Джудит Келман
Къщата на хълма (22)

Двадесет и втора глава

Куин прекара двайсет изтощителни минути в разходки из улиците на Уилмингтън. Нямаше какво да прави, нямаше какво да гледа. Нито интересни магазини, нито сериозни ексцентрици или пък изненадващи събития. Всички изглеждаха като полузаспали, включително и кучетата. Този, който бе измислил идиличните старомодни градчета на Ню Ингланд, трябваше да бъде заставен да поживее продължителен период от време в тях, мислеше си тя.

Когато се върна във фотолабораторията, видя касетите, оригинали и копия, да я чакат на щанда. През вратата на склада видя гърба на Дъд, който се бе навел над тайнствения си проект. Беше твърде погълнат от работата си, за да забележи присъствието й. Куин му извика едно „благодаря“, прибра касетите и си тръгна.

Качи се в колата и се отправи направо към кметството в Дъвс Ландинг, където трябваше да чуе от момичето зад гише „Информация“, че кметът Уелакот не е пристигнал още и изобщо рядко се явява преди единадесет. Тя изгаряше от желание лично да убеди този надут пуяк, че трябва да престане да им досажда, ето защо реши да се види с неколцина от поверениците си и после да се върне отново.

Група от нейните подопечни работеха в Манчестър, градче, съживено преди десетина години от финансова кома чрез преобразуване на складовете на бившите фабрики в търговски обекти. Сега районът се бе превърнал в туристическа атракция с множество дизайнерски стоки на чувствително по-ниска цена, изложени производствени излишъци, стоки втора и трета употреба.

Куин, за която пазаруването бе равносилно на каторга, бе направила опит миналата Коледа да открие някоя находка в съкровищницата на Манчестър. Половин ден прекара в замаяно търсене и единственото, което спечели, бе зверско главоболие. Нищо повече.

Наложи се три пъти да обиколи търговската Мека, докато намери едно съвсем малко място за паркиране. След няколко целенасочени побутвания на колите наоколо, тя успя да направи място за своя джип.

Рон Полтрак бе пуснат условно, след като бе излежал по-голямата част от своята присъда за рекетьорство. Сега бе сервитьор в китайския ресторант „Меджик Драгън“. При него не завари никакви проблеми. Човекът продължаваше да усвоява тайните на китайската кухня.

Лен Салваторе с присъда за фалшифициране на ценни книжа, бе получил работа като касиер в магазина „Дизайнерски палта и костюми“ в същото каре, в което се продаваха и обувки на известната фирма „Коул Хан“. Той бе настанен там на работа по препоръка и с помощта на екипа по програмата за социализиране на нарушителите въпреки яростната съпротива на Куин. До този момент Лен не бе пипнал нито цент от оборота или поне никой не бе забелязал такова нещо.

Следващият в нейния списък бе Андрю Родман, всепризнат лидер в бизнеса с фалшифициране на кредитни карти. Родман бе назначен за охрана на кръстовище край училище и сътрудник в системата на училищното хранене.

Куин го завари пред гимназията, подпрян на стълба на пътен знак, да наблюдава движението и пресичащите ученици. Много пъти бе изслушвала идеята му да продаде на някое филмово студио правата за историята на своя живот. На Куин й беше неприятно да разбива илюзиите му, но все пак му напомни, че законът забранява да печелиш от престъплението си.

Родман обаче не спираше да прави планове и бе успял да открие няколко проекта, в които би могъл да приложи своите познания. Беше толкова уверен, че дори предложи на Куин да участва във филма. Затворът невинаги успяваше да промени хората, в повечето случаи дори играеше роля на сборен пункт за онези, които продължаваха да планират още по-изпипани престъпления.

От телефона в училището Куин се обади в управлението. Джейк Холанд не разполагаше с новини за изчезналото момиченце. Всички доказателства сочеха по-скоро бягство от дома, но това изобщо не бе укротило ентусиазма на кмета Уелакот.

Куин се опита да говори бодро със своя началник и да придаде на гласа си оптимизъм, какъвто изобщо не изпитваше. Двамата с Левитски се бяха разбрали да държат в тайна от Джейк своите допълнителни проучвания, докато не се натъкнат на сериозен проблем. Горкият Джейк беше подложен на достатъчно напрежение. Куин добре знаеше какво изпитва.

По обратния път назад към Дъвс Ландинг мислите й се върнаха към кмета Уелакот и абсурдните му изисквания. Защо свестен човек като Джейк трябваше да търпи толкова много незаслужен натиск? Или пък тя? Един добре премерен и насочен ритник в костюмирания задник на Уелакот щеше да свърши работа, пък да става каквото ще. Само че Куин се бе изкачила по стълбицата след много работа, за да рискува всичко.

Когато стигна поовехтялата сграда във викториански стил, която служеше за кметство на Дъвс Ландинг, тя паркира джипа зад източения кадилак, чийто шофьор седеше в очакване зад волана. Колата положително бе на кмета. Малко хора си позволяваха подобен лукс във Върмонт. Можеха да му се порадват единствено по пътя към последния си дом.

Сградата на кметството, бивша фамилна къща, се отличаваше с няколко елемента на домашния уют — елегантни завеси от органдин, дървени рамки на прозорците, медни лъвски глави върху чукалото на вратата заместваха звънеца. По вратите на приземния етаж висяха табели като „Архив“, „Бюро за разрешителни“. През стъклена врата в дъното се виждаше застлан със син мокет коридор, който водеше до кабинета на кмета.

Секретарката на Уелакот бе скрита в уютен алков в дъното на коридора и в момента пилеше усърдно ноктите си, заслушана в радиото. Сладка блондинка с пълни устни и невероятни сини очи. На едната й буза се мъдреше малка бенка с формата на сърце. Блузата й беше съвсем прозрачна и Куин можеше да се закълне, че с малко усилие ще прочете инструкциите на производителя върху етикета. Така или иначе тя бе съвършено допълнение към черната пола, пристегната в кръста, към чорапите с ръб и чехлите на висок ток.

— Тук ли е кметът — попита тя без никакво предисловие.

— Имате ли уговорена среща?

— Не, но той очаква ей това — Куин показа кашона с касетите. — Изпраща го Джейк Холанд.

— Добре. Ще го предам.

— Няма да стане. Трябва да ги предам лично. Изрична заповед.

— Съжалявам. Не е възможно без предварително уговорен час. Кметът е много зает.

— Няма да отнеме повече от минута.

— Той не разполага и с минута свободно време.

— Тогава аз ще му помогна.

Гласовете им се бяха извисили доста над морското равнище. Вратата на кабинета се открехна леко и главата на Уелакот се подаде навън. Този човек удивително приличаше на приятеля на куклата Барби — Кен. Сексапилът му можеше да се сравни единствено с привлекателността на восъчна ябълка.

— Проблем ли има, Доун?

— Донесох касетите и материалите, които поискахте.

— А, да. Влезте.

Кабинетът бе просторно помещение, осветено от кристални полилеи и покрити с орнаменти сребристи аплици. Навсякъде се виждаха старинни предмети, скъпоценни дреболии и произведения на изкуството от съвременни автори.

Мъжът остави кашона на земята и демонстративно огледа формите на Куин.

— Как ви беше името?

— Куин Галахър.

— Галахър ли? Имате ли нещо общо с Еди Галахър?

Лицето на Куин пламна. Славата на кавгаджия бе довела до големи бъркотии след смъртта баща й в резултат на катастрофа. И това бе последното нещо, за което тя искаше да мисли сега или когато и да било. Сви само рамене и прехвърли темата към далеч по-възвишени неща.

— Радвам се, че имам възможност да поговоря отново с вас, господин кмет. Искам лично да ви уверя, че Елдън Уиър няма нищо общо с изчезването на момиченцето.

— Едва ли си давате сметка какво облекчение е за мен да чуя подобно нещо, госпожице Галахър. Кара ме да се чувствам значително по-добре.

— Ще се почувствате още по-добре, ако чуете какво представлява охранителната система на този човек. С удоволствие ще ви заведа дотам и ще ви покажа всичко.

Уелакот поклати глава в недвусмислен отказ.

— Нямам никакво желание да изслушвам уверения и извинения или дори да участвам в огледи, полицай Галахър. Ако искате да спра да се интересувам, намерете Абигейл Икинс.

— Няма нещо, което всички ние да желаем повече. Но от досега събраните данни е известно, че Аби е избягала. Поне хората от пътната полиция са убедени в това. Оставила е бележка. Защо смятате, че ние носим отговорност?

— Пътните полицаи не говорят от мое име или от името на кметството. Техните прибързани и удобни за тях заключения не ме интересуват.

— Не ви разбирам — продължаваше Куин. — Защо сте така убеден, че Елдън Уиър е отговорен за изчезването на момичето?

— Не желая да давам обяснения на човек под моя ранг. А сега, моля да ме извините, защото…

— Ставате смешен.

Обгърнатите в скъпо сако рамене на Уелакот се стегнаха.

— Кого си позволявате да наричате смешен?

— Не виждам в стаята да има някой друг, освен мен и вас, ваше пристиснато величество.

В мига, в който думите изхвърчаха от устата й, Куин горчиво съжали. Беше неразумно да дразни напразно богатия гадняр. Забавно беше, но и твърде неразумно. Ако можеше да се вярва на Джейк, Уелакот разполагаше с достатъчно власт, за да направи животът й ад.

— Това беше всичко, госпожице Галахър. Знаете къде е вратата. Използвайте я — гласът му беше леден.

— Наистина съжалявам. Не това исках да кажа. Напрежението се отразява на всички ни. В този случай ние с вас сме на една страна. Какво ще кажете да си стиснем ръцете и да сключим мир?

Онзи се владееше страхотно.

— Казах, че срещата приключи.

Куин напусна кабинета и мина безмълвно покрай празноглавата Доун. Няколко цветисти забележки й хрумнаха, но вече беше направила достатъчно поразии. Някой ден по някакъв начин щеше да се научи да изключи този автопилот, който направляваше езика й.

Погледна часовника и си даде сметка, че вероятно ще се наложи да почака Левитски. По пътя към Уолдорф го видя да говори от телефонния автомат под сенника на бели и зелени ивици, над бистрото „Емас Лънчънет“.

Мъжът бе с гръб към нея. Куин приближи и се изкашля предупредително, но той остана глух за нейното присъствие.

Куин не беше посещавала заведението, откакто новите управители го ремонтираха и освежиха преди няколко месеца. Надникна през прозореца и това, което видя, определено й хареса. Вътре беше просторно и слънчево. В застлания с излъскани дъски основен салон бяха разпръснати кръгли маси с карирани покривки, от тавана висяха вентилатори, щандът със салати бе претрупан с апетитни на вид специалитети и студени меса. В дъното се виждаше тясна тераса над Уайт ривър. Мястото й се стори много приятно за обяд.

Докато чакаше, неволно долови края на разговора на агента. Очевидно интервюто му с Уиър не беше минало според очакванията. Отговорите на Професора се бяха оказали наситени с очевидни противоречия. Когато Левитски не издържал и изобличил явните му лъжи, Уиър се затворил и млъкнал.

За няколко секунди Левитски слуша внимателно какво говори неговият събеседник.

— Съгласен съм, че така се процедира в обичайните случаи, Мел — обади се той по едно време. — Очевидно, ако Уиър се окаже мошеник, няма да го включа в резултатите от проучването. Но тук изникнаха и други обстоятелства.

Куин се стегна. Дали пък Уиър не беше споменал нещо за изчезналото дете? Господи, дано няма такова нещо!

— Не, нищо конкретно — продължаваше Левитски. — Попаднах обаче на редица факти, които ме убедиха, че трябва да продължа да ровя. Приготвил съм един пакет за лабораторията и смятам да продължа с Уиър. Проблемът е, че не вярвам да си отвори устата пред мен, все едно как го предизвиквам или притискам.

Поредно мълчание.

— Знаеш ли, според мен една жена ще постигне по-добър резултат… Да, надзорникът му тук е жена, но не ми се иска да я въвличам — изражението на Левитски ставаше все по-мрачно. — И дума да не става, Мел. Няма необходимата подготовка. Нали разбираш колко трениран трябва да е човек, за да издържи по-дълго присъствието на Смахнатия Ели. Това не ти е разходка в парка, дори за обръгнал специалист.

Още една дълга пауза.

— Не е там работата. Тази жена е от типа хора, които си пъхват главата в устата на лъва заради ефекта. Но фактът, че тя е безразсъдна, не означава, че трябва да й предложим самоубийство. Налага се да ми изпратиш някой от Бюрото… Не, не ме интересуват правилниците и протоколът. Говорим за възможно отвличане на дете, Мел. А ако Уиър е замесен, говорим за хладнокръвен убиец. Известно ми е, че официално не сме ангажирани със случая, само че животът на едно дете е заложен на карта.

Куин отстъпи няколко крачки и отново се изкашля, но този път целта бе да прочисти яда от гърлото си. Ще му покаже тя кой е безразсъден.

— Хей, Левитски? Ти нямаш ли намерение да свършиш? Умирам от глад.

Той се извърна и й даде знак да почака малко.

— Разбрах те, Мел. Виж какво можеш да направиш. Ще се погрижиш и за пратката ми нали? Добре. Ще поговорим утре. Добре. Дочуване.

Затвори телефона и направи усилие да се усмихне.

— И аз съм доста гладен, Галахър. Мястото тук добро ли е?

— Напълно. Да седнем отвън, за да можем да говорим спокойно.

Денят беше студен, но на терасата грееше слънце.

Пухкава келнерка ги поведе към терасата, позачисти я и държа столовете, докато седнаха. Слънцето грееше в гърба на Куин и тя почувства, че мускулите й започват да се отпускат.

— Казвам се Сузи — уведоми ги жената, докато им подаваше менюто. — Аз ще взема поръчката ви.

— Трябва ни около минута, за да изберем — обади се Куин.

Сузи се върна точно след шестдесет секунди. Преди Куин да подхване обвиненията си, келнерката беше пред тях с бележник в ръка.

— Още не сме готови. Ще ви повикаме — процеди тя към жената.

— Разбира се. Не се тревожете — сервитьорката се оттегли, но не пропусна да огледа Левитски така, сякаш той бе един от специалитетите на деня, а тя все още не беше хапвала този ден.

Куин изчака жената да се отдалечи достатъчно, за да не чува какво говорят и мина направо към целта.

— Как мина при Уиър?

— Добре. Рутинен разговор.

— Така ли? Значи Смахнатия Ели се разкри пред теб без никакъв проблем?

— Повечето го правят.

— Много се радвам да го чуя. Не вярвах, че ще иска да говори с теб. Чувала съм, че престъпниците, които си падат по малтретиране на деца, предпочитат да разговарят с жени.

— Не всички.

Приятно й беше да наблюдава как мъжът насреща й се гърчи. Не искаше да го притиска прекалено, за да не събуди подозренията му.

Спомни си прошепнатото предложение на Уиър да я поведе по пътеката към скритата й самоличност. Ако наистина Уиър се окажеше огнедишащото чудовище и можеше да се вярва на думите, които Левитски подхвърли в края на разговора си по телефона, то тя щеше да успее да го накара да пропее. Само трябваше да го предразположи достатъчно. Уиър знаеше за изчезналото дете. Искаше да е сигурна, че той няма нищо общо с това.

Странно защо, но бе убедена, че действията на Уиър принадлежат лично на нея. Ако бе отвлякъл момиченцето, щяха да я съдят заедно с него и тя да изтърпява доживотната му присъда заедно с него.

Не беше възможно. Нямаше начин той да е замесен.

Но в ушите й звучаха записите от странните му експерименти: Сцена първа: обектът кърви обилно. Писъците имат особено въздействие…

Тя почти усещаше камъните и отломките, които побеснелите й съграждани мятат по нея. Какво ли наистина можеше да се очаква от бързорекото момиче на Еди Галахър? И тя е същата неудачница като баща си.

— Смятам да опитам сандвича на заведението — обади се Левитски. — А ти?

Куин се направи, че чете внимателно предлаганите ястия, но истината бе, че умът й бе на съвсем друго място. Вече знаеше какво трябва да направи и как да го организира.

Даде знак на келнерката да приближи, но нямаше и най-малка представа какво ще поръча. Най-неочаквано бе загубила всякакъв апетит.