Джудит Келман
Къщата на хълма (34)

Тридесет и четвърта глава

Куин искаше час по-скоро да напусне „Сейнт Олбънс“. Затворът пулсираше с ужасяващата атмосфера на птицата на смъртта. Тя не можеше да се отърси от образа на това вдъхващо ужас изобретение: плашеха я цветовете, наподобяващата мачете човка, острите пронизващи очи. Такива очи са в състояние да те разрежат на тънки ивици. Разкриха за миг истински котел със смъртоносен гняв в душата й.

Само че Левитски не беше приключил. Помоли Брукс Харпър да му покаже старата килия на Уиър. Куин не разбираше защо му е нужно, но предпочете да замълчи. Никога нямаше да го признае, но точните наблюдения и проникновението на агента й бяха направили силно впечатление. Този човек имаше набито око. А и за глупак, какъвто тя мечтаеше да докаже, че е, беше изключително интелигентен.

Харпър ги поведе към Сектор С. Поеха по мрачен коридор от едната страна на който бяха наредени претъпкани килии. Част от обитателите лежаха по леглата си. Някои от затворниците открито зяпаха Куин, но не й се наложи да изслуша неприлични коментари или жестове. Подопечните на Харпър се оказаха далеч по-добре възпитани от повечето „агънца“, за които отговаряше тя.

Старата килия на Елдън Уиър бе в дъното на коридора, непосредствено до салонче с телевизор. Харпър тихо помоли настоящият обитател на килията да излезе и покани Куин и Левитски да огледат.

Затворнически творби — стихчета, мъдри заключения и какво ли не още покриваха мръсно жълтите стени. Върху металното легло бе метнат изтърбушен дюшек, вътре имаше ръждясала тук-там комбинация от умивалник с тоалетна, тесен шкаф за дрехи с разнебитена врата и малко писалище, върху което падаха ивици светлина, процеждащи се през металните пръчки на прозореца. Въздухът бе направо опасен за дишане за неподготвени хора, ето защо Куин се завъртя минута-две от любезност и излезе в коридора при Брукс Харпър.

— Какво мислите? — попита я той.

— Лично аз предпочитам с изглед към езеро и джакузи.

— За съжаление малцина от гостите ни мислят за удобства, когато резервират стая при нас.

Левитски поиска да го заключат вътре. Харпър повика човека от охраната, който държеше голям метален пръстен с ключове, и се извини, че трябвало да се обади по телефона. Следващите десет минути Куин се въртя пред вратата на килията, докато колегата й приключи с огледа.

Расла бе в семейство на полицай и бе свикнала да чака. Нощи наред бе седяла с майка си, потънали в неловко мълчание. И двете се правеха, че не поглеждат към вратата. В тези нощи обикновено баща й преследваше някоя отрепка от обществото и майка и дъщеря искрено се надяваха, че той няма да пострада. Най-често отсъстваше по-дълго, отколкото те предвиждаха. По-дълго и от неговите предположения. Левитски й напомняше с нещо за баща й: педантичен, подреден и самоуверен.

Бяха му лепнали прякор, който нямаше нищо общо с действителността — Припрения Еди — бе добър, разбран и сърдечен мъж.

Спечелил си бе славата на кибритлия още съвсем млад, но с течение на годините бе улегнал. Най-силната напитка, която го бе виждала да пие, бе съвсем лека бира или глътка бренди на официални празници. Бе се сърдил, разбира се, или поне говореше, че е вдигал скандали, за да поддържа славата си на буен младеж. Беше извънредно горд мъж — недостатък, който дъщеря му бе наследила.

Еди Галахър бе много едър и стабилен и вероятно заради това хората бяха убедени в неговата солидност и енергичност. В крайна сметка той повярва във всеобщото убеждение, че е недосегаем за повечето ограничения на човешката природа.

Тъкмо затова винаги беше първият, на когото се обаждаха за нощна акция, оглавяваше всеки списък на онези, които ще работят извънредно — това му създаваше илюзията, че е търсен и необходим, а цената изобщо не го интересуваше.

Куин бе забелязала потрепването в лявата му ръка, много преди да посмее да го сподели, и то първо с майка си. Отговорът бе само тежка въздишка и завъртане на очите нагоре, сигурен знак за нейната безпомощност. Би било напразно хабене на думи.

Единственият отговор на Еди, когато осъзна, че има проблем с контрола върху мускулите си, бе да мушка още по-дълбоко ръце в джобовете си. Въпреки дългите и изтощителни разговори да отиде само да се прегледа, той категорично отказваше.

Прегледите били само за децата и автомобилите. Лекарите поболявали хората, болниците били само за умиращи, а лекарствата не помагали на никого, освен на производителите си. Нищо от това не било наложително. Здрав бил. Треперенето на ръцете беше нищо в сравнение със световъртежа и главоболието, което на моменти бе толкова силно, че лицето му позеленяваше от болка.

Нощта, когато загинаха, родителите й бяха отишли на гости у семейство Холанд. Припрения Еди се бе сторил на гостите някак неустойчив към края на вечерта и един от присъстващите предложил да ги отведе у дома. Обиден, Еди шумно отказал.

На около половин километър от дома им, колата на семейство Галахър пресякла разделителната линия на пътя и се забила в идващия насреща фургон. И двете коли избухнали в пламъци. Според показанията на свидетели, колата на Еди криволичела метри преди да се отклони от платното си — движела се така, сякаш шофьорът е пиян.

В заключението на пътната полиция бе записано, че родителите на Куин са починали на място. Шофьорът на фургона — жена към трийсет, бе издъхнала в линейката на път за болницата. Тригодишната й дъщеря живя няколко дни след катастрофата. Петгодишното й момченце остана с трайна парализа и сериозни поражения в мозъчната дейност. Единственият оцелял почти без драскотина бе шестмесечното бебе.

Много преди да се изясни причината за катастрофата, покойният Еди Галахър бе разкритикуван, осъден и анатемосан от местната преса. Сред приятелите, присъствали на партито, се намериха и такива, които свидетелстваха, че той е напуснал тържеството, като се олюлявал и плетял език. Другари по оръжие, чиято колегиална лоялност се простираше точно до входа на гробищата, предложиха сами на пресата живописни описания на резултати от привързаността на Еди към чашката.

„Започнеше ли да пие, нямаше начин да проведеш смислен разговор с него.“

Историята предизвика интерес в медиите от цялата страна и разпали истинска буря от обществено негодувание. От полицията се очаква да пази и защитава, а не да изтребва невинните граждани по пътя.

Припрения Еди Галахър бързо се превърна в символ на полицейска безотговорност и немислимо нарушаване на доверието на обществото. По това време много популярна стана една карикатура на „ръката“ на закона, опряла лакът на един бар, а между пръстите й стърчеше бутилка.

Всяко съчувствие към Куин и Брендън бе пресечено още в зародиш. Съсипан от скръб и объркан, Брен бе малтретиран от съучениците си. Мястото, което бяха обещали на Куин в полицейското управление в Рътланд неочаквано се оказа закрито. Тя вече бе подала молбата за напускане от полицията в Бостън, където цели пет години бе трупала авторитет и се бе издигнала до поста заместник-началник на отряд. Съкращения в персонала направиха връщането й на старата работа невъзможно. Куин бе убедена, че все някак ще се справи. Загубата на работата се оказа сред най-малките й проблеми.

Спонтанно организирал се комитет от съграждани предложи парите от застраховките и обезщетенията, които децата на семейство Галахър трябваше да получат, да отидат в семейството на вдовеца на жертвата. Потопеният в скръб съпруг заведе иск за пет милиона долара срещу Куин, семейство Холанд, управата на град Рътланд и щата Върмонт.

Адвокатът на ищеца повдигна обвинение срещу Джейк и Марилин Холанд за това, че са предложили алкохол на вече пияния си приятел. В иска срещу града бе записано, че началниците на Еди са знаели за неговия проблем с алкохола от години и не са взели никакви мерки.

Куин се бе изправила пред лична и финансова катастрофа в момент, когато скръбта й я заливаше непрестанно и тя искаше единствено да капитулира. Започна дори да мисли, че цялата тази болка е заслужена. Слушала бе дълго време обвинителни коментари срещу баща си и в резултат в душата й започнаха да се прокрадват мисли, дали е знаела истината за него.

Без подкрепата и ръководството на Джейк Холанд тя щеше да се пречупи под силния натиск и щеше да понася безропотно последствията до края на живота си. Джейк обаче упорито и неотклонно застана зад загиналия си приятел. С тиха настойчивост успя да стигне до истината.

Установи се недвусмислено, че в кръвта на Еди не е имало никакъв алкохол. Нищо друго, освен лекарства, които се продават без лекарско предписание. От две независими лаборатории дойдоха резултати, отхвърлящи напълно данните на съдебния лекар, извършил аутопсията. Стиснал ядно резултатите, Холанд изнуди вестниците да опровергаят писанията си, а висшият чиновник на щата, отговарящ за Пробационната служба, да назначи Куин в тази система.

Но дори сега, три години след като Джейк й помогна да изясни фактите и да стъпи на краката си, хората продължаваха да помнят и да вярват в изречените някога лъжи. Тя винаги щеше да носи следите, щеше да посреща презрителни погледи. По лицата на хората бе изписано същото онова изражение, което тя видя у кмета Уелакот, когато той я попита има ли нещо общо с Припрения Еди. В душата й се бе надигнала познатата ярост.

Някой ден, все някак щеше да успее да изтрие петното от паметта на баща си. Елдън Уиър нямаше да й попречи. Поне каквото зависи от Куин.

Брукс Харпър се върна, а няколко минути след това Левитски почука на вратата, с което даде сигнал, че е готов. Куин се опита да разбере от изражението му дали е открил някаква следа. За съжаление той остана непроницаем.

— Искате ли да ви покажа още нещо? — попита Харпър.

— В интерес на истината — да. Бих искал да прегледам материалите от сеансите на вашата програма.

— Нашият директор месеци наред ме караше да изхвърля тези стари хартии — смръщи той чело. — Според него в тях нямало нищо съществено, ставали единствено за подпалки.

Левитски видимо посърна, за разлика от Харпър, който изгря като палаво момче.

— За щастие не го послушах. Всички материали от програмата са долу в мазето. Последвайте ме.

Започна се продължително пътешествие по коридори, през заключени врати и сгради, докато стигнаха металната врата към мазето.

В дълбокото подземие бяха разположени отоплителната инсталация, контейнерите с резервна вода, централното управление на охранителната система, както и поредица от генератори. Харпър ги поведе през лабиринт от шумни машини и най-накрая спряха в ъгъла пред висок куп, покрит с платнище. Той свали покривалото и отдолу се разкри камара кашони с папки и пликове.

На Куин й се стори невъзможно тук да бъде открито каквото и да било. Но Харпър, за когото това очевидно бе собствена територия, се промуши и след не повече от минута извади онова, което търсеше — записките от участието на Уиър. Излезе навън потънал в прах, но доволен.

— Мисля, че това е всичко.

Левитски пое купчината прашни хартии и ги остави на бетонния под. Тутакси се наведе и започна да разлиства страниците. От време на време записваше нещо в бележника си.

Куин надникна през рамото му и се зачете в някои от наречените от Харпър „дневници на мислите“. От обитателите на затвора, включени в програмата, се очаквало да опишат в писмен вид случките, станали причина за техния гняв. Всяко събитие имаше заглавие, направена беше илюстрация и ясно разграничаване на фактите от реакциите.

Записките на Уиър й се видяха смехотворни. Сякаш нейният психопат бе на курс по психо бъбрене за напреднали. Бе сипал хитроумни забележки, граничещи с прозрения. Отбелязал бе, че според него има проблем със себеуважението. Поради отчуждението си от околните от съвсем млада възраст е имал погрешни очаквания за света. Компенсирал отсъствието на себеуважение с опити да провери границите на обществото. Наблюдавайки хора с подобни проблеми, успявал да определи и своите мотиви. Записвайки своя опит, се надявал да разбере по-добре своя гняв.

Левитски свърши със своя преглед, изправи се и разкърши рамене, за да облекчи болката от стоенето дълго време в една поза.

— Благодаря ви, господин Харпър. Мисля, че това ще ми свърши работа.

— Добре. Ще ви изпратя.

Куин изчака да останат сами и докато вървяха към колата, попита агента какво в крайна сметка е открил.

— Засега нищо съществено, само откъслечна информация — лаконично отговори той.

— Нямам нищо против да чуя и откъслечна информация.

— Предпочитам да я споделя с теб, едва когато тя се превърне в нещо свързано и смислено.

— Защо не ми разкажеш нещо откъслечно.

— Защото нищо няма да разбереш.

— Нека аз преценя.

— Не се отказваш лесно, Галахър.

— Така си е, Левитски, докато не стане както го искам.

Той се засмя, но бързо стана сериозен.

Куин почти виждаше как колелцата в главата му се въртят и зацепват.

— Уиър ти беше казал да намериш мелодията и да следваш пътеката — започна той. — Ако приемем, че началото е в песента на птицата на смъртта, той непременно е оставил следи, по които да тръгнем. Може да се предположи, че единственото, с което е разполагал в затвора „Сейнт Олбънс“, са били думи.

— Звучи ми логично.

— Въпросът е как да открием думите и да разберем към какво ни насочват знаците. След като разгледах написаното по стените на килията и в докладите от сеансите на програмата не открих никакъв код. Или поне нищо от стандартните ключови думи или шифри. Направи ми впечатление обаче, че има думи, които използва по-често от останалите. Предполагам, че там трябва да се търси ключът.

— Така ли?

— Оставям ти да прецениш. Ще ти изброя думите от стената на килията и ще ми кажеш какво първо ти идва наум. Съгласна ли си?

— Готова съм.

Той извади бележника си.

— Възбуда… свежест… гладък… проникване.

— Секс — изтърси тя, сякаш сама се изненада от това, което й хрумна и се отрони от устните й.

— С кого?

Думата, която първа се появи в главата на Куин направо заседна в гърлото й. Помъчи се да намери подходящ заместител, но мозъкът й сякаш бе блокирал.

— Със… дете — промълви тя най-сетне и лицето й пламна.

— И при мен е така — мрачно заяви агентът.

— Какво означава това?

— Може да е декларация за намерение. Може да е свързано с програмата за сексуални насилници, в която е бил включен в Рътланд. Надявах се поредицата от думи, които той повтаря да ни доведе до някакво заключение. Засега обаче нищо не мога да измисля.

— Може би аз мога да помогна.

— Заповядай. Записи… проверка… очакване… проблеми… наблюдение.

— Фреди — изтърси неочаквано Куин.

— Моля?

— Нали искаше да кажа първата дума, която ми дойде на ум? Ето — Фреди.

— Добре, продължавай. И после?

За кратко мозъкът й отказа да реагира. Постепенно мислите се подредиха и оформиха.

— Фреди Фенолд — промълви тя. — Това е един досаден мой съученик, който седеше зад мен в часовете по химия. Знаеше всички отговори. От него се носеше дъх на колбаси.

— И?

— Химия… Наука. Чакай, сетих се! Става дума за научен метод, Левитски. Спомняш ли си? Наблюдаваш проблем, формулираш какво очакваш, нещо като хипотеза, правиш опити, наблюдаваш резултатите, записваш ги.

Левитски мислеше. Преработваше чутото.

— Научният подход при изследването. Интересно. Уиър е положил сериозни усилия, за да мине успешно през програмата за нарушители. Нищо чудно, докато е присъствал на сеансите, да е проучвал и начини, по които може да преодолее препятствието на въздушните запушалки и останалите охранителни системи. Той е точно този тип човек. Браво, Галахър. Нека подълбаем в тази посока. — След тези думи агентът се качи в колата.

Куин се обърка. Скоковете в логиката на Левитски я върнаха в началото. Този човек умееше да ти развали настроението за част от секундата. Опитвайки се да проумее какво всъщност става, тя се качи в колата, порови за ключовете и най-сетне потегли навън от територията на затвора.

— Добре де, предавам се. Къде отиваме? — попита тя пред отклонението за главния път.

— Ти ми кажи. Стана ясно, че логическото ти мислене по нищо не отстъпва на моето. И държа да подчертая, че от моите уста това си е направо комплимент.

Колкото и да й беше неприятно, тя изпита удоволствие. Това с логиката се оказа почти толкова забавно, колкото и ужасът, който предизвика у онзи нещастник Ралф Норман.

Затвори очи, премина през известните факти и определи пътя по-нататък. Усещане и преодоляване. Постепенно в главата й се оформи нещо конкретно. Тя видя следващата си стъпка по пътеката. Да можеше само да разбере какво ги очакваше там.