Джудит Келман
Къщата на хълма (28)

Двадесет и осма глава

Куин не беше в настроение за повече изненади този ден. По пътя към къщи обаче я чакаха още няколко. На пет минути северно от Дъвс Ландинг, недалеч от Бондвил, дъждът премина в ситен сняг. Внезапните превалявания и вихрушки съвсем не бяха рядкост във Върмонт в края на април и много скоро снежинките наедряха и започнаха да се въртят и преобръщат в луд танц пред очите й.

Ако загуби и видимост, това наистина щеше да е блестящ завършек на вечерта. Тя намали скоростта и продължи бавно и внимателно следващите няколко километра, докато напусна снежния отрязък и се озова внезапно на съвсем чиста част от пътя. Тук изобщо не валеше. Дори облаците бяха далеч назад някъде на юг. Пред нея небосклонът бе тъмносин и посипан със звезди. Ако вятърът запази посоката си, много скоро студът ще стегне.

Без повече изненади тя продължи по шосе номер 30 до мястото, където то се включваше в номер 7 и поемаше на север. На няколко мили южно от Ист Дорсет, се нареди на неочаквана опашка от спрели коли — най-вече джипове и пикапи, повечето от които натискаха клаксони и врявата напомняше на неприятното крякане на ято ядосани патици.

Върволицата бе толкова дълга, че началото се губеше някъде далеч напред. Куин излезе от джипа, за да види какъв е проблемът. Нищо не успя да научи. Настрои радиопредавателя в колата си на полицейската вълна. След обичайните пиукания и пукания, стана ясно, че цистерна с мляко е препречила пътя.

Добре знаеше колко бавно тече процедурата по освобождаване на такива задръствания и тя зави надясно, за да излезе от пътя на тревата, направи обратен завой и пое назад към един от страничните пътища. Това щеше да я забави естествено, но поне нямаше да бездейства. При градчето Полет, тя пое на изток и се включи в шосе номер 7 след мястото на задръстването.

Пътят напред бе чист и тя натисна педала на газта. Ако успееше да навакса загубеното време, щеше да успее да се прибере навреме, за да вечеря с Брендън. Една порция хлапашки глупости и вълнения щеше да й се отрази добре.

Известна доза размисъл също нямаше да й навреди.

Как можа да е толкова неразумна? Позволи на Уиър да вземе надмощие. Направо му даде шанс да я притисне до стената. Ако се бе оказал достатъчно настоятелен, тя щеше още да е в „Уолдорф-Астория“ и да играе ролята на окървавената девица в едно от упражненията на Професор Болка — нарежи-и-накълцай.

Той обаче я пусна да си върви неясно по каква причина и тя възнамеряваше да се постарае временното отлагане да стане постоянно. Нямаше да допусне повече да изпадне в безпомощност край това чудовище. Куин никога не повтаря вече допусната грешка. Излишно бе да разпилява способностите си за нови пропуски. В съзнанието й се нижеха една след друга сцените от неприятната й среща. Как бе успял да научи толкова много за Абигейл? Как се бе добрал до името на детето?

Придвижваше се с чудесна скорост. По пътя нямаше движение. Не се чуваха никакви предупредителни сигнали от радарния детектор. Дървета и крайпътни стълбове се сливаха в равномерна редица. Джипът не беше първа младост, но се държеше съвсем прилично.

Оставаха й петнайсетина километра до Рътланд и десет минути до обичайното време за вечеря на Брен. Куин натисна още малко педала. С удоволствие чу как въздухът засвистя в ушите й и в следващия миг към него се присъедини воят на полицейска сирена.

В огледалото за обратно виждане проблесна светлина и гласът на пътния полицай зад нея прогърмя от високоговорителя на покрива, заповядвайки й да спре. Знаейки чудесно, че устройства като заглушителя на таблото й не се харесват много на полицаите, тя го смъкна и го напъха в жабката. Нищо чудно, че устройството не издаде предупредителен звук. Куин бе забравила да го включи в мястото за запалка.

Тя отби вдясно и спря. Полицейската кола закова зад нейния джип. Куин знаеше, че на пътния полицай ще му трябват няколко минути, за да провери номера й в компютъра, монтиран в колата. Използва времето, за да прехвърли в ума си вероятните извинения — болен роднина, спешна служебна задача, пожар, закъсала родилка, спасяване на котка от дърво.

Нищо от това не вършеше работа. Единственият, който висеше на клона на дървото, беше Куин Галахър. Какво още ли можеше да се обърка?

Полицаят вече излизаше от колата си. Куин се опита да придаде невинен и нехаен израз на лицето си. Бе впила поглед напред, когато сянката на мъжа приближи прозореца от нейната страна. Когато тя обърна усмихнатото си лице, в очите й беше насочен фенер с поне милион вата мощност.

Първоначалното заслепение прерасна в дъжд от точки, които заиграха пред очите й.

— Да, полицай? Какъв е проблемът?

Някакво ръмжене се разнесе над главата й:

— Проблемът е, че в отрязък от пътя, на който е разрешена скорост от 80 километра в час, вие карате с 90. Дайте ми шофьорската си книжка и регистрационния картон.

Тя обърна лице към жабката с документите, но пред очите й продължаваха да подскачат черни топчета.

Докато преглеждаше документите, мъжът не сваляше светлинния лъч от лицето й. Подаде й ги обратно и нареди:

— Излезте навън, госпожо. Да сте употребила алкохол?

— Не.

— Колко чаши изпихте?

— Нито една.

— Ще видим.

Куин излезе от колата. Проклетата светлина не слизаше от лицето й.

— Не може ли да преместите малко този лъч?

Тя бе запозната с правилника и там не пишеше, че трябва да изпечеш нарушителя с фенерчето си.

— Ще го загася. Но преди това ще ви помоля да разперите ръце и да докоснете върха на носа си последователно с показалците си, след което да кажете азбуката.

Куин се почувства малко глупаво, но се подчини. Светлината така я разсейваше, че почти забрави коя буква идваше след К-Л-М-Н-О-П.

— А сега застанете на един крак и изпейте началото на „Янки Дудъл“.

Светлината направо я подлудяваше. И в този миг нещо в главата й прищрака. Тя познаваше този полицай: гласа, силуета, кретенското му чувство за хумор.

Страхотен гняв завря в стомаха й. Обзе я безумното желание да го кастрира. Да го накара да погълне проклетия си фенер. Да нареже лицето му с джобно ножче и да го запознае с кучето на Уиър. Въздържа целия този гняв в името на една благородна кауза — отмъщението.

Пистолетът бе в десния й джоб. Тя плъзна ръка в левия и напипа по-доброто оръжие.

— Ти си Ралф Норман, нали? Не успях да различа гласа ти в началото.

Онзи започна да се киска.

— Трябваше да си видиш физиономията, Галахър. Беше си глътнала езика, сякаш те водеха на разстрел.

— Искаш да кажеш, че ме спря, за да се пошегуваш, така ли?

— Доскуча ми да вися тук и да чакам проклетите юпита от Ню Йорк, които се състезават с колите си. Почти не забелязвам местните, когато е толкова забавно да размахам пръст пред богатите надувковци. Като видях колата ти, реших, че ще е забавно да те спра и да видя ще успееш ли да удържиш проклетия си характер.

— Значи ме спря, държа светлината в очите ми цели десет минути и ме провери дали съм пила просто за развлечение?

— Вбесих те, нали? Трябва да призная, че изглеждаше по-смешна, когато влезе, докато правехме проверката със събличане на Уиър. Жалко, че не можеше да видиш лицето си тогава пред голия му задник.

— И смяташ, че това е много смешно, така ли, Ралф?

— Много даже. Забавно беше и да те спра за превишена скорост. Отпусни се бе, жена. Животът е толкова кратък. Къде е чувството ти за хумор?

Куин оголи зъби.

— Тук си е чувството ми за хумор. Само че мен ме забавляват по-други неща. Аз например бих си умряла от смях да те гледам как те пържат ония от отдела за вътрешен контрол. А ще стане още по-весело, когато видя как се потиш по време на делото, на което ще те изправя за сексуален тормоз. Не се тревожи, ако нямаш цялата сума в банката. Ще се задоволя първоначално с парите от продажбата на къщата и после с вноски от заплатата ти, докато изплатиш сумата, на която ще те осъдят.

Онзи пребледня.

— Нали се сещаш, в съда ще трябват доказателства. Само показанията ти не стигат. Ще излезе, че ме клеветиш. Така че не си губи времето. Ченгетата се поддържат.

Куин се направи на съкрушена и помълча няколко минути, за да постигне по-блестящ ефект.

— Как не се сетих!

Тя продължи да държи загриженото изражение на лицето си, докато се качваше в колата си и след това я извеждаше отново на пътя. Когато колелата стъпиха уверено на асфалта, тя не издържа и подаде глава през прозореца широко усмихната. Онзи тъпанар беше все още на пътя и се клатушкаше към колата си.

— И знаеш ли, Ралфи, нещо не си разбрал. В съда твоите думи ще се обърнат срещу теб. Записах целия ни разговор. Не е лошо да си помислиш за това, Норман, огромен, тъп нерез. Сам се обеси на глупавия си език.

Тя протегна ръка и размаха касетата.

Ралф Норман пламна и се затича към джипа. Докато беше още достатъчно далеч, Куин измъкна пистолета на баща си и гръмна предупредително във въздуха. Полицаят се изплаши и затанцува на пътя, чудейки се къде да се крие. И преди да реши, че единственият му шанс да се добере до касетата е да се качи в колата и да я подгони, тя се прицели и стреля в предните гуми на колата му.

След това даде воля на смеха си.

— Ето на това му викам аз веселба, Ралфи. Или както ти обичаш да се изразяваш, дяволска веселба — след тези думи натисна педала на газта и полетя напред.

Макар да бе изцедена от срещата със Смахнатия Ели, а после и с гадния Ралф, Куин изведнъж се почувства прекрасно. Подсвиркваше си весело по целия път към дома. Небето и пътят останаха чисти до края.

Отвори със замах вратата и повика Брендън. Никакъв отговор. Дочу неясната реч на някой, който говореше по телефона от приземния етаж. Напрегна слух и долови глухите удари от тренировъчното устройство на Брен, направено от Дъд Чеймбърс. Нищо не можеше да го откаже от поставената цел — нито снегът, тъмнината или настъпването на нощта.

Тя скри пистолета и разобличаващата касета на сигурно място и се запъти към двора. Победата й над противния пътен полицай бе подобрила значително настроението й. Вечеря навън в ресторант с бели покривки й се стори подходяща награда.

Пред вратата на кухнята Брен бе стиснал здраво бухалката си: беше заел поза, съсредоточен и сериозен. Тя го наблюдава, докато той замахва няколко пъти. Детето определено набираше опит и сръчност. Прободе я лека ревност, когато си помисли, че Левитски ще има някакви претенции за заслуги при победа на момчето, след като тя от години го тренира. Какво значение имаше? Важното бе момчето да получи награда за своята упоритост.

Позволи си да го погледа с удоволствие още няколко минути, преди да му се обади.

— Здравей, спортяга! Много добър си станал.

Момчето кимна важно, после не издържа и се ухили доволно. Направи следващ замах.

— Дали ще можеш да се откъснеш за малко за вечеря в любимия ти ресторант?

— В „Сърлоин Салун“?

— Къде другаде.

Той сбърчи чело.

— Ще ти кажа след минута.

Брен пусна бухалката и се затича към къщата. Куин чакаше. Хлапето умираше за този ресторант, където направо те замеряха с холестерол, салатеният бар бе поне четири метра дълъг, а десертите убиваха с високото си съдържание на вредна захар. Какво ли го караше този път да се колебае?

Отговорът се появи в плът и кръв на вратата — отново Бърни Левитски. Куин изпита огромно разочарование. По мрачното лице на агента разбра, че малкото момиченце все още не е намерено. Това означаваше, че примката е все така здраво около врата на Куин. Тя вероятно бе провалила и последния си шанс да се добере до истината. Май нямаше никакви основания да се чувства добре.

— Брендън те очакваше доста по-късно — започна пръв Левитски. — Канех се да повикам такси и да го заведа да хапнем, но след като вече си тук, кажи какви са плановете ти.

Единственото й желание в момента бе да направи така, че агентът да се изпари от дома й, но чудесно знаеше как ще се отрази това на брат й.

— Аз пък останах с впечатлението, че искаш да се прибереш рано в хотела си — контрира го тя.

— Така беше, но си спомних, че обещах на Великия Брен да му помогна с тренировките тази вечер.

— Аха — този пък се правеше на човек, който държи на думата си. Тя чудесно знаеше къде точно иска да забоде този негов медал. — Ами в такъв случай да отидем тримата в „Сърлоин Салун“?

— Каквото каже Брен — Левитски разроши косата на хлапето. — Сега ти си на дневен ред, приятелю. Ти избираш.

Брен се втурна нагоре по стълбите, за да си вземе душ, а Куин се запъти към дневната, за да го изчака. Надяваше се, че Левитски няма да й досажда, но нямаше този късмет.

Решена да се изолира от него, тя посегна към първото попаднало й списание, оказа се стар брой на „Нюзуик“, и се опита да се потопи в проблемите на президентските избори преди две години и евентуалните им резултати. Усещаше погледа на Левитски, който следеше всяко нейно движение. Дразнеше я почти толкова непоносимо, колкото и лъчът от фенерчето на Ралф Норман.

Най-накрая не издържа и вдигна поглед към него.

— Кажи.

Агентът кръстоса крака и се облегна на стола си.

— Ти си тази, която имаш да разказваш, госпожице Галахър. Не аз.

— Нямам нищо за разказване.

— Напротив. Имаш.

— След като очевидно всичко ти е известно, защо ти е притрябвало да ти разказвам?

— На мен не ми е притрябвало, но ми се струва, че може би ти предпочиташ да споделиш своята версия.

Тя въздъхна пренебрежително.

— Толкова много се надуваш, че се чудя как не си хвръкнал досега.

Левитски мълчеше и не мърдаше от стола. От цялото му същество се излъчваше спокойно очакване.

— Била си в „Уолдорф“, за да говориш с Уиър — каза той.

Лицето й пламна.

— И защо според теб ще правя такава глупост?

— Защото си неразумна и импулсивна и си мислеше, че имаш повече шансове от мен да измъкнеш информация.

Червенината на лицето й се сгъстяваше с всеки следващ миг. Изпита огромно желание да срита здравата и себе си, и него, макар и не точно в този ред.

— Изморена съм, Левитски. Ако и ти си в същото състояние, предпочитам да отложим разпитите за утре. Какво ще кажеш?

— Искам да знам само какво стана при Уиър.

— Нищо не е станало. Не съм казала, че съм ходила в „Уолдорф“.

По стълбите вече кънтяха стъпките на Брен.

Левитски се наведе напред и каза едва чуто:

— Ще ми разкажеш по-късно.

— Няма нищо за разказване.

— Напротив, има — шепнеше вече агентът. — И можеш да започнеш с епизода, когато той ти е задигнал оръжието.