Джудит Келман
Къщата на хълма (8)

Осма глава

Тръбата заглушаваше звука на гласа и той напомняше на воя, който се получава от провлачване на плъзгача на тромбон. Идваше някак отдолу и предизвикваше леки вибрации, от които по гърба й пролазваха мравки. Абигейл не можеше да различи думите, но мелодията звучеше заплашително.

Опитваше се да не отговоря, но сега вече не можеше да търпи:

— Пусни ме! — Гласът й прозвуча като писък от скърцане на врата. — Трябва да ме пуснеш!

Изведнъж неговият глас промени посоката, от която идваше, и сега й заприлича на сух шепот, до самото й ухо. Винаги правеше такива извратени неща и те я объркваха, защото не можеше да обясни.

— Трябва сама да намериш изход. Търси!

— Престани, защото този път наистина ще те издам. Всичко ще разкажа, ако не ме пуснеш веднага. Изобщо не ме интересува какво ще си кажат другите.

Тя се заслуша в ехото на своя ултиматум и в туптенето на собствения си пулс. Никакъв отговор от него. Дали пък не си е отишъл?

Не можеше да търпи повече. Тялото я болеше — от студа и твърдите стени. Ноктите на ужаса подраскваха упорито стомаха й.

— Моля те! Моля те, пусни ме!

Долови някакво пляскане. Дали пък не бяха прилепи?

Само това не! Мразеше тези грозни създания. Вонящи нощни демони, те кръжаха и се блъскаха, кръжаха с извадени нокти, които забиваха в косите ти така, че се налагаше да те обръснат до кожа, за да ги отстранят. Стефани й бе разказала за своя позната, на която това се беше случило на някакъв летен лагер. Минала цяла година, докато косата на момичето отново пораснала, като на всичкото отгоре новата коса била кално кафява на цвят, стърчаща като четина.

— Трябва да ме пуснеш, разбра ли? Не мога да дишам!

Пляскането се превърна в шумно плющене. Абигейл изведнъж проумя, че той предизвикваше този звук. Кискаше се по типичния за него сух, задавен смях. Пукотът постепенно се превърна в шумен кикот. Тя почувства, че потъва, дъх не можеше да си поеме.

— Млъкни! Млъкни, по дяволите! — крещеше тя. — Мразя те, чуваш ли ме? Мразя те в червата!

Разтърсиха я ридания на безсилен гняв. Сълзите се стичаха по лицето й, мокреха бието на фланелката й.

— Моля те. Много те моля! Не издържам повече.

— Ш-ш-ш-т! — Отново бе сменил мястото си. — Сама трябва да намериш изхода. Търси и ще го намериш. Просто е. Мисли.

Тя направи огромно усилие, за да се овладее. За какво говореше той? Тръбата беше масивна и непробиваема. Всъщност едва ли беше така. Все някак я беше напъхал тук, което означава, че има и изход — някакъв отвор. Абигейл протегна колкото можеше ръце и започна да опипва металната повърхност. От центъра на капака над главата й внимателно опипваше към периферията, след това мина към дългата част. Докъдето стигаха върховете на пръстите й.

Направи усилие да се поуспокои и използва върха на едната си маратонка, за да събуе другата и да опипа с пръстите на крака си отсрещния край на тръбата. Постепенно мина по ръба на цилиндъра и в единия край усети лека издатина. Проследи я по целия периметър.

Абигейл се смъкна надолу, докато опря стъпала в долната част на тръбата. Опря длани и лакти в стените отстрани и взе да блъска и тропа с все сили.

Никакъв резултат.

— Дявол да го вземе!

— Търси и намери! — долетя до нея неговият глас. — Ако не се получава в едната посока, трябва да опиташ в другата.

Момиченцето се смъкна още повече, коленете му опряха в горната стена и ритна с всичка сила към дъното на тръбата. Остра болка прониза костите й чак до ставите в таза.

— Не мога! Не става!

— Търси и намери, дете! Помисли каква е формата. Не забравяй, че формата следва функцията. А функцията диктува формата. Материя и идея. Сръчност и действителност. Едно и също нещо. Неразривни са.

Този човек бълнуваше. Напълно откачен, той се чудеше как да я дразни. Умираше да играе гадни игри с нея. Единствената му цел бе да я побърка.

Как искаше той да умре! Да го няма.

От самото начало си мечтаеше и си представяше как се е заразил от някаква гадна болест или се гърчи в пламъците на паднала отгоре му светкавица, или акулите късат вътрешностите му в океана. Сега вече бе убедена, че е в състояние и сама да го убие. Стига да стисне достатъчно здраво тънкия му врат, докато посинее и се задуши. Можеше да вземе една от старите пушки на баща си и да го простреля в центъра на челото. Тя знаеше къде е ключът от шкафа с оръжието. Видяла бе откъде го взима Мейси, за да почисти праха вътре. „Бум“ и изгнилият му болен мозък ще се размаже като пюре. Той само това заслужава.

Умри, помисли си тя. Умри веднага!

— Мисли — гласът му отново проехтя с гневна настойчивост и отекна като чук. — Анализирай и ще откриеш. В противен случай няма да си ми нужна повече и ще се наложи да те отстраня като останалите.

— Престани — крещеше тя. — Пусни ме или ще те убия! Кълна се, ще те пречукам.

— Тихо — дрезгаво се обади той. — Това е само първото изпитание. Най-простото. Трябва да се съсредоточиш. Да го измислиш. Мисли за функцията и формата. Помни за сръчността и действителността. Издигни се над илюзията. Всичко е илюзия. Само илюзия.

Безсмислени бръщолевения.

— Нямаше да те избера, ако не беше способна да се справиш. Можеш и трябва да се справиш. Ще успееш или ще загинеш. Ти ще решиш, Абигейл. Ти си архитект на своята съдба.

Той наистина беше луд. А се опитваше да подлуди и нея. Но тя няма да му го позволи. Все някак ще се измъкне оттук. Тя отново притисна стъпала в основата. Напрегна мускули и натисна, докато коленете й се разтрепериха. Но дъното отказваше да помръдне.

Цилиндърът беше като туба.

Форма и функция. Различни предмети с подобна форма започнаха да се нижат в съзнанието й. Паста за зъби, крем за ръце. Дали не искаше да я насочи към това? Пое си дъх и го задържа, опря отново ръце и колене в стените на цилиндъра. Завъртя бавно стъпалата си в посока, обратна на часовниковата стрелка. Дъното простърга и поддаде, завъртайки се като капачка на винт за буркан с маслини.

Още няколко завъртания и основата на цилиндъра ще падне. Много скоро ще се измъкне оттук, навън от това отвратително място. После все някак ще успее да мине покрай него и да избяга. Продължи да върти с крака и дъното продължи да се движи. С глухо дрънчене металният кръг тупна.

Абигейл се измъкна навън и се огледа за лъч светлина. Мракът се простираше и извън цилиндъра. Очевидно беше безкраен.

Възможно ли беше наистина?

Тя започна да опипва пространството наоколо. Оказа се, че вместо на свобода се е озовала в друг контейнер. Този беше облицован с някаква плътна материя и въздухът вътре беше дори по-тежък и някак гъст в сравнение с този в тубата. Помисли си дали да не се върне обратно, но преди да успее, някаква преграда се спусна и препречи пътя й. Абигейл остана потопена в миризмата на мускус и жужащия звук на някакъв мотор.

Гласът на онзи й съобщи, че е минала първия тест, най-простия. Предстояха и други.