Джудит Келман
Къщата на хълма (5)

Пета глава

Когато сигналът на пейджъра й иззвъня, Куин упражняваше брат си да хваща топка в задния двор на основното училище „Пост роуд“. С високо вдигната ръка с бейзболна ръкавица Брендън примижа срещу слънцето, поколеба се за миг, опита се да финтира вляво, след което направи необходимата подготовка с крака. Лицето му бе изпънато от напрежение, а подутината на едната буза показваше, че езикът е здраво забит в нея.

Куин бе затаила дъх. Цялото й същество бе устремено към движенията на момчето. Хайде, Брен. Ще успееш да я хванеш.

Както в повечето случаи той не успя да прецени движението. Топката профуча покрай вдигнатата ръкавица и тупна в подгизналата от влага почва зад него. Без да мърмори, момчето коленичи, хвана малкото кълбо и го метна обратно на Куин. Сви устни, удари с юмрук дъното на бейзболната ръкавица и наведе лице, готов за нов опит.

Сестра му кимна в отговор. Хлапето се очертаваше като воин. Никога не се отказваше, нито хленчеше. Все едно какво усилие полагаше и колко трудно постигаше и най-малката си победа. Деветгодишен, Брендън приличаше на евтина играчка — разхлабени стави, слаби мускули и очевидна липса на координация в движенията. Въпреки всичко спортът бе неговата страст и за нищо на света не искаше да се примири с място на зрителската пейка. През последните два сезона момчето седмици наред се готвеше преди проверките за набиране на нови попълнения в отбора. Всеки път той се проваляше и не успяваше да спечели място в отбора по софтбол на местния летен турнир. Твърдо беше решил името му да бъде записано в бележника на треньора.

Куин се опасяваше, че той се готви за поредното разочарование. А такива изобщо не липсваха в живота на хлапето. Така или иначе се въздържа да даде мнението си. Брат й лесно се сърдеше, но бе издръжлив. И слава богу, като се имат предвид обстоятелствата.

След смъртта на родителите им преди три години Куин бе определена за негов настойник. В желанието си да намали ефекта от ударите в неговия живот тя се премести от Бостън във Върмонт в семейния им дом с надеждата, че ще съхрани останалите трохи от семейството. Намеренията й бяха чудесни, но бе принудена да признае, че се оказа неподготвена за очакващата я реалност.

Куин обичаше брат си, но бе напълно лишена от дарбата, а и от желанието да се разбира с деца. Преди години бе решила, че не е родена да гледа и да има деца. Съдбата обаче с твърде съмнителното си чувство за хумор й предостави да се грижи за шестгодишно момче.

В началото положението й се виждаше напълно безнадеждно — тя непрестанно нараняваше чувствата на детето. Изричаше и вършеше точно това, което не трябва, а той все имаше нужда от нещо.

Проблемът бе в това, че самата Куин бе в много лоша форма — не можеше да си намери място, не можеше да реши емоционалните си проблеми. Криво-ляво двамата успяха да преодолеят най-трудния период и с мънички стъпки се запътиха към бъдещето. Мъчеха се да вървят напред, Брен я учеше бавно и полека да усвоява родителски умения.

Тя натисна копчето за приемане, за да спре чуруликащия звук. Номерът, изписан на дисплея, бе директната линия на прекия й шеф. Куин остави брат си да гони топката по игрището и отиде до телефона на бензиностанцията наблизо, за да се обади на Джейк Холанд. Той вдигна, преди тя да е чула сигнал.

Джейк й се извини, че я безпокои, но трябвало да се видят при първа възможност по много важен въпрос. Колкото и да го разпитваше за какво става дума, той отказваше да й каже по телефона. Нещо в тона му обаче й подсказа, че едва ли я чака приятна изненада.

Тя остави Брендън при съседите и вместо за обичайните десет минути с кола взе разстоянието до офиса си за около седем.

Югозападната регионална служба на Отдела за надзор на пуснати под гаранция и условно осъдени във Върмонт бе разположена в една отвратителна бежова сграда на Гроув стрийт в центъра на Рътланд. Куин паркира джипа си зад сградата, непосредствено до буика на Холанд, и се запъти сред спускащите се сенки към полегатата рампа пред входа.

В приемната беше пусто и тя без проблем видя началника си да говори по телефона в своя остъклен кабинет. Старият Джейк чудесно се вписваше в обстановката — неутрални цветове и костюми от туид. Около него бе отрупано със снимки на семейството и рибарски принадлежности — въдици, макари, трофеи. На централно място на стената бе закачена препарирана риба меч, хваната край Антигуа, която сега приличаше на творба на Пикасо, тъй като бе паднала и поправена доста несръчно.

Съдейки по медените нотки в гласа му, Куин разбра, че Холанд говори с жена си. Женени бяха вече двайсет и пет години, но двамата продължаваха да са привързани и влюбени. И което беше по-страшно, държаха да видят и другите в такъв щастлив съюз. Куин, чиито родители бяха близки приятели на семейство Холанд, бе предпочитан обект на техните усилия да сватосват. Много вечери бе изтърпяла в компанията на хипохондрици, его маниаци и доста несимпатични кандидати, поканени от семейство Холанд, и в крайна сметка обяви, че е достоен ветеран, който е крайно време да бъде оставен на мира.

Мерилин и Джейк естествено не спираха да я атакуват с предложения за все по-противни евентуални кандидати. Онова, което не им достигаше в преценка и вкус, а то не беше никак малко, се опитваха да компенсират с изобретателност. Техният „съвършен мъж“ се промъкваше в живота на Куин — неочакван, нежелан и често пъти издръжлив на всички опити да бъде ликвидиран. Последният разгром беше свързан с един топчест ортодонт от Мидълсбъри, който още на първата им среща на вечеря в дома на Холанд заяви, че е готов да оправи грешната захапка на Брендън с голяма отстъпка в замяна на безплатен и свободен достъп до някои части от тялото на Куин. Тя страшно се изкуши да причини известна болка на нахалника, но се въздържа единствено за да не наруши празничната атмосфера на вечерта. Ограничи се само с елегантни, цивилизовани словесни атаки по отношение на неговите мъжки качества.

Джейк й даде знак да седне, докато свърши гукащия разговор с жена си.

— Да, скъпа. И аз също. Доскоро — остави слушалката, лицето му от отнесено нежно бързо стана мрачно. — Как мина срещата с Уиър?

— Не чак толкова зле като за първа среща. Не се целунахме за лека нощ обаче.

Изражението на Холанд не се разведри. Шоколадовите му очи останаха мрачни, а бръчките по челото му все така дълбоки. Изпод оскъдната пясъчноруса растителност по главата му прозираше покритият с лунички скалп.

— Трябва да споделя нещо с теб, Куин. Ако виждах някакъв друг ход, никога нямаше да те натоваря с този случай. Никак не ми е приятно да знам, че точно ти отговаряш за този маниак.

— Не се тревожи. Имам достатъчно опит с нахакани мъже. Ще се справя.

— Не се съмнявам и тъкмо заради това ти го възложих. След гафовете, които направи Перон, с отпуската на Краус заради бебето останахте само ти, Лиза и Елинор. Между нас казано, ти единствена имаш куража и инстинктите за подобна задача. Продължавам обаче да съм на нокти.

— Ще се справя, Джейк. Умея да се грижа за себе си.

— Знаеш как да се държиш, приятелко моя. Винаги съм казвал на Мерилин: Бог да благослови Куин. Каквото и да се появи, тя винаги е готова и го поема с желание.

Куин от опит знаеше, че подобни встъпления обикновено водят до неприятни новини.

— Хайде, Джейк, кажи какво има.

— Мисля, че няма да ти хареса, но наистина не зависи от мен.

— Защо?

— От ФБР искат да включат Уиър в изследване на престъпници, действали с насилие. Опитали са се да го направят и преди присъдата, но не успели да го уредят. Ето защо един от техните агенти ще пристигне, за да постои тук известно време и да се запознае с досието му. Ще проведе разговори с него. Естествено нямаме голям избор и трябва да му сътрудничим.

— Искаш да кажеш, аз да му сътруднича — вбеси се Куин.

— Май точно това исках да кажа. Човек трудно отказва на тези служби.

— Моментът наистина е изключително неподходящ, Джейк — поклати глава Куин. — Последното, което искам, е Уиър да се чувства център на внимание на все повече хора. Не можеш ли да ги убедиш да отложат поне участието си, докато се убедя, че звярът е наясно с условията на пребиваване в къщата.

Холанд се направи, че не чува въпроса й, зачетен в писмото, което носеше печата на правителствената институция.

— Името на агента е Бърни Левитски. Работи в отдела „Изследване на престъпното поведение“ в Куонтико, но през последните няколко седмици е работил върху случай на офиса им в Ню Йорк. Ангажирал си е билет да лети оттам през Олбъни и да кацне утре рано сутринта в Рътланд. Искам да го посрещнеш на летището и да му помогнеш да се настани.

— Значи аз ще съм делегацията по посрещането.

Джейк запази кроткия тон.

— Това може да се окаже добре дошла неприятност. Няколко души от управлението бяха миналата година на конференция, където той изнесе доклад. Оказа се, че е един от най-добрите психолози в страната, занимаващи се с проблемите на насилието. Сигурен съм, че ще ти бъде от помощ. Тъкмо в този отдел са хората, които най-добре биха разбрали мотивите и реакциите на Уиър.

— А този Левитски да не би случайно и да не е женен?

— Откъде да зная такива подробности?

— Стига, Джейк.

— Добре де, оказва се, че е не само умен и с добра външност, но е и ерген, само че всичко това няма нищо общо с идването му тук.

— Нещо не ми се вярва. Не забравяй, че се чувствам чудесно в положението, в което се намирам. Последното, което бих искала точно сега, е някой Рамбо, който при това е психиатър. Така че предай на Мерилин да отложи сватбените приготовления.

— Куин, вече ти обясних, че става въпрос единствено за служебни задължения. Не можем да откажем сътрудничество на федералните.

Този път младата жена реши, че може да повярва на своя началник и се въздържа да продължи с хапливите забележки.

— Добре, ще се държа прилично.

Холанд изгря като току-що полято цвете.

— Знаех си, че мога да разчитам на теб.

— Ти винаги можеш да разчиташ, Джейк. Особено когато нямам избор.

Холанд вдигна слушалката и започна да набира, без да изчака дори тя да излезе от кабинета му. Сигурно бе усетил липсата на скъпоценната си жена. Вече няколко минути не бяха разговаряли. Неволно Куин се усмихна. Дали пък семейство Холанд не бяха осъществен експеримент на „Холмарк“. Щастливата двойка. Изненадващото бе, че независимо от стотиците цветчета и сърца, които пълнеха съзнанието му, Джейк беше чудесен администратор.

Това не значи, че решенията му бяха винаги най-точните.

Този Левитски например. Според Куин този човек само щеше да й загуби времето. Събрала бе достатъчно информация за Уиър, повече отколкото искаше дори.

Навън се беше заоблачило. Всеки миг щеше да завали. Може би дори щеше да обърне на сняг. Подгонена от пронизващия вятър, Куин се отправи с бързи стъпки към колата си. Някъде на половината път, тя си даде сметка за съществена пукнатина в аргументите на Джейк. Левитски може би бе наясно с психологията на насилието, но специалистът по жестокости Елдън Уиър можеше да се окаже непредвидим.