Алекс Кош
Принципът на равновесието (2)

Глава 2

Трудностите за учениците започнаха още със загрявката.

— Наблюдавах вашите тренировки — каза Иван, наблягайки на последната дума. — И стигнах до извода, че им липсва състезателен дух. Това трябва да се поправи.

Той махна с ръка към стената до входа на залата.

— От днес там ще има табло, на което аз лично ще отбелязвам е-точките, които сте получили.

— Това някакви електронни точки ли са, като в пенсионната реформа? — уточни педантичният Тьома. — Но те ще бъдат написани на табло, какъв е смисълът?

Иван продължи, без дори да го погледне:

— Ще отчитам всеки ваш провал. И според резултатите този, който получи най-малко е-точки, ще се счита за главен ученик.

— И какво ще ни даде това? — подозрително попита Тьома.

— Честно казано, още не съм решил — призна здравенякът. — Но определено ще помогне за избора на боеца, който ще се бие с плешивото хлапе. Мисля, че финалната битка „всеки срещу всички“ също ще влезе в генералното класиране.

Приятелите се спогледаха и свиха рамене. Е, щом Иван иска да вкара малко жега в тренировъчния процес, защо не? Самите те винаги са се състезавали помежду си, просто не са си водили отчет.

— О! Също така главният ученик ще може да тренира индивидуално с мен или с Елена — добави Иван.

Тук вече очите на Тьома светнаха, а останалите само изсумтяха скептично. Разбира се, паркуристът не би отказал индивидуални тренировки с Елена, но занимание с Иван… това едва ли изобщо можеше да се счита за награда.

— А сега относно загрявката — продължи новият треньор. — Оттук нататък ще започваме всяка тренировка с една проста игра…

Играта, измислена от Иван, беше обичайното преодоляване на полосата с препятствия, но с едно малко изключение — сега в този процес участваха така омръзналите на Алекс тенис топки. Докато някой от учениците скачаше по различните елементи като подвижни ръкохватки, колела, въжета, хоризонтални пръти и въртящи се бъчви, останалите трябваше да хвърлят топки към него от различни страни с цел да го съборят.

— И имайте предвид — предупреди ги Иван, — ако не се стараете и жалите приятелите си, аз ще хвърлям топките още по-силно.

Алекс не обърна внимание на думата „още“, а трябваше. Защото, когато се яви първи на изпитанието, той бързо усети силата на „сдържаното“ хвърляне на Иван. Алекс в този момент тъкмо скачаше от една платформа на друга, когато топката го улучи в хълбока и го отнесе встрани. Като се превъртя във въздуха, той падна на дюшеците, опитвайки се конвулсивно да си поеме дъх със свитите от удара дробове. Все пак препятствията бяха разположени на височина от няколко метра, по подобие на популярното шоу „Руски нинджа“, само че вместо от вода, падането се омекотяваше от обикновени дюшеци.

— Ние хвърляхме с всички сили! — възмути се Машка.

Сърцето на Алекс леко се стопли. Кой-кой, но Машка винаги се тревожеше за него.

— Това беше слабото ми хвърляне — обясни Иван с непроницаемо лице. — Тренирайте вниманието си. Вие сами трябва да определите кои топки може да отклоните и кои трябва да избягвате. Подсказка: моите хвърляния по-добре да ги избягвате.

За Алекс единственият начин да премине полосата беше постоянно да използва сатори, но дори така не успяваше да видя абсолютно всички топки, защото нямаше очи на тила си. Машка, Даня и Тьома не се поколебаха и хвърляха с пълна сила, така че жълтите снаряди летяха с огромна скорост, при това — от различни посоки. Все пак той стигна до финала, но събра цяла колекция от синини и едва не изкълчи крака си.

— Десет минути и четиридесет секунди — обобщи Иван недоволно намръщен, когато Селин слезе от финалната платформа. — Много, много посредствено. А все още не слагам наказателни секунди за попадения.

— Ето този оток на лявата буза е от мен — веднага се включи Машка. — Ударих го и в рамото, в крака и един път го изхвърлих от мрежата.

Изглежда момичето получаваше искрено удоволствие от процеса, а Алекс изведнъж се почувства леко обиден. Разбира се, не заради успешните попадения на Машка, а защото тя отказа да излезе на среща с него и продължаваше да се преструва, че нищо не се случва между тях. От друга страна, самият той не си представяше много добре как биха могли да се променят техните взаимоотношения, ако наистина започнат да се срещат. И дори дълбоко в себе си се страхуваше от подобни промени.

Селин зависна за известно време, без да знае какво да отговори, но Тьома неочаквано му се притече на помощ.

— Така че подари на момичето цветя — саркастично отбеляза той, — за да може по-късно да получиш топка за тенис в окото. Ето я, черната женска благодарност.

Машка изобщо не се смути.

— Един истински боец не можеш да го подкупиш с цветя — тя замечтано мляска с устни, намигайки лукаво на Алекс. — Е, ако там имаше и „рафаелки“^[1]… Ау!

Момичето подскочи на място, след като получи топка в петата точка от треньора.

— Тук не виждам нито един истински боец — саркастично отбеляза Иван. — Малката, твой ред е.

Машка недоволно изсумтя и, разтривайки удареното място, се отправи към полосата с препятствия.

Обратното броене започна.

За разлика от Алекс, който се опитваше да избегне всички снаряди, момичето нагло използва умението за невидимо острие, разрязвайки някои топки наполовина. В първите секунди Селин се бореше с дилемата дали да хвърля топките с пълна сила или все пак да се опита да жали приятелката си. Но бързо се отърси от тези глупави мисли и дори не заради заплахата на Иван, а от уважение към приятелката си. Ако Алекс иска Машка да стане по-силна, той винаги трябва да се бие с нея с пълна сила. И честно да брои всички попадения. За себе си, а не за да се хвали после пред момичето, разбира се.

— Десет минути и четиридесет и девет секунди — съобщи Иван, когато момичето се върна от финалната платформа.

— По дяволите! — искрено възкликна Машка. — Малко не ми стигна.

— И плюс минута към крайното време за повреда на тренировъчен инвентар — добави Иван с непроницаемо лице.

Машка понечи да се възмути, но здравенякът вече нареждаше:

— Следващият!

Даня тръгна трети. Колкото и да е странно, той се движеше много по-бавно от Алекс и Машка, но показа чудеса от ловкост, отскачайки от траекторията на летящите към него топки, очевидно използвайки новопридобитите си умения за предсказване.

— Той мами! — възмути се Тьома.

— Не преувеличавай — не се съгласи Машка. — Просто трябва да хвърляме малко по-синхронно. Дори Даня да усети къде точно ще прелети топката, това не означава, че ще успее да я избегне.

И се оказа права. Даня все пак нямаше ловкостта на Алекс и Машка, за да избягва топките, летящи пред траекторията му или които го хващаха в момента на преодоляване на особено трудни препятствия. Но топките на здравеняка той старателно избягваше и успя да премине полосата за десет минути и двадесет секунди.

— И все пак той мами — измърмори Тьома, но по-скоро от лека приятелска завист, отколкото сериозно.

— Кой е най-добрият? Аз съм най-добрият! — доволно ухилен, изпя Даня. — Отсега нататък ме наричайте оракула!

Прас! И баскетболистът получи шамар във врата от Иван, но вместо да се възмути, той се взря шокирано в здравеняка и попита:

— Как?!

— Не усети никаква опасност, нали? — разбиращо попита Иван. — Много бойци са добри в скриването на намеренията си, така че не разчитай сляпо на своята способност. Учи се да контролираш заобикалящото пространство, както правят приятелите ти, и използвай предвиждането само като допълнителен инструмент, а не като основен.

Междувременно Тьома скочи на стартовата площадка:

— Мой ред е!

Той дори не успя да направи няколко крачки, за да скочи на катерушката, когато беше съборен от точно попадение на Иван.

— Страйк — пошегува се Даня.

А после започна много странен обстрел на русокосия паркурист: Иван го изхвърляше от всяка платформа, но не в момента на преминаване на препятствието, а между тях. Сякаш беше решил да докаже на Тьома и на всички, че с лекота може да ги събори дори в момента, когато не е необходимо да влагат енергия и внимание за самите препятствия. Тьома излиташе от платформите, падаше върху дюшеците, отново се качваше, напредваше няколко метра — и отново повтаряше падането. Останалите се стараеха да хвърлят топките още по-силно, за да не си помисли здравенякът, че мамят, но Иван това явно не го вълнуваше. Той просто методично събаряше паркуриста на дюшеците, сякаш получаваше някакво специално удоволствие от това.

— Седемнадесет минути и десет секунди — констатира накрая Иван, когато Тьома някак се добра до финала. — Най-лошият резултат.

Алекс усети, че Машка с нейното изострено чувство за справедливост сега ще се нахвърли на новия им треньор с юмруци и бързо я сграбчи за кръста:

— Стой!

— Какво?! — възмутено се дръпна момичето. — Той просто издевателстваше над Тьома! Ама че треньор се извъдил, майната му!

Алекс упорито се опитваше да задържи ритащото момиче, отбелязвайки някъде на ръба на съзнанието колко тънка е талията на Машка.

— Стига вече! — не издържа той. — Виж Тьома, той не изглежда ядосан или разстроен.

Самият Селин не разбираше защо, но едва влачещият се паркурист наистина се усмихваше щастливо.

— Цял ли си? — обърна се момичето към Тьома, когато най-накрая се измъкна от ръцете на Алекс. — Имаш ли нещо счупено?

— Всичко е нормално — увери я паркуристът. — Дори отлично. Ненапразно се занимавах с укрепване на тялото — знам как да издържам на удари.

Алекс дръпна приятеля си настрана:

— Това защото покани Елена на среща ли?

— Очевидно — съгласи се Тьома.

— А защо тогава си толкова щастлив?

— Ако здравенякът е толкова вбесен, значи наистина имам шанс — доволно обясни той. — Той познава сестра си и изводът е, че тя не просто така се е съгласила да излезе на среща с мен.

Логика в това, разбира се, имаше, макар и доста пресилена.

— Дори да е така, сега ти предстои не просто да преминеш теста с Иван, а да преминеш теста с много ядосания ти Иван — напомни Алекс. — Мислиш ли, че това изобщо е възможно?

Тьома стисна юмруци и хвърли злобен поглед към здравеняка.

— Не мисля, че самоуважението ще му позволи да се бие с мен с пълна сила. Така че просто трябва да покажа максимума и да бъда като минимум по-добър от всички вас.

Алекс веднага се развесели.

— Не си го и мечтай!

Иван плесна с ръце.

— Така, да не се отпускаме. Тези ваши времена ще приемем за отправна точка. Сега ще повтаряме полосата с препятствия, докато не ги подобрите! Всичките!

Трябва ли да се пояснява, че в крайна сметка само Даня и Алекс успяха да подобрят времето си. Машка започна да губи, защото й забраниха да реже топките, а Тьома… просто получаваше все повече и повече удари от Иван. Затова, когато вратата се отвори и Елена влезе в залата с голяма черна дъска, всички въздъхнаха с облекчение.

— Може би трябва да вземеш болкоуспокояващи? — попита Машка, гледайки притеснено Тьома.

Младежът наистина изглеждаше така, сякаш всеки момент ще изгуби съзнание. Изглежда дори уменията му с „желязната риза“ не издържаха на повишеното внимание на Иван.

— Ето, асистентката най-накрая донесе дъската — махна й с ръка здравенякът. — Засега може да си починете.

Учениците уморено се строполиха на дюшеците, изкривени от болка на най-различни и понякога много неочаквани места.

— Сега ще видиш ти — заплаши го жената и хвърли към него дъската с размери два на един метра като своеобразно фризби. — Каква асистентка съм ти аз?

Днес „бойната икономка“ беше облечена в прилепнал черен спортен екип, който правеше фигурата й още по-грациозна. И, ако се съди по изражението на лицето на Тьома, на него този й вид действаше по-ефективно от всяко болкоуспокояващо.

— Най-добрата — увери я Иван, без изобщо да се смути, и с лекота улови импровизирания снаряд.

Изваждайки пирон от джоба си, здравенякът с щракване на пръсти го изстреля и заби в стената почти до главичката. Алекс не знаеше какво го изненада повече — лекотата, с която Иван проби бетонна стена с пирон, или самият факт на наличие на пирон в джоба на спортния екип на новия им треньор. По-скоро второто, тъй като в бойните умения на Иван той не изпитваше никакви съмнения.

Закачайки дъската на стената, мъжът взе парчето тебешир, което идваше с нея, и започна да чертае.

— И така, правим таблица с имената ви… Малката, Дългуча, Неудачника и Алекс.

— Защо да съм неудачник? — възмути се Тьома.

— И защо само Алекс е написан с нормално име?! — попитаха в един глас Машка и Даня.

Алекс, разбира се, се радваше, че не е получил прякор, но в същото време се чувстваше като човек, крачещ по блато. Здравенякът явно остави неговото име само защото беше поканил сестра му на среща. Което, между другото, беше отделно главоболие за Селин — характерът на Иван беше просто ужасен, което се потвърди и от днешния тормоз над Тьома. Що за треньор си позволява да прави отстъпки на един ученик и откровено да тормози друг?

Разбира се, Иван по никакъв начин не реагира на претенциите им, само ентусиазирано записваше числа на таблото: Малката — 12, Дългуча — 14, Алекс — 16 и Неудачника — 48. Очевидно числата бяха броя на паданията на учениците по време на преминаване на полосата с препятствия. Колкото и да е странно, по някаква причина той не взе предвид времето за преминаване.

Междувременно Елена приближи до учениците и внимателно ги огледа, явно беше забелязала следите от топките и другите наранявания. Тьома огледа малко по-дълго от останалите, но пък и той изглеждаше доста по-пострадал.

— Какво си организирал тук още в първия ден? — обърна се тя към Иван.

Алекс неволно се зарадва, че здравенякът е на път да получи конско за своеволието. Очите на Машка също заблестяха, и тя явно вече беше готова да излее всичко, което мисли за Иван и гаврата му с Тьома, но ситуацията изведнъж се обърка.

— Всичко, както го обсъдихме: полоса с препятствия, топки — сви рамене Иван. — Това беше твоя идея. Досега са направили само пет опита.

Приятелите се взряха ужасено в жената. Кой би си помислил, че тя е авторът на целия този тормоз!

— Толкова са пострадали на полосата с препятствия? — учуди се Елена. — Мислех, че децата са по-добре подготвени. Тогава за момента ще трябва да отложим пейнтболните оръжия. Нека първо се научат да се справят с топките.

„Тя е истинско чудовище!“ — ужасено си помисли Алекс.

— Стига загряване за днес, да преминем към следващата част от тренировката — продължи жената. — Към тухлите.

Тук вече приятелите се напрегнаха сериозно, защото да те ударят с тухла съвсем не е същото като с топка за тенис, дори и да е хвърлена с много висока скорост. Те проследиха много предпазливо как Иван и Елена изнасят палет тухли от задната стая. А той, между другото, тежеше повече от половин тон!

— Започваме с теорията. Вие вече, по един или друг начин, знаете как да управлявате вътрешната си енергия — започна Елена, крачейки пред учениците с ръце зад гърба. — И знаете, че ако увеличите скоростта й, можете да влезете в състояние сатори. Но това далеч не е единственото приложение на чи. По-сложните варианти ще оставим за по-късно, но двете най-прости неща са за защита на тялото, като го покриете с чи, и за атака чрез изкарване на енергията извън тялото.

При последните думи Машка кимна разбиращо, нейните „невидими остриета“ бяха пример точно за такова приложение на чи.

— Както вече знаете, много раздели от съвременните бойни изкуства са кухо копиране на сложни техники без разбиране на техния смисъл. Това се случва с тай чи, което мнозина смятат за проста гимнастика, без да виждат и да усещат движението на енергията чи зад всяко движение на тялото. Така е и с техниката „киай“, която би трябвало да е атакуваща, но постепенно се е превърнала в празен атрибут на карате.

— Същото се случи и с тамишивари — намеси се Иван. — За тези, които не са приятели с главата и Уикипедия, това е чупенето на твърди предмети в карате. Първоначално с помощта на тамишивари са тренирали укрепване на ударните повърхности с чи, но постепенно вътрешното съдържание си е заминало и се е появило тъпото удряне на тухли с юмруци и длани, покрити с мазоли.

— Затова днес трябва да се научите да насочвате чи в юмрука, укрепвайки повърхността му — продължи Елена. — И това трябва да се направи не предварително, а възможно най-близо до момента на удара.

— Това ще е доста по-трудно — отбеляза Машка.

— Разбира се. Винаги трябва да имате предвид, че всяко действие с чи отнема от силата ви и в истинска битка е невъзможно постоянно да поддържате защитата на цялото тяло или дори на отделни негови части. Затова майсторите концентрират чи на нужните места само в момента на удара или блока. Освен това, колкото по-високо е майсторството на боеца, толкова по-кратък е периодът от време, в който той създава защитно покритие, и толкова по-здраво е то. И е по-добре да усвоите точковото управление на чи веднага, отколкото да го усвоявате отново по-късно.

— Това е като в комикса за Железния юмрук — прошепна Машка на Алекс, обвивайки ръка около врата му. — И излиза, че той е бил сериозен боец, щом е можел да насочва чи само в юмруците си и то точно преди да нанесе удар.

Алекс отново отбеляза за себе си, че не може да реши как да се държи с Машка сега, а тя явно го усещаше и постоянно го дразнеше.

— Така че вземайте тухлите и започвайте да тренирате. Всеки, който разкървави юмрука си, ще получи по… — Иван хвърли поглед към сестра си. — Ще получи наказателни точки.

Приятелите със стонове се надигнаха от дюшеците и започнаха да издигат планини от тухли за тренировката. Тук вече всеки се концентрира върху собствените си усещания, така че в залата се възцари почти пълна тишина, само от време на време прекъсвана от кратките пояснения на Иван или Елена.

Алекс имаше груба представа какво точно се изисква от него. Но първо трябваше да се концентрира, за да започне да усеща вътрешната си енергия, а за това най-добре му помагаше четиридесет и осмата форма Чен. За съжаление, в момента Алекс без предварителна подготовка не би могъл да усети вътрешната енергия, още по-малко пък да я насочи към някаква част от тялото си. Все още не.

Започвайки плавни движения, той се концентрира върху желаното състояние, усети потока вътрешна енергия, внимателно я насочи в юмрука си и след това удари тухлата, разбивайки я на четири части.

— Е, ако се подготвяш толкова дълго за всеки удар, тогава не само противникът, но дори и тухлата ще има време да избяга от теб — коментира Иван успеха му.

В тази тренировка измамник се оказа вече Тьома. Благодарение на използваната от него „желязна риза“ той на практика не можеше да нарани юмрука си. Друго нещо е, че управлението на вътрешната енергия досега му се удаваше много по-трудно, отколкото на Алекс и Машка. От своя страна пък Машка изобщо не успяваше да използва чи, за да защити юмрука си. Момичето с лекота можеше да разреже тухлата с невидимото си острие, а след това и да я натроши на ситно, но това беше просто безсмислено.

— Прекалено си свикнала да изстрелваш чи на тънки порции — притече й се на помощ Елена. — А тук трябва да изнесеш на повърхността на тялото много енергия, но за много кратко време. Това е принципно различна задача. За начало се опитай да защитиш не целия юмрук, а например само кокалчетата на пръстите, и не бързай, насочвай енергията колкото се може по-бавно.

А Даня… не счупи нито една тухла. Той внимателно се подготвяше, прицелваше се, почти нанасяше удар, но спираше в последния момент.

— А ти какво стоиш? — недоволно попита Иван.

— Аз предвиждам, че ще си счупя юмрука. Какъв е смисълът да удрям? — сви рамене баскетболистът.

Иван го погледна като идиот:

— Ти чувал ли си за такова нещо като бойно намерение?

Даня кимна мълчаливо.

— И така, чи също изисква вяра и твърдо намерение да я насочиш в правилното място. А ти отново разчиташ на чувството за предвиждане и поради това по подразбиране не можеш да създадеш защитно покритие.

— Разбрах — тъжно въздъхна Даня.

И след няколко минути вече скърцаше със зъби от болката в разкървавения юмрук.

През глухите удари на юмруци, удрящи в тухли, и тихите ругатни на учениците внезапно проби телефонно позвъняване. Това беше доста странно, тъй като основното правило на Сенсеич беше телефоните винаги да се оставят в съблекалнята.

— Да — спокойно отговори Иван на обаждането. — Кой е дошъл? Добре, пусни го в залата, защо не.

Момчетата наостриха уши, но така и не разбраха кой точно ще дойде. А когато в залата уверено влезе мускулест брадат мъж, им стана още по-любопитно, тъй като определено виждаха госта за първи път.

— Тук значи се е установил „Рижия дракон“, така ли? — попита той, като се огледа спокойно. — Не е зле.

— Кой си ти? — с вяло любопитство попита Иван.

— Казвам се Владимир и съм от клуб „Гръмотевичен юмрук“ — представи се мъжът. — Дойдох от любопитство и за да направя приятелски спаринг с местен майстор.

— Е, започна се — тихо прошепна Елена на момчетата. — Първата лястовица, така да се каже. Започват да ни тестват за сила, след като Виктор попадна в болницата.

Иван скептично погледна мъжа:

— „Гръмотевичен юмрук“? Той не е ли място двеста в Рейтинга? Не мислиш ли, че малко се надценяваш?

— И все пак. Предизвикателството си е предизвикателство — добродушно се усмихна Владимир.

— Е, ако така искаш — сви рамене Иван. — Защо не.

— Това ще бъде интересно — доволно потри ръце Даня.

Останалите момчета кимнаха в знак на съгласие и заинтригувано се вторачиха в двамата майстори. Все пак не толкова често им се удаваше възможност да гледат битки между истински професионалисти. Да не говорим, че никога не бяха виждали Иван да се бие с пълна сила.

Здравенякът и майсторът от клуб „Гръмотевичен юмрук“ пристъпиха на татамито, застанаха един срещу друг на разстояние от пет крачки и се поклониха един на друг.

— Сега ще започне — прошепна Машка на Алекс, леко докосвайки ухото му с носа си, но той по никакъв начин не реагира на провокацията и по навик влезе в сатори, за да не пропусне нищо.

Както показваше практиката, битките на майстори от високо ниво не могат да бъдат оценени с помощта на обикновените възприятия, така че всички ученици оставиха тухлите и започнаха бързо да се настройват да гледат. Само Алекс можеше бързо да ускори възприятията си, на останалите им отнемаше известно време.

Бойците направиха крачка един към друг и застинаха в отпуснати пози, които по никакъв начин не приличаха на стойки от какъвто и да е вид бойни изкуства. Алекс вече беше свикнал с факта, че майсторите от това ниво пренебрегват всякакви канони на бойните изкуства, използвайки някакви свои собствени разработки, но майсторите продължаваха да стоят в спокойни пози една минута, две…

Момчетата напрегнато се взираха във фигурите им, страхувайки се да не пропуснат и най-малкото движение, но всичко беше напразно — двамата бойци стояха напълно неподвижни. Така минаха около пет минути, докато изведнъж учителят от „Гръмотевичен юмрук“ се отмести от мястото си, за да се поклони ниско на Иван:

— Благодаря за урока, майсторе.

И четиримата ученици го погледнаха с неразбиращи погледи.

— Няма ли да се бият? — озадачено попита Даня.

Иван кимна късо и се извърна от мъжа, сякаш никога не е бил там.

— Явно всичко вече се е случило — несигурно отговори Машка.

„Или дори в състояние сатори не можах да уловя нито един удар, или… — Алекс избърса потта от челото си. — Да, разбира се, чувал съм, че понякога е достатъчно майсторите да се погледнат в очите, за да определят победителя. Но до този момент в такива приказки някак наистина не вярвах.“

— Гордея се с теб — похвали брат си Елена. — Дори не го нарани.

— Какъв е смисълът? — сви рамене-скали Иван. — Този е дребна риба, явно някой го е подтикнал да дойде тук и да ни предизвика. Просто опипват силата ни. Предпочитам да изчакам да дойде някой по-сериозен, за да го унищожа демонстративно и пред свидетели, така че всички да разберат, че е по-добре да не ни закачат.

С всяка негова дума всички ученици, с изключение на Алекс, започнаха да изпитват чувство за опасност. Силното смъртоносно намерение буквално накара Машка и Тьома да се отдръпнат на десет крачки от Иван, а Даня дори се изстреля в другия край на залата. Оставен да седи сам на дюшеците, Алекс погледна изненадано приятелите си:

— Какво ви става?

— Трудно е да се диша — обясни Машка, като демонстративно изтри потта от челото си. — Добре ти е на теб, ти си безчувствен.

Алекс само се нацупи в отговор.

— Иван, спри да плашиш децата — сряза брат си Елена и обясни на учениците: — Всички тези идващи майстори са наш проблем, не им обръщайте внимание. Преди двубоя на Виктор те не можеха открито да го предизвикат на бой, а сега вече официално могат да тестват клуба. Няма да е за дълго…

— Да, до първата смърт — кръвожадно се ухили Иван.

Приятелите нямаха друг избор, освен да повярват на думите им. Връщайки се към тренировката, те работиха с тухли още два часа под стриктния надзор на Елена и Иван, така че накрая излязоха от залата с разкървавени юмруци. Дори Тьома успя да нарани сериозно ръцете си, а за другите — да не говорим. На всички обаче им дадоха бурканчета с много миризлив мехлем, който, според Елена, бил способен да лекува леки рани само за една нощ.

— Това е много скъпо и силно мазило — предупреди ги „бойната икономка“, — така че го използвайте пестеливо.

Вече излизайки от залата, Машка и Алекс, без да се наговарят, забавиха крачки, пропускайки приятелите си и треньорите напред.

— Трябва да поговорим — малко смутено каза Алекс.

— Мислиш ли? — насмешливо попита момичето.

Селин не подкрепи закачливото й настроение.

— Сигурен съм.

Машка въздъхна.

— Добре, да поговорим.