Джудит Келман
Къщата на хълма (31)

Тридесет и първа глава

Официално „Сейнт Олбънс“ беше известен като Северозападна поправителна институция. Това бе ниска тухлена постройка — мрачна и злокобна. От централната сграда нагоре стърчаха две високи антени и няколко подобни на кубове бетонни кутии, издигнати впоследствие за въведените след време професионални занимания за настанените в затвора. Комплексът беше опасан с триметрова ограда, над която се издигаха два реда бодлива тел. На определени интервали се извисяваха кули с охрана, снабдени с мощни подвижни прожектори.

Заведението спадаше към затворите със средна степен на сигурност. Това налагаше охрана на външния периметър, въоръжени патрули, ограничения в движението на настанените и въоръжен ескорт в случаите, когато някой от затворниците трябваше да напусне мястото по някаква причина. Куин знаеше, че осъдените, които трябваше да бъдат преместени в затвори с още по-строга охрана, биваха транспортирани от щата при най-строги мерки за сигурност. Наближавайки комплекса, човек трудно можеше да си представи какво трябва да е това животно, което ще има нужда от по-страшна клетка от тази.

Куин познаваше правилата и остави връзката си с ключове в жабката. Левитски остави при тях ключа от хотела, заедно със зачисления му от ФБР десетмилиметров полуавтоматичен „Смит и Уесън“, както и двайсет и два калибровия си пистолет, който измъкна от кобур на глезена. Куин не го бе забелязала досега. Във всички затвори бе забранено посетителите да носят каквото и да е оръжие или ключове, които някой от затворниците можеше да задигне и да използва.

В приемното фоайе те изчакаха да пристигне дежурният. Появи се едра яка жена със светлоруса коса, която провери имената и документите им, както и дали са записани в списъка на посетители за деня, след което им посочи правоъгълната арка на металдетектора.

Първа мина Куин и сигналната лампа светна зелено. Щом Левитски застана под устройството, лампата светна в червено и се разнесе жужащ звук.

— Устройството е много чувствително — обади се дежурната. — Добре е да изпразните джобовете си.

Левитски изсипа всичко от джобовете си, но детекторът отново забръмча. Жената го накара да свали колана и ръкавелите си. Тя спомена, че се случвало в токовете на някои модели обувки да има метални пластини, но е наблюдавала случаи, когато боси и без колани хора предизвикват реакцията на детектора.

Дежурната видимо се забавляваше. Куин обаче се дразнеше от глупавото забавяне, докато русокосата и спътникът й се двоумяха какво още да свалят.

— Според мен не остава нищо друго, освен панталоните ви, господин Левитски. Съжалявам, но правилникът си е правилник.

Мъжът не се решаваше на подобно нещо, но накрая вече бе готов да се предаде, когато изведнъж се сети за слънчевите очила във вътрешния джоб на сакото си. Те се оказаха причина за червената светлина и бръмченето и накрая той бе пуснат.

Системата за придвижване в рамките на затвора се регулираше от стъклена будка в центъра на комплекса. Вътре в стъкления балон дежурен следеше екраните на три редици съвсем малки екрани, които осигуряваха постоянно наблюдение на всички вътрешни и външни врати. Същият човек отговаряше и за дистанционното управление на електронното заключване, като следеше две съседни врати никога да не са отворени едновременно.

Допълнителна осигуровка даваха така наречените въздушни запушалки — къси коридори с врати от двете страни, благодарение на които се контролираше движението на хора и се осигуряваше разделяне на посетители от обитатели на заведението. По пътя си към канцелариите на управлението Куин и Левитски бяха спирани три пъти, докато дежурният в стъклената будка се увери, че пътят е свободен, за да отвори въздушната запушалка пред тях. Вратите зад тях се захлопваха с доста злокобен звук на безвъзвратност.

Кабинетът на директора на затвора Дармън беше в центъра на административното крило. Униформен мъж въведе Куин и Левитски вътре. Дармън се оказа як и едър със стоманено сиви очи и коса с цвят на млечен сладолед. При вида на тънката фигура на Куин погледът му светна, но той бързо извърна лице към Левитски.

Очевидно агентът щеше да е главният партньор в разговора, факт, който Куин бързо схвана и за пореден път усети болка в зъбите. В същото време това я освободи от неудобството да обяснява и да излага техните въпроси. Доволна бе да седи и да слуша, докато спътникът й разкаже на Дармън за изчезналото дете и вероятната връзка със Смахнатия Ели.

Докато слушаше, Дармън на няколко пъти записа нещо на листа пред себе си. Когато Левитски приключи с молбата им да получат допълнителна информация за Уиър, необходима за разследването, директорът набра някакъв номер на телефона пред него.

— Имаш ли няколко минути, Брукс? Добре. Ще доведа при теб едни хора. Става дума за Елдън Уиър. Точно така. — Той затвори телефона и стана. — Ще ви заведа да се запознаете с Брукс Харпър. Той ще ви даде пълни разяснения.

Куин и Левитски го последваха навън от административното крило през въздушна запушалка и поеха по коридор, от двете страни на който бяха разположени складове, перално помещение, библиотека, нова въздушна запушалка, докато стигнаха до къса метална стълба, по която се изкачиха.

Там застанаха пред врата и при почукването на Дармън на прага се появи нисък мъж с изострено като на дребен хищник лице и буйна кестенява коса. Над горната му устна се мъдреха тънки мустачки, придаващи малко драматичен характер на цялата фигура.

— Брукс Харпър — представи се той и протегна елегантно ръка. — Заповядайте — акцентът на мъжа бе мътен като лондонска мъгла. Човек имаше усещането, че устата му е пълна с топчета, а носът му е стиснат с щипка.

От обстановката и вещите вътре Куин схвана, че кабинетът на Харпър изпълняваше много функции. На стената висяха таблица за проверка на зрението, плакати за дванайсетте стъпки в програмата на Анонимните алкохолици, по рафтовете се виждаха наръчници за компютърна грамотност, екземпляри от анотирана Библия, достатъчно на брой, за да послужат на цяла група обучаеми, брошури за запознаване с процедурите за реинтеграция на условно осъдените.

— Брукс отговаря за отделението ни за тежки престъпления — представи го Дармън. — Докато Уиър беше при нас, той го наблюдаваше отблизо. Оставям ви в най-добрите ръце, агент Левитски. Полицай Галахър.

След като директорът излезе Куин и агентът, последваха знака, който Харпър им даде, и разчистиха два стола от хартиите и папките, за да могат да седнат.

— Разкажете ми къде е закачил отвратителните си пипала сега Смахнатия Ели? — запита Харпър без заобикалки.

Някакъв ток протече между двамата мъже.

— Официално нищо не се е случило. Неофициално, не съм сигурен — заяви Левитски след кратък размисъл. След това се обърна към Куин. — Харпър познава Смахнатия Ели както никой друг. Мисля, че трябва да знае всичко.

— Ти решаваш, Левитски.

— Можете да разчитате, че ще си държа езика зад зъбите, полицай Галахър. Аз съм англичанин.

Агентът разказа подробно за изчезването на Абигейл Икинс. Описа колко близо е домът на детето до къщата, където е настанен Уиър, и посочи останалите уличаващи съвпадения, най-вече физическата прилика на липсващото дете с момиченцата, предишни жертви на Уиър. Куин бе чувала толкова често историята, че позволи на съзнанието си да се поразсее. Към разговора я върна новата информация, която Левитски съобщи.

— Когато бях в къщата на Уиър за претърсването, забелязах нещо необичайно върху килима. Взех проба и я изпратих за анализ в лабораториите на Бюрото. Резултатите не са напълно готови, но снощи получих факс с предварителни данни. Според него находката е смес от тежка циментова смес, много по-тежка от обичайната със смлени камъни. Това повдига някои интересни въпроси, стига първоначалните данни да се потвърдят.

— Чакай малко — намеси се Куин. — „Уолдорф“ наскоро беше ремонтирана. Не е ли възможно Уиър да е стъпил на циментовата смес, останала след подобренията?

— Не — отговори Левитски. — Както споменах, става дума за тежък цимент, който се използва за индустриални нужди. Например в железобетонни конструкции, които трябва да издържат тежест като на тежкотоварен камион. Никой не го използва при строеж на жилищни сгради. Просто не е изгодно. Дори в строеж с индустриални цели подобна смес се използва само на места, които ще носят тежки конструкции. Например заводи за тежко машиностроене или паркинги, или при основи на жилищни блокове. За да бъда напълно убеден, се свързах със строителния предприемач, извършил ремонта, и го попитах какъв материал са използвали при укрепване на пътеката пред входа. Човекът ме увери, че са излели бетонна смес от пясък и чакъл.

Куин не се даваше толкова лесно. Този човек все някъде трябваше да сбърка. А тя смяташе, че й се полага това дребно удоволствие.

— А какво ще кажеш, ако този специален цимент е полепнал по обувките на някой от работниците и той го е пренесъл от друг обект, или по обувките на някой от посетителите? Екипът за претърсването се състоеше от много хора.

— Предвидих всички възможни варианти. Но не бива да пренебрегваме и възможността Уиър да е донесъл с обувките си този цимент.

Харпър смръщи вежди.

— Този човек винаги е имал невероятната способност да се изплъзва. Мога спокойно да заявя, че не съществува измислена от човека достатъчно сигурна система за охрана, от която той да не успее да се измъкне. Знаете ли случая, при който изправи цялата охрана на „Рътланд“ на крака?

Никой от гостите не беше чувал за този епизод.

— Около шест месеца, преди да го преведат тук, бил включен в програмата за сексуални престъпления, според която трябвало да посещава някакви терапевтични сеанси. Дежурният пред главния вход го вижда, че приближава, проверява в списъка със затворници, които трябва да присъстват на сеансите, и го пуска в централната въздушна запушалка. Човекът се кълне, че видял как Уиър влиза между двете затворени врати на късия коридор. Извърнал глава за част от секундата, за да провери някакъв монитор, но когато обърнал отново очи към запушалката, Уиър го нямало. Веднага включил общата аларма, сградата била запечатана, всички изходи естествено — блокирани. Повикали целия персонал, който не е на смяна, както и допълнителни подкрепления от Читънден и започнали претърсване. Претърсили всеки сантиметър, всяко кътче — никаква следа от Уиър.

Ръководството на затвора се видяло в чудо. Не искали да алармират обществото, но и не можели да си позволят да държат инцидента в тайна, защото, ако все пак Уиър бил навън, не можели да го заловят, без да взривят медиите. Съветвали се с губернатора и главния консултант по проблемите на затворите в щата и решили, че вътрешното издирване трябва да продължи още два часа, преди да го обявят за национално издирване. Никаква следа от Уиър до момента, в който изтекъл двучасовият срок, и директорът решил да се обади на медиите и на пътните полицаи в щата. Преди да успее да натисне последните цифри от номера на първия вестник, пред кабинета му се изправил, кой мислите? Смахнатия Ели от плът и кръв.

Харпър направи театрална пауза и продължи:

— Появил се с изражение на самата невинност. Не можел да разбере защо вдигнали целия този шум. Почувствал се недобре и прекарал целия следобед в сън в килията си.

— Възможно ли е? — не се сдържа Куин.

Харпър сви рамене.

— Никога няма да разберем със сигурност. Сигналът за тревога задейства допълнителни камери за запис. Директорът поискал всички касети със записи от инцидента, убеден, че няма начин да не обори историята на Уиър. Поканил няколко специалисти и висши служители от прокуратурата, за да присъстват на повторното гледане на касетите. Всички се надявали, че ще успеят да лепнат на Уиър допълнителна присъда за опит за бягство. Какво било изумлението им, когато пуснали касетите и се оказало, че са пълни с анимационни филми от рода на „Семейство Флинтстоун“ и „Том и Джери“. Твърде притеснително, меко казано.

Левитски пое дълбоко въздух.

— Защо няма нищо за този случай в досието на Уиър?

— Предполагам, че това е едно от онези неща, които човек предпочита да забрави бързо — сви рамене Харпър. — Представете си как би изглеждал такъв доклад: „На четвърти февруари в тринайсет и четирийсет и четири затворник номер 9351703 вдигна накрак целия състав на затвора“.

Левитски въздъхна.

— Разбираемо е. Но се страхувам, че и сега той вероятно изправя и всички нас на нокти.

— Значи трябва да бъде спрян — отбеляза Харпър. — Особено ако е възможно да е сложил ръка върху малко момиче. За Уиър това е сериозна примамка. Самата идея за слабичко русо момиче го кара да започне да тиктака като бомба с часовников механизъм.

Първоначално Куин беше доволна, че Левитски поведе разговора, но той говореше вече петнайсет минути и все заобикаляше основния въпрос. Тя започна да поглежда часовника си.

— Защо не го питаш за мелодията, Левитски? Убедена съм, че господин Харпър не може да ни отдели цял ден.

— Ще стигнем и до това, госпожице Галахър — той й хвърли остър поглед и после отново се извърна към Харпър. — Моля ви да простите невъздържания характер на полицай Галахър.

Тя се опита да го изпепели с поглед, но той се направи, че не забелязва мълниите, които хвърчаха от очите й. Повтори пред Харпър странната реплика на Уиър с хладно професионално безразличие.

— Думите му били: „Намери мелодията, открий мелодията, това е началото на пътеката“. Споменал също, че за това е необходимо да се прояви разум и да се положи усилие. Точен ли бях?

Куин кимна в знак на потвърждение.

Харпър обаче беше по-ентусиазиран.

— Не съм го чувал да нарича това мелодия, но се обзалагам, че в основата стои идеята, залегнала в нашата програма за интегриране в обществото. Работим с подбрана група затворници, извършили тежки престъпления — убийство, изнасилване или въоръжен грабеж. Всички участници са имали от деца прояви на особена жестокост. Твърде малко от тях имат някаква представа каква е причината за постъпките им, но което е по-важно, как да контролират действията си. Нашият подход е съсредоточен към събития, които водят до избухвания. Вниманието ни е насочено към причината за тези прояви на ярост. Някои от тях биват провокирани от външни фактори, какъвто е случаят с фетиша на господин Уиър — слабичко русокосо момиче. Съществуват и вътрешни, по-трудни за откриване фактори: изкривено чувство за несправедливост, въображаемо неуважение или присмех, самоненавист. Затворниците в отделението прекарват много време във възпроизвеждане на извършените от тях престъпления. Рисуваме картини, описваме инцидентите, довели до престъплението, описваме пътя към насилието с ключови думи и образи. След което изиграваме ситуацията, докато тя загуби обаянието и загадъчността си, след което в повечето случаи се обезценява от потърпевшия.

Левитски слушаше с изключително внимание.

— Слушал съм за вашата програма. Основавате я на психодрамата, нали?

— Точно така. За много от тези мъже изиграването на ситуацията се превръща в отключващ фактор. Те пристигат тук неспособни да оценят или изразят чувствата си. Изиграването на престъплението им в неутрална, контролирана среда им позволява да изучат онова, което става преди „експлозията“ им. Научават се и да оценяват човешките достойнства на жертвата си. Помага им да не стигат до рецидив.

Куин си представи наредени в кръг, изпълнени с угризения серийни убийци, които пийват билков чай и попиват сълзите си на вина, докато изповядват най-съкровените си чувства.

— Този подход вероятно не е приложим за всички — обади се тя.

— Точно така, госпожице Галахър — съгласи се Харпър. — Методът е напълно безполезен при истинските психопати. Чувствата не могат да бъдат използвани, когато напълно отсъстват. Опитваме се да държим такива хора вън от програмата, но се случва някой хитрец да се промъкне. Участието в програми като моята е тясно свързано с условното им освобождаване, ето защо те са силно мотивирани да бъдат включени. Ако прояви достатъчно находчивост, човек може да се научи да минава теста за подбор и да се прави, че отговаря адекватно на терапията. Ето защо е невъзможно на практика да се разкрие дори пълна липса на съвест.

— Това ли смятате, че се е случило с Елдън Уиър? — попита Куин.

— Нищо не мога да твърдя със сигурност, но мога да се обзаложа, че Уиър е успял да се измъкне през тази програма — убеден бе Харпър. — Този човек е страхотен актьор. Толкова е добър, че е много трудно да го хванеш в лъжа. Дори когато си сигурен, че те премята.

— А какво ще кажете за мелодията? — напомни Левитски. — Къде се помества тази реплика?

— Както споменах, това вероятно е свързано със същността на терапията. По-лесно ще ми бъде да ви покажа.

Харпър се изправи и приближи до един от шкафовете, който беше осеян с афоризми: Ако не знаеш къде отиваш, може да пропуснеш целта, когато я достигнеш; Когато се съмняваш, не го прави; Отдай се на порива на гнева и непременно ще те заболи при приземяването. Куин бе изчела почти половината от колекцията, когато Брукс Харпър се появи иззад вратата на шкафа с ужасяваща маска на лицето. Ярко оцветена физиономия на птица с дълга човка и отвратителни черни очи.

Така преобразен, дребосъкът издаде серия от писъци, от които ти настръхват косите и приближи към посетителите си с пръсти, изкривени като птичи нокти и с изкривено тяло. Наподобяваше някакво праисторическо създание. Куин неволно ахна и се отдръпна назад.

Харпър се изправи и свали маската.

— Извинявайте, ако съм ви изплашил, госпожице Галахър. Трудно е да не повярваш на подобна маска и според мен това е причината да дава такъв резултат. Използваме я в заниманията на нашата програма като символ на убийствения гняв, който се крие във всеки от нас. Всеки, който е прибягвал към убийство или осакатяване е давал воля на този гняв. Учим нашите затворници да познават първите симптоми на този смъртоносен процес и да правят всичко възможно да го избягват.

— И какво общо има това с мелодията на Уиър? — попита Левитски.

Брукс Харпър изтика гротескната маска на тила си.

— Това създание символизира гнева, господин Левитски. Наричаме го птицата на смъртта. А песента й, която призовава към насилие — песен на птицата на смъртта.