика на Хю Грант след свалката му с проститутката от Ел Ей. (Ще се наложи да унищожа някой вестник, за да спра тенденцията.) Опитвам се да измисля нещо забавно, което да разправя на Филип. Решавам да му кажа, че съм си въртяла главата и съм хвърляла усмивка през рамо, защото всеки професионалист е наясно, че това е най-фотогеничният профил. Не съм го направила, естествено. Изглеждах толкова мрачна и втрещена, колкото се чувствах. И срещу заплащане не бих могла да докарам усмивка. Не беше снимка на лицето ми, а на душата ми, обзета от смут.

Дадох отпечатъци — по невнимание лепнах мастилен палец на ръба на полата си. „Едното от нас двете никога няма да излезе“. Ето ти на: шегичка! Това мога да го кажа на Филип. Полицай Мороу попита дали искам екземпляр от Процедурния правилник.

— Никой никога не е пожелал — уведоми ме. — О, всъщност имаше един, пиян като талпа, сипеше ги едни, майката си трака, ще ме прощавате за израза. Казах му: „Разбира се, господине. Имате ли нужда от помощ за по-дългите думи?“. — Тя се изкиска.

Отговорих й, че не ми е необходим, благодаря. Отказах и адвокат. Филип има юридическа кантора, която ползва, лъскава като туристическата агенция: блестящ правист на третия етаж за завещания, друг на шестия за имотните дела и вероятно друг, също толкова блестящ, на осмия за случаи на обвинения в убийство. Само най-добрите за златната двойка. Но аз не искам блестящ юрист. Все едно да заявявам, че съм виновна. Не искам да се срещна дори с дежурния служебен адвокат. Нямам нужда от защита.

— Но служебният адвокат е безплатен! — настоява полицай Мороу, сякаш раздава мостри на нова марка йогурт в търговския център.

Затварям очи. Килията е съвсем тясна, така че крача наум. Напред-назад. Напред-назад. Това не ме успокоява. Отново съм в изпитната зала — работата ми е предадена, но не съм я проверила. Когато Мили се роди, дълго сънувах един и същ кошмар: как съм в центъра на Бомбай, залят от трафик и шум, и Филип се опитва да ме накара да скоча в един автобус без врати с накачулени по покрива хора, но аз не можех, защото държах котка — същата онази бездомна котка, която хранех в бараката като дете — и тя се опитваше да се изтръгне от мен, а знаех, че ако я изпусна, ще я изгубя. Гъмжащият град щеше да ме засмуче и никога не бих я открила.

Глупав сън беше, най-вече заради котката — Филип ме обвиняваше в „котешка сантименталност“ — и все пак онзи световъртеж от усещането, че стоя на ръба на нещо ужасно и неизбежно, от предстоящата загуба, беше същият като сегашния. Нямам контрол над живота си. Всичко, което притежавам — пари, къща, работа, връзки — не означава съвършено нищо.

Успокояващи мисли, няма що!

Разрешен ми е един телефонен разговор. Първо опитвам с Филип, но директно се включва гласова поща. Едно време ми се обаждаше било от гарата, било от влака или летището, тогава раздялата ни го натъжаваше. Вече не се случва, тези емоции са забравени. Сутринта дори не се сбогува с мен. Когато слезе долу, очаквах отново да се качи. Приготвих си любвеобилна реч как пространството помежду ни ще ни се отрази добре. Щях да го прегърна силно за в случай че го виждам за последен път. Той ме знае, че съм лигла в това отношение. Преди непременно би ме събудил, би ме целунал за довиждане. Но тази сутрин не се върна в спалнята. Чух таксито под прозореца и захлопването на входната врата.

Така че не оставих съобщение. А и каква полза? Ако беше минал през паспортната проверка, нямаше да му позволят да се върне и само щеше да преживее небивал стрес. А дори да го пуснеха, може би накрая щеше да се окаже напразно. Само щеше да си провали пътуването с всички произтичащи от това неудобства и нерви, а аз вече да съм си у дома преди него. И да обядвам.

Затворих.

— И не оставихте съобщение? — учуди се полицай Мороу.

— Не исках да си пропилея възможността — отвърнах и й се усмихнах.

— Направо ме убивате — каза тя. — Хайде тогава. Пробвайте с някой друг.

Марта вдигна домашния телефон при първото позвъняване. Мили била облечена и ядяла своето мюсли. Да, била се успокоила.

— Казах й: „Глупаво момиче! Майка ти скоро ще си дойде. Нея и без това постоянно я няма“.

Не събрах сили да се ядосам, така че се засмях и й казах, че нямам представа колко дълго ще имат нужда от мен в полицията, че просто трябва да ми зададат няколко въпроса и я моля да държи фронта до връщането ми. Това малко усложни разговора, защото идиомите също както събирателните съществителни още не бяха изучавани в школата по английски в „Тутинг“.

Полицай Мороу взе слушалката от ръката ми доста рязко, сякаш бях злоупотребила с благоразположението й. Каза, че ако искам, ще съобщи в службата ми…

— Ще закъснея ли днес?

— … че изобщо няма да отидете.

Тя седеше на висока табуретка и ме гледаше отгоре, макар да стоях права.

— Благодаря — казах.

Помислих си за паниката на Тери и ликуването на Стан, а също за Алисън Брет, приятната и опитна завеждаща пиар отдела и какво би казала тя за всичко това. Стиснах челото си с длан и останах така за момент.

— О, боже. Много ли ще се ядосат? — попита Мороу. — Нямам представа какво ще стане при тези обстоятелства. Стан самичък ли ще се разполага на канапето? Горкият Стан… О! — Тя отмята театрално брадичка към рамото си. — Ако много се помоля, може на мен да позволят да се сгуша до него.

— И вас е успял да омотае — измърморих.

— С мъжа ви какво да правим? Да го набера ли, за да оставя съобщение?

Застинах. Припомних си как Филип закъсня за погребението на майка ми, как обеща да се прибере за рождения ден на Мили и забрави. Тази негова дистанцираност ме кара да смятам, че е на ръба на някакво решение. Помислих си как каза, че тези срещи са много важни, колко напрегнат беше и че ако бракът ни изобщо има някакви шансове, може би той се нуждае да остане сам със себе си. Сетих се как тръгна сутринта, без да се сбогува.

— Не се тревожете — казах. — Ще му позвъня по-късно от къщи.

 

 

Един час в килията се равнява на милион години навън. Не знам какво ме карат да чакам. Умът ми се лута бясно. Какво би казал Кевин Уатли в ролята на инспектор Море? „Да я оставим за малко да си поблъска главата“. В пряк или в преносен смисъл? Дали искат да се отегча? Или да се успокоя? Или очакват от мен да започна да хвърлям къчове? Да си блъскам главата в стената. Утро на идиомите.

Какво искат от мен? Времето се разтяга. Усещам движението на всеки атом. Разместването на частици.

Не ям, въпреки че Стригания ми донася идеално кръгло парче варена шунка под идеално кръгло купче картофено пюре.

Млад и натягащ се полицай идва да ме изведе от килията. Изчервява се почти като момиче — с две розови петна високо на скулите — когато се усмихвам и го питам за името му. Не нося грим. Косата ми е в безпорядък. Вероятно дори не ме разпознава. Много важно какво ще разправя за мен на гаджето си или на майка си и баща си, като се прибере у дома. Не ми е нужно да играя роля. Но трябва да се усмихна. Не знам какво друго да направя. Усмихвам се леко, за да не си позволя да заплача.

Когато влизам в стаята, същата безлична кутийка за разпити, Перивейл се изправя и пространството се смалява. Преструвам се, че се оглеждам.

— Уютно е тук — казвам. — Но защо не го обедините със съседното помещение?

Шегата ми е ужасна. Какво ми става?

— Седнете.

Влиза и Стригания. Часът е 13:47. Знам, защото Перивейл се навежда и го съобщава в микрофона, за да се запише. Научавам също, че истинското име на Стригания е старши полицай Де Феличе. Родителите му може да са италианци, но той трябва да е роден тук, защото говори с типичния за Южен Лондон акцент. Има хлътнали зелени очи и триъгълно лице, каквото в „Пиксар“ използват за супер героите — нелепо широко чело, скосяващо се до заострена брадичка. Обзалагам се, че майка му никак не харесва косата му.

Перивейл повтаря процедурните правила, които вече съм чула, плюс инструкциите, че мога да запазя мълчание, ако желая. Изрецитирам името и адреса си и казвам категорично, че никога не съм била в жилището на Аня Дудек; не, не съм прекрачвала прага й; не, никога не съм я виждала преди; не, тя ми е съвършено непозната.

Отпускам се малко по малко. Дори започвам да си мисля, че не е чудо невидяно, но тогава Перивейл скача пъргаво, при което едва не събаря касетофона, и казва:

— Тя е била бременна, когато е била удушена. Знаехте ли това? Бременна в единайсетата седмица.

Земята спира да се върти. Очертанията на стаята се замъгляват пред погледа ми. Сграбчвам здраво ръба на масата, за да не се килна напред.

— Съжалявам — продумвам. — Много съжалявам.

Прилошава ми. Става от зле по-зле. Толкова е ужасно, че умът ми не може да го побере. Два трупа. Невинност. Живот. Смърт. Двойно убийство? Не знам. Страховит кошмар, унищожени съдби.

Лицето на Перивейл се връща на фокус. Носът му има лека гърбица. Кожата му е на петна. Ръцете му треперят. Развълнуван е също като мен.

— Така че ще съм ви задължен, ако не бъдете толкова насмешлива.

— Съжалявам — изричам отново.

Не ми хрумва друго, което да кажа. След толкова притеснения за мен самата и за случващото се тук ето че отново тя излиза на преден план. Не искам да ми се налага да изпитвам съпричастност и болка за нея. Осъзнавам, че от самото начало ми е било по-лесно напълно да я изключа.

— Знаехте ли, че е бременна?

— Не. Никой не го е споменавал досега.

Взирам се в Перивейл. Ще ми се да мога да го разгадая. Доникъде не стигам. Бременна. Мъж. Приятелят, същият, който не е бил в страната, когато е умряла… дали се е върнал? Покрил се е някъде, потънал в скръб? Или пък може да е замесен в убийството? Иска ми се да не се налагаше да мисля за тези неща. Иска ми се изобщо да не бях чувала за Аня Дудек.

— И никога не сте стъпвали в жилището й?

Едва се сдържам да не изкрещя.

— Не.

Двамата се споглеждат. Питам се дали Перивейл осъзнава, че се повтаря. Не е ли редно да остави Де Феличе да говори? Доброто ченге и лошото ченге? Няма такива работи. Той размества листовете пред себе си.

— И тъй, интересно ми е едно нещо. Скоро сте обновили градината си, нали?

— Да. — Нямам представа накъде води това, но поне вече напуснахме проклетия й апартамент.

— Ще ни разкажете ли по-подробно?

— Добре. — Ще му играя по свирката. Може би това ще помогне и на двама ни. — За предната градина или за задната питате?

— Кажете за предната, ако обичате.

— Така. Ремонтирахме сутерена, отне цяла вечност и строителите напълно съсипаха градината, затова наехме хора от специализирана фирма, казва се „Кални ботуши“. Препоръча ми ги Роджър Пийдълс, специалист по озеленяване, когото сме канили в предаването, и те имаха грижата за всичко. Казах им какво искам…

— Маслинови дръвчета?

— Да, а също глициния, която се надяваме да цъфне. — Кръстосвам пръсти, симпатичният жест, който често използвам в сутрешното предаване. — Малко е капризна при транспортиране. — Вече се чувствам на своя територия. Възприела съм телевизионния си образ. Далече съм от разни убити жени. Владея положението. Насочвам обясненията си към Де Феличе, като се преструвам, че съзирам у него искрен интерес. — Също така един ред прекрасно зелено шапиче, примесено с хойхера, и по една голяма кашпа с френска лавандула от двете страни на входа.

— Добре, ясно. — Перивейл е намерил нужните бележки. Вдига очи. — Имате ли представа откъде „Кални ботуши“ са доставили тези растения?

— Не, нямам.

— Аз ще ви кажа. Маслиновите дръвчета и глицинията са купени от „Евъргрийн“, оранжерия за продажба на едро в Банстед. Те не отглеждат растенията на място, а ги осигуряват от различни разсадници. Често от… Италия. Маслиновите дръвчета пристигат с торбичка пръст около корена, пясъчно оранжева на цвят. Тази почва е доста рядка. А колкото до глицинията, там вече става интересно. Тя идва от конкретен регион в Тоскана, от долината Пистоя, където почвата е различна — тежка, наносна, бежова.

Не ми харесва да не знам накъде бие с тези обяснения.

— На пода в апартамента на Аня Дудек — продължава той с блеснали от възбуда очи — точно зад входната врата открихме отпечатък от кал, отпечатък със специфична форма. И ето го интересния факт: в лабораторията ни, където има големи умници, разгледаха тази кал под микроскоп и тя се оказа почти раирана — пясъчно оранжево с бежово. Кой би помислил, че пръстта може да съобщи толкова много? След като ви посетих онзи ден, остъргах кал от подметките на обувките си. И познайте какво.

— Какво?

Ако не погледна под масата, не мога да кажа дали носи онези мокасини.

— Пълно съвпадение.

— Сериозно?

— Да. А също и миниатюрни гранули пемза, която прибавяте саксиите с растения.

— Като моята лавандула.

— Като вашата лавандула. И тъй, вече знаем, благодарение на чудесата на науката, че онези зрънца кал, които открихме в жилището на Аня Дудек, са от вашата предна градина. И още нещо. — Той леко свива рамене като родител, който казва на детето си, че му разрешава да яде сладолед. — Как мислите, че тези зрънца кал са се озовали в апартамента?

— С подметките на нечии мокасини?

— Познахте, но не съвсем. С подметките на маратонки „Асикс“, Габи Мортимър. Калният отпечатък съвършено точно отговаря на шарката върху подметките на маратонките, които ни дадохте — „Асикс“.

— Но всеки има „Асикс“! — извиквам.

— Питам ви пак и това е последният ви шанс: били ли сте някога в жилището на Аня Дудек в комплекса „Фицхю Гроув“ номер осемнайсет, Югозападен Лондон?

Лесно би било да кажа „да“. Той толкова го иска. Копнее да го чуе. Отчаяно се надява. И колко работа е свършил с почвата. Може пък да ме пуснат да си ида у дома, ако кажа „да“. Ето какво било да те изтезават. Дори не са ме топили под вода, и вече съм готова да им кажа каквото искат. Откъде да знам как проклетата кал е попаднала там? Почти съм готова да призная каквото и да е.

— Не — изричам уморено, чак дори извинително.

Ала греша. Перивейл не изглежда разочарован. Не е копнял да кажа „да“. Има тържествуващ вид.

— А как тогава — казва, като вади хартийка от папката си и я тупва на масата — ще обясните това?

Хартийката е накъдрена като онези тъмночервени листчета е рибки за гадаене на настроението, които слагат в опаковките на бисквитки. Опитвам се да си припомня какво означаваше накъдрена. Мили ще знае. Свенлива? Страстна? Или може би напълно объркана.

— Разрешено ли ми е да я пипна? — питам.

Той кимва, приглажда я е длан и натиска стърчащото ъгълче надолу, за да я прочета. Касов бон от „Теско“.

„Маргарита“: £4,50

„Исла Негра“: £9,49

Общо: £ 13,99

— Виждате ли какво е това?

— Да. Касов бон за пица и… бутилка вино.

Лицето му се изкривява в суетна усмивка. Той ме мрази, проумявам изведнъж; оттам идва всичко. Наистина ме мрази.

— Точно така. Открит в чекмеджето на нощното шкафче на Аня Дудек заедно с няколко монети. И с какво са платени пицата и бутилката вино?

Разглеждам долната част на касовия бон.

— С „Мастеркард“.

Взирам се в последните няколко цифри и се опитвам да си обясня видяното.

— Помните ли какво сте правили в сряда, осми февруари, тази година?

— Съжалявам… Не помня. Не и без… Не.

— Бихте могли да проверите. Забелязахте ли? Кредитната карта, с която са платени пицата и виното, е регистрирана на ваше име. Не е ли странно и необяснимо съвпадение, при положение че „никога не сте били в апартамента на Аня Дудек“? Платени са с вашата кредитна карта. Така че разбирате как нещата се натрупват. Имаме обявата от „Лейди“, вестникарските изрезки с ваши интервюта, дрехите, калта от обувките ви, а сега и касов бон с продукти, които трябва да сте купили лично. — Обляга се назад и ме изучава сякаш от голяма височина. — Какво имате да кажете по въпроса?

Знам, че още седя на стола, защото пръстите ми са го стиснали от двете страни, но все едно се рея: всичко друго от тялото ми проблясва и се разтапя, сякаш го гледам отгоре, потопено във вода.

— Имате ли да кажете нещо? — повтаря Перивейл.

— Искам адвокат.