Джудит Келман
Къщата на хълма (11)

Единадесета глава

Той четеше мислите й.

Абигейл ожадня и в ръката й беше пъхнато пластмасово шише от онези, които колоездачите закачат за велосипедите си. Водата вътре беше възтопла, с метален вкус, но тя успокои пламналото гърло и поуспокои леко напрежението й. Тя жадно погълна съдържанието, но щом остави съда, той изчезна.

Същото се случи и когато тревожните симптоми ниско в корема й подсказаха, че й се пишка. Реши, че по-скоро ще се изпишка в панталоните, отколкото да го помоли да отиде до тоалетната, но се оказа, че не се налага да изпитва каквото и да е унижение. В същия момент метална кофа се появи между дясната й ръка и платнената стена.

Усетил, че тя не разбира за какво й е това, той промърмори:

— За тоалетна.

Всичко това се повтаряше с всяка нова потребност. Онзи оттатък някак предвиждаше от какво има нужда и то се материализираше до нея. Парче шоколад, ново шише с вода, хартиена носна кърпичка, за да избърше носа си. Само си го пожелаваше и въпросният предмет попадаше в ръката й или биваше тикнат до бедрото й. Щом изпълнеше предназначението си, предметът изчезваше.

— Заслужи тези привилегии, защото премина успешно първия тест — съобщи гласът оттатък преградата, когато тя започна да настоява да разбере какво става. — Ще продължим и може да получиш повишение.

Цялата история беше толкова странна, че момичето започна да се плаши, че ще откачи. Питаше се дали същото се бе случило с майката на нейната приятелка Бонита Тод.

Всяка година госпожа Тод прекарваше по месец и повече на легло в двуетажната сграда на техния мезонет на Парк авеню, след което няколко седмици трескаво обикаляше по магазините и пазаруваше и накрая тези скоростни набези приключваха с внезапно настаняване в болницата на Ню Йорк, където се говореше, че й включват системи с разни лекарства и я изтезават с електрошокове, докато заприлича на същинско зомби.

Абигейл си представяше, как някой пуска силен ток и тялото на жената подскача неудържимо като момчето от съседния град, което случайно докоснало някаква жица след гръмотевична буря. От снимката във вестника се виждаше как горкото хлапе е залепнало за стълба, цялото почерняло като овъглено стъбло на бяла ружа от лагерен огън.

Нямаше да допусне да й се случи такова нещо. Твърдо бе решила да излезе от това премеждие със запазен разум. Щеше да мине през всичките тези тестове или изпитания, само и само да се измъкне жива и здрава.

Думите му танцуваха из съзнанието й като неуправляема вихрушка от откъслечни понятия, форма и функция. Образ и илюзия. Тя се опита да се концентрира, но мислите току се разбягваха подобно на мушици. Продължаваше да се губи в мълчанието наоколо, все така политаше в неизвестна посока.

Мисли!

Беше затворена между стени от кораво платно. Яко платнище като онова след трамплина в салона по физкултура, което пазеше да не тупнат на земята. Платно като онова на лодката, която татко й бе наел миналото лято с една от неговите „приятелки“.

Жената се казваше Таня, имаше карамелена на цвят кожа и зъби като на заек, а смехът й напомняше картечен откос. Таня говореше с акцент като на Дракула, парфюмираше се с някаква миризма на ванилия и не спираше да се хвали с дъщеря си Наташа. Момичето, чийто нос удивително приличаше на клюн, лежеше по цял ден и четеше книга с истории за някаква балерина, а до нея неизменно се мъдреше купа с чипс „Доритос“. Какво ли можеш да очакваш от момиче, което нямаше никакъв свой живот, а и майка му бе толкова странно създание?

Абигейл скучаеше на палубата, стискаше очи от силното слънце и все се мъчеше да разбере какво намира баща й в човек като Таня. Единственото, което успя да постигне, бе, че си докара силно главоболие от свиването на очите и един от онези редки погледи на баща й, с които той искаше да й каже, че много добре знае какво се кани да прави и по-добре да се откаже, докато е време.

За щастие Таня не се задържа дълго. Нито пък Марджъри — с крака като диреци, нито Габи Глория, нито пък къдрокосата Сузи, която бе истинско копие на кученцето си — помияр, но за разлика от него тя не умееше да се претъркулва и да се преструва на умряла.

Татко й я предупреди да не се държи дръпнато с така наречените негови дами, че обича нея най-много от всички и винаги ще бъде така. Възраженията на Абигейл нямаха нищо общо с дръпнатото поведение. Истината бе, че той все си избираше едни смотанячки. До една бяха такива. Стефани й каза, че баща й бил същият. Според нея след развода сякаш чавка изпиваше ума на мъжете. Стеф умееше да превръща в смешка и най-сериозните неща.

Мисли, Абигейл! Събери си ума и се съсредоточи върху проблема!

Ветроходни платна се вееха пред очите й. Платнени маратонки. Миналата година бе поискала да й купят розови платнени обувки, същите като на приятелката й Джийни, но се оказа, че кракът й е по-дебел и по-широк от наличните в магазина, така че се наложи да се задоволи с обикновени бели. По-скоро слонова кост, както майка й ги нарече, мислейки си вероятно, че Абигейл е толкова глупава, че да се хване на тази въдица.

Не. Мисли за контейнера, в който си попаднала.

Платнище, от което бе направен хамакът зад къщата на баба Брил. Платнище върху басейн.

Само че това тук имаше друга форма: чувал, торба.

Едва не подвикна радостно, когато се сети. Сигурно приличаше на онова, което носеше господин Бъниън в тяхната кооперация.

Пощенски чувал.

През седмицата пощаджията минаваше, докато тя бе на училище, но всяка събота Абигейл си намираше извинение, за да го изчака в преддверието на сградата. Спираше да си поговори с едрия чернокож Сол от магазина, който винаги имаше готова някоя бомбастична история, и джоб, пълен с дъвчащи бонбони с формата на мечета. Определяше си среща с приятелката си Джийни пред входа, по времето, когато знаеше, че пощаджията ще се появи с издутата си торба.

Абигейл обичаше да сключва сделки със съдбата, в очакване на писмо от татко. Щеше й се да вярва, че шансовете й се увеличават, ако е там, когато пощаджията се появи.

Концентрирай се!

Затвори очи и си представи господин Бъниън с тяло, много подобно на това на Хъмпти Дъмпти, и воднисти очи. Тя си представи смачканата му униформа и синята кутия с лакомства за кучета, която обикновено надничаше от джоба му, смачканите черни обувки с толкова изтрити токове, че той вървеше с леко полюшване, сякаш е с подкови.

И торбата с пощата.

Стискайки клепачи, тя си представи металната рамка на колелца и трите стари сини пощенски торби отгоре, покрити с мазни петна. Всяка от тях имаше капак върху отвора и знака на пощите отстрани — злокобен орел с ясно очертани нокти. Капакът на всяка торба се крепеше от кожени каишки с тока. Затваряха се като най-обикновен колан, острието на металния шиш стърчеше през някоя дупка, а свободният край на каишката висеше свободно.

Картината беше пълна. Тя виждаше края на кожената каишка да се полюшва от изкривеното рамо на господин Бъниън, след като бе вдигнал подутата от писма и пакети торба от металната рамка с колелца и я внасяше във входа. Виждаше дори многообразните цветове на пликовете, когато ги изваждаше, преди да отвори с ключа си предпазната рамка пред пощенските кутии, за да ги разпредели на съответните места.

Всичко беше пред очите й, но Абигейл така и не можеше да разбере как да го използва, за да се измъкне от платнището, в което бе затворена.

Онзи отвън се разхождаше някъде на горния етаж. Тя ясно различаваше стъпките му, как ту се приближават, ту се отдалечават, спират, след това отново продължават.

До следващото му слизане долу тя трябваше да се е измъкнала. Ако й се наложеше да изслуша още веднъж бълнуването му, щеше да си заскубе косите. И тогава щеше да има плешиви места по главата, като онова мършаво момче Алекс от класа по танци. Абигейл така и не можеше да си спомни онова изчанчено име на болестта му, причина за падането на косите му, звучеше като „Ало, пица“. Каквато и да беше болест, всички се страхуваха, че може да е заразна. И горкият оплешивяващ Алекс танцуваше фокстрот с дебелата, гърдеста госпожа Шуп, съпруга на преподавателя им. Децата обичаха да се кискат зад гърба й, шегуваха се, че вероятно сутиенът е привързан за коленете й.

Концентрирай се!

Абигейл прогони госпожа Шуп от съзнанието си и отново се върна на образа на господин Бъниън, на шапката и обувките му и на торбата. Завъртя картината, огледа я от всички посоки.

Едва тогава разбра какво беше пропуснала.

Онзи идиот отвън й подаваше и прибираше разни неща: кофата, шишето, шоколада, хартиената кърпичка. Как ли го правеше?

Беше проверила вече всеки сантиметър от платнището. Нямаше цепнатини или отвори като онзи, който откри в цилиндъра. Всяка стена от платнището беше едно-единствено парче.

Но отделните стени трябва да са свързани по някакъв начин.

Дали бяха зашити?

С нарастващо вълнение тя заби юмрук в шева най-близо до ръката й, там, където се появяваха предметите. Натискайки с всичка сила известно време, тя успя да предизвика едва забележимо разтегляне между две от стените. Ето как й е подавал нещата. Правел е все пак някаква магия.

Отворът не беше достатъчно голям, за да се промуши. Закачи пръста си около един от оголените конци на шева и дръпна силно. Тегли така, докато конецът преряза кожата й. Силно я заболя и потече кръв.

Момичето се отпусна назад изтощено. Гледа дълго в мрака, докато усети как очите изсъхват. Болката в пръста стихна до леко пулсиране, което беше в унисон с туптенето над главата й. И двете отекваха в гръдния й кош. Нищо не можеше да направи. Нищо не се получаваше.

Повдигна крака с маратонката, за да почеше глезена на босия си крак и усети одраскването на безопасната с мъниста, която държеше гривната от цветни конци, която Стефани бе изплела и й подари при пристигането й в комплекса.

Тя се изви, колкото можеше, и с известно усилие достигна безопасната, разтвори я и се върна в първоначалната си поза.

Промуши върха на иглата в дебелия конец няколко пъти и успя да разкъса поне част от влакната. Когато конецът изтъня достатъчно, тя натисна с всичка сила и той се скъса. Постепенно измуши няколко бода, докато се отвори достатъчно широка дупка, за да може да се измъкне.

Абигейл разтвори с ръце отвора и надникна навън. След дългия престой в пълен мрак сега светлината на деня заигра пред очите.

Абигейл постепенно свикна и кръговете спряха да трептят. Торбата от платнище се намираше в квадратна стая без никакъв прозорец. Иначе изглеждаше нормално. В центъра се виждаше стълбище и тясно легло с гол матрак. Звукът от мотор идваше от малка метална кутия в ъгъла. Очевидно беше някаква машина, която издаваше звук, подобен на ръмжене, и от време на време отвътре просветваше светлина.

Абигейл погледна нагоре — не видя нищо, което да й се стори особено опасно.

Въпреки това тръпки страх пролазиха по гърба й, когато се измъкна от отвора и тупна на пода. Не виждаше никакъв изход от помещението, освен стълбата в центъра на стаята, а тя очевидно щеше да я отведе направо при него. Никакви прозорци, никакви други врати.

Трябваше да измисли начин да се измъкне покрай него.

Всичко е илюзия, беше й казал той. Илюзия. Е добре, тя можеше да се преструва. Също като леля Виктория, когато не искаше да отиде на работа. Може би тогава той щеше да я пусне да се прибере у дома.

Подготвяйки се за ролята си, тя разтри и раздвижи схванатите си крайници, разкърши колкото можа скования си врат. Дръпна назад рамене, изправи гръб и пристъпи към стълбището, за да го повика. Боботещият му глас я спря, преди да успее да направи втора стъпка.

— Спри!

— Трябва да ти кажа, че не се чувствам добре. Стомахът ми се къса от болка. Повръща ми се. Пусни ме да отида на лекар.

Онзи само изсумтя презрително.

— Не бива да хабиш енергията си за глупости, дете. За следващото изпитание ще ти трябват много сили и пълна концентрация.

— Не, стига вече — изкрещя Абигейл. — Тръгвам си веднага. Още същата минута. Не можеш да ме спреш.

Щеше да изтича нагоре по стълбите и да побегне навън, така че той да не успее да я спре. Все някак щеше да се изплъзне. Не се боеше вече от него. Беше побесняла наистина.

— Казвам ти да спреш — чуваше го тя да повтаря — нито крачка повече.

Беше изминала половината от разстоянието до подножието на стълбата, когато гласът му млъкна. Наоколо се разнесе друг звук — нещо като свирене. Толкова остро и пронизително, че пробождаше като с шиш главата й. Абигейл вдигна длани да запуши ушите си. Свиренето рязко спря.

За един кратък миг момичето слуша смазващата тишина. Не смееше да мръдне, за да не стане причина за ново пускане на свирката. Все пак длъжна бе да рискува. Искаше да избяга на всяка цена.

Изгони от съзнанието си всичко, освен целта — стълбището. Свободата. Дишането й се успокои. Тя насочи очи и съзнание към пътя си до първото стъпало. Нагоре, навън и далеч оттук. Просто е.

Готова! Старт! Канеше се да направи първата крачка и усети, че кракът й е неподвижен. Нещо я държеше. Затворът изчезна от погледа й.