Джудит Келман
Къщата на хълма (4)

Четвърта глава

Абигейл се опитваше да се събуди, но нещо я дърпаше надолу. Съзнанието й беше замъглено, крайниците й бяха меки като мокри хавлиени кърпи. Пулсираща болка туптеше в гърлото й.

Някъде над главата й се носеше тъп ритмичен тропот, досаден като болка в костите. Иззвъня телефон, последван от приглушен човешки говор. Сетне трополенето започна отново. Периодично трополенето приближаваше, после се отдалечаваше и напълно заглъхваше, после отново приближаваше.

Нищо повече.

До обонянието й достигаше единствено лепкавата миризма на собствения й страх. Кожата й усещаше пълзящ студ. Тъмнината наоколо бе плътна като непробиваема стена.

Опитвайки се да разбере какво става, Абигейл реши, че я обгръща най-тъмната нощ в живота й. Все едно черни фигури на черен фон или бели мечки се крият в снега. Едва ли беше нещо по-сериозно. Майка й често повтаряше, че никога не успява да се справи с полета на въображението на своята дъщеря. Аби си представяше, че лежи на черна дъска, а въздухът наоколо е мастилената течност, която изпуска сепията. Така, макар и за кратко, успя да изтика от съзнанието си пълзящия ужас.

Опита се да протегне ръце, но на около педя от лицето си почувства плъзгава стена. Прокара върха на единия си показалец по онова, което я спираше, и усети, че преградата извива надолу и назад. Размърда се и стана ясно, че влагата е под гърба и под краката й. Изпъна се надолу, но върхът на палеца на крака тутакси опря в нещо твърдо. Върхът на маратонката й отскочи леко. Същото бе и откъм главата. Твърдата лепкава преграда я обгръщаше на около десетина сантиметра.

Бяха я затворили.

Като в капан.

Жива погребана като усукания в саван вампир от онзи филм на ужасите, който бе гледала миналия петък със Стефани. Абигейл си представи, че е безплътна, от лицето й не е останало нищо, освен кухите ями на очите и гротескната озъбена усмивка. Ужасена, тя понечи да си поеме дълбоко въздух и заблъска с тяло по металните стени.

В гърлото й се надигна вик. Преглътна, за да го задуши, и дори си помогна с прехапване на устната. Твърдо реши да не му доставя удоволствие. Сигурно беше той.

Само той можеше да я грабне и да я натъпче в тази тръба, за да я изплаши. Поредната му тъпа, ненормална шега. Никой друг не е толкова извратен, че да му хрумне подобна идея.

Спомни си първия номер, който той й скрои.

Заключи я в стаята й, изтрополи отвън, за да я заблуди, че слиза по стълбите, след което остави пред процепа на вратата отвън кутия със задушлив газ. Представяше си как кожата й пламва като пергамент, а косата й изгаря с пукот и остава само пепел.

Той дори бе зачукал прозорците й отвън, за да не може тя да се подаде навън и да потърси помощ. Тогава тя блъска по вратата, докато от кокалчетата на ръцете й потече кръв и гласът й прегракна от викане. Но тогава никой не се притече на помощ.

Онзи подлец чудесно знаеше, че моментът е такъв, че няма кой да чуе нейния призив. Слънчев зимен ден, когато всички гости са по пистите или пазаруват в близкия град. Очевидно беше го планирал така, за да е сигурен, че и членовете на семейството са навън.

След около час, когато най-сетне й отвори вратата и я видя как изглежда, той се смя до припадък. Очите на Абигейл бяха подпухнали до неузнаваемост и не можеше да спре хълцанията, които я разтърсваха.

И това му се беше видяло смешно.

Нещастен извратеняк.

Веднага щом майка й се прибра от снимки, Абигейл слезе при нея, за да й разкаже всичко, но онзи вървеше по петите й с насмешливо лице. Не смееше да отрони и дума, докато той й се надсмива. Беше й казал, че ако посмее да го издаде, ще покаже снимките, на които тя се хили, и ще каже, че го е молила да направят онова. Всички щяха да си помислят, че е луда и отвратителна. По-скоро беше готова да умре, отколкото да поеме този риск.

Абигейл се бе опитала да не му обръща внимание. Но той все й дишаше във врата, следваше я навсякъде. Надсмиваше й се, макар и мълчаливо. Щом се опиташе да говори с мама, сякаш пръсти на някаква вещица започваха да пощипват очите й и думите спираха в гърлото й, сякаш там беше заседнала кост.

И така той продължаваше. Нови сеанси, нови извратени майтапи.

Веднъж бе пъхнал умрял плъх в леглото й. Всеки път, когато си спомнеше за вкоравеното кърваво тяло, Абигейл потреперваше. Беше си легнала, без да подозира какво я чака, когато ноктите и мустаците докоснаха тялото й през тънката памучна нощница. От ужас бе замръзнала на място, а сърцето й започна да се блъска в гърдите като уловена птичка.

Веднъж й показа увеличена снимка на един от сеансите, като й каза, че я е публикувал в „Дъвс Ландинг дейли“. Видя й се съвсем истински брой на вестника. Половин ден се кри в бараката за саксии от унижение.

И всичко това много го забавляваше.

Но този път тя нямаше да му достави това удоволствие, бе твърдо решена да си мълчи. Така поне щеше да си отмъсти. Надяваше се рано или късно да му омръзне и да я пусне от това тясно, плъзгаво място.

Как мама и останалите не разбираха колко е откачен. Абигейл мечтаеше някой да го накаже. Да го затворят в клетка, пълна с умрели плъхове и кутии задушлив дим и фалшиви вестници с негови отвратителни снимки. Дано да се разтрепери и да умре от ужас.

Само че той беше принц. Център на Вселената. Направо недостижим. Всички се бояха от него. Стъпваха на пръсти около него, сякаш беше божество.

Сълзи пареха гърлото й, но тя бързо си напомни да диша през носа, за да премине болката. Той беше без значение за нея. Няма да има повече сеанси, нито пък противни шеги.

Много скоро няма да може да я стигне, защото ще е на сигурно място с татко. Онзи грозен тип нямаше да може да я намери и да й причинява всичко това. Само трябваше да си мълчи, докато той се отегчи и я пусне.

Трополенето на стъпките отново се приближи. Някъде отгоре някой отвори врата и звуците се промениха. Абигейл веднага усети разликата. Някой слизаше по стълби.