Джудит Келман
Къщата на хълма (36)

Тридесет и шеста глава

Куин и Левитски бързо изминаха пътя до „Рътланд“ и паркираха на улицата пред входа на затвора, където бяха настанени осъдени за по-леки престъпления.

Сградата бе съвсем близо до центъра на градчето. Като изключим обточената с бодлива тел ограда, тази сграда за изтърпяване на наказанието спокойно можеше да мине за училище или административна сграда: тухлена модерна фасада с елегантни стъклени участъци.

Широкият вход бе украсен с бели колони.

Голяма част от клиентите на Куин бяха бивши обитатели на „Рътланд“, ето защо тя добре познаваше мястото. Чудесно замислен с много добри намерения, затворът търпеше, както всички такива места в страната, всеобщият недостиг на средства и пренаселеността. Важни програми бяха отменени, съставът бе сведен до минимум. Много от настанените спяха по двама на легло. Гимнастическият салон бе превърнат в спално помещение за четирийсет души и естествено първоначалното му предназначение бе отдавна забравено.

За Куин не беше никакъв проблем да получи пропуски за себе си и за Левитски. Поведе своя спътник покрай стъклената конструкция, където се помещаваше главният контролен пункт, минаха по тесен коридор с телефонни кабини и автомати за пакетирани стоки. След това по тесен проход стигнаха до центъра за обучение. Там бе уредена малка библиотека, провеждаха се курсове по компютърна грамотност и различни видове професионална подготовка, както и ограмотителни занимания.

Рафтовете с книги приличаха на лошо поддържана уста. Големи дупки зееха между разпръснатите купчини с книги. Куин си спомни, че повечето затворници взимаха книги за четене само защото имаха това право. Сетне книгите се въртяха между тях на принципа на търсенето и предлагането. Даде си сметка, че едва ли щяха да успеят да проследят кои книги е взимал Уиър за четене по време на престоя си тук, в отделението за сексуални престъпления.

Очевидно това препятствие не тревожеше кой знае колко Левитски. Той се бе насочил към директора на центъра, за да му се представи. Мъжът бе дребен, с очила върху птичеподобното си лице и стоеше до каталога.

Куин се бе запознавала с него, казваше се Юджийн Петерман, по повод курса, който бе минал Дъд Чеймбърс за поправка и ремонт на радио- и телевизионни приемници. Петерман носеше вместо връзка артистична панделка и обувки от чиста кожа, а на лицето му бе изписано почтително изражение, което се засили чувствително, когато разбра, че Левитски работи във ФБР. Агентът му обясни, че се интересува от показателите за интелигентност, регистрирани по време на престоя му в „Рътланд“, за да ги включи в проучване на ФБР. Петерман изказа одобрение на тази инициатива и обеща да им съдейства.

— Готов съм да помогна с каквото мога на Бюрото — завърши той. — За мен е чест.

— Имате ли системата „Дайълог“? А „Лексъс-Нексъс-Нолидж Индекс“? Как разпределяте таксата за влизане в Интернет? Ще искам да видя и списъка с имената на ползвателите на Интернет.

Куин разбра, че става дума за компютри, нещо, в което бе доста слаба.

— Имам предвид определени бази данни за абонамент — обясни Левитски. — Всеки, който разполага с модем може да се включи в мрежата, но трябва да е оборудван със съответна програма и да има абонаментен номер или електронен адрес. Тъй като таксата е на принципа на време престой в Интернет, си помислих, че може би разполагат с регистър на ползвателите и техните идентификационни номера.

— Много ти благодаря, Левитски. Това напълно ми изясни картината — каза Куин. Никога не беше срещала толкова компетентен човек по толкова много въпроси. Много й се искаше да го попита знае ли случайно как да скочи с въже бънджи.

Петерман отговори надлежно на всички въпроси и сам предложи няколко идеи. Чрез Центъра по обучение тук в „Рътланд“ Уиър може да се е включил в курс лекции на затвора или в задочен курс, или да се е записал в някоя от групите по интереси, където раздаваха срещу подпис определен вид публикации.

— Поддържаме далеч по-добър контрол върху периодичните издания, отколкото върху книгите — обясни Петерман и кимна тъжно към осиротелите рафтове зад гърба си. — За да намалим загубите, се налага да държим книгите под ключ.

Двамата мъже потънаха в разговор за няколко други възможни източници на информация за самостоятелните занимания на Уиър. Имаше сведения за пристигащата поща за всеки затворник, за всичките му посетители. Ако Професора се бе записал в някой от курсовете, провеждани в затвора от доброволец от града, то това непременно щеше да е записано в досието му.

Петерман обеща да събере всичките тези данни за около час. Но Куин не беше голяма оптимистка. Тя се сещаше поне за няколко начина, по които Уиър можеше да се промъкне незабелязан от системата за охрана, за да проведе своите така наречени изследвания.

Всички обаждания по телефона на затворниците трябваше да се провеждат по системата на заплащане от страна на човека, с когото затворникът иска да се свърже. Така че, ако Уиър бе направил своето проучване по телефона, те нямаше как да проследят на кого е звънял. Материали за четене можеха да му бъдат предадени тайно от посетител в обширното помещение за свиждания, където охраната бе твърде оскъдна. Можеше да използва нерегистрирани в библиотеката издания или да почерпи информация от свой съкилийник. И какво ли не още.

— Безнадеждно е, Левитски — сподели Куин с колегата си, докато напускаха Центъра по обучение и се насочваха към отделението на осъдените за сексуални престъпления. — Десетки са пътищата, по които може да заобиколи системата и да си изследва каквото си поиска, без да оставя каквато и да е следа.

— Права си Галахър — съгласи той. — Но забравяш едно много важно обстоятелство, което работи за нас.

— А именно?

— Самият Уиър ти каза направо, че има пътека, която трябва да се следва. Последното, което би искал, е да ни прати за зелен хайвер и да рискува да загубиш интерес. Тъкмо затова е оставил два набора с ключови думи в „Сейнт Олбънс“. Неслучайно е бил многословен. Искал е да се подсигури, в случай че например вземат да боядисат стените на килията или пък изхвърлят записките от сеансите на групата. На кого му е интересно да си играе сам? Дори игрите на Смахнатия Ели са поне за двама.

Откриха Рита Бенкс в помещението с гимнастически уреди, където неколцина голи до кръста затворници се потяха здраво с тежестите. Куин представи Левитски като шеф на програмата за занимания със сексуалните престъпници. Изчака да минат първите няколко секунди на стъписване и мълчание от негова страна. Когато за първи път се запозна с тази жена, тя самата го бе преживяла.

Бенкс бе висока поне метър и осемдесет, с пищни форми, увенчани от красиво лице и истински водопад от чупливи коси с цвят на пчелен мед. Имаше ясни сини очи и чувствена уста. Човек можеше да я нарече всичко друго, освен Рамбо-тип, какъвто се очаква да срещнеш на такова място и в обкръжението на закоравели сексуални престъпници.

В случая на Рита Бенкс външният вид съвсем не беше всичко. Тя изненада още повече Левитски, като стисна като в клещи небрежно подадената му ръка и го изгледа с железния и властен поглед на укротителка на лъвове. Той реагира като всички останали — съвзе се мигом от изненадата и опъна рамене. Куин обясни, че са дошли по повод на Елдън Уиър.

— Странно колко много хора се интересуват от него. Последвайте ме — покани ги жената.

Къса открита стълба водеше до нейния офис. Когато тя приближи най-близкия от трениращите в помещението, други трима, които бяха наоколо, веднага оставиха тежестите и се отдръпнаха към стената. Работното облекло на госпожа Бенкс беше недвусмислено женствено — пола или рокля, не ставаше ясно. Но на никой от затворниците не му мина през ум да погледне към краката й, докато се качваше по стълбите, камо ли да надникне под полата. Наричаха я Рита Мъжеядката. Според повечето това си беше истинско подценяване на действителните й качества.

Стените на кабинета й бяха бледосини, на пода бе опънат бежов килим. На иначе празното бюро бе поставена само снимка на три ротвайлера, домашните любимци на Рита, и свидетелство за това, че е притежател на черен колан по карате, трета степен. На стената се виждаше необяснима поредица от драснати с молив черти. Броят на взетите скалпове, мина през ума на Куин. Госпожа Бенкс седна на стола си и направи жест към тях да седнат.

За пореден път Левитски представи част от истината за причината на посещението им, като изтъкна своето проучване.

— Надявах се да споделите с мен някои впечатления, които не са влезли в досието на Уиър — завърши той.

— В интерес на истината, нямам много впечатления от него — каза замислено Рита. — В това отделение се занимаваме с твърде деликатна материя. Когато започнахме работа по тази програма, се оказа, че малко хора от нашия контингент са склонни да се включат, ако не им гарантираме, че това, което ще споделят с нас, ще остане само в рамките на програмата.

— Тогава можем да погледнем досието му.

— Изключено е, съжалявам.

— Моето изследване е от национално значение.

— Нито за миг не се съмнявам, че с него ще разтърсите света, агент Левитски. Но както споменах преди малко, непрестанно постъпват искания да даваме сведения за Уиър. Не мога да си позволя да го показвам.

— А и не искам да го правите. Уверявам ви, че нищо от това, което ще ни кажете, няма да излезе от това помещение. Моля ви, госпожо Бенкс. Наистина е важно.

— Тогава изплюйте камъчето, господин Левитски. Щом искате да ви допусна до материалите от досието му, ще трябва да ми кажете истинските си основания да се интересувате от него. Не ми се слушат глупости. Дори ако ми ги съобщава любимия ми Чичо Сам.

Левитски веднага влезе в нейния тон. Рита Бенкс успяваше да въздейства на хората. Тя изслуша внимателно разказа на агента за липсващото дете и за съвпаденията, които ги насочват към Уиър.

— Няма да се изненадам, ако се окаже, че е преодолял охранителната система — рече тя, когато той приключи.

— Смятате ли, че е толкова подготвен и умен? — попита Куин.

— Много е умен — потвърди Бенкс. — Но онова, което отделя Уиър от останалите, не са умствените му способности, а неговата природа. Познавате ли изследването с пиграф?

Куин не беше чувала, но и за първи път и Левитски онемя. Рита Бенкс отвори чекмеджето на бюрото си и извади оттам метален полукръг, свързан с кабели с електронен измервателен апарат.

— Просто, но много хитро изобретение — отбеляза Бенкс. — Нарича се измерване по Барлоу. Нарушителят си го поставя. Показваме им серии с образи и пускаме аудиокасети, за да проверим какви са сексуалните им апетити. Всякакви наченки на възбуда се регистрират.

— Поставя си устройството на… — Левитски сбърчи лице и неволно скръсти крака.

— На пениса си, да, господин Левитски. Затова се нарича и пиграф. Дава възможност да оценим реално естеството и интензитета на сексуалното отклонение. Всеизвестен факт е, че мъжете реагират автоматично и честно на визуални и слухови стимулации. Документираме тези отговори и можем съвсем точно да кажем с какво си имаме работа.

Левитски примигна отново.

— Изобщо не боли — продължи Рита Бенкс. — Разбира се, измерването се провежда при съвършено зачитане на човешкото достойнство. Може да звучи примитивно, но за нас няма по-добър метод за получаване на вярна информация за наклонностите на нарушителите. Малко мъже са готови да признаят, че ги привличат малки деца, или болка, или животни, или наказанието или по-лошо.

— Що се отнася до Уиър, вече знаем, че той изпитва влечение към малки руси момичета — отбеляза Левитски.

— Тази грешка правят всички, които се занимават с този случай. Сексуалната му склонност към малки момичета е фикция.

Тя прелисти някакви документи и извади няколко листа, наподобяващи електрокардиограма. Посочи им няколко места, на които на Професора са били показвани стимулиращи образи: голи жени, момчета, момичета, двойки в момент на полов акт.

— Не виждам никъде реакция — отбеляза Левитски.

Бенкс кимна сериозно.

— Защото няма такива. Не можахме да покажем на господин Уиър нищо, което да предизвика и следа от сексуална възбуда. Въпреки това знаем, че е способен на нормална сексуална функция. А по неговите собствени думи по време на най-гнусните му деяния е преживял сериозна възбуда. Когато кандидатства за тази програма, той доброволно разказа много подробности за сексуалната си възбуда, когато е малтретирал онези деца. А аз ви уверявам, че не го е измислил. Само че няма никакво значение дали това са момичета или не, руси или не. Той съвсем целенасочено подбира един тип, за да предизвиква властите.

Човекът няма предпочитания към никакви характерни човешки атрибути. Не е способен на нормална еякулация, не е в състояние да оживи или замести еротичен опит чрез фантазия. Работя вече петнайсет години в този бранш и не съм срещала подобен случай. Нищо не възбужда Елдън Уиър, освен изтезанието и след това измъкването.

— Не зная как това го прави много по-различен от друг обикновен садист? — попита Левитски.

— Аз също не го разбирах в началото. Но след време започнах да разбирам Уиър. Започнах да схващам какво го възбужда. В момента пред вас е модел на възбудата на човек, който е съвършено мъртъв отвътре. Един мъртъв човек няма какво да губи — продължаваше тя. — Пред нищо няма да се спре, за да се почувства отново жив.