Алекс Кош
Принципът на равновесието (15)

Глава 5

Линейката на „Небесната сфера“ пристигна толкова бързо, че Машка дори нямаше време да се уплаши истински. Само преди минута Тьома показваше истински чудеса, избутвайки куршуми от себе си, и изведнъж се оказа, че е в още по-лошо състояние, отколкото в началото. Не беше толкова лесно да се осъзнае всичко това. Машка седеше на колене, придържайки главата на приятеля си, и слушаше ужасните хрипове, излизащи от гърдите му, и дори не веднага забеляза, че лекарите вече са пристигнали.

— Така, момиче, отдръпнете се — заповяда доста миловидна червенокоса жена на около четиридесет в бял халат.

Тя се беше качила на покрива в компанията на мъж в тъмносиня медицинска униформа, който веднага започна да проверява състоянието на Тьома. Но не с обичайните методи като стетоскоп или измерване на кръвното налягане, а просто движейки ръцете си по тялото и сумтейки под нос.

— Какво се е случило с него? — делово попита жената.

— Рани от куршум — нервно отговори момичето.

— Не са сериозни — веднага коментира мъжът. — Вече са започнали да заздравяват.

Машка едва сдържа изненаданото си възклицание, но се взе в ръце и продължи:

— Отравяне. Мъж от клуб „Змиите“ издиша някаква отрова към него.

Всъщност не издиша, а изплю, но момичето дори не искаше да го произнася на глас.

— Това вече е опасно — кимна мъжът в знак на съгласие. — Белите му дробове буквално се разтварят от киселината. Но… не съм сигурен…

Жената се напрегна.

— Гриша, не ме плаши. В какво не можеш да си сигурен?

— Белите дробове би трябвало да се разрушават много по-бързо — отвърна мъжът, докато съсредоточено натискаше гърдите на Тьома. — Но тъканите доста успешно се съпротивляват на отровата.

— Това добре ли е? — внимателно уточни Машка.

— Това е отлично! — увери я жената. — Надежда Сергеевна предупреди, че вие сте необичайни, но не мислех, че е чак толкова. Ще е интересно да видим как белите му дробове се справят с отровата.

Машка силно стисна юмруци и тихо попита:

— Искахте да кажете, че ще е интересно максимално бързо да го излекувате?

— Да, да, точно това казах — припряно се съгласи жената и се обърна към партньора си: — Гриша, можеш ли да определиш каква е отровата?

— Не. Може би в лабораторията — неуверено отговори слабият мъж, продължавайки да движи ръце над гърдите на Тьома. — Въпреки че би било по-добре да имаме проба. Къде точно противникът е издишал в лицето му?

Машка огледа покрива и несигурно посочи мястото:

— Като че ли беше там.

— Безполезно е — резюмира жената. — Тук всичко е изпотъпкано от доста време, не могат да се вземат проби. Да го товарим, ще се опитаме да се справим сами.

Те бързо и много внимателно преместиха Тьома на носилка и заедно го понесоха към изхода от покрива. Машка на пълен автомат ги последва, опитвайки се да разбере дали си струва да се тревожи за думата „ще опитаме“ в плановете за лечение. Това са всемогъщите лекари на „Небесната сфера“, те трябва да се справят с всяка травма! Е, с изключение на куршум в главата.

— Ей, няма ли да видите и другите пострадали?! — ядосано извика след тях Татяна.

Тя през цялото това време тихо говореше с Олег. Въпреки че младежът беше дошъл на себе си и дори беше успял да се изправи на крака, той все още не изглеждаше много добре и очевидно беше доста замаян.

— Това не е наша работа — отвърна жената, без да се обръща.

— Вие сте линейка!

— Не, ние сме частна организация.

Машка погледна виновно полицаите.

— Може ли все пак да го прегледате? — неуверено попита тя.

— Ти сериозно ли? — ехидно уточни червенокосата жена, като спря рязко и изразително погледна носилката. — На този младеж може скоро да му се наложи да му растат нови бели дробове, а това там е просто сътресение на мозъка. Хайде тогава да зарежем всичко и да вземем да слагаме тампони с йод на всеки оток.

Не само на Машка й стана срамно, а и на всички, които бяха на покрива.

— Така че, ако нямате нищо против — заплашително продължи жената, — ние ще закараме младежа в клиниката.

— Може ли да ви помогнем да го пренесете? — веднага предложи на жената един от полицаите.

— Гледайте си вашите работи, а ние ще се погрижим за нашите — все още раздразнено отвърна жената, докато спокойно и явно без напрежение държеше носилката с една ръка.

Машка ги последва в товарния асансьор.

— А ако хванем този, който го отрови, това ще помогне ли? — попита тя доктора.

— Най-вероятно — кимна жената. — Ако не самият него, то поне образец от отровата. В Рейтинга има стотици от тези любители на отровите и всеки си има своя собствена специфика: отровен дъх, докосване, слюнка, някои, като гущерите, могат дори да възстановяват откъснатите си крайници. И за нас би било по-добре да знаем с какво точно да лекуваме момчето, отколкото да действаме, гадаейки.

Момичето беше почти сто процента сигурно, че сивокосият е успял да избяга от полицията. Разбира се, струваше си да изясни този въпрос, но шансовете на обикновените полицаи да хванат такъв боец, дори и със счупена ръка, клоняха към нула.

Излизайки от сградата, Машка се намръщи от количеството хора, струпали се до входа. Всички бяха любопитни какво се е случило, кой е арестуван, кой лежи на носилката? Разбира се, някой дори снимаше с телефона, въпреки че нямаше какво толкова да се снима: просто няколко „уазки“ с арестувани и две дузини полицаи, които си вършат работата. Беше пристигнала и обикновена линейка, която изглеждаше много по-скромна от колата на „Небесната сфера“, и това не беше изненадващо — напълно различни нива на финансиране.

— Искате ли да дойдете с нас? — попита я жената, когато натовариха Тьома в колата и мъжът се зае да му слага разни тръбички и игли.

Машка замръзна за момент, сякаш се е заслушала в нещо, а след това уверено отговори:

— Не. Все още имам работа тук. Можете ли да ми дадете номера си, аз ще ви се обадя да проверя състоянието му?

Жената я измери с неодобрителен поглед. Момичето уж много се притесняваше за приятеля си, а сега реши да го зареже и да се занимава с някакви свои си работи. Или просто иска да се прави на герой, като тръгне да търси онзи, който е отровил момчето?

— Ей, а ти как си? — изведнъж се усети тя, забелязвайки в очите на момичето нещо различно от железобетонно самочувствие.

— Аз съм добре — махна с ръка Машка. — Не си губете времето с мен.

Но жената все пак протегна ръка и отвори по-широко окото й, гледайки зеницата.

— Леко отравяне с нещо нервнопаралитично — каза тя. — По принцип нищо страшно, но бих те посъветвала да не се биеш с никого поне през следващите пет часа. Така че може би е по-добре да дойдеш с нас?

— Но защо вие…

— Ох, момиче, хайде, не ме баламосвай — прекъсна я жената. — Сякаш не познавам това изражение на лицето? Очевидно възнамеряваш да направиш някаква глупост.

Машка просто замълча. Разбира се, тя нямаше намерение да позволява на сивокосия да си тръгне след това, което беше причинил на Тьома. Ако трябва да вземе проба от отровата, ще я вземе, независимо какво би й струвало. И най-важното, тя не можеше да си прости за слабостта, проявена по време на боя, и искаше да докаже на самата себе си, че може да се справи с един наистина силен боец от Рейтинга.

— Ако все пак успееш да намериш носителя на отровата, ето ти памучен тампон за събиране на материала и контейнер. Просто го прекарай по вътрешната страна на небцето му и върни това нещо при нас.

„Мога да се справя с него! — раздразнено си помисли Машка, пъхайки малкия контейнер в джоба си и гледайки как вратите на колата се затварят. — Може би в битката с «рептилоида» Тьома да беше много по-ефективен от мен, но аз съм единствената, която духът пазител тренира сериозно от самото начало! Останалите нямаха моя късмет!“

Когато линейката замина, момичето веднага се насочи към полицейските коли. Там вече се бяха събрали всички познати й личности — Олег, късо подстриганата брюнетка и още няколко полицаи.

— Как върви? — поинтересува се Машка, като свали бронежилетката и я хвърли в багажника на колата.

— А ти защо не тръгна с частната си линейка? — навъсено попита Татяна.

— Тан, успокой се — уморено я помоли Олег.

Плешивият държеше пакет с лед на главата си, но вече изглеждаше много по-добре, отколкото на покрива.

— Заловихме почти всички благодарение на това, че оставихме повечето хора долу около сградата — неохотно отвърна брюнетката. — Избягаха само двама.

— Хванахте ли сивокос мъж на около петдесет години? — попита Машка без особена надежда. — Той беше шефът им.

— Да, Олег вече ни каза кой е ръководил всичко — кимна Татяна. — Но дори не го видяхме.

— Но пък всички крадци са заловени — сякаш като оправдание каза един от полицаите. — Така че програмата минимум е изпълнена.

Съдейки по лицата на полицаите, резултатите от операцията наистина напълно ги устройваха, но Машка категорично отказваше да спре дотук. Тя знаеше със сигурност, че сивокосата „змия“ все още е някъде наблизо и дори я гледа, но за съжаление не можеше да засече местоположението й. Не й достигаха умения.

— Има ли някакъв начин да видя записите от камерите за последните петнадесет минути? — попита Машка, като посочи ъгъла на сградата.

— Аха, разбира се — изсумтя Татяна. — Ей сега ще ни дадат видеозаписите си. Тук трябва официална молба, с печат…

Ченгетата се спогледаха и се засмяха.

— Шегува се — с усмивка обясни Олег. — Записите вече са иззети, но на твое място не бих разчитал на тях. Отнема време, за да се разгледат подробно, а да се намери нещо полезно…

— Прекалила си с филмите — обобщи брюнетката. — За намирането на избягалия точно сега записите определено няма да помогнат по никакъв начин. Максимумът е да се идентифицира човека в базата данни, но това отнема време. Е, и, разбира се, на теб никой няма да ти ги покаже, ти не си от полицията.

— А ако разпитате арестуваните…

— Това очевидно няма да го правиш ти и не тук — пренебрежително изсумтя Татяна. — А и едва ли те ще ти кажат нещо.

Не беше точно това, на което разчиташе Машка, но опитът си е опит. Затова пък сега със сигурност знаеше, че в търсенето на сивокосия може да разчита единствено на себе си.

Отдалечавайки се малко от полицаите, момичето тихо промърмори под носа си:

— Сигурна ли си? Той все още е наоколо?

Разбира се, Машка нямаше навика да си говори сама. И шизофрения също липсваше. Работата беше там, че нейният дух пазител имаше способността не само да общува в астрала, но и периодично да се проявява в реалния свят в силно умалена форма, видима само за Машка. Не за дълго, но все пак беше сериозна помощ в тренировките и, както се оказа сега, добра помощ при екстрени ситуации.

— Чувствам омраза, насочена към теб — увери я розовото драконче, кацнало на дясното й рамо.

— Можеш ли поне приблизително да определиш мястото, откъдето идва?

— Аз не съм ти компас — кой знае защо се обиди Лота. — Но определено не бива да изпускаме „змията“. Предлагам да го намерим и да го убием за това, което направи.

Машка се намръщи:

— Вече ти казах, че при нас не е прието просто така да убиваме наляво и надясно.

— А какво друго да правим с враговете?

— Ами, може да ги набием… тоест да ги обезвредим и да ги предадем на полицията — малко несигурно отговори момичето. — Никога не съм имала толкова опасни врагове, честно казано.

— Повярвай на специалиста. Враговете трябва да се убиват — увери я Лота.

За щастие на Машка разговорът с дракончето се осъществяваше не вербално, въпреки че тя понякога забравяше и все още произнасяше думите на глас, но по-често предаваше мислите си, без да отваря уста.

— При всички случаи първо трябва да го намерим — отбеляза Машка.

— Мога да летя наоколо и да го потърся — предложи драконката.

— Не си способна да се отдалечиш на повече от няколко метра от мен. Нямаш достатъчно сили.

— Не аз, а ти нямаш достатъчно сили, за да поддържаш присъствието ми тук и да ми позволиш да се движа свободно — поправи я Лота. — Но има един начин да решим този проблем…

— Няма да убивам никого — отново повтори Машка. — Това го забрави.

Работата беше там, че всеки клан дракони имаше определена специализация. И кланът на Чжу всъщност бяха нещо като наемни убийци. Всъщност всички червени дракони бяха свързани изключително с насилие и убийства и това оставяше определен отпечатък на поведението им. А кланът на Чжу, според Лота, можеше също така да попълва собствената си енергия чрез убийства.

— Добре, можем да опитаме друг вариант: ако използваш кръвта си, за да ме нахраниш, ще мога значително да повиша възприятието ти. Така ти сама ще намериш източника на омразата.

— А ти не можеш ли да го призовеш да се бие така, както направи драконът на Тьома? И тогава той сам ще дойде при мен.

— Пфу! — изсумтя драконът. — Ама че сравнение. Там имаме кралска кръв. Тя толкова силно удари в мозъците онези нещастни копелета, че те направиха цял показен дуел, вместо просто да ви изпозастрелят.

— Какво значи „удар в мозъка“?

— Това е на ниво инстинкти. Призив. Действа само на истински бойци. В тях възниква чувството, сякаш… ами все едно минава човек покрай теб, бута те с рамо, после те заплюва в лицето и ти казва, че ще избърше пода с теб. Такава е приблизително емоционалната реакция, когато дракон с кралска кръв хвърля предизвикателство.

Машка все още не можеше да свикне с факта, че драконката толкова свободно оперира с човешките понятия. В нейно изпълнение описанието на способностите, демонстрирани от духа пазител на Тьома, звучеше особено впечатляващо.

— Яко!

— Ей — обиди се драконката. — Всички ние си имаме собствени начини да подкрепяме своите носители, аз например мога да се проявявам в реалния свят и да ти помагам с тренировките. Това не ти ли е достатъчно?

— Не, не, достатъчно ми е — увери я момичето. — Ти си ми умница.

Вярно, Машка подозираше, че нейният розов дракон е твърде млад и слаб и точно затова може да се проявява в реалния свят. За да го поддържа й бяха достатъчни дори трохи от вътрешна енергия, достъпна за такъв начинаещ като Машка. Освен това, гледайки Алекс и неговите проблеми след взаимодействие със силата на червения дракон, момичето не гореше от желание да експериментира с енергията на дракона.

„Ох, надявам се с Льошка и Даня нещата да са по-добре, отколкото при нас — помисли си тя, сещайки се за Селин. — Макар че какви ги мисля, те двамата определено ще се справят с всичко. И аз ще се справя!“

— Разбира се, че съм умница — важно се съгласи Лота и внимателно добави: — Ако не искаш да ме подхраниш с кръвта си, можеш просто да извикаш Мадам Смърт. Тя определено ще намери и убие този старец, а проба от отровата ще вземем от трупа.

Машка не за първи път чуваше духът пазител да нарича Елена с това странно име, но драконката упорито отказваше да обясни каквото и да било. Разбира се, по време на телефонния разговор Елена каза, че скоро ще дойде, но „змията“ едва ли щеше да чака пристигането й — от спортния център до завода имаше поне четиридесет минути с кола. А и момичето наистина не искаше да прибягва до помощта на Елена, иначе какъв беше смисълът от тренировките? Все пак именно те трябва да представляват клуб „Рижия дракон“, а не Елена или Иван.

— Добре, какво трябва да направя? — реши се тя.

— Трябва да възпламениш кръвта си с моята сила, да я насочиш от татуировката по същия начин, по който обикновено управляваш своята чи. Но да правиш нещо подобно с кръвта вътре в тялото е твърде рисковано, има риск просто да изгориш енергийните си канали. Затова те съветвам да порежеш дланта си и да пуснеш моята сила в изтеклата кръв. Докато кръвта е свързана с теб, в нея има частица от твоята чи.

Колкото и да е странно, Машка отлично разбра всичко, което каза Лота. Те отдавна вече правеха съвместни тренировки и общуваха много, така че, за разлика от момчетата, връзката й с духа пазител можеше да се счита за наистина продуктивна. И точно затова момичето беше особено раздразнено от факта, че не само не можа да се справи сама с „рептилоида“, но и не осигури на Тьома достойна подкрепа в битката. Невидимите остриета само звучаха хубаво, но всъщност на практика се оказа, че просто не могат да нанесат абсолютно никакви щети на достатъчно силен боец.

Докато полицаите се занимаваха с тяхната си работа, момичето тихо се отдалечи зад ъгъла, а след това се скри в един двор.

Извади от скрит джоб малък нож, издиша бавно и леко поряза дланта си.

— По-дълбоко! — нетърпеливо извика Лота. — Кръвта трябва да тече, а не да капе.

Момичето изруга и натисна по-силно ножа.

— Сега се обърни към моята сила чрез нашата връзка и я насочи в ръката, но не я задържай в нея, а я пусни през раната. Нататък ще действам аз.

Машка трябваше да отдели известно време за концентрация. Все пак да поддържа състояние на медитация в изправено положение и още повече — в движение, не беше лесна задача. Но тя се учеше. По принцип за момичето беше трудно да не изостава от приятелите си от детството — в бойните изкуства ненапразно има разделение по пол и тегловни категории. И още по-сложно от това да ги побеждава в бой се оказа да ги накара да се бият с пълна сила. За добро или лошо, на Алекс, Даня, Тьома и Костя им беше набито в главите, че момичетата трябва да се жалят и защитават. Годините съвместно обучение ги научиха да възприемат Машка като равна, но сега тя отново се почувства изоставаща. И именно самостоятелна победа над „рептилоида“ можеше да се превърне в доказателство за нейната равнопоставеност.

Когато силата на дракона премина през ръката й, Машка усети странен сърбеж по кожата над лакътя, а след това от ръката по леещата се на земята кръв плъзна огнена вълна. Кръвта пламна като бензин и малкото розово драконче затанцува в този пламък.

— Отлично! — радостно възкликна Лота. — Сега се съсредоточи върху усещането за опасност, вече те учиха на това. И определи от кого идва то.

И Машка наистина успя да се справи със задачата с невероятна лекота, сякаш го прави ежедневно.

— Не е далеч оттук — хищно се ухили тя, увивайки ръката си с носна кърпичка. — А докато вървим натам, аз наистина много се нуждая от съвета на моя мъдър дух пазител как да победя този мръсник.

Устремена към видимата само за нея цел, момичето не забеляза как една пъргава фигура безшумно я последва.